Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
08.01.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 918 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 23.05.2018г. по гр.д. № 31993/2017г. Софийски
районен съд, 88 състав признал за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150,
ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В.Г.С., ЕГН **********, дължи на ищеца сумата
1 407.56 лв. - главница, представляваща стойността на доставена и незаплатена
топлинна енергия, начислена за периода от м. 05.2014г. до м. 04.2016г. за топлоснабден
имот, представляващ апартамент № 73, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, вх.
Д, ведно със законната лихва върху главницата от 01.03.2017г. до окончателното
плащане, както и обезщетение за забава начислено върху главницата - в размер на
326.01 лв. за периода 15.09.2014г. -24.02.2017г., за които суми в
производството по ч.гр.д. № 12878/2017г. на СРС, 88 състав е издадена заповед
за изпълнение, като отхвърлил предявения иск за главница за разликата до пълния
предявен размер от 2 215.97 лв. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК
ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 353.13 лв. - разноски за исковото
производство, както и сумата 68.57 лв. - разноски за заповедното производство;
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата
131.20 лв. - разноски за исковото производство, както и сумата 131.20 лв. -
разноски за заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата В.Г.С., която го
обжалва в частите, с които исковете за главница и лихви са уважени, при
твърдения за неправилност на решението като постановено при неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необосновано. Поддържа, че приетите заключения на СТЕ и ССЕ касаели
три отоплителни сезона, за които били издадени три общи фактури. В отговора на
исковата молба ответницата-въззивница своевременно релевирала възражение за
погасяване по давност на вземанията по общата фактура от 31.07.2014г., която
касаела задължения за предходен период – 01.05.2013г. – 30.04.2014г.
Първоинстанционният съд не обсъдил възражението за погасителна давност, като
изцяло кредитирал експертизите, а признатата за дължима сума била съобразно
заключението на ССЕ. Тези суми обаче включвали и сумата по общата фактура от
31.07.2014г., вземанията по която били погасени по давност. При условията на
евентуалност поддържа, че общата фактура от 31.07.2016г. е такава извън
процесния период м. 05.2014г. – м. 04.2016г. Срокът за плащане по тази фактура
бил 14.09.2016г., след което настъпвал и нейният падеж. От това следвало, че
същата дори да е дължима, не е дължима към така заявения исков период. Поради
това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и
вместо това постанови друго, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски
за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък
по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 11.11.2019г. оспорва жалбата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от
въззивницата адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 215.97
лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в
топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „*******, вх. Д, ап. 73, аб. №
265720, за периода м. 05.2014г. – м. 04.2016г., като в исковата молба се твърди
в главницата да е включена и сумата от изравнителна сметка, отразена в обща
фактура № **********/31.07.2014г. /касаеща отоплителен сезон м. 05.2013г. – м.
04.2014г./, и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 326.01 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2014г. - 24.02.2017г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 01.03.2017г., до окончателното плащане. Твърди се,
че за сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д. № 12878/2017г.
на СРС, 88 състав.
С отговора на исковата молба,
депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове с
редица възражения, които не се поддържат пред настоящата инстанция. Сумата по
обща фактура № **********/31.07.2014г. касаела отоплителен сезон м. 05.2013г. –
м. 04.2014г., който бил извън исковия период, а била и погасена по давност.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415,
ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите са допустими. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата следва
да бъде потвърдено по следните съображения:
Пред настоящата инстанция не е спорно, а и от приетите в
първата инстанция писмени доказателства – нотариален акт, удостоверение за
наследници и молба-декларация за откриване на партида от 01.11.2004г. се
установява по безспорен начин, че ответницата, като собственик на процесния
топлоснабден имот, е била в процесния период клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Съдържанието на облигацицонното
правоотношение между страните в процесния период е уредено от ЗЕ и Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***,
одобрени на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ от ДКЕВР с решение от 03.02.2014г.
Съгласно чл. 139, ал. 1 ЗЕ, разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за
дялово разпределение, а според § 19, ал. 3 ПЗР ЗЕ при установена от
топлопреносното предприятие техническа невъзможност за прилагане на системата
за дялово разпределение на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
разпределението се извършва от топлопреносното предприятие при условия и по
ред, определени в наредбата по чл. 125, ал.
3. Тази разпоредба е възпроизведена в чл. 61 от действащата в
процесния период Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, като в ал. 4 е
посочено, че техническата невъзможност за прилагане на дяловото разпределение
се установява с констативен протокол, съставен от топлопреносното предприятие
или от доставчика и представител на етажната собственост. В случая такава
невъзможност е установена, видно от приетия констативен протокол от
28.12.2007г.
От приетото в първоинстанционното производство заключение
на СТЕ също се установява, че в сградата, в която се намира процесният имот, не
съществува техническа възможност за прилагане на дялово разпределение поради
конструктивни особености - изградена еднотръбна система за отопление. Разпределението
на ТЕ между потребителите в сградата – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие при спазване на чл. 61, ал. 2 от Наредбата. В
процесното жилище отоплителните тела са изключени и частично е намален
отопляемият обем – на 23 куб. м. Сумите за ТЕ за БГВ са начислявани след реален
отчет на водомерите за топла вода в имотите на потребителите, като в процесния
период /според вещото лице 01.05.2013г. – 30.04.2016г./ не е осигурен достъп за
отчет от ответницата, поради което ТЕ за БГВ е начислявана за 1 бр. потребител при
норма 140 л за едно денонощие, съгласно чл. 69, ал. 2 от Наредбата. Съобразно
извършваното от ищеца изравняване в края на всеки отоплителен сезон, дължимите
суми за процесния имот за периода 01.05.2013г. – 30.04.2016г. са в общ размер
2 180.64 лв., като в таблица № 2 в заключението са дадени сумите по
отоплителни сезони, вкл. сумите след изравняване. След приспадане на сумата за
отоплителен сезон 01.05.2013г. – 30.04.2014г., който не е предмет на делото,
при съобразяване на разликата от изравняване по общата фактура за отоплителен
сезон 01.05.2015г. – 30.04.2016г. /която е сума за връщане от 113.90 лв./,
дължимата за процесния период 01.05.2014г. – 30.04.2016г. сума за топлинна
енергия е в общ размер 1 505.85 лв., а с прибавена сума за доплащане от 35
лв. по общата фактура от 31.07.2014г. – в размер на 1 540.85 лв.
Съдът кредитира заключението на СТЕ в относимите му за
спора части като обективно и компетентно. Същото не е оспорено от страните по
реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК.
С оглед така установеното, въззивната жалба е неоснователна.
Противно на поддържаното от въззивницата, с атакуваното решение СРС не се е
произнасял по претенция за отоплителен сезон 01.05.2013г. – 30.04.2014г., нито
е признал за дължими суми за този период. Първоинстанционният съд неправилно е
приел, че общо дължимата от ответницата сума е тази по т. 3 от заключението на
ССЕ в размер на 1 407.56 лв., която касае само прогнозно начислените суми
по фактури за процесния период м. 05.2014г. – м. 04.2016г. Дължимата от
ответницата сума за процесния период 01.05.2014г. – 30.04.2016г., съгласно
заключението на СТЕ, възлиза на 1 540.85 лв., която сума, съобразно
установените в чл. 114 и чл. 111, б. „в“ ЗЗД правила, не е погасена по давност
– вкл. сумата от 35 лв. за доплащане след изравняването през 2014г., която
става изискуема, съгласно чл. 33 от ОУ, в 30-дневен срок от датата
на публикуването на фактурата на интернет страницата на
продавача. Предвид липсата на подадена жалба от ищеца обаче и забраната за
влошаване положението на обжалващия, първоинстанционното решение ще следва да
бъде потвърдено в частта му по иска за главницата.
Във връзка с евентуалния довод в жалбата следва да се
посочи само, че общата фактура от 31.07.2016г., независимо че е с падеж след
процесния период, следва да бъде взета предвид при формиране на реално
дължимата от потребителя сума за съответния отоплителен сезон, в случая –
отоплителен сезон 01.05.2015г. – 30.04.2016г. Впрочем, интерес да поддържа този
довод въззивницата би имала в случай, че резултатът от изравняването е бил
положителен – т.е. след изравняването се дължи доплащане от потребителя, а в
случая от заключението на СТЕ се установява, че след изравняването е налице
сума за връщане от 113.90 лв., с която сума е намалено задължението на
ответницата за отоплителен сезон 01.05.2015г. – 30.04.2016г.
Въззивната жалба срещу решението в частта му по иска с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД е бланкетна – в нея не са наведени никакви доводи
за неправилност на изводите на районния съд, обусловили уважаването на този иск.
При постановяване на първоинстанционното решение в тази част не са нарушени
императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният
съд няма правомощието да провери правилността му, а следва да го потвърди в същата
част.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части. Това обосновава и извод
за присъждане на разноски в посочените от СРС размери, определени съобразно чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (обн. ДВ
бр. 5/17.01.2006г.), съобразявайки, че освен подаването на молбата от 11.11.2019г.
упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални
действия – не е подал отговор на въззивната жалба, не се е явил в проведеното
едно открито съдебно заседание, въззивният съд определя размер на
възнаграждението от 20 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 23.05.2018г., постановено по гр.д. № 31993/2017г. на Софийски
районен съд, 88 състав в обжалваните
части, с които по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено, че ответницата В.Г.С., ЕГН **********,
дължи на ищеца сумата 1 407.56 лв. - главница, представляваща стойността на
доставена и незаплатена топлинна енергия, начислена за периода от м. 05.2014г.
до м. 04.2016г. за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 73, находящ се
в гр. София, ж.к. „*******, вх. Д, ведно със законната лихва върху главницата
от 01.03.2017г. до окончателното плащане, както и дължи обезщетение за забава в
размер на 326.01 лв. за периода 15.09.2014г. - 24.02.2017г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 12878/2017г. на СРС, 88 състав,
вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА В.Г.С., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 20.00 лв. (двадесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 31993/2017г. на
Софийски районен съд, 88 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.