РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 20.11.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ВТОРИ „Д“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на двадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	МАЯ ДАМЯНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА АНДРЕЙ Г.

при участието на секретаря Илияна Коцева,

като разгледа докладваното от младши съдия Г. въззивно частно гражданско дело № 3412 по описа за 2017 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Б.Г.К. срещу Решение № 132975/28.10.2016 г. по гр. дело № 27963/2009 г. на Софийския районен съд, 45. състав, с което са отхвърлени исковете на въззивника срещу Н.Г.Ч.за осъждане на последната да му плати 5 000 лева (частично от 10 000 лева) – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, претърпени от незаконно недопускане до работа на въззивника след възстановяването му за периода след 25.09.2008 г., 500 лева (частично от 1 000 лева) – имуществени вреди от същото деяние, изразяващи се в платени разходи за лекарства, 1 000 лева (частично от 2 000 лева) – имуществени вреди от същото деяние, изразяващи се в разходи за балнеолечение, както и 2 500 лева – обезщетение в размер на трудовото възнаграждение за недопускане до работа за периода от 25.09.2008 г. до 30.05.2009 г., ведно със законната лихва върху горните суми от 30.05.2009 г. до окончателното им изплащане.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че не е спазил срока за явяване на работа след възстановяване на работа, уреден в чл. 345, ал. 1 КТ. По делото било установено, че ищецът не бил уведомяван от съда за това, че е възстановен на работа, поради което срокът не бил започнал да тече. Установявало се също, че ищецът недвусмислено бил заявил желанието си да бъде възстановен на работа, както и че същият се явявал при работодателя, за да я заеме. При липса на уведомление било ирелевантно обстоятелството, кога ищецът бил подал молба за издаване на заверен препис от влязлото в сила решение за възстановяването му на работа. Що се касае до исковете за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, жалбоподателят поддържа, че същите се дължали на виновно умишлено поведение на издалото заповедта за уволнение лице, за чийто действия ответникът носел гаранционна отговорност. Навежда аргументи, че обезщетението за оставане без работа не ограничавало ищеца във възможността да претендира плащане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди по реда на ЗЗД. Поддържа, че претърпяването на вредите и размерът им били доказани по делото. Моли съдът да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира разноски. Не релевира доказателствени искания.

В подадения в срок отговор на въззивната жалба въззиваемият – Н.Г.Ч., развива съображения за неоснователност на същата. Поддържа, че по делото се установявало, че ищецът не бил спазил срока по чл. 345, ал. 1 КТ за явяване на работа, тъй като на 01.07.2008г. бил подал молба до съда за издаване на препис от влязло в сила решение, с което бил възстановен на работа, и бил получил същия чрез неговия процесуален представител. Поради тази причина твърди, че явяването на ищеца на работа на 01.10.2008г. било извън законоустановения срок. Ирелевантно било обстоятелството, дали ищецът е получил уведомление за възстановяването му на работа, след като бил узнал за влязлото в сила решение. По отношение на исковете за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди поддържа, че на ищеца се дължало единствено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, което му било присъдено, и това обезщетение изключвало възможността за претендиране на обезщетение по реда на ЗЗД. Моли съдът да потвърди първоинстанционното решение.

Въззивникът К. е поискал съдът да отмени определението си, с което му е указал доказателствена тежест да установи умисъл за незаконност на уволнението у длъжностно лице на въззиваемия.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Страните не оспорват установените от първата инстанция фактически положения, с изключение на факта за момента на узнаването от страна на въззивника К., че същият е бил възстановен на работа с влязло в сила съдебно решение. Съгласно представен на лист 62 от първоинстанционното дело препис от молбата на процесуалния представител на въззивника К. по делото за оспорване на уволнението му представителят е поискал препис от решенията на съдебните инстанции на 01.07.2008 г. От този момент и въззивникът е узнал за възстановяването си на работа.

Страните спорят дали от този момент или от 25.09.2008 г. – датата, на която въззивникът К. е заявил, че желае да бъде възстановен на работа, започва да тече срокът за възстановяване от две седмици по чл. 345, ал. 1 КТ. Трайно установената практика на Върховния касационен съд – Решение № 440/10.06.2010 г. по гр. д. № 537/2009 г., ІV ГО; Решение № 361/21.12.2012 г. по гр. д. № 105/2012 г., ІІІ ГО; Решение № 179/26.05.2014 г. по гр. д. № 7263/2013 г., ІV ГО; Решение № 228/29.09.2016 г. по гр. д. № 1559/2016 г., ІV ГО, приема, че срокът, в който работникът трябва да се яви, за да заеме работата, на която е възстановен, тече от момента, в който същият е узнал за съдебното решение за възстановяването си на работа. Това следва от принципа, че страните по трудовото правоотношение следва да действат добросъвестно – чл. 8, ал. 1 КТ, т.е. че работникът трябва да положи грижа веднага след узнаването, че е възстановен, да се върне да заеме работното си място.

Само едно решение на Върховния касационен съд от последните седем години приема, че срокът тече от получаване на съобщението от първоинстанционния съд – Решение № 218/15.10.2015 г. по гр. д. № 946/2015 г., ІІІ ГО, но мотивите на същото се отнасят до ситуация, в която въобще не е било налице узнаване за решението на съда за възстановяване от страна на работника, т.е. налице е специфична ситуация на неявяване на работа поради пълно бездействие и на съда, и на страната.

В случая процесуалният представител на въззивника К. е направил стъпки да се информира за наличието на съдебно решение за отмяна на уволнението и възстановяването на последния на работа, поради което въззивникът е следвало да потърси работодателя си, за да осъществи правата си в срок. Фактът, че въззивникът се е явил на работа на 25.09.2008 г., който макар и да не се установява с представения от него собственоръчно съставен ползващ го документ, не е безспорен между страните, не е достатъчен да обоснове явяването на работа в предвидения от закона срок. Този срок, съгласно установеното по-горе време на узнаване за съдебното решение, е изтекъл на 16.07.2008 г. и най-късно на тази дата въззивникът К. е следвало да се върне на работното си място. В исковата молба не се твърдят опити за явяване на работа през този период, поради което и не е изпълнена хипотезата на чл. 345, ал. 1 КТ.

С оглед на това не са били налице условията за възстановяване на въззивника на работа и той няма право на обезщетение за недопускането си до работа, която не се е явил да заеме според изискванията на закона. Поради това първоинстанционното решение е правилно в частта, с която е отхвърлен искът за обезщетение за недопускане до работа (чл. 225, ал. 3 КТ).

По втория предявен иск – за обезщетение на вреди от незаконно уволнение поради недобросъвестно уволнение, съдебната практика е рестриктивна. Още с Постановление на пленума на Върховния съд № 4/1975 г. по гр. дело № 5/1975 г. е прието, че работодателят по принцип отговаря за незаконно уволнение само в пределите, установени с Кодекса на труда – т.е. дължи обезщетения в предвидените в чл. 225 КТ предели. Обезщетението за по-големи вреди се допуска единствено в случаите, когато уволнението е извършено умишлено – с намерение да се увреди работника или при знание, че се извършва незаконно уволнение. Цитираните във въззивната жалба решения, които според въззивника обосновават отговорността на работодателя в по-голям размер, се отнасят именно до тази хипотеза – когато освен уволнението работодателят е допринесъл и с нещо друго – с неправомерното си субективно отношение – за настъпване на вредите от уволнението. Налице е приложение на правния принцип, че онзи, който вреди умишлено, отговаря в пълен размер – принцип, въведен и при общата договорна отговорност (чл. 82, изр. второ ЗЗД).

Този принцип обаче се явява изключение от общите правила за обема на отговорността – той винаги е уреден като нещо допълнително спрямо обичайната уредба. Същото е посочено и в цитираното Постановление № 4/1975 г. – ангажирането на допълнителна отговорност на работодателя следва от допълнителни факти, различни от незаконността на уволнението. В същия смисъл е и практиката на ВКС (Решение № 73/12.06.2013 г. по гр.д. № 311/2012 г., IV ГО) по въпросите на присъждане на вреди при уволнение поради дискриминационно третиране – обезщетение се дължи само ако се докаже, че е налице дискриминация. Не съответства на разбирането за изключителен характер на пълната имуществена отговорност изложеното във въззивната жалба, че при всички случаи на вреди, по-големи от обичайните, работодателят следва да отговаря отвъд ограниченията за размера на обезщетението, установени в чл. 225 КТ.

С оглед на факта, че се изисква нещо допълнително (установяване на недобросъвестност на уволнението), за да се ангажира отговорността на работодателя в пълен размер, е неприложима и презумпцията за вина, уредена в чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Гражданският закон презумира вината единствено във формата на небрежност – неполагане на дължимата грижа. Когато законът изисква доказване на по-тежка форма на вина – умисъл или недобросъвестност, тя не се предполага. Поради това и при отговорността за недобросъвестно уволнение не се прилагат презумпции, а вина под формата на умисъл – при това във форма на намерение за увреждане чрез незаконосъобразно уволнение, следва да се докаже от страната, която я твърди. Указания в този смисъл са дадени и в практиката на ВКС по допускане на касационно обжалване – Определение № 873/21.12.2016 г. по гр. д. № 3095/2016 г., ІІІ ГО, която ясно разграничава хипотезите на презумирана вина във формата на неположена грижа и засилена отговорност при наличие на квалифицирана вина (умисъл или недобросъвестност).

Поради изложеното по-горе съдът намира и че правилно е дал указания на въззивника да докаже наличието на умисъл за незаконно уволнение у служители на въззиваемия – Н.Г.Ч.. Няма основания да се преразгледа позицията на съда по този въпрос, тъй като в молбата на въззивника К. не са изложени никакви нови аргументи, които да повлияят преценката на съда.

Такива доказателства по делото не са ангажирани. Единственият доказателствен източник относно събитията около уволнението на въззивника К. и начина на извършването му, който се съдържа в кориците на делото, са показанията на свидетеля Т.. Същият не установява мотиви за уволнението на въззивника, нито името и длъжността на работника, който е поел трудовите му функции. Поради това и недобросъвестността при извършване на уволнение като съществен елемент от фактическия състав на исковете за пълно обезщетение на вредите от незаконно уволнение (чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД) в размера над предвиденото по чл. 225, ал. 3 КТ, остава недоказана по делото и първоинстанционното отхвърлително решение следва да се потвърди и в тази част.

Относно разноските:

При този изход на производството разноски следва да се присъдят само на въззиваемия – Н.Г.Ч., съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК. Пред въззивната инстанция не е доказано извършването на разноски, претендира се само юрисконсултско възнаграждение, за изплащането на което не следва да се представят доказателства по правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК. Според тази разпоредба съдът определя размера на обезщетението с оглед сложността на делото и в размер, не по-голям от максимума, предвиден в Наредбата за заплащане на правната помощ. Съгласно чл. 23, т. 1 от Наредбата максималното възнаграждение по трудови дела с определен материален интерес е от 100 до 300 лева. По настоящото дело пред въззивната инстанция са проведени две заседания, и въпреки че същото не представлява такова с особена правна сложност обемът от работа, извършена от юрисконсулта на въззиваемия е по-голям, поради което следва да се присъди възнаграждение в размер на 200 лева.

Тъй като настоящото решение е произнесено по искове на стойност под 5 000 лева за обезщетения, свързани с трудово правоотношение, същото не подлежи на  касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, втори „д“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА в цялост Решение № 132975/28.10.2016 г. по гр. дело № 27963/2009 г. на Софийския районен съд, 45. състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Б.Г.К., с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Н.Г.Ч., с код по БУЛСТАТ ********, с адрес: София,  бул. ********, сумата от 200 лева (двеста лева) – разноски по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                              2.