Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 01.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 17102 по
описа за 2018г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 28.12.2017г., постановено по гр.д. № 3587/2017г. на
СРС, ГО, 73 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
от „Т.С.” ЕАД срещу Ф.Л.Д. и Д.Л.Д. обективно кумулативно и пасивно субективно
съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 150 от ЗЕ за установяване съществуването на вземането за сумата от общо
3 254, 55 лева - главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия и за дялово разпределение за топлоснабдяван имот – надпартерен
апартамент, находящ се в гр. София, бул. „******, абонатен
номер 178322, за периода от м.10.2013г. до м.04.2015г.,
ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане и иск
с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на
вземането за сумата от общо 517, 22 лева – законна мораторна лихва за периода
от 30.11.2013г. до 03.06.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 39560/2016г., СРС, ГО, 73 състав.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят навежда оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради нарушение на материалния закон.
Поддържа, че СРС в противоречие с действителното фактическо и правно положение
е приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, като не е отчел обстоятелството, че същият е
собственик на топлоснабдения имот за процесния период. Счита, че законовата
разпоредба определяща понятието „потребител на топлинна енергия” не предпоставя
необходимост от доказване на обстоятелството кое лице е държател на имота,
респективно кое лице е потребило реално консумираната за исковия период
топлинна енергия. Излага и съображения, че учреденото вещно право на ползване е
безвъзмездно, което означава, че ползвателят не само няма задължение да заплаща
на собственика цена за ползването на имота, но също така няма задължение да
заплаща и разноските, свързани с ползването на имота – ток, вода, топлинна
енергия и др. Счита, че собственикът на имота има възможността да търси от
лицето, държало имота му, сумите, предмет на настоящото производство на едно
различно основание, доколкото разпоредбата на чл. 153 от ЗЕ изрично указва кое
лице е задължено да заплаща потребената топлинна
енергия. По изложените съображения е направено искане за отмяна на обжалваното
решение и уважаване на предявените искове.
Ответниците по
жалбата – Ф.Л.Д. и Д.Л.Д. оспорват същата по подробно изложени в отговора
съображения за липса на доказателства, че между страните по делото съществуват
договорни правоотношения по доставка на топлинна енергия за процесния
период, както и че липсват доказателства за обема на реално доставената в имота
топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Конституираното на страната на ищеца трето
лице-помагач – „Т.С.“ ЕООД, не изразява становище по въззивната жалба.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, клиенти на топлинна енергия са
собствениците и титулярите на вещно право на ползване на имот – обект в
етажната собственост на топлоснабдената сграда. Направен е извод, че при
конкуренция на вещни права, потребител на топлинната енергия е лицето, което
реално ползва имота. Посочено е още, че при наличие на неоспорени
доказателства, че ответниците Ф.Л.Д. и Д.Л.Д. са
титуляри на вещното право на собственост върху имота, но техният праводател – С.Й.Д. е титуляр на вещното право на ползване
по отношение на ½ от процесното жилище, следва
изводът, че ползвателят следва да заплати разходваната за абонатния номер
топлинна енергия до размер на 1/2 част от тях, защото за него са ползите от
нея. Посочено е още, че ищецът не е доказал в каква степен е изпълнил договора,
какви количества топлинна енергия е доставил, респ. отнасянето на доставената
топлинна енергия към цената й. Мотивирал се е, че с оглед проведеното
производство по чл. 193 от ГПК, е установена неистинност на отчетите за потребени количества топлинна енергия. Ето защо и доколкото
изготвената съдебно-техническа експертиза гради изводите си въз основа на тези
документи, е приел, че по делото не е установено конкретното количество
топлинна енергия, доставена в имота на ответника. По тези съображения е отречена
активната материална легитимация на ищеца като кредитор на вземане по предявен срещу
ответника иск за реално изпълнение на договорно задължение.
Правилно е
прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в
доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно
доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването,
съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания,
т.е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и
ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния
период; доставянето от ищеца и използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на доставената и потребена топлинна
енергия и изискуемостта на вземането.
Основното спорно по делото обстоятелство на етапа на
въззивното производство е свързано с установяване качеството клиент на топлинна
енергия за битови нужди. Ответникът поддържа релевираните възражения, че цената
на доставената топлинна енергия се дължи от действителния ползвател на
услугата. В този смисъл поддържа, че потребител на топлинна енергия за исковия
период е бил титулярът на ограниченото вещно право на ползване.
По така очертания правен спор настоящият съдебен
състав приема следното:
Договорът за търговска
продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди
се
счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота – собственост или вещно право на ползване.
Източникът на едно облигационно договорно отношение
може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните
праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато
между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 от ЗЗД. По общите
правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато
обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като
обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие
/конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма
за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е
приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 от
ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа
на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна
енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с
доставчика /чл. 153, ал. 1 от ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява
придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие. Обстоятелството
дали и кога е открита партида при ищцовото дружество е ирелевантно, доколкото в
разглеждания случай /ответникът е изключителен собственик на имота за процесния
период/ същата има само счетоводно значение и не може да дерогира законовата
разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Законът по императивен ред
приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота
с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното
предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден
обект с това лице, с което последно по време има сключен договор за същия
обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. Без
значение са предвидените в Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“
ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София правила във връзка с промяната
на собствеността върху топлоснабдявания имот и предвидените задължения на
стария собственик за уведомяване за настъпилите изменения на обстоятелствата. И
това е така, тъй като както вече бе посочено по-горе, чрез императивни правни
норми са установени страните по договорите за доставка на топлинна енергия в
хипотеза на договор, сключен при Общи условия, като купувачите са само
собствениците и ползвателите на имота въз основа на учредено вещно право на
ползване, респективно лицата, които изрично са изявили воля за сключване на
договор за доставка на топлинна енергия.
В настоящия случай ищцовото
дружество поддържа във въззивното производство като правопораждащ претенцията му юридически факт единствено твърдението
за съществуване между страните на презюмиран договор /сключен
със самия факт на придобиване на собствеността върху топлоснабдявания
имот/, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по обосноваността на изводите на СРС относно този факт.
От данните по делото е видно, че с договор за дарение на
недвижим имот от 11.03.2002г., обективиран
в нотариален акт № 97, том I, рег. № 2131,
дело № 86/2002г., С.Й.Д.и Л.Д.Д. са дарили на
синовете си Ф.Л.Д. и Д.Л.Д. правото на собственост върху следния недвижим имот:
апартамент на първи надпартерен етаж, находящ се в гр. София, бул. „******, като дарителката С.Й.Д.си
е запазила правото на пожизнено и безвъзмездно ползване върху 1/2 идеална част
от имота. Като носител на ограничено вещно право на ползване върху ½ ид. част от недвижимия имот, за който не е спорно, че е
топлофициран /същият се намира в сграда – етажна собственост, присъединена към
топлопреносната мрежа/, дарителката С.Й.Д.има качеството на клиент на топлинна
енергия за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.
Обстоятелството, че ответникът е титуляр на правото на собственост върху
отопляемия обект /носител на т.нар. „гола собственост”/ е ирелевантно за
конкретната му материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове
за стойността на доставената топлинна енергия до посочения размер, доколкото
именно носителят на вещното право на ползване упражнява правомощието да владее
и ползва имота, съответно е задължен за разноските, свързани с ползването му
/чл. 57 от ЗС/. Не се установява за процесния период правото на ползване да е прекратено
или конкретно да е упражнявано от лице, различно от ползвателя. Ето защо се
налага извод, че за исковия период клиент на топлинна енергия и съответно
задължено лице да заплаща стойността на потребената в имота топлинна енергия до
размер на ½ част, съответстваща на притежавания обем от вещното право на
ползване, е трето за спора лице – титулярът на ½
ид. част от ограниченото вещно право на ползване. Ищцовото
дружество, чиято е доказателствената тежест в процеса, изрично указана от
първоинстанционния съд в доклада по делото по чл. 146 от ГПК, не установи с
допустимите доказателствени средства пасивната материална легитимация на ответника
и качеството му на длъжник на посоченото в исковата молба юридическо основание
до размер на ½ част от претенциите.
По отношение на останалата ½ ид. част от правото на собственост върху имота, правилно първоинстанционния съд е приел, че ответниците
са клиенти на топлинна енергия въз основа на притежаваното от тях право на
собственост и по аргумент от нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Следователно,
установено е принципното съществуване на договорно правоотношение между
страните по доставка на топлинна енергия до размер на ½ част от
вземането.
Първоинстанционният съд е приел за установеното в мотивите на обжалвания
съдебен акт, че ищцовото дружество, чиято е доказателствената тежест в производството, не е провел
пълно и главно доказване на обстоятелството какво количество топлинна енергия е
доставена в имота на ответниците и на стойността на потребената енергия. В приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест са приети за неустановени тези обстоятелства, чиито юридически факт е
останал недоказан. Отнесено към разглежданата хипотеза първоинстанционният
съд е приел, че в имота на ответниците не е
доставена, респективно не е ползвана топлинна енергия за исковия период. Срещу
правилността на така установеното от фактическа страна въззивникът
не е релевирал конкретни оплаквания.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд има служебни контролни функции да провери
валидността и допустимостта/ в обжалваната част/ на решението и да определи
правилната правна квалификация на предявените искове и на насрещните права,
възраженията, репликите и т.н. на страните. По отношение на правилността на
решението принципно следва да бъде отречен служебният контрол, предвид
изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за
валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, като от това има само две изключения: когато въззивният съд прилага императивна материално-правна норма
или когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака и ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на
мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения,
издръжката на децата и ползването на семейното жилище/т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК/. Извън тези
две хипотези при решаване на делото по същество въззивната
инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените
негови фактически констатации. В този смисъл са задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело
№ 1/2013 г., ОСГТК. В тълкувателното решение е прието, че изпълнение на
основополагащия принцип на законност /чл. 5 ГПК/ въззивният
съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон,
дори във въззивната жалба да липсва оплакване за
неговото нарушаване по аргумент от чл. 262, ал. 1 вр.
с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид
характеристиките на въззивното производство като
ограничен въззив, въззивната
инстанция следва да постанови решението си при съобразяване на фактите,
установени по делото. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния
съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен
материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма. Това означава, че ограниченият от
посоченото в жалбата въззивен съд не може, без
съответно оплакване, да проверява обосноваността на която да било фактическа
констатация на първоинстанционния съд, нито да
проверява дали тя е направена при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният
съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за
необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното
производство доказателства за новооткрити и новонастъпили
факти. Като изхожда от своята правна квалификация на материалните субективни
права, предмет на делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието
правно значение е отречено от първоинстанционния съд,
като и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при
постановяване на първоинстанционното решение /решение № 200 от 23.06.2015г. на ВКС по гр. д. №
6459/2014г., IV ГО, ГК/. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични
пороци на обжалваното решение или на част от фактическите и правни изводи,
приети от първоинстанционния съд, и при липса на
допуснато от първоинстанционния съд нарушение на
императивна материалноправна норма, е недопустимо
извършване на цялостна проверка правилността на обжалваното първоинстанционно
решение от въззивния съд. /решение № 172 от 10.04.2017г.
на ВКС по т. д. № 2312/2015г., I ТО, ТК/
Както бе посочено, във въззивната
жалба на „Т.С.“ ЕАД не се съдържат конкретни оплаквания срещу правилността на фактическите
и правни изводи на първоинстанционния съд по
отношение на изправността на ищеца като изпълнител по договор за доставка на
топлинна енергия в процесния имот, поради което въззивният съд не може да извърши преценка на правилността
на обжалваното решение в тази част в пределите на обхвата на въззивната проверка, очертан в чл. 269 от ГПК. Същевременно
не са налице основания за извод за нарушаване от първоинстанционния
съд на императивна материалноправна норма, което
нарушение да е обусловило решаващия му извод. В тази хипотеза – при бланкетна въззивна жалба и
липсата на нарушение на императивна материалноправна
норма, въззивният съд дължи служебна преценка само на
дадената от първоинстанционния съд правна
квалификация на предявения иск, като ако прецени че същата е неправилна и
вследствие на това на страните са дадени неточни указания относно подлежащите
на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на
материалния закон чрез предприемане на съответните процесуални действия. В
случая, както бе посочено и по-горе, въззивният съд
при преценка на дадената от първоинстанционния съд
правна квалификация на предявената претенция, намира, че правилно фактическите
твърдения на ищеца са подведени под приложимата норма на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По изложените съображения настоящият съдебен състав
следва да приеме за установено по делото, че ищецът не е изправна страна по
договора, т.е. не е престирал услуга в претендирания обем и стойност, поради което за ответниците не е възникнало задължение за реално изпълнение
чрез заплащане на продажна цена до размер на ½ част от процесните вземания. С оглед изложеното се налага извод, че
предявените искове – както за главница, така и за акцесорното вземане за
обезщетение за забава в размер на законната лихва, са неоснователни. Ответникът
не е носител на задължения за исковия период по отношение на топлоснабдявания
имот поради обстоятелството, че между страните не съществува договорно
правоотношение за доставка на топлинна енергия за ½ част от вземането, а
за останалата част – поради липса на изпълнение на договорните задължения на ищцовото дружество.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят
сторените по делото разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 150
лева, съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 302910 от 28.12.2017г., постановено по гр.дело № 3587/2017г. по описа на СРС, ГО, 73 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление *** Б да заплати на Ф.Л.Д., ЕГН ********** и Д.Л.Д.,
ЕГН **********, и двамата с адрес ***, надпартерен
апартамент, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3
от ГПК сумата от 150 /сто и петдесет/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице-помагач "Т.С." ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.