ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Номер ІІ - 260115 20.08.2020 г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, втори граждански въззивен състав
На: двадесети август две хиляди и двадесета година
в закрито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия
Елеонора Кралева
частно гражданско дело № 1638 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото
е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”България” № 49, бл.53Е, вх.В, подадена чрез ю.к.Радина Илиева, против разпореждане № 9510 от 12.06.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 2825/2020 г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника Н.Т.А. от гр.***, за сумата от 75.46 лв. – договорна лихва за периода от 10.05.2019 г. до 13.08.2019 г., сумата от 627.81 лв. – неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № **********/05.10.2018 г., както и за сумата от 30 лв. – неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането.
В жалбата се оспорва атакуваното разпореждане като неправилно и незаконосъобразно. Според жалбоподателя, заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит, като в случая съдът е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Оспорени са като неправилни изводите на съда за наличието на предпоставки по чл.411, ал.2 и ал.3 ГПК за отказ да се издаде заповед за изпълнение за исканите суми, за което са изложени подробни съображения. Моли въззивния съд да отмени разпореждането и да постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираните със заявлението вземания. Претендират се разноски по настоящото дело.
Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.
Частната жалба е подадена в
законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от
обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частна жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното от фактическа и правна страна:
Производството по ч.гр.д.№ 2825/2020 г. по
описа на РС-Бургас е образувано по подадено от „Профи кредит България” ЕООД
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против Н.Т.А., за сумата от 574.11 лв. – неплатена главница, сумата от
75.46 лв. – неплатено договорно възнаграждение за периода от 10.05.2019 г. до
13.08.2019 г., сумата от 627.81 лв. – неплатено възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги, сумата от 30 лв. – неплатени такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането, дължими за периода от 25.05.2019 г. до
13.08.2019 г., сумата от 9.48 лв. – лихва за забава от 11.05.2019 г. до
13.08.2019 г., ведно със законната лихва от 13.08.2019 г. до изплащане на
вземането, както и направените по делото разноски от 26.34 лв. за платена
държавна такса и 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
В заявлението е посочено, че претенцията произтича от сключен между страните Договор за потребителски кредит № **********/05.10.2018 г. и Споразумение към него за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. По силата на договора на длъжника е отпусната заемната сума, а същият се е задължил да върне договорената като общо задължение сума за срок от 24 месеца, с месечна вноска по погасителен план от 78.29 лв. и падеж на всяко 10-то число на месеца, дължи и договорно възнаграждение за изтегления кредит, като неизплатеното такова е в размер на 75.46 лв. Между страните по договора е сключено и Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, по което длъжникът също дължи възнаграждение, изискуемо от подписването му и е в размер на 627.81 лв. Посочено е, че длъжникът е заплатил само шест погасителните вноски и е изпаднал в забава, като кредиторът е направил разходи за извънсъдебното събиране на вземането, които са в размер на 30 лв., а лихвата за забава е в размер на 9.48 лв. Предвид неизпълнението на длъжника, кредиторът е обявил кредита за предсрочно изискуем на 13.08.2019 г., за което е уведомил длъжника.
Първоинстанционният
съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 1159/12.06.2020 г. за
главницата от 574.11 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от
10.06.2020 г. до окончателното плащане, лихвата за забава от 9.48 лв., както и
съдебни разноски от 61.67 лв. съобразно с уважената част от заявлението.
С обжалваното разпореждане БРС е отказал издаване на заповед за изпълнение за сумата 75.46 лв. – договорна лихва, сумата 627.81 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и сумата 30 лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземанията. Съдът е приел, че уговореният ГЛП от 41.17 % надвишава значително трикратния размер на законната лихва и клаузата за такава е нищожна, поради противоречие с добрите нрави – чл.411, ал.2, т.2 ГПК, вр. чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД /основание за нищожност, различно от това по чл.19, ал.5 ЗПК. Съдът е приел също, че претенцията за възнаграждението за пакета допълнителни услуги следва да се отхвърли, тъй като е налице обоснована вероятност искането да се основава на неравноправна клауза – чл.411, ал.2, т.3 ГПК.
Въззивният съд намира обжалваното
разпореждане за частично неправилно.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави. В настоящия случай, процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите разпоредби. Ето защо, не е налице превишаване на правомощията на районния съд и липсва нарушение на съдопроизводствените правила, като изложените в този смисъл възражения на жалбоподателя са неоснователни.
Въззивният съд не споделя и доводите в жалбата, че така уговореният пакет допълнителни услуги не бил задължителен за отпускане на кредита и се подписвал по избор на потребителя и му се давала възможност да се възползва от допълнителните услуги. Неоснователни са и доводите в жалбата, че претендираното възнаграждение не представлявало цена на услугите, а било дължимо за наличието им и за възможността длъжникът да поиска промяна в договора за кредит във всеки един момент. В случая, жалбоподателят не твърди потребителят да се е възползвал от някоя от тези допълнителни услуги, като такива твърдения липсват и в подаденото пред районния съд заявление по чл.410 ГПК. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя, че допълнителния пакет услуги не бил във връзка с дейността по кредитиране. Видно от споразумението, голямата част от тези услуги (приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, отлагане на определен брой вноски; намаляване на определен брой вноски; смяна на датата на падежа) са свързани именно с отпускането и изплащането на задълженията по сключения договор за потребителски кредит. От данните по делото и от твърденията на заявителя става ясно, че длъжникът дължи възнаграждението по пакета за допълнителни услуги от момента на подписване на споразумението, като плащането му е разсрочено и е включено като част от погасителната вноска по кредита. Следователно, в случая се касае за уговорки по сключения договор за потребителски кредит, още повече, че същите са инкорпорирани в самия договор и месечната погасителната вноска включва освен главница и възнаградителна лихва, но и възнаграждение по този допълнителен пакет услуги, което също следва да се включи в годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК. В този смисъл, въззивният съд намира, че изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договора като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждение по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а всъщност представлява прикрит разход по кредита, с които се стигна до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на ГПР, а това води до нищожност на клаузите за уговореното възнаграждение за допълнителния пакет услуги на основание чл.19, ал.5 и чл.21 ЗПК. Ето защо, сумата от 627.81 лв., начислена на това основание е недължима, заявлението за заплащането й противоречи на закона, поради което районният съд правилно е отказал издаването на заповед за изпълнение в тази част.
Въззивният съд намира, че заявлението за заплащане на такси в размер на 30 лв. по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, също противоречи на закона и правилно е отхвърлено от районния съд. В случая, претендираните от заявителя такси за извънсъдебно събиране на вземането са в противоречие с нормата на чл.33, ал.1 ЗПК, в която е предвидено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Ето защо, тези клаузи на договора са в противоречие със закона, тъй като по същество с тях се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК, като по този начин се оскъпява кредита и това води до неоснователно обогатяване. Изброените дейности в чл.17.4 от ОУ към договора не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а са дейности, евентуално извършвани от кредитора във връзка с извънсъдебното събиране на вземането, както самият заявител ги е характеризирал. Наименованието на това задължение от заявителя като такса, представлява опит да се представи, същата като възнаграждение за извършването на допълнителни услуги, които съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК са разрешени, но в случая дейността по събирането на просрочено задължение не съставлява предоставяне от страна на кредитора на допълнителна услуга, за която потребителят да дължи възнаграждение. Ето защо, по същество така начислената такса е в противоречие с ограничението в чл.33 ЗПК, тъй като предвижда различен от разрешения от закона вид обезщетяване на вредите от неизпълнение на главното задължение, поради което тази сума е недължима. Обжалваното разпореждане за отхвърляне на това искане е правилно и следва да се потвърди в тази част.
Основателни са обаче доводите в жалбата за неправилност на изводите на съда за отхвърляне на заявлението за претендираната договорна (възнаградителна) лихва поради противоречие на искането на добрите нрави. Съдебната практика, на която се е позовал районния съд не е актуална, тъй като същата е постановена по времето, когато в закона липсваше законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити, т.е. липсваше императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва, като единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според чл.9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави. Поради това, съдебната практика приемаше за валидна уговорката, при която договорната лихва не надвишава двукратния, респ. трикратния размер на законната лихва в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем. Понастоящем, обаче, такава горна граница за потребителските кредити е нормативно определена в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК и това е 5-кратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват общите разходи за потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н. Тук следва да се има предвид, че законодателят е възприел като законов критерий ГПР, като е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва не винаги е меродавен, поради което и за да бъде избегната злоупотреба, в закона като критерий е предвиден максимален размер на ГПР и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. В конкретния случай, уговорения годишен лихвен процент е 41.17 % при ГПР от 47,87 %, като последния отговаря на законовото изискване да не надвишава петкратния размер на законната лихва по смисъла на чл.19, ал.4 ЗПК. След като уговорения в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, каквото е изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, то не противоречи на добрите нрави страните да уговарят размер на възнаградителната лихва по-голям от трикратния размер на законната лихва. Поради това съдът счита, че не е налице противоречие на добрите нрави при определяне на възнаградителната лихва и липсва основание за нищожност на клаузата, поради което районният съд неправилно е отказал издаване на заповед за изпълнение в тази част.
С оглед изложените съображения, въззивната инстанция намира, че обжалваното разпореждане следва да се отмени като неправилно в частта, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 75.46 лв. – договорна лихва за периода от 10.05.2019 г. до 13.08.2019 г., като се разпореди издаването на заповед за тази сума. В останалата обжалвана част разпореждането за отказ е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, искането за
разноски е частично основателно, като на жалбоподателя следва да се присъдят
деловодни разноски в размер на 6.69 лв., съразмерно с уважената част от
жалбата.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен
съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 9510 от 12.06.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 2825/2020 г. по описа на РС-Бургас, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника Н.Т.А. от гр.***, за сумата от 75.46 лв. – договорна лихва за периода от 10.05.2019 г. до 13.08.2019 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по заявлението на „Профи кредит България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, против Н.Т.А. от гр. ***, ЕГН **********, и за сумата от 75.46 лв. – договорна лихва за периода от 10.05.2019 г. до 13.08.2019 г., по договор за потребителски кредит № **********/05.10.2018 г, както и за сумата от 6.69 лв. за направените във въззивното производство разноски.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 9510 от 12.06.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 2825/2020 г. по описа на РС-Бургас, в останалата обжалвана част.
ВРЪЩА делото на Районен съд-Бургас за издаване на допълнителна заповед за изпълнение съобразно настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.