№ 356
гр. Варна, 01.10.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в закрито заседание на първи
октомври, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ванухи Б. Аракелян
Членове:Анета Н. Братанова
Магдалена Кр. Недева
като разгледа докладваното от Ванухи Б. Аракелян Въззивно частно
търговско дело № 20213001000508 по описа за 2021 година
по описа на Апелативен съд – Варна, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 от ГПК.
Подадена е частна въззивна жалба с вх. № 15946/10.08.2021 г. от Х.Д. М. ДЖ.
Ал-Тани, чрез адв. Ц.Г., против определение № 961 от 02.08.2021 г., постановено по т.
д. № 423/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е спряно производството
по делото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до произнасяне с влязло в сила
решение по гр. д. № 728/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт,
поради противоречието му с материалния закон и съдопроизводствените правила.
Жалбоподателят излага подробни доводи, че не са налице предпоставките за спиране
на производството. Счита, че липсва преюдициалност на гр. д. № 728/2019 г. по описа
на Варненския окръжен съд спрямо настоящото производство. Позовава се на
разпоредбата на чл. 404, ал. 1, т. 1 от ГПК, според която осъдителните решения на
въззивните съдилища подлежат на принудително изпълнение, независимо дали са
влезли в сила. Твърди, че подаването на касационна жалба не спира изпълнението на
въззивното решение. Излага доводи, че в настоящия случай с подадената от длъжника
касационна жалба не е поискано спирането на изпълнението на въззивното решение,
също така длъжникът не е представил надлежно обезпечение в размер на присъдените
с въззивното решение суми и касационната инстанция не е постановила съдебен акт за
спиране на изпълнението. Счита за изрично уреден от разпоредбата на чл. 282 от ГПК
въпроса относно спирането на изпълнението на въззивното решение. Сочи, че чл. 245,
1
ал. 3 от ГПК предвижда възможност за издаване в полза на длъжника на обратен
изпълнителен лист за връщане на събраните суми, в случай, че осъдителното въззивно
решение бъде отменено. Цитира съдебна практика в подкрепа на твърденията си.
Излага доводи за неотносимост на съотнесената от първоинстанционния съд съдебна
практика към настоящия спор. Намира, че Варненският окръжен съд е допуснал
съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е връчил препис от
отговора на исковата молба и по този начин е ограничил правото на защита на ищеца.
Моли за отмяна на определението. Претендира заплащането на направените в хода на
настоящото производство разноски .
В законоустановения срок е постъпил отговор от „Манпауър-България“ ЕООД,
чрез адв. К.Г.. В същия се излагат доводи за неоснователност на жалбата. Посочва се,
че производството по гр. д. № 728/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд е
преюдициално, доколкото с уважаването на конститутивния иск се въздейства пряко
върху правната сфера на третото задължено лице, което е различно от длъжника и дори
да бъде издаден обратен изпълнителен лист в полза на последния при отхвърляне на
иска по чл. 422 от ГПК, последиците от прекратяването на самостоятелното
юридическо лице не биха се заличили и прекратяването би останало в правния мир
като факт, лишен от основание за осъществяването му. Твърди, че липсва процесуална
легитимация на въззивника поради липса на влязъл в законна сила съдебен акт. Излага
доводи в подкрепа на цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика.
Намира за неприложим, в конкретния случай, предвидения в чл. 282 от ГПК ред за
спиране на изпълнението. Моли за отхвърляне на жалбата.
Варненският апелативен съд, търговско отделение, намира, че частната жалба е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по
следните съображения:
Производството пред Варненския окръжен съд е образувано по искова молба на
кредитора Х.Д. М. Дж. Ал. Тани, с която е предявен търговски спор /глава 32 от ГПК/
за прекратяване на търговско дружество „Манпауър-България“ ЕООД, поради
неудовлетворено вземане на кредитор към едноличен собственик-длъжник в
принудително изпълнение, по реда на чл. 517, ал. 4 от ГПК.
С определение № 961 от 02.08.2021 г., постановено по т. д. № 423/2021 г. на
Варненския окръжен съд, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е спряно
производството по същото дело до приключване на производството по гр. д. №
728/2019 г. по описа на същия съд. В мотивите на обжалвания акт е изложено, че
стабилизирането на изпълняемото решение е преюдициално обстоятелство,
обуславящо ефективното провеждане на способа за принудително изпълнение, което
2
от своя страна се явява положителна предпоставка за упражняване на правото на
конститутивен иск за прекратяване на дейността на юридическото лице.
При служебна справка, настоящият съдебен състав установи, че по гр. д. №
728/2019 г. на Варненския окръжен съд е постановено решение № 260638/19.10.2020 г.,
с което са отхвърлени предявените от Х.Д. М. Дж. Ал. Тани искове срещу К.В.,
гражданин на Република Кипър, постоянно пребиваващ в Република България, както
следва: иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумите 268 469.45 евро и
25 500 лв , представляващи сбор от сумите, с които ответникът неправомерно се
разпоредил от банкови сметки на ищеца, открити в български банки, иск с правно осн.
чл. 86 от ЗЗД за сумите 81 235.28 евро и 12 825.56 лв. – законна лихва върху
главниците, както и предявените в условия на евентуалност искове с правно основание
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД за същите суми.
Горепосоченото съдебно решение е обжалвано от Х.Д. М. Дж. Ал. Тани и с
решение № 260074 от 14.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 552/2020 г. на
Варненския апелативен съд, К.В. е осъден да заплати на Х.Д. М. Дж. Ал. Тани сумите
от 259 236.45 евро и 25 000 лв., ведно със законната лихва върху главниците, считано
от датата на завеждане на иска до окончателното им изплащане. Срещу така
постановения съдебен акт е подадена касационна жалба с вх. № 262609/14.06.2021 г. от
К.В..
По същество:
Предмет на предявения конститутивен иск с правно основание чл. 517, ал. 4 от
ГПК е прекратяване на ответното търговско дружество и съответно ликвидацията му,
чрез които да бъде осигурена възможност на кредиторите на съдружника да насочат
принудителното изпълнение върху притежаваните от него дялове в търговското
дружество. Процесуална предпоставка за предявяването на този иск е наличието на
висящо изпълнително производство, по което ищецът има качеството на взискател, а
търговското дружество на трето задължено лице по смисъла на чл. 507 и сл. от ГПК,
осуетило изпълнението върху стойността на припадащата се на длъжника в
изпълнителното производство стойност на дружествения му дял. Следователно
предмет на този иск не е подлежащото на принудително изпълнение вземане на
кредитора - ищец, а упражняването на потестативно право за прекратяване на
търговското дружество и откриването на производство по ликвидация, като способ за
събиране на задължението по реда на чл. 266 и сл. от ТЗ /така решение № 60 от
10.07.2013 г. по т. д. № 134/2012 г., т. к., І т. о. на ВКС/.
Съществуването на вземането не може да бъде предмет на преценка в
производствата по чл. 517 от ГПК, тъй като законът не поставя такова изискване нито
по отношение допустимостта на иска, нито по отношение на неговата основателност.
3
Разпоредбата на чл. 517, ал. 4 от ГПК има императивен характер и не може да се
прилага разширително. Съгласно решение № 30 от 12.06.2018 г. по т. д. № 1872/2017 г.,
т. к., І т. о. на ВКС е недопустимо съдът да обуславя прекратяването на дружеството от
предпоставки, невключени в нейния фактически състав. В същото решение е посочено
още, че доказването на материалноправната легитимация на ищеца като кредитор не е
предпоставка за уважаването на предявения иск по чл. 517, ал. 4 от ГПК.
За да може кредиторът да упражни субективното си потестативно право и да
поиска от съда прекратяване на дружеството, поради задължения на неограничено или
ограничено отговорен съдружник е необходимо същият да има вземане спрямо
длъжника, материализирано в изпълнително основание по чл. 404 от ГПК, което от
своя страна да послужи за образуване на изпълнително производство. В конкретния
случай, в полза на кредитора съществува такова изпълнително основание по чл. 404, т.
1 от ГПК. Това е достатъчно, за да се образува изпълнително производство, в което
взискателят има право да насочи принудителното изпълнение върху дял от търговско
дружество и ако не бъде удовлетворен след налагане на запора от съдебния
изпъллнител да поиска прекратяване на дружеството. За процесуалната допустимост, а
така също и за основателността на иска по чл. 517 от ГПК се презумира
съществуването на вземането въз основа на издаденото в полза на кредитора
изпълнително основание. В противен случай кредиторът не би могъл да образува
изпълнително дело и да използва специфичния способ за принудително изпълнение по
чл. 517 от ГПК. Доколкото в разпоредбата на чл. 517 от ГПК е предвиден специфичен
способ за принудително изпълнение, то в рамките на това производство не подлежи на
самостоятелна преценка основателността на вземането, предмет на изпълняемото
право, извън евентуално настъпило удовлетворение на кредитора, преди приключване
на първото по делото заседание /в този смисъл - Определение № 153 от 12.03.2013 г. по
т. д. № 1032/2012 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Определение № 6 от 08.01.2010 г. по ч. т. д.
№ 401/2009 г., ТК, II т.о. на ВКС; Определение № 86 от 04.02.2010г. по ч. т. д. №
903/2009 г., ТК, II т.о. на ВКС./.
По искането за разноски, направено в депозираната частна жалба, съдът намира,
че в настоящото производство не следва да се присъждат такива, тъй като посредством
това определение не се слага край на делото. По аргумент от чл. 81 от ГПК тези
разноски следва да се вземат предвид при приключване на спора с решение или
прекратително определение. В този смисъл е и практиката на касационната инстанция,
според която при продължаване на висящността на спора, разноските по частните
производства ще бъдат възложени при приключване на съдебното производство с
оглед изхода на материалноправния спор /така Определение № 153 от 25.02.2013 г.,
постановено по дело № 1035/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., Определение № 491от
27.06.2011 г., постановено по ч. т. д. № 288/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Определение №
4
1016 от 21.12.2011 г., постановено по ч. т. д. № 665/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.,
Определение № 395 от 30.05.2011 г., постановено по ч. т. д. № 378/2011 г. на ВКС, ТК,
І т. о. и други/.
С оглед гореизложеното, обжалваното определение е неправилно и като такова
следва да се отмени, и делото да се върне на Варненския окръжен съд за продължаване
на съдопроизводствените действия.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение № 961 от 02.08.2021 г., постановено по т. д. № 423/2021 г.
по описа на Варненския окръжен съд.
ВРЪЩА делото на Варненския окръжен съд за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5