Р
Е Ш Е
Н И Е
№…..
10.12.2019
г. гр.Т.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД ІІІ състав На осемнадесети ноември 2019
година
В публичното съдебно заседание в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА И.
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕН СТОЙЧЕВ
БИСЕРА
МАКСИМОВА
секретар Анатолия Атанасова
разгледа
докладваното от Председателя
В.гр.д.№ 302 по описа на съда за 2019 година
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на адв. Д.,***, действащ като пълномощник на
Т.И.Т. от гр. Т., срещу Решение № 427/19.07.2019 г., постановено по гр.д. №
516/2019 г. по описа на Районен съд - Т..
С обжалваното решение е ПРЕКРАТЕН брака между Н.И. ***, ЕГН **********,
съдебен адрес ***0, адв. Д.П.,***, и Т.И.Т. от гр. Т., ЕГН **********, съдебен
адрес ***, кантора 117, адв. Р.Д.,***, сключен на 13.05.1984 г., с акт за
граждански брак № 122/13.05.1984 г. на Община Т., като дълбоко и непоправимо
разстроен на основание чл. 49, ал.1 от СК; ползването на семейното жилище,
находящо се в гр.Т., ул. адрес, е ПРЕДОСТАВЕНО на съпруга Т.И.Т., който е
осъден да заплати по сметка на ТРС окончателна държавна такса за водене на
брачния процес в размер на 25 лв. С решение № 525/20.09.2019 г., по реда на чл.
250 ГПК, е допълнено първоначалното решение, като е постановено след
прекратяване на брака съпругата да носи предбрачното си фамилно име- Ц..
Считайки решението за неправилно и необосновано, по подробно изложени
доводи и съображения в жалбата, въззивникът моли за неговата отмяна и
постановяване на решение, с което предявения иск бъде отхвърлен като
неоснователен. Претендира разноски. Доказателствени искания няма.
Основните оплаквания се свеждат до следното:
-Изводите на първоинстанционния съд не съответствали на събраните по делото
доказателства. Последните са тълкувани едностранно,
в полза на ищцата, а констатацията за наличието на дълбоко и непоправимо
разстройство на брака между страните е неоснователна и немотивирана,
противоречи на закона и константната съдебна практика. Незаконосъобразно
ответникът е осъден да плаща окончателна държавна такса, без да са посочени
мотиви за това;
-въззивникъкт счита, че не следва да се споделят изводите на съда, в които
той преразказва исковата молба, тъй като те почиват на свидетелски показания, ангажирани от
ищцата и се приемат твърде безкомпромисно и спонтанно от съдията, явно и под
влиянието на една криворазбрана женска солидарност, израз на която е и терминът
„наказание“ за брака между страните, термин, който никой, дори и ищцата, не е
употребявал, за да опише брачните отношения;
-съдът неправилно е дал вяра и предпочитание на свидетелите на ищцата, пред
тези, ангажирани от ответника, които според въззивника са обективните
доказателства, представени в защита на неговата позиция и същите установяват
неговите твърдения, че в семейството не е имало скандали, които да са станали
достояние на съседи, нито оплаквания в полицията; ответникът никога не е
злоупотребявал с алкохол, предвид и естеството на работата му като шофьор;
полагал е грижи за семейството си, стресово изживява напускането от страна на
ищцата на семейното жилище.
-в мотивите съдът се бил позовал на ППВС № 10/71 г., без да посочва точно в
коя част, което представлявало липса на мотиви Според въззивника,
Постановлението следва да се тълкува в полза на ответника, предвид определянето
като „дълбоко“ това разстройство, при което между съпрузите липсва взаимност,
уважение, доверие и другарски отношения. Никъде не се твърди нещо такова, и ако
липсва взаимност, уважение, доверие и т.н. то е само от страна на съпругата по
отношение на съпруга, но не и обратното;
-съдът не е отчел, че няма данни за непоправимост на отношенията на
съпрузите. Въпреки фактическата раздяла на страните, датираща от 25.03.2019г.,
когато ищцата без никакви предупреждения, обвинения, разговори и т.н е
напуснала по свое желание семейното жилище на страните, не е налице изискуемото
дълбоко непоправимо разстройство на брака. Съдът е следвало да даде възможност
на ответника, да мине малко време, да проведе някакъв разговор с ищцата, и ако
тя има някакви претенции към него, да ги изложи, той от своя страна да направи
каквото тя изисква от него и т.н. Не следвало, просто защото на нея й е „дошла
музата“ да живее сама за в бъдеще, ответникът да бъде лишаван толкова бързо от
възможността да запази брака. Не може просто така, един брак, съществувал 35
години, да бъде прекратен за три минути съдебно заседание... Това противоречи
както на морала, така и на простата, човешка справедливост.
В постъпилия в срока по чл.263 ал.1 ГПК писмен отговор от пълномощника на насрещната страна- адв.
П. се заявява становище за неоснователност на въззивната жалба, с молба за
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Излагат
се съображения, че по един безспорен начин се е установило по време на
разглеждане на делото пред първостепенния съд основателността и доказаността на
ищцовата претенция, а изложените в жалбата доводи са неоснователни - на всички
от тях съдът е отговорил в мотивите си към съдебния акт, като правилно е
анализирал и интерпретирал всяко едно събрано по делото доказателство, както
поотделно, така и в тяхната съвкупност, за да достигне до единствено възможния
и правно обоснован извод за основателност на така предявения иск.
В проведеното пред въззивната инстанция съдебно заседание страните, чрез
процесуалните си представители, а ищцата – и лично, поддържат съответно
жалбата, респ. становището си по жалбата. В края на пледоариите, в реплика,
пълномощникът на въззивника- адв. Д., пледира, че съдът следва да се произнесе
по направеното от него искане за произнасяне по вината за дълбокото и
непоправимо разстройство.
При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивната инстанция констатира,
че жалбата е подадена в срок, от надлежна
страна, при наличието на правен интерес и е допустима.
За да се произнесе по същество, съдът съобрази
следното:
Решението е валидно и допустимо.
Разгледана
по същество – жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предявеният пред първоинстанционния съд иск за прекратяване на
брака между страните е обоснован с обстоятелството, че сключеният между тях
брак, продължил 35 години, е дълбоко и непоправимо разстроен и неговото
запазване е безсмислено и обществено неоправдано – от определено време в
отношенията между ищцата и ответника започнали да възникват ежедневни проблеми,
по решаването на които почти никога страните не били на едно мнение; постоянно
възниквали спорове; между съпрузите липсвал диалог, дори и по въпроси, касаещи синовете
им (понастоящем, съответно на 33г. и на 29 г.), комуникацията помежду им била
трудна; оказало се, че всеки от двамата имал различно виждане за бъдещето им,
ценностната им система се оказала твърде различна. Ищцата сочи, че преживявайки
така изложеното, осъзнала, че бракът им е изчерпан и че всъщност с ответника отдавна не са
семейство, въпреки че живеят в едно жилище, са по-скоро като съквартиранти ,
отколкото като съпруг и съпруга. С исковата молба (ИМ) е приканен ответникът за
сключване на споразумение в хода на съдебното производство, по чл. 49 ал. 4 СК.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал
отговор със становище, че не желае прекратяване на брака. Възразил е, че не е
налице дълбоко и непоправимо разстройство на брака и смята, че дори и да има
някакви разногласия, те могат да бъдат изгладени и проблемите преодолени, след
тяхното обсъждане, както винаги досега се е случвало. Твърди, че ищцата е
напуснала семейното жилище на 25.03.2019 г., без никакви предупреждения и
обяснения, без да го е упрекнала за нещо, помежду им не е имало никакви
сериозни конфликти, караници, изневери и т.н. До последния ден на съвместното
им съжителство съпрузите са били заедно,
в по-добри и по-тежки времена, включително и в интимен план, дори в деня на
раздялата, и са комуникирали чудесно. Когато е имало спор, всеки е изразявал
мнение, а решенията са вземани заедно. Моли да бъдат положени всички усилия за
запазване на семейството и заявява, че е готов да направи всичко необходимо за
това, поради което моли иска да бъде отхвърлен като неоснователен.
При
съпкупната преценка на събраните в производството писмени и гласни
доказателства, съдът приема от фактическа страна следното:
Страните са сключили граждански брак на 13.05.1984 г., първи по ред и за
двамата, от който имат родени две деца - момчета, пълнолетни.
От показанията на разпитаните пред
първоинстанционния съд свидетели, допуснати по искане на ищцата, се установява,
че в съвместния живот на съпрузите настъпили промени, които, макар и да не се
посочва точно от кога датират, били споделяни от ищцата със свидетелките, като
на част от разногласията между съпрузите и възникналите ситуации, свидетелките
са присъствали лично. С показанията си св. Ц. (в родствена връзка по сватовство
с ищцата) установява, че по нейно възприятие, от срещите й със страните,
ответникът „е труден характер, той е необщителен“; при семейните поводи, когато
са били заедно, се отнасял непочтено към ищцата, с грубост, злоупотребявал с
алкохол, оказвал е физическо насилие. Свидетелката споделя за случай от 1992г.,
когато поради поведението на ответника, ищцата с децата им (тогава доста малки),
била у свекърва си за около един или два месеца. Много пъти ищцата идвала в
дома на свидетелката, разплакана, разстроена, „дори в късните часове след 20 часа“, да й се оплаква от психическо
и физическо насилие от ответника спрямо нея; споделяла, че не може повече така,
но свидетелката и съпругът й се опитвали „да
стопират нещата и да продължи семейството им, обаче той изобщо не зачита
нейното мнение и винаги налага своето собствено“. Св. Д. (братовчедка на
ищцата) споделя аналогични случаи, като заявява, че за проблемите в семейството
знае от споделеното й от ищцата – че обикновено, след работа, вечер, когато
ответникът започне да пие, започвали обидите и конфликтите, заплахите от негова
страна към ищцата. Според показанията на тази свидетелка характерът на
ответника бил „труден, агресивен и много
често е конфликтен“, а ищцата „винаги
е притеснена, стресирана и живее в постоянно напрежение от това какви ще са действията
на съпруга й, когато се прибере у тях“. Още през м. декември (очевидно миналата
2018г. – бел.на съда) ищцата споделила със свидетелката, че не може да живее
повече с ответника, „но се страхува да му
каже, страхува се от реакцията му“. Св. З.(домоуправител в блока, в който е
семейното жилище на страните) споделя своето впечатление, че „са възпитано и културно семейство“; няма
информация да са имали скандали; не е виждала Т., „повлиян от алкохол“, никой не се е оплаквал от ответика, че злоупотребява
с алкохол, като от съпруга си (който до преди пет години е работил заедно с
ответника) знае, че ответникът „е верен
към съпругата си, доколкото знае, се грижи за семейството, пазарува, готви,
чисти“; както и че ответникът, работейки като шофьор, следвало да е на
разположение по всяко време на денонощието и пътувал в посочените от
свидетелката райони на страната. Заявява, че не са били приятелски семейства,
не са си ходили на гости. От показанията на св. К.. (лекар, работещ в здравното
заведение, където ответникът работи като шофьор) се установява, че свидетелят познава
ответника от 10 години, никога не го е виждал употребил алкохол - нито денем ,
нито нощем, защото се е случвало и през нощта да го вози („налагало се е през нощта да шофират по спешност“); че всеки ден пътува с колата, шофирана от
ответника, който го взема и връща в гр. Ш., но не е ходил на гости в жилището
на страните; заявява още, че ответникът никога не е споделял за проблеми с жена
си; знае от ответника, че заедно със съпругата си са ходили поне два пъти на
концерти в К..
При така установената фактическа
обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание 49
ал. 1 от СК.
Съгласно сочената разпоредба „Всеки
от съпрузите може да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо
разстроен.“, като съгласно ал. 3 на същата разпоредба „С решението за допускане на развода съдът се произнася и относно вината
за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това.“.
Видно от изложението и петитума на исковата молба, ищцата е твърдяла, че
бракът между страните е дълбоко и непоправимо разстроен (предвид изложените в ИМ обстоятелства), като е
отправила искане до съда, при прекратяване на брака, да не се произнася по
въпроса за вината.
Всъщност така предявеният иск и отправеното в петитума искане определят и
кръга на въпросите, които съдът следва да разреши в процеса, и по които да се
произнесе със своето решение.
Основният и спорен въпрос по делото е налице ли е дълбоко и непоправимо разстройство
на брака между страните.
СК не съдържа дефиниция за понятието „дълбоко и непоправимо разстройство“, поради
което и съобразно трайната практика преценката за всеки отделен случай е
конкретна, при съобразяване на съдебната практика и на задължителните за
съдилищата указания и постановки на ППВС № 10/03.11.1971 г. (незагубило
действието си). Съгласно т.2 от цитираното постановление на Пленума на ВС
„Единственото основание за развод по Семейния кодекс е дълбокото и непоправимо
разстройство в брака. Дълбоко е разстройството, което е довело до разкъсване на
семейната общност, до липса на взаимност, уважение, доверие и другарски
отношения между съпрузите, при което брачната връзка е само формална и не
съответства на закона. Непоправимо е разстройството, което не може да се
преодолее, за да се възстановят нормалните съпружески отношения“.
Съпружеските отношения се основават на взаимна привързаност и разбирателство, обич, уважение и доверие,
взаимно решаване на семейните проблеми, общи грижи и усилия за благополучието
на семейството, което безспорно в определени ситуации изисква компромиси и от
двете страни. Съгласно чл. 49 ал. 1 от СК единственото основание за прекратяването на брака е съществуването на
дълбоко и непоправимо разстройство в него. „Дълбоко“ е това разстройство, при
което между съпрузите липсва взаимност, уважение и разбиране и в този случай
брачната връзка съществува само формално и в нея няма такова съдържание,
каквото изискват законът и моралът. Дълбокото разстройство става „непоправимо“,
когато се установи, че е невъзможно да се преодолее и да се възстановят
нормалните взаимоотношения между съпрузите. За да се изгради семейство, за да
се поддържа атмосфера на любов и разбирателство, е необходимо желанието и на
двамата съпрузи, като липсата на взаимно желание за съвместен живот прави невъзможно поддържането на семеен уют и
комфорт.
Съдът приема за безспорно установено в процеса, че от определено време
преди подаване на исковата молба, макар и да са живеели съвместно, в едно
жилище и домакинство, страните са се отчуждили един от друг, не поддържат пълноценна
емоционална брачна връзка, нямат общи интереси. Макар и двете свиделки,
ангажирани от ищцата, да не определят точно периода, от който е настъпило това
отчуждаване, от показанията им се установява, че първоначално леките конфликти
(едната свидетелка говори за случай от 1992 г.), очевидно, с течение на времето,
са се задълбочили. И двете свидетелки са категорични, че са били свидетели на
последиците от упражнено от ответника спрямо ищцата физическо насилие , макар
да не са били очевидци на случилото се; и пред двете ищцата е споделяла и се е
жалвала от отношението на ответника към нея – в определени случаи, след
употреба на алкохол - арогантно и грубо. Една от свидетелките (св. Ц.) е била
свидетел на някои от случаите на непочнето отношение, грубост и злоупотреба с
алкохол – при съвместни семейни събирания. Пред тази свидетелка ищцата,
неколкократно, още преди Нова година (бел. съда – за Новата 2019г.), е споделяла, че
има намерение да се разведе, и това намерение се е превърнало в категорично
решение след Нова година. Видно от показанията на свидетелката това не е просто
инцидентно, импулсивно решение, определено от ответника „просто й е дошла
музата“, а продължително обмисляно, сериозно и осъзнато: „Много пъти Н. е идвала в нас разстроена, дори в скъсните часове след 20
часа, разплакана, разстроена и казваше, че вече не можела да издържа и искаше
да се развежда, но ние с моя мъж винаги сме гледали да стопираме нещата и да
продължи семейството им, обаче той изобщо не зачита нейното мнение и винаги
налага своето мнение“. Според думите на св. Ц. нещата „са излезли извън предел и вече няма какво да си кажат, освен да се
наранят“. И пред св. Д. ищцата е споделила за взетото през м.декември (очевидно 2018 г.) решение, тъй като не можела повече да живее с ответника, но се
страхувала да му го каже.
Съдът дава вяра на всички свидетели, разпитани по делото. И не намира, че е
налице някакво противоречие между тях. Разпитаните две свидетелки са приятелки и
близки на ищцата, и то от години, с тях тя е споделяла своите проблеми, но в
същото време те са били и непосредствени очевидци на някои от случаите на
проявяваното от ответника към ищцата отношение, и това не са изолирани случаи. Да,
поведението на ответника в тези случаи отдават на употребата на алкохол (вечер,
след работа, или пък по време на семейни събирания), но са факт горепосочените
и описаните от свидетелките прояви и отношения. Показанията на свидетелите,
водени от ответника, не опровергават тези показания. Сама св. З.заявява, че не
е ходила в дома на страните, в същото време нито ищцата е твърдяла, нито първите
две свидетелки са установявали, че семейството вдига „скандали“ или че
ответникът ходи на работа употребил алкохол, или че това е често явление при
него, което да става достояние на околните. В качеството й на управител, в продължение
на 10 години св. З.не е имала информация за скандали, не е виждала ответника
„повлиян от алкохола“ и т.н. Същото установява и св. К... От показанията на
всички свидетели се установява, че семейството е възпитано и културно, страните
– интелигентни и сдържани в отношенията и в поведението си (касателно брачната
им връзка) навън и на работното място. Ето защо е нормално и логически
оправдано, на пръв поглед да се приеме, че в процеса пред ТРС се касае за две
групи свидетели, установяващи коренно различно поведение, както на ответника,
така и на семейните взаимоотношения, в каквато насока са част от оплакванията в
жалбата. Разгледани обаче, както поотделно, така и в съпоставка едни с други,
предвид и останалите събрани доказатлества, и поведението на страните в
процеса, предвид изявленията им, съдът ги намира за достоверни и очертаващи възприятията
на свидетелите за семейния живот на страните и поведението на ответника в
различните житейски аспекти – на работа, като съседи в блока и като
взаимоотношения вътре в семейството. Св. З.и св. Катранджиев сами заявява, че
нямат близки отношения със страните като семейство, т.е. нямат непосредствения и
близък поглед в тази деликатна и твърде лична тема - семейството, особено в
настоящия случай, когато взаимоотношенията не са били изложени на показ, нито
са ставали достояние на обществеността.
В брака няма по-голяма и по-малка
вина, ако и двамата съпрузи са допринесли за отчуждението в семейството.
Изрично, в исковата си молба, ищцата е поискала съдът да не се произнася по
въпроса за вината (съобразно чл. 49 ал. 3 ГПК). Това й искане, видно от събрания
доказателствен материал, съответства и на установеното от свидетелите – касае е
се за твърде лични въпроси и взаимоотношения в семейството, което, очевидно
до един момент е било щастливо и споделено, но постепенно нещо се е пропукало,
нещо е станало нетърпимо, като съответно, нито ищцата, нито ответника, са счели
за необходимо тези проблеми да се изнасят на показ, за да се запази
взаимоуважението и достойнството на всеки един от съпрузите.
Въпреки твърденията на пълномощника на въззивника в с.з. от 18.11.2019г.
пред ТОС, в пледоарията (под формата на реплика), никъде в процеса пред
първоинстанционния съд, ответникът/пълномощникът му не е направил искане съдът
да се произнесе по вината за настъпилото разстройство на брака. Всъщност, това искане
е следвало да бъде заявено още с отговора на исковата молба, като съответно е
следвало да бъдат въведени всички факти и обстоятелства, твърдяни от ответника, касаещи и установяващи
брачна вина на ищцата, които обстоятелства е следвало да бъдат доказани, при
разпределена от съда доказателствена тежест за ответника. В този смисъл са и
изричните разпоредби на чл. 322 ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Нещо повече – нито в
отговора, нито по-късно, в т.ч. и в пледоариите пред първоинстанционния съд,
процесуалният представител на ответника не е заявявал/заявил искане, примерно в
условията на евентуалност, ако съдът счете иска за прекратяване на брака за
основателен - да се произнесе по въпроса за вината. Напротив – както пред
първата, така и пред въззивната инстанция, ответникът е заемал категоричната и
единствена позиция, че не е налице дълбоко и непоправимо разстройство на брака,
поради което не желае прекратяването му.
И в двете инстанции, ищцата, явила се лично, изрично е заявила
категоричното си желание и доводи за прекратяване на брака.
Неоснователно е оплакването в жалбата, че съдът не е обсъдил всички
релевантни за спора въпроси, че не е доказано дълбокото и непоправимо
разстройство, че е останало неизяснено обстоятелството, защо все пак ищцата си
е тръгнала от семейното жилище, при положение, че не е имало някаква конкретна
причина в този случай, за което да е уведомен ответникът.
Въпреки сравнителното кратката фактическа раздяла (от около 8 месеца), въззивната
инстанция намира, както бе посочено по-горе в мотивите, че въпреки липсата на
явни раздори, скандали, сигнали на тел.112 и др. подобни афиширани изяви на разрив в
брачните отношения, които да са станали достояние на обществото, на хората от блока,
в който живеят страните, или в службата на ответника (с оглед показанията на
свидетелите, водени от ответника), е доказано наличието на дълбоко и
непоправимо брачно разстройство. Показанията на св. Ц. и св. Д. са ясни,
последователни, непротиворечиви, в т.ч. не са в противоречие и с установеното
от св. З.и св. Катранджиев (предвид анализът им, по-горе в мотивите), те не
само пресъздават споделеното им от ищцата, но и установяват техните лични,
непосредствени възприятия от поведението/отношенията между страните в брака, от
колебанията и страховете на съпругата, след толкова години брак и предвид
характера на ответника, да прекъсне окончателно брачната връзка.
Неоснователен е и доводът, поддържан от адв. Д. в с.з. пред въззива, че не
е правилно по закон, морал и етика брачният договор да се прекратява единствено
по желание на една от страните, без да се докажат каквито и да е брачни
провинения на другата страна. След като нито една от страните не е пожелала
съдът да се произнесе по въпроса за вината, няма как да се изследват и доказват
брачни провинения (чл. 49 ал. 3 от СК). Изясняването на взаимоотношението на
страните и поведението на страните в брачния съюз, се изследват само и
доколкото е дължимата от съда преценка дали е настъпило брачно разстройство,
дълбоко ли е то, съответно непоправимо ли е или не. Макар и да става въпрос за
брачен договор, той по съществото си доста се различава от типичните граждански
и търговски договора – тук неустойки няма, няма задатъци, едно е важното:
съществува ли тази брачна връзка, изпълнена като съдържание с любов, приятелство,
взаимност, доверие, желание за физическа и духовна близост, или това съдържание
е заменено с недоверие, страх, безразличие, отчужденост, или е просто навик.
Именно отсъствието на това дължимо според закона и морала съдържание на
брачната връзка се установява безспорно в процеса.
Неоснователно е и оплакването в жалбата, че съдът не е дал възможност на
ответника да мине малко време, да проведе той някакъв разговор с ищцата, и ако
тя има някакви претенции към него, да ги изложи, той от своя страна да направи
каквото тя изисква от него.
За разлика от стария ГПК (действащ до 01.03.2008 г., и предвиждащ с
разпоредбите на чл. 259 ал. 1 – 3 от ГПК (отм.) едно или повече помирителни
заседания, сега действащият ГПК, в специалните си разпоредби в глава ХХVІ
„Производство по брачни дела“ (чл. 318 – чл. 330) не предвижда такива
помирителни заседания, и тази законодателна промяна е израз и на промените в
обществените отношения и по-специално в отношението към брака, неговото
съдържание, съществуване и прекратяване.
В настоящото производство (макар на пръв поглед да изглежда твърде бързо,
дало повод на въззивника да го определи в жалбата си като „три минути съдебно заседание“) първоинстанционният съд е спазил ВСИЧКИ
законови разпоредби относно възможностите и напътствията, които трябва да даде
на страните в това производство, във връзка с предприемането на мерки и усилия
за запазване на брака. С определението си по чл. 140 ГПК – определение № 921/23.05.2019г.,
връчено на всяка от страните, съдът е напътил страните към медиация или друг
способ за доброволно уреждане на спора (съгласно чл. 49 ал. 2 от СК, чл. 140
ал. 3 от ГПК). Съдът е спазил и задължението си по чл. 145 ал. 3 от ГПК, в проведеното
открито съдебно заседание на 08.07.2019 г. отново да укаже на страните
възможността за спогодба (стр. 2 от протокола), както и разпоредбата на чл. 149
ал. 1 от ГПК, след събиране на доказателствата и преди даване ход на устните
състезания, отново е приканил страните към спогодба (стр. 7 от същия протокол).
Видно от отразеното в протокола (предвид неговата доказателствена сила,
съгласно чл. 152 ГПК) такова съгласие, помирение, желание за производство по
медиация и т.н. нито една от страните не е заявила.
С оглед горните съображения, съдът намира за безспорно установено, че
бракът между страните е дълбоко и непоправимо разстроен, поради което и
предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен. Районният съд е
достигнал до същия правен извод и краен резултат, поради което и решението му,
като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено, в това число и
относно последиците от прекратяване на брака – относно фамилното име на ищцата,
което след прекратяване на брака да е предишното й фамилно име- Ц.. Въпросът за
ползване на семейното жилище не е предмет на жалбата, а и то е предоставено на
въззивника.
По разноските:
На осн.чл.329 ал.1 изр.2 предл. 1-во от СК разноските в производствто
остават в тежест на всеки така, както са направени.
Относно присъдената с обжалваното решение държавна такса, определена като
дължима и платима от ответника (25 лв.), в която част решението също се обжалва,
съдът съобрази следното:
Съгласно чл. 6 от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК по молба за развод се събира такса, както следва: т.1. при
завеждане на исковата молба - 25 лв.; т.2. при решаване на делото - до 50 лв.,
но не по-малко от 20 лв.; т.3. при допускане на развод по взаимно съгласие - до 40 лв. При тази
законова уредба, и предвид фактическата и правна сложност на делото, районният
съд правилно е определил окончателната държавна такса в размер на 50 лв. (макар
в тази част на решението да е бил много лаконичен, и на практика да липсват
мотиви), като е присъдил половината от нея (25 лв.) да бъде заплатена от
ответника, след като при завеждане на исковата молба ищцата е внесла 25 лв.
държавна такса - чл. 6 т. 1 и 2 от Тарифата.
Относно фамилното име (по допълнителното решение) страните не спорят, не
спорят и относно предоставяне семейното жилище за ползване на ответника, като
ищцата се е отказала изрично от първоначално заявеното от нея в ИМ искане (т.3
от петитума на исковата молба) за присъждане наем, дължим от ответника за ползването на жилището.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, а и с оглед разпоредбата на чл. 329 ал.1 изр.2 предл.
1-во от СК разноските не се присъждат, а и въззивницата изрично, чрез адв. П. в
с.з., е заявила, че не претендира разноски за въззивната инстанция.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 427/19.07.2019 г., допълнено с решение № 525/20.09.2019 г. , постановени
по по гр.д. № 516/2019 г. по описа на Районен съд - Т..
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване- чл. 280
ал. 3 т.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.