Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 17.08.2020
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІІ-Б въззивен
състав, в публичното съдебно заседание
на четиринадесети
юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка К.а-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №862 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 02.10.2019 год., постановено по гр.дело №5584/2019 год. по описа на СРС, ГО,
163 с-в, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на Ю. К. З., извършено със заповед №4177 от 13.12.2018 год. на
изпълнителния директор на „К.Б.“ АД, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; на
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е възстановен на заеманата преди
уволнението длъжност „Зонален мениджър продажби ЮЗ и София област“ в „К.Б.“ АД,
като е отхвърлен предявения от Ю. К. З. срещу „К.Б.“ АД иск с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата от 12 000 лв.,
представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение
за шестмесечен период, считано от 13.12.2018 год. до 13.06.2019 год. и
ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищеца на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски по делото в размер на 333.30 лв. и по сметка на СРС
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 310 лв., представляваща дължима
държавна такса, а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 100 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 344, ал. 1, т.
3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ищеца Ю. К. З.. Жалбоподателят поддържа, че депозирал исковата си молба един
месец след уволнението, като допустимия от закона 6-месечен срок за
обезщетяване на преките последици от оставането без работа изтичал на
13.06.2019 год. /преди приключване на устните състезания по делото/. Представил
за констатация трудовата си книжка, поискал представянето на ведомост с
последната изплатена заплата за 2018 год., както и назначаването на
съдебно-счетоводна експертиза за установяване на размера на брутното трудово
възнаграждение. Представил бил и документ за липса на трудова заетост към
датата на първото съдебно заседание – 4 месеца след уволнението. Представянето
на трудовата книжка за констатация било допустимо доказателствено средство,
което било заявено още в исковата молба. Основното месечно трудово
възнаграждение на ищеца било в размер на 2 000 лв., съгласно допълнително
споразумение №5136 от 01.06.2018 год. към трудов договор №4501 от 15.11.2017
год., на която база била формирана и претенцията на ищеца. По делото липсвали
доказателства за получаването на по-високо възнаграждение от договореното,
поради което не се поддържало и искане за изслушване на съдебно-счетоводна
експертиза. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му
част, а искът – уважен.
Ответникът
по жалбата „К.Б.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част. Поддържа, че СРС бил разпределил доказателствената
тежест и ищецът бил уведомен за точния вид писмено доказателствено средство,
което е необходимо да представи в защита на своята теза. Тежестта на доказване
била негова, а указаното доказателствено средство било официален документ
/удостоверение от НАП и Бюрото по труда/, като съдът презюмирал по-голяма
достоверност на официалния документ. Трудовата книжка се съставяла от страните
по правоотношението и в този смисъл. Целта на представянето на такъв документ
била да се види максималния срок на оставане без работа, подлежащ на
обезщетяване. Не рядко страните съставяли нова трудова книжка, без да е ясна
съдбата на предишната. Поради това не можело да се установи дали ищецът е
започнал работа по трудов договор на ново място, респ. не можело да се установи
периода на оставане без работа. Поисканото с исковата молба и допуснато от съда
доказателствено средство нямало никаква доказателствена стойност. Към датата на
депозиране на писмената защита от ищеца липсата на трудова заетост била с
продължителност 4 месеца след уволнението, като първото съдебно заседание било
проведено на 07.06.2019 год. – една седмица преди изтичането на пълния
6-месечен срок за обезщетяване поради оставане без работа и ищецът имал
възможност да представи още тогава удостоверение.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ответника „К.Б.“ АД. Жалбоподателят
поддържа, че ищецът не оспорвал, че наведените фактически обстоятелства
съставляват дисциплинарно нарушение, като единствено противопоставял тезата, че
е технически невъзможно процесният автомобил да развие скорост от 212 км/ч.
Първоинстанционният съд бил приел, че заповедта за уволнение е мотивирана.
Единственият спорен между страните въпрос бил свързан с това дали действително
ищецът е извършил твърдяното от ответника дисциплинарно нарушение, послужило
като основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“.
Нямало спор, че деянията, за които от ищеца били поискани обяснения и била
наложена санкция сами по себе си представлявали злоупотреба с доверие. СРС
обсъждал единствено скоростта от 212 км/ч., която се оказала технически
неправилно отчетена поради попадане на движещия се автомобил в подлез. Вещото
лице било установило изрично само този факт на неправилно отчитане и съответно
не го бил установил изрично, а бил посочил, че е известно, че около пътен възел
„Яна“ има мостови съоръжения. С процесната заповед за уволнение били вменени
системни нарушения, като СРС не бил обсъдил показанията за движение по
магистрала „Струма“, път Е 79, с.Желява, бул.“Лазар Михайлов“, в гр.София.
Нарушенията били извършени в периода от 01.11.2018 год. до 02.12.2018 год.,
като били докладвани на работодателя на 04.12.2018 год. Вещото лице било
потвърдило наличието на скоростите с филтър над 140 км/ч., като било проверило
наличието на тези записи. Първоинстанционният съд кредитирал единствено довода
на ищеца, че колата не била брандирана, поради което и ищецът бил
неразпознаваем като служител на марката „Пепси“ и следователно нямало как да
урони престижа на работодателя. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено
в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Ю. К. З. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Ю. К. З. с искова молба, с която срещу „К.Б.“ АД
са били предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна
на уволнението на ищеца, извършено със заповед №4177 от 13.12.2018 год. на управителя
на ответното дружество, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; на основание чл.
330, ал. 2, т. 6 КТ; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за
възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „Зонален
мениджър продажби ЮЗ и София област“ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за осъждане на ответника да заплати сумата от 12 000 лв. – обезщетение по чл.
225, ал. 1 КТ за периода от 13.12.2018 год. до 13.06.2019 год.,, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане. В исковата молба се твърди, че
не са налице твърдените от
работодателя нарушения на трудовата дисциплина, в т.ч. не са доказани, както и
че управляваният от него автомобил не е брандиран и върху него не е обозначена
нито фирмата на ответника, нито марката на продуктите, които той предлага.
Не се спори между страните, а и това е видно от
представените трудов договор №4501 от
15.11.2017 год. и допълнителни споразумения към него, в т.ч. №5136 от
01.06.2017 год., че между тях е съществувало безсрочно трудово
правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „Зонален мениджър продажби ЮЗ и София област“,
при пълно
работно време и основно трудово възнаграждение от 2 000
лв. За изпълнението за възложената трудова функция работодателят предоставил на
ищеца товарен автомобил „Мазда 3“ с рег.№СА 6205 ТА, за което бил съставен
приемо-предавателен протокол /на л. 27 – 28 от първоинстанционното дело/.
Представен е и Правилник за
вътрешния трудов ред на ответното дружество, който е връчен на ищеца.
Със Заповед №4177 от 13.12.2018 год.
на управителя на ответното дружество, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на
ищеца било наложено дисциплинарно наказание “уволнение” поради системни нарушения на трудовата дисциплина през периода от
01.11.2018 год. до 02.12.2018 год., изразяващи се в управление на поверения му
автомобил със изключително завишени стойности на скоростта, извън разумни и
обясними отклонения от максималните ограничения но скоростта в населени места и
извън населени места, като по този начин е проявил самонадеяност, арогантност,
недобросъвестност, нисък самоконтрол и не е изпълнил точно трудовите си
задължения – чл. 190, ал. 1, т. 3 и т. 4 вр. с чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, чл. 48,
т 5 от Правилника за вътрешния трудов ред и т. 9 от трудовия договор. Със
заповедта било наредено на ищеца да бъде изплатено обезщетение по чл. 224, ал.
1 КТ – за неползван платен годишен отпуск и по чл. 221, ал. 2 КТ – в размер на
брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието. Заповедта била
връчена на ищеца на 13.12.2018 год. – обстоятелството, което не е спорно между
страните.
С покана от 10.12.2018 год., връчена
на 11.12.2018 год., работодателят поискал от ищеца обяснения в срок от един ден
във връзка с управлението на поверения му автомобил през периода от 01.11.2018
год. до 02.12.2018 год. със завишени стойности на скоростта, посочени, ведно с дати
и местоположение на превозното средство, в таблица, обективирана в поканата. В
тази връзка на 12.12.2018 год. ищецът депозирал писмени обяснения, с които отрекъл
да е нарушил трудовата дисциплина, в т.ч., че скоростомерът на автомобила
никога не е показвал такива стойности, че превозното средство не може да
достигне скорост от 212 км/ч., като е посочил също така, че техническото
устройство генерира грешка и е поискал извършването на проверка за съответствие
със стандарта за този тип устройства.
Установено е въз основа на допълнителното
споразумение към трудов договор №5136 от 01.06.2018 год. и представените по
делото фишове за заплата, че последното получено от ищеца брутно трудово
възнаграждение за пълен отработен месец преди уволнението е в размер на 2 000
лв. /ответникът нито е релевирал твърдения, нито е ангажирал доказателства, че
страните са уговорили по-нисък размер на възнаграждението – виж чл. 118 и чл.
119 КТ; видно е от фиша за заплата за м.ноември 2019 год., че ищецът е ползвал
отпуск от 5 дни поради временна неработоспособност/.
В съдебното заседание във въззивното производство, проведено на 14.07.2020 год., СГС е направил констатация по оригинала на трудовата книжка на ищеца, от която се установява, че след процесното уволнение няма друго записване за започване на работа по трудово правоотношение.
От показанията на свидетелката К.С.Л.,
които следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни и неопровергани
от останалия доказателствен материал по делото, се установява, че върху
поверения на ищеца не е била обозначена фирмата на ответника и марката на
продуктите, които той предлага.
Видно е от заключението на вещото
лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, че от техническа гледна точка и ос оглед особеностите
на терена – гр.София, бул.**************, не е било възможно процесният
автомобил да достигне скорост от 212 км/ч., доколкото максималната скорост на превозното
средство, посочено от производителя му, е 186 км/ч. Скоростта, която отчитала GPS системата се изчислява
от промяната на координатите при движение, а не се вземала от километража на
автомобила, като на местата, на които нямало GPS сигнал /като тунели, мостове, планински терени и
др./ било възможно неточно изчисляване на скоростта, поради загубата на
сигнала. В конкретния случай в гр.София, бул.**************, имало изграден
пътен възел на две нива с тунел, който би могъл да заглуши GPS сигнала на автомобила,
което от своя страна да доведе до грешно определяне на моментната скорост. Вещото
лице е констатирало въз основа на данни от GPS България, че устройството, монтирано на процесния
автомобил – модел FMB 120, е било изправно към 06.11.2018 год., но на 25.03.2019 год. е било
демонтирано, като е приел въз основа на направена демонстрация в GPS България на работата
на системата, че същата не може да бъде манипулирана /без обаче да е имал
достъп до демонтираното GPS устройство/.
Установено е също така, че не е възможно моментно измерване на скоростта на
системата, предвид принципа на действие на спътниковата радионавигационна
система GPS –
Глобална система за позициониране – скоростта била закръглена /приблизителна/,
както и че е невъзможно с точност да се посочи към конкретните дати каква е
била вертикалната сигнализация в посочените участъци и разрешената скорост,
доколкото в справката от системата за процесния автомобил фигурират само имена
на улица, път и магистрала, като по път Е79, близо до с.Яна, има мостово
съоръжение, както и няколко тунела по автомагистрала „Струма“, преминаването
през които може да доведе до загуба на сигнала и грешка при записване на
информацията.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, но
е частично неправилно.
По отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и
2 КТ:
Твърденията в исковата молба за незаконност на
уволнението, очертаващи основанието на предявения иск, и в чиито рамки е
ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в
гражданския процес, са свързани с това, че не са налице твърдените от работодателя нарушения на трудовата дисциплина,
в т.ч. че същите са недоказани.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, изключение от забраната за служебна проверка на правилността на решението на първостепенния съд е допустимо единствено при нарушение на императивна материалноправна норма – порок, който може да бъде констатиран от въззивната инстанция и без да е бил изрично заявен като основание за предприетото обжалване. В случая, въззивният съд, като инстанция по същество, следва да обсъди спазването на императивните норми на чл. 193 КТ и чл. 195 КТ /относно формата и съдържанието на заповедта на уволнение/ при налагане на дисциплинарното наказание.
На първо място следва да се посочи,
че необходимо съдържание на писмената заповед за налагане на дисциплинарно наказание
по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, са фактическите признаци на нарушението – кога
и от кого е извършено то и в какво се изразява. Задължението по посочения
законов текст за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед
изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, спазването на
сроковете по чл. 194 КТ, както и възможността на наказания работник или
служител за ефективна защита в хода на съдебното производство при обжалване на
наложеното наказание. Следователно достатъчно е нарушението на трудовата
дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника или служителя начин,
включително и чрез позоваване на известни му обстоятелства и документи /без да
е нужно удостоверяване на връчването на документите/ – същественото е работникът
или служителят да узнае за фактическите и правните основания за налагане на
наказанието, за да може да защити правата си, включително и по съдебен ред – като не е необходимо в
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да бъдат описвани конкретно
всички действия на работника или служителя по извършване на нарушението, нито
пък да бъдат възпроизведени всички направените от него твърдения в буквалния им
смисъл; достатъчно е в заповедта да са описани извършените от работника или
служителя нарушения, такива каквито са според оценката на работодателя и да е
посочена датата или периода на извършването им. Когато изложените мотиви са
достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на
изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ /в този смисъл Решение № 676 от 12.10.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 999/2009 г., ІV г. о., ГК, Решение №
128 от 28.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 726/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 339
от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 213
от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7372/2014 г., III г. о., ГК/.
Въззивният съд намира, че процесната
заповед, с която на ищеца е наложено дисциплинарното наказание – уволнение,
отговаря на изискванията за мотивиране по чл. 195, ал. 1 КТ. В нея е посочен
периодът /в т.ч. и конкретни дати/, през който работодателят твърди, че са
извършени нарушенията, описани са обстоятелствата, при които те са извършени и
в какво се изразяват същите. Работодателят е посочил и законовите текстове, под
които счита, че се подвежда описаните нарушения – чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, които са
определи като системни и представляващо злоупотреба с доверието на работодателя
– чл. 190, ал. 1, т. 3 и 4 КТ – но, както вече бе посочено, евентуалното
несъответствие между описаното нарушение и правната му квалификация само по
себе си не води до незаконност на уволнението, а е от значение за това дали
визираното деяние принципно представлява нарушение на трудовата дисциплина,
обосноваващо дисциплинарно уволнение /в този смисъл Решение
№ 318 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 120/2009 г., III г. о., ГК/.
На следващо място, в
идно е от разпоредбата на чл. 193,
ал. 1 КТ, че законът поставя акцент на задължението на
субекта на дисциплинарна власт за реално
предварително изслушване или приемане
на писмени обяснения от работника
или служителя. Достатъчно е по разбираем за работника начин да
бъде изложено за какво се искат обясненията, без да е необходимо да са посочени обективните и субективни елементи на
изпълнителното деяние или правната му квалификация. Целта на
предварителното изслушване или приемане на писмени обяснения е работникът или
служителят да има възможност да изложи пред субекта на дисциплинарна власт
своята защитна позиция по твърдяните дисциплинарни нарушения и ако това реално
е станало, то правото му на защита е било надлежно упражнено. За да изпълни
това свое
задължение работодателят следва да покани
служителя да даде такива обяснения за конкретно посочено нарушение, като поканата
следва да достигне до знанието на адресата, за да породи последиците на чл.
193, ал. 1 КТ.
В частност е несъмнено установено, че обяснения са
били поискани от ищеца преди издаване на процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание –
уволнение. Ищецът
се е възползвал от правото си на защита и в рамките на определения му срок е
депозирал писмени обяснения, с които е оспорил извършването на сочените от работодателя
дисциплинарни нарушения. Доколкото работодателят е приел тези писмени
обяснения, то СГС приема, че това е достатъчно за извода, че задължението по
чл. 193 КТ е изпълнено /изслушването на работника или служителя и приемането на
писмените му обяснения са алтернативни форми за защита/. Следва да се посочи също
така, че работодателят не е длъжен да възприема
защитната позиция на работника или служителя, като очевидно налагането на
дисциплинарно наказание свидетелства, че той не е приел обясненията за
оневиняващи, а дали те действително са такива е въпрос, който е относим към
законосъобразността по същество на наказанието, а не представлява формално нарушение
на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 126, т. 9 КТ, работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие. Това задължение изисква от работника или служителя да зачита интересите на работодателя, да не създава условия за нелоялна конкуренция, да пази поверителна информация, да се грижи и да утвърждава доброто му име сред трети лица и др. Неизпълнението на задължението за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. 1 КТ и по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 КТ – злоупотреба с доверието на работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността. От характеристиката на трудово-правната връзка следва, че по нея се предполага отношение на лоялност между страните. Когато това отношение бъде накърнено, т.е. при неизпълнение на задължението за лоялност към работодателя, работникът злоупотребява с неговото доверие. Нарушението може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник или служител и работодател. Касае се за хипотези, в които работникът, възползвайки се от служебното си положение, е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие и злепоставящи работодателя пред трети лица – независимо от това, дали действията са извършени при пряк умисъл с цел извличане на имотна облага. В този смисъл злоупотреба с доверието на работодателя е налице, когато работникът, възползвайки се от служебното си положение, е извършил преднамерени действия с цел извличане на имотна облага; когато, без да е извлечена имотна облага, е извършил действия компрометиращи оказаното му доверие; когато с действията си е злепоставил работодателя пред трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено. За да се квалифицира дадено поведение като злоупотреба с доверието на работодателя, не е необходимо от него да са настъпили имуществени вреди за работодателя, като тяхното наличие обаче утежнява дисциплинарната отговорност на работника и се преценява с оглед на всички обстоятелства при определяне на тежестта на извършеното нарушение на трудовата дисциплина – в този смисъл Решение № 86 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1734/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 513 от 14.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1559/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 232 от 18.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 41/2012 г., ІV г. о., ГК, Решение № 201 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д. №7329/2013 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 108 от 27.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5516/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 3 от 12.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1325/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 542 от 7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2010 г., IV г. о., ГК.
В производството по иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т.1 КТ за отмяна на незаконно уволнение,
работодателят носи тежестта за установяване наличието на всички предпоставки за
извършеното едностранно извънсъдебно прекратяване на трудовото правоотношение.
Когато се оспорва законността на извършено дисциплинарно уволнение, в тежест на
работодателя е да установи, че работникът е извършил дисциплинарните, за които е наложено дисциплинарното наказание.
Настоящият съдебен състав приема, че
извършването на констатираните в процесната заповед дисциплинарни нарушения не е
установено по делото по несъмнен и категоричен начин. Само въз основа справката
от GPS системата за стойностите на
скоростта на процесния автомобил – филтър за скоростта над 140 км/ч., не може
да бъде формиран извод в тази насока. Макар по принцип GPS системата да позволява да се определи местоположението, времето и скоростта
на движение на всеки земен обект, 24 часа в денонощието, в разглеждания случай е
разколебана постиганата точност на направените измервания от процесната система
/в т.ч. липсват данни за нейната степен на надеждност, предвид многообразието
на потребителска апаратура, предлагана на пазара от различни производители,
както и такива за наличието на допълнителен източник на данни – например
регистриращ тахограф или друг прибор/, като същевременно е установено въз
основа на заключението по съдебно-техническата експертиза, че същата, като
сложна техническа система, се влияе от различни източници на грешки, в т.ч. неточно
изчисление на скоростта при загуба на сигнала, като отделно от това е изрично
отречена възможността ищецът да е управлявал поверения му автомобил със 212
км/ч. в гр.София, бул.**************. В тази връзка СГС съобразява и
обстоятелството, че вещото лице не е могло да извърши изследване на характеристиките
на процесната система при движение на автомобила /динамично изследване/, тъй
като същата е била демонтирана, както и разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗДвП,
според която при избиране на скоростта на движение на водача на пътното
превозно средство е забранено да превишава 140 км/ч. на автомагистрала и 120
км/ч. на скоростен път.
В този смисъл и доколкото е породено
основателно съмнение в прецизността /достоверността/ на измерванията на
параметрите на движещия се обект от използваното от работодателя специализирано
оборудване, то при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че няма
основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност на ищеца, поради което и
наложеното му дисциплинарно наказание се явява
незаконосъобразно и подлежи на отмяна. Релевираната претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е
основателна.
Поради това и с оглед обстоятелството, че трудовото правоотношение между
страните е безсрочно, основателен се явява и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ
за възстановяване на предишната работа.
По отношение на исковете по
чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ:
Отговорността на работодателя по
чл. 225, ал. 1
КТ е договорна и е за имуществени
вреди /пропуснати ползи/, като обезщетението
се съизмерва с пропуснатото брутното трудово възнаграждение за времето, през което
работникът или служителят е останал без работа поради незаконното уволнение, но
за не повече от 6 месеца.
Доказването на
вредата –
оставането без работа
по трудово правоотношение, е в тежест на
ищеца – виж
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6/2013
год. на ВКС по тълк.дело № 6/2013 год., ОСГК. Това доказване може да се
осъществи с всички
доказателствени средства – най-често на
практика –
с трудова книжка и
удостоверение от бюрото по труда. Съгласно разпоредбата на чл. 347 КТ трудовата книжка е официален
удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата
дейност на работника и служителя, в който съгласно чл. 349, ал. 2 КТ всеки работодател е длъжен да
вписва точно и своевременно данните по чл. 349, ал. 1 КТ. Трудовата книжка се съхранява от
работника или служителя съгласно чл. 1, ал. 2 Наредбата за трудовата книжка и
трудовия стаж /ДВ, бр. 102/1993 год./ – в този смисъл Решение № 707 от 22.12.2009 г. на ВКС по гр.
д. № 3164/2008 г., II г. о., ГК и Решение № 299 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1279/2010 г., IV г. о.,
ГК, Решение № 272
от 31.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 30/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 129 от 20.05.2019
г. на ВКС по гр. д. № 4466/2018 г., ІV г. о., ГК.
В разглеждания
случай оставането без работа на ищеца през процесния период е доказано по несъмнен начин въз основа на
представения
от него за констатация оригинал на трудовата му книжка /което доказателство е
събрано от въззивната инстанция на основание чл. 266, ал. 3 вр. с чл. 146, ал.
2 и 3 ГПК вр. с чл. 235, ал. 3 ГПК/, като вписванията в същата дават достатъчно
основание този факт да се счете за установен.
При
наличието на доказателства, че последното получено от ищеца брутно трудово
възнаграждение е в размер на 2 000 лв., то за периода от 13.12.2018 год.
до 13.06.2019 год. обезщетението
по чл. 225, ал. 1 КТ възлиза на 12 000 лв., в който и размер претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ се явява основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното и изплащане.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е отхвърлен искът
по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, която претенция подлежи на
уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение трябва да бъде
отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на ответника
разноски за първоинстанционното производство в размер на 100 лв.
В
останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца неприсъдената част от разноските в
първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на
166.70 лв., както и направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв. /възражението на ответника
по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно, тъй като размерът на уговорения
адвокатски хонорар за въззивното производство не надхвърля минимално предвидения такъв в приложимата разпоредба на
чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения – минималната работна заплата към м.юли 2020 год. е
в размер на 610 лв./.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СГС сумата от 480 лв., представляваща държавна такса по иска по чл.
344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 02.10.2019 год., постановено по гр.дело №5584/2019
год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, в частта му, в която е отхвърлен
предявения от Ю. К. З. срещу „К.Б.“ АД иск с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, както и в частта му, в която ищецът Ю. К. З.
е осъден да заплати на ответника „К.Б.“ АД разноски за първоинстанционното
производство в размер на 100 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „К.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, Логистичен център „*******, да заплати на Ю. К. З. с ЕГН **********,
с адрес: ***, по иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 3 КТ сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение
по чл. 225, ал. 1 КТ за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода
от 13.12.2018 год. до 13.06.2019 год., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.01.2019 год. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от решението от 02.10.2019 год., постановено по гр.дело №5584/2019
год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „К.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, Логистичен център „*******, да заплати на Ю. К. З. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 166.70 лв., както и направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.
ОСЪЖДА „К.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, Логистичен център „*******, да заплати по сметка на СГС на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 480
лв., представляваща държавна такса по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл.
225, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/