Р Е Ш
Е Н И Е
Номер 13.11.2018
година гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД ІІ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ
На 27 септември
Година 2018
В
публичното заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМИТЪР ГАЛЬОВ
Секретар: М.П.
като
разгледа докладваното от съдията Димитър Гальов
АНД № 1843 по описа за 2018г., за да се произнесе съобрази
следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН.
Образувано е по жалба на ЕТ”Б…- Б. И., със седалище и
адрес: ***, ЕИК *********, представлявано от едноличния собственик Б.Т.И., против
Наказателно постановление № 24-001821 от 08.06.2018г. на Директора на Дирекция
„Инспекция по труда”- гр.Стара Загора.
В жалбата се твърди, че наказателното
постановление е незаконосъобразно. Оспорват се изцяло фактическите констатации
на актосъставителя и на наказващия орган по отношение на лицето И.И.А., с което
едноличният търговец имал само облигационни отношения, по силата на договор за
отдаване на земеделска земя от 01.10.2017г.. В този смисъл не са налице
условията на чл.61, ал.1 от Кодекса на труда, т.е. не били налице трудовоправни
отношения между посоченото лице и едноличния търговец и необосновано и
незаконосъобразно издателят на наказателното постановление наложил
имуществената санкция на жалбоподателя. Сочи се и нарушение на императивната
разпоредба на чл.52, ал.4 от ЗАНН, тъй като наказващият орган не преценил
възраженията на подведеното под отговорност лице, респективно не били обсъдени
доказателствата и кое се приема при наличие на противоречиви доказателствени
материали. Иска се цялостна отмяна на издаденото НП.
В съдебно заседание, жалбоподателят- едноличен
търговец се представлява лично от собственика, както и от процесуален
представител, с който поддържат жалбата и изложеното в нея изцяло. Пледира се за отмяна на санкционния акт, а в
условието на евентуалност, иска се изменение на обжалваното НП, с намаляване на
наложената санкция, която била непосилна за санкционираното лице.
Въззиваемата страна – Дирекция ”Инспекция по труда”-
гр.Стара Загора, се представлява от упълномощен юрисконсулт, който оспорва
жалбата и пледира за потвърждаване на обжалваното наказателно постановление,
като законосъобразно.
Съдът, като
прецени събраните доказателства и служебно провери изцяло законосъобразността
на обжалваното наказателно постановление, намери за установено следното:
Жалбата е редовна и допустима, защото е
подадена в законоустановения срок от надлежна страна, имаща правен интерес от
оспорването, срещу акт подлежащ на съдебен контрол.
С обжалваното НП, издадено въз основа на акт
за установяване на административно нарушение (АУАН) № 24-001821
от 15.05.2018год., жалбоподателят, в качеството на едноличен търговец, бил
санкциониран, на основание чл.414, ал.3 от Кодекса на труда КТ/ с „имуществена санкция” в размер на 4000.00
лева, за извършено нарушение по чл.61, ал.1 от Кодекса на труда.
На едноличният търговец, в качеството му на
работодател, бил съставен Акт за установяване на административно нарушение, за
това, че на 04.05.2018г. в 10.40 часа на обект– находящ се в гр.Ст.Загора, Калояновско
шосе, прасковени градини, стопанисван от едноличния търговец, а в последствие и
при извършени допълнителни проверки по документи било установено, че бил приет
на работа като „общ работник” И.И.А., с посочен ЕГН, без преди това да сключи с
него писмен трудов договор. Сочи се, че последващи проверки по документи били
извършени на 10.05.2018г. и на 15.05.2018г. в офис на Дирекция „Инспекция по
труда”.
При съвкупната
преценка на всички събрани по делото доказателства, за да се произнесе, съдът
съобрази следното:
Императивната норма на
чл.61, ал.1 от Кодекса на труда, гласи, че „Трудовият договор се сключва между
работника или служителя и работодателя преди постъпването на работа.”. Съобразно нормата на чл.62, ал.1 от КТ трудовият
договор се сключва в писмена форма. Законодателят не допуска възможност при
предоставяне на работна сила да се заобикаля това правило. В случаят, по делото
е безспорен фактът, че описаното в акта и в НП лице И.А. се намирало на обекта,
стопанисван от търговеца, на посоченото място. Ясно е и, че не бил сключен
трудов договор между жалбоподателя, в качеството на работодател и с посоченото
лице, но според тезата на жалбоподателя имало друг вид договор, който обяснявал
техните правоотношения, квалифицирани като облигационни, свързани с отдадена
земеделска земя за обработка от наемателя.
На 17.05.2018г. в Д”ИТ” било
подадено възражение на едноличния търговец, във връзка със съставяне на акта
по-рано, с което било представено и заверено копие на договор за отдаване на
земеделска земя, сключен между И.И.А., като наемател и едноличният търговец-
като наемодател. Написано е, че бил сключен на 01.10.2017г. Действително, на
упоменатото в този договор противостои саморъчно попълнената декларация от същото
лице- И.А., която той изготвил в деня на проверката на място на обекта, в
присъствие на трудовите инспектори. В тази декларация, подадена на основание
чл.402, ал.1, т.3 от КТ деклараторът освен попълване на личните си данни
написал и че започнал работа на 01.03.2018г., но на мястото, където следвало да
изпише има ли трудов договор написал „не”,
съответно в раздела за работното си време описал интервала от „9-14 часа”, а накрая срещу уточнението
дали полага труд по граждански договор отново било записана частицата за
отрицание- „не”. По-нататък, било
уточнено, че за положения труд лицето, което се определило като „общ работник” получавало на ден сумата
от 30 лева.
Вярно е, че за извършената проверка
не се твърди жалбоподателят да бил предупреден предварително и няма логика да
се извършва такова оповестяване, с оглед факта, че при такава проверка
служителите целят установяване на действителното положение, а не такова каквото
биха го представили съответните субекти. Вярно е и, че цитираният документ бил
попълнен от посоченото лице, след като проверяващите служители му предоставили
бланка на декларацията, но тезата, че едва ли не лицето било заблудено или
заставено да изпише тези факти и обстоятелства е несъстоятелна и не се
кредитира от съда с доверие. Липсва логика А. да се заблудил и да попълнил едва
ли не неверни данни, още повече че ясно било посочено в текста на декларацията,
че се подава под страх от наказателна отговорност по чл.313, ал.1 от НК
и била попълнена саморъчно от лицето. Фактът, че в съдържанието на декларацията
А. попълнил работното си време и получаваното ежедневно възнаграждение за
положения труд като общ работник, а наред с това и обстоятелството, че полага
този труд за един продължителен период от време, считано от 01.03.2018г., т.е.
до момента на проверката повече от два месеца, води до обоснования извод, че
това лице полагало труд именно поради наличието на трудово правоотношение между
него и жалбоподателя.
Следва да се отбележи, че както
декларацията попълнена на мястото в деня на проверката, така и представения към
възражението договор от 01.10.2017г. за отдаване на земеделска земя под наем,
съставляват частни документи по смисъла на законовите разграничения, но за
разлика от декларацията, за чиято достоверна дата няма и спор, приетия като
писмено доказателство договор за наем не може да удостовери действителната
дата, на която бил съставен, именно поради липсата на удостоверителна сила на
този документ. Липсва и логично обяснение, защо деклараторът ще попълва неверни
данни относно липсата на такъв граждански договор и то пред угрозата от
наказателна отговорност, а всъщност такъв договор да съществувал и А. да
пребивавал на мястото, където бил заварен поради това, че бил наемател на
бостан. Според съда, договорът бил представен пред наказващия орган, за да
обоснове защитната теза на подведеното под отговорност лице, но този документ
не може да се кредитира с доверие и не може да обори останалия доказателствен
материал в неговата съвкупност, съдържащ освен гласни доказателства-
показанията на проверяващите инспектори, така и писмени такива- декларацията по
чл.402, ал.1, т.3 от КТ попълнена от И.А..
При така направените констатации, че
на посочената дата и място И.А. полагал труд като общ работник, но без да бъде
сключен с него писмен трудов договор, действително бил осъществен състава на
процесното нарушение, а субект на отговорността е именно едноличния търговец-
жалбоподател по делото, защото не се и твърди друг субект да стопанисва обекта,
който бил проверен.
Не може да се обоснове извод за
маловажност на нарушението, предвид факта, че същото не е отстранено след
констатирането му и най-вече поради изричната забрана на законодателя, която не
допуска нарушенията по чл.61, ал.1 от КТ да се приемат за маловажни. Тази
забрана е обективирана в императивната норма на чл.415в, ал.2 от КТ. За констатираното
нарушение на трудовото законодателство, дружеството носи съответна отговорност,
като съобразно разпоредбата на чл.414, ал.3 от КТ в такива случаи се налага „имуществена санкция” в размер от 1500 до
15000 лева.
Съдът намира, че в хода на административнонаказателното
производство не са допуснати съществени процесуални нарушения опорочаващи
произнасянето на наказващия орган с обжалваното НП. Съставеният акт за
установяване на нарушение и издаденото въз основа на него НП съдържат всички
изискуеми от закона реквизити и са изготвени от компетентните органи. За
доказано по несъмнен начин нарушение на цитираната императивна материалноправна
разпоредба на чл.61, ал.1 от КТ, наказващият орган наложил имуществена санкция,
съобразно разпоредбата на чл.414, ал.3 от Кодекса на труда, предвиждаща
съответната отговорност. Не може да се сподели възражението на жалбоподателя за
допуснато нарушение на процесуалните правила от страна на наказващия орган,
който не бил обсъдил събраните противоречиви доказателства. Напротив, видно от
съдържанието на обжалваното НП, сред обсъжданите материали бил цитиран и представения
към възражението договор, за който се твърди, че бил сключен на 01.10.2017г.,
но очевидно същият не бил кредитиран с доверие от страна на наказващия орган, в
противен случай не би било издадено наказателното постановление, ако била
приета тезата за наличие на гражданскоправни отношения. Последната изключва
констатацията за наличие на трудовоправни отношения между същите страни, при
идентични обстоятелства, поради което издателят на санкционния акт ясно е
изразил волята си какви факти и обстоятелства приел за достоверни и въз основа
на тези констатации издал обжалваното НП. Както е известно, за разлика от
съдебните решения, които според изискването на закона следва да бъдат
мотивирани, законодателят не поставя подобни изисквания към съдържанието на наказателното
постановление, поради което упрекът към наказващият орган, че не обсъдил
доказателствата и не изложил съответни мотиви също е неоснователен.
Правилно е определен вида на
санкцията, с оглед субекта на отговорността- едноличен търговец. Колкото до
определения размер, а именно над минималния предвиден в закона, съдът намира,
че липсва съответна обосновка от наказващия орган. При определяне размера на
санкцията следва да се отчетат редица обстоятелства, като при налагане на
санкция в по-висок от предвидения минимален размер, за наказващият орган
съществува задължение да го обоснове, с цитиране на доказателства, от които се
установява наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства. В настоящият
случай това не е сторено, а съобразно трайната съдебна практика и в съдебния
регион, при такива констатации следва наказателното постановление да се измени
от съда, като наложеното наказание се намали до минималноустановения в закона
размер, т.е. до 1500 лева.
За пълнота на
изложеното, следва да се отбележи и неприложимостта на института на чл.28 от ЗАНН, според който извършителят на маловажно нарушение не следва да се
санкционира, а само да се предупреди- писмено или устно. За да бъде приложена
тази хипотеза на първо място, следва да се приеме, че процесното нарушение е
такова с по-ниска степен на обществена опасност от други деяния от същия вид.
Такива обстоятелства не са налице, защото процесното нарушение е типично за
вида си и не може да бъде третирано като такова с по-ниска степен на опасност,
дори само като се вземе предвид интервала от време, през който работникът
полагал труд преди проверката, т.е. повече от два месеца, при което не са
налице обстоятелства обосноваващи извода за прилагане на чл.28 от ЗАНН и
търговецът правилно бил санкциониран, с резервите изтъкнати по-горе, само
досежно размерът на тази санкция.
Мотивиран от изложеното и на основание
чл.63, ал.1, пр.2 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 24-001821 от 08.06.2018г. на Директора на
Дирекция „Инспекция по труда”- гр.Стара Загора, с което на ЕТ ”БИ ВИ ЕМ- Банко И.,
със седалище и адрес: ***, ЕИК *********, представлявано от едноличния собственик
Банко Тодоров И., била наложена „имуществена
санкция” в размер на 4000.00 /четири хиляди/ лева, като я НАМАЛЯВА на 1500.00 /хиляда и
петстотин/ лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред
Административен съд- град Стара Загора, по реда на Глава Дванадесета от АПК, на
касационните основания предвидени в НПК, в 14-дневен срок от получаване на
съобщението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: