РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 19.02.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично засеД.е на осемнадесети декември две
хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА
БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 1677/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 16091/08.02.2017 г., предявена от Е.Р.С., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
М.Р.И., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
и Д.Р.И., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***.
Ищците
твърдят, че на 05.10.2015 г., около 21.00 ч., в гр. София, на пътя от „*******“,
към кв. „Бояна“, на около 1300 метра преди входа на мотел „Тихия кът“, Д. М.Ф.А.,
при управление на лек автомобил „Мерцедес ЦЛК 200“, с рег. № *******, нарушил
правилата за движение по пътищата и реализирал пътно-транспортно произшествие
(ПТП), в резултат на което починал пешеходеца Р.И.С..
По случая било образувано НОХД № 3810/2016 г. по описа на СГС, НО, 14
състав, по което с присъда от 20.10.2016 г., Д. М.Ф.А. бил
признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“, вр. ал.
1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК.
В
исковата молба се твърди, че ищците са деца на починалия Р.И.С. и между тях
била изградена особена връзка на взаимна обич, привързаност и подкрепа. Ищците
изживели изключително тежко смъртта на своя баща. С неговата смърт те безвъзвратно били лишени
от подкрепата на любим човек. Загубата му се отразила тежко на Е.ционалното им
състояние.
Ищците
твърдят, че към датата на увреждането, ответникът е застраховал гражданската
отговорност на лицата, управляващи правомерно лек автомобил „Мерцедес ЦЛК 200“,
с рег. № *******, включително и на водача Д. М.Ф.А..
Предвид
изложеното, ищците молят, да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да им заплати сумата от по 110 000 лева за всеки един ищец, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, ведно
със законната лихва, считано от датата на настъпване на увреждането –
05.10.2015г. до окончателното изплащане на сумите, както и да заплати на първия
ищец сумата от 1874.10 лева –
обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи разходи за
погребение и изработка и поставяне на паметник, ведно със законната лихва,
считано от датата на извършване на всеки един разход до окончателното плащане (съобразно
уточнението, направено с молба, представена в открито съдебно засеД.е на 18.12.2017
г., л. 70)
В
срока за отговор, ответникът ЗД „Б.И.“ АД е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът не оспорва, че към датата на процесното ПТП е застраховал
гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек автомобил „Мерцедес
ЦЛК 200“, с рег. № *******, включително и на водача Д. М.Ф.А.. Ответникът оспорва
исковете с възражението, че са неоснователни. Твърди, че не е доказан деликт.
Прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Р.И.С.,
тъй като не се е съобразил с посоката и скоростта на движение на приближаващия
го автомобил, като се е движел попътно на посоката, от която е идвал
автомобила. Ответникът твърди, че с поведението си пострадалият се е поставил в
превишен риск, като не се е отбил в банкета на достатъчно разстояние от пътя.
Излага съображения, че не е необходимо съпричиняващото деяние да е
противоправно, достатъчно е да поставя пострадалия в превишен спрямо нормалния
риск, каквото е било поведението на починалия пешеходец, който не е взел
необходимите мерки за безопасността си.
При условията на евентуалност – в случай, че
предявените против него искове бъдат уважени, ЗД „Б.И.“ АД е предявило обратни
искове против конституираното в процеса като
трето лице - негов помагач Д.
М.Ф.А.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***.
Ищецът по обратните искове твърди, че на
05.10.2016 г., в гр. София, при управление на лек автомобил „Мерцедес ЦЛК 200“,
с рег. № *******, Д. М.Ф.А. е реализирал ПТП, при което е причинил смъртта на
пешеходеца Р.И.С.. След ПТП, ответникът по обратните искове не е изпълнил
задълженията си, предвидени в чл. 123, ал. 1, т. 2, б. „а“, „б“, „в“, „г“ и „д“
ЗДвП, като е „избягал“ от мястото на ПТП и така виновно се е отклонил от
своевременното извършване на алкохолна проба.
С
оглед на изложеното, ЗД „Б.И.“ АД моли, да бъде постановено решение, с което в
случай, че предявените против него искове бъдат уважени, Д. М.Ф.А. да бъде
осъден да му заплати сумата от 120 000
лева – частичен иск от 330 000 лева – обезщетение за неимуществени
вреди, както и сумата от 1874.10
лева - обезщетение за имуществени вреди (съобразно уточнението, направено с
молба от 26.09.2017 г., л. 51). Сумите се претендират ведно със законната
лихва, считано от датата на плащането по първоначалните искове.
Третото лице помагач и ответник по обратните искове - Д. М.Ф.А.
оспорва
исковете с възражението, че са неоснователни. Излага съображения, че „бягство“
от местопроизшествието не е равнозначно на виновно отклонение от проверка за
алкохол. Сочи, че по делото липсват доказателства, че се е отказал да се
подложи на проверка за алкохол или че са правени опити за нейното извършване.
Налице били и показания на свидетели от досъдебното производство, че преди
настъпването на ПТП не е употребил алкохол. Моли, исковете да бъдат отхвърлени.
Претерндира направените по делото разноски.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правна квалификация чл. 267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 о КЗ, обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г., съединени с обратните искове на ЗД „Б.И.“
АД по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ отм., предявени в условията на
евентуалност срещу конституираното в процеса като трето
лице - негов помагач.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал.
2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави
възраженията, които произтичат от договора и
от гражданската отговорност на застрахования. Видно от
законовата разпоредба, за да бъде уважен иска, следва да бъде установено
наличието на валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”
между ответника - застраховател и делинквента относно управлявания от последния
автомобил. Наред с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя,
следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на
чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/,
пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован за
обезщетяване на причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е
функционално обусловена от отговорността на застрахования деликвент и има
вторичен характер – застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото
застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 05.10.2015 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен във формата на застрахователна полица № BG/02/115001238482, ЗД „Б.И.“ АД е застраховало
гражданската отговорност на лицата, правомерно управляващи лек автомобил „Мерцедес
ЦЛК 200“, с рег. № *******, включително и на водача Д. М.Ф.А.. Този факт не се
оспорва от страните, а и се установява от представената Справка от базата данни
на Информационния център към Гаранционен фонд (л. 25).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
На
05.10.2015 г., около 21.00 ч., в гр. София, на пътя от „*******“, към кв.
„Бояна“, на около 1300 метра преди входа на мотел „Тихия кът“, Д. М.Ф.А., при
управление на лек автомобил „Мерцедес ЦЛК 200“, с рег. № *******, нарушил
правилата за движение по пътищата и и по непредпазливост причинил смъртта на
Р.И.С..
Тези факти се установяват от присъда от
20.10.2016 г. по НОХД № 3810/2016 г. по описа на СГС, НО, 14 състав, с която Д. М.Ф.А. е признат за виновен в
това, че на 05.10.2015 г., около 21.00 ч., в гр. София, при
управление на лек автомобил „Мерцедес ЦЛК 200“, с рег. № *******, движейки се
по пътя от „*******“, към кв. „Бояна“, на около 1300 метра преди входа на мотел
„Тихия кът“, нарушил правилата за
движение по пътищата, а именно: чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост
причинил смъртта на пешеходеца Р.И.С., като е избягал от местопроизшествието
– престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал.
1, пр. 3 НК.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и наказуЕ.
ли е деянието. Аналогична е разпоредбата и на чл. 300 ГПК. Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на постановената от СГС присъда по НОХД № 3810/2016 г.,
настоящият състав следва да зачете
силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че Д. М.Ф.А. е извършил деянието, че то е противоправно,
че деянието е извършено виновно, както и че Д. М.Ф.А. по непредпазливост
е причинил смъртта на Р.И.С.. В случаите когато с деянието са причинени вреди и те са
елемент от състава на престъплението, влязлата в сила присъда, формира сила на
пресъдено нещо, поради което е задължителна за гражданския съд (решение № 135
от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г., т. к., І т. о. на ВКС и решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. №
368/2010 г., т. к., І т. о. на ВКС). Ето защо по делото е установено, че в резултат
на виновното и противоправно поведение на застрахования при ответника водач, на
05.10.2015 г. са причинени травматични уврежД.я на Р.И.С., които са довели до
неговата смърт.
Видно
от представените по делото препис-извлечение от акт за смърт и удостоверение за
наследници, Р.И.С., с ЕГН: **********, е починал на 06.10.2015 г., а ищците
са негови наследници по закон (негови деца).
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката М.Д.Н.,
която е във фактическо съпружеско съжителство с третия ищец. Свидетелката сочи,
че ищците не са живели заедно с починалия си баща, но били в добри отношения.
Ищците живеели в гр. Велико Търново, а Р.И.С. живеел в гр. София. Според
свидетелката, Р.И.С. се виждал поне
три-четири пъти в годината със всичките си деца, тъй като ходел на гости в гр.
Велико Търново. Той бил на гости или в
дома на първия ищец, или в дома на третия ищец и свидетелката. Ако бил на гости
в дома та свидетелката, викал и „М.“, която също идвала, идвал и „Е.“ със жена
си и детето си.
Свидетелката
сочи, че не са ходили на гости на Р.И.С., че „по-скоро“ той им е помагал –
редовно давал подаръци на внуците си, бил при сина си Д., когато последният бил
опериран. Докато бил жив Р.И.С., ищците се събирали. Р.и М. се виждали. Р.бил
загрижен, че тя не е „оженена и няма деца“. След като починал, ищците се събирали 3-4
пъти. Свидетелката заявява, че ищците са коментирали, че баща им е бил млад и е
можело още да си поживее, било им много
мъчно.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал.2 от ЗЗД не беше
опровергана. Събраните по делото писмени и доказателства и
доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ
(отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ ЗД „Б.И.“ АД дължи
да заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увредените лица,
каквито се явяват ищците (чл. 265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.). Съгласно формираната с ППВС № 4/1961 г., ППВС
№ 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. задължителна съдебна практика, ищците са в кръга
на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на баща си. От събраните свидетелски показания съдът установи, че ищците
търпят неимуществени вреди от смъртта на баща си. С оглед на това съдът намира,
че исковете, предявени от Е.Р.С., М.Р.И.,
и Д.Р.И., са доказани по основание.
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът
намира следното:
Както
беше посочено, ищците са наследници по закон на Р.И.С. (като негови деца). Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страД.я от ищците от
смъртта на Р.И.С., паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредените да претендират парично обезщетение за неимуществени вреди,
като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ,
че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер са
възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените неимуществени
вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страД.я,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като
обезвреда за цялостните последици от претърпените от ищците страД.я, в каквато
насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република България,
вкл. и указанията, дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с
Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС.
В
тази връзка съдът не кредитира показанията на свидетелката Н., в частта с която
се сочи, че Р.И.С. се е виждал поне
три-четири пъти в годината със всичките си деца.
По
настоящото дело е приложено НОХД № 3810/2016 г. по описа на СГС, НО, 14 състав, съдържащо и
материалите по досъдебно производство № ЗМ 11447/2015 г. по описа на Сектор
„РНП“, Отдел „Издирване“ при СДВР, пр.пр. № 18032/2015 г. на СГП.
Досъдебното производство съдържа и протокол за разпит на свидетел,
съставен от разследващ полицай при РУ – Велико Търново за извършения на 04.02.2016 г. разпит на
свидетеля М.Р.И., която е ищца в настоящото производство – л. 53, том ІІ от
досъдебното производство.
При разпита, Р.И. е заявила следното: „Имам
двама братя – Д. и Е., като вторият от тях е от друга майка. С брат ми Д. не се
имаме, а с Е. не поддържаме абсолютни никакви отношения. Него за първи път го
видях на погребението на баща ми“. „Баща ми Р.И.С. го помня от малка (….) Не знам кога е напуснал гр. Велико Търново и
къде е отишъл да живее. Не съм виждала баща ми от малка. Не мога да кажа от
колко години не съм го виждала. Никога не съм разговаряла с него по телефона.
От много години не съм имала абсолютно никакви контакти с него, поради което
нямам представа за здравословното му състояние. За това, че баща ми е починал
разбрах от адвокат Й.М., на когото брат ми Д. е казал. На мен брат ми не ми се
обади, тъй като не се имаме. (…) Аз ходих на погребението. Там бяха и двамата
ми братя. Тогава за първи път от много години видях баща си, но въпреки това
успях да го позная (…) На погребението имаше и една адвокатка, която се запозна
с мен. На същия ден, след погребението, подписах пълномощно на тази адвокатка,
да ме представлява по делото за баща ми.….“
Протоколът
за разпит на свидетел в наказателното производство удостоверява едИ.твено, че е съставен на
посочената в него дата от посоченото длъжностно лице, извършило разпит на
свидетеля, които факти
обаче са неотносими към предмета на спора. Относно фактите, които лицата
възпроизвеждат в тези документи, същите се явяват недопустимо доказателствено
средство, тъй като съгласно ГПК гласни
доказателства се събират пряко и непосредствено пред съда. Посоченият
протокол, обаче, е подписан от М.Р.И., която е страна в настоящото
производство, поради което и представлява
изходящ от страната документ, който доколкото съдържат неизгодни за
автора си факти, представлява извънсъдебно признание на страна в настоящото
производство и опровергава сочените от свидетелката факти.
Определяйки
размера на обезщетенията за неимуществени вреди, съдът съобрази и възрастта на
починалия към датата на настъпване на ПТП – 63 години, който бил жизнен,
възрастта на увредените (ищците), които са пълнолетни, със собствени домакИ.тва
и към датата на деликта са живели отделно от баща си, както и установените
отношения на ищците с починалия.
Съдът
съобрази и инфлационните процеси към момента на увреждането, определящи
стандарта в страната към релевантния период, лимитите, вменени на
застрахователните дружества, както и съдебната практика по аналогични случаи.
Съобразявайки всичко изложено, както и принципа на справедливост, залегнал в
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съдът приема, че претърпените от ищците неимуществени вреди ще
бъдат възмездени чрез парично обезщетение от 90 000 лева – за ищеца Е.Р.С.,
60 000 лева – за ищеца М.Р.И., и 90 000 – за ищеца Д.Р.И..
Неимуществените
вреди от загубата на баща са неизмерими с пари – какъвто и размер на
обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на
обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на ищците.
За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи размер на
задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Този критерий
включва освен обективно установените по делото факти и обществената мяра за
справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в
съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията.
Относно иска за
присъждане на обезщетение за имуществени вреди:
По
делото е представена фактура № 10191/16.10.2015 г. издадена
от „Обредни дейности“ ЕООД, като доставчик
на описаната стоки и услуги „изкопаване, заравяне, оформяне на гроб,
организация, подравняване за 40 дни, некролог, носене гр. парк“, за сумата от 240
лева (с ДДС), която сума е платена – видно от фискален бон от същата дата.
Фактурата е с получател ищеца Е.Р.С. и установява извършването на разходи,
които са в причинна връзка с процесното ПТП.
Представена е фактура № 39, издадена от „Л.**“ ЕООД, издадена за „паметник
и изработка на гробно оформяне бетон“, за сумата от 895 лева, която сума
е платена – видно от фискален бон от 24.10.2016 г. Фактурата е с получател
ищеца Е.Р.С. и установява извършването на разходи, които са в причинна връзка с
процесното ПТП.
Представена е фактура от 16.10.2015 г., издадена от „Б.Т.**“ ЕООД, издадена
за „тр. сандък, тр. кръст, венец, тр. стоки и услуги“, за сумата от 656.10
лева, която сума е платена – видно от фискален бон от 16.10.2016 г.
Фактурата е с получател ищеца Е.Р.С. и установява извършването на разход, който
е в причинна връзка с процесното ПТП.
Представена е квитанция № 071830, издадена от Църковно настоятелство при
храм за сумата от 45 лева, платена от Е.Р. за „погребение (таблица № 1,
п. 5)“. Съдът приема, че квитанцията е била издадена на 16.10.2015 г. и установява
извършването на разход, който е в причинна връзка с процесното ПТП.
Следователно, искът за имуществени вреди е доказан за сумата от 1836.10 лева.
Искът е неоснователен за сумата от 30 лева – по фактура от 16.10.2015 г. за
предоставена услуга „съхранение на труп в обща хладилна камера за едно
денонощие“, тъй като не се установява този разход да е бил направен от ищеца,
който претендира обезщетение – фактурата е издадена на името на В.И.И. – К.. По
същите съображения, искът е неоснователен и за сумата от 30 лева – по приходна
квитанция от 27.10.2015 г. – за издаване на удостоверение за наследници
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника
за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№ 98/24.06.2013
г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните последици,
тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е прието,
че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да
предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са
правно ирелевантни за И.титута на съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответното дружество е направило възражение за съпричиняване
като пострадалият не се е съобразил с посоката и скоростта на движение на
приближаващия го автомобил, като се е движел попътно на посоката, от която е
идвал автомобила.
Съгласно
чл. 108, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или
банкета на пътното платно. Пешеходците
могат да се движат по платното за движение, противоположно на посоката на
движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му
граница: 1. когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат
използвани; 2. при пренасяне или тласкане на обемисти предмети, когато с това
се затруднява движението на другите пешеходци.
По
делото е прието заключението по извършената автотехническа експертиза, което не
е оспорено от страните и което съдът кредитира, като обективно и компетентно. Видно
от заключението, в момента на удара, пешеходецът е бил на около 1260 метра
преди ориентира, а по ширината на десния банкет, непосредствено до десния край
на платното за движение. Вещото лице е приело, че пешеходецът се е движил в
посока от мотел „Тихия кът“ към Телевизионната кула и към Копитото и
най-вероятно пешеходецът е вървял върху платното за движение до десния му край
срещу движещия се лек автомобил „Мерцедес“, който се е движил в посока към
мотел „Тихия кът“. Виждайки насрещния автомобил, пешеходецът е навлязъл в
десния банкет. Пешеходецът е имал време,
виждайки отдалече движещия се автомобил да отиде до десния банкет (който е ляв за пешеходеца), като си
осигури по-безопасно място. Пешеходецът, обаче, е нямал време да избегне удара,
тъй като автомобилът е започнал да занася странично надясно на 15 метра преди
мястото на удара, изминал е това разстояние за време 0.72 сек, за което време
пешеходецът не е имал възможност дори да реагира на възникналата опасност.
Видно от скица от местопроизшествието (л. 33, том І от досъдебното
производство) и видно от скицата, изготвена от ВЛ по АТЕ, при настъпване на
мястото на удара, пешеходецът е бил върху десния банкет, непосредствено до
десния край на платното на движение, като автомобилът е занесъл и е навлязъл
изцяло на банкета.
Следователно,
пострадалият се е движил в посока противоположна на движението на лекия
автомобил по банкета на пътното платно и поведението на пострадалия не е в причинна
връзка с настъпването на злополуката, респ. не е налице основание за приложение
на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетенията.
Съгласно чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е
функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на
непозволеното увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се
смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се
дължи
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е
и постоянната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г.
на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на ВКС, ТК,
решение № 72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК, решение
№594/17.10.2006г. по т.д. № 192/2006г. на ВКС, ТК и др. Следователно присъдените
обезщетение за неимуществени вреди са дължими от ответника, ведно със законната
лихва от датата на увреждането –05.10.2015
г.
Обезщетението
за имуществени вреди е дължимо ведно със законната лихва, считано от датата
настъпването на вредите – от извършването на разходите. Поради това, ответникът
следва да бъде осъден на законната лихва върху всеки един от разходите,
формиращи сумата от 1836.10 лева, както следва: върху 240 лева – от
16.10.2015 г., върху 895 лева - от 24.10.2016 г., върху 656.10 лева - от 16.10.2016
г. и върху 45 лева – от 16.10.2015 г.
Относно обратните искове, предявени от ЗД
„Б.И.“ АД против трето лице - негов помагач Д.М.Ф.А.:
Разглеждането
на обратните искове на ответника срещу подпомагащата страна е обусловено изхода на делото по главните искове.
Обратните искове подлежат на разглеждане по
същество само при настъпване на вътрешнопроцесуалното условие – уважаване на главния/те искове.
Ето
защо, обратният иск за имуществени
вреди следва да бъде оставен без разглеждане, в частта, с която се
претендират сумите, за които главния иск е отхвърлен, тъй като не са настъпили
вътрешнопроцесуалните предпоставки за разглеждане на евентуалния иск в тази им
част – т.е. за разликата над 1836.10 лева до пълния предявен размер.
Относно иска за заплащане на 120 000 лева – частичен иск от 330 000
лева – обезщетение за неимуществени вреди и иска за заплащане на 1836.10 лева – обезщетение за
имуществени вреди:
ЗД
„Б.И.“ АД твърди, че след настъпване на процесното ПТП, ответникът по обратните
искове не е изпълнил задълженията си, предвидени в чл. 123, ал. 1, т. 2, б.
„а“, „б“, „в“, „г“ и „д“ ЗДвП, като е „избягал“ от мястото на ПТП и така
виновно се е отклонил от своевременното извършване на алкохолна проба.
Както
беше посочено, предвид разпоредбата на § 22 от Преходните и заключително
разпоредби на КЗ материалните правоотношения, предмет на главния и обратния иск
се регулират от разпоредбите на отменения КЗ. Разпоредбата на последния
предвижваше регресна отговорност на застрахованото лице в изрично предвидените
в чл. 274 КЗ /отм./, сред които не попада хипотезата на напускане на
местопроизшествието. Регресната отговорност на застрахованото лице в този
случай е уредена едва със сега действащия КЗ – чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ, който
не е приложим към процесното ПТП.
Съгласно
чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), застрахователят по застраховка "Гражданска отговорност" има право право да получи от застрахования
платеното от застрахователя обезщетение, когато застрахованият при настъпването
на пътнотранспортното произшествие, виновно се е отклонил от проверка за
алкохол. Следователно успешното провеждане на предявения иск предполага
установяването на следните кумулативно предвидени предпоставки: 1/валидно
правоотношение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” между
застрахователя и делинквента относно управлявания от последния автомобил; 2/
отговорност на ответника за причинени вреди по чл. 45, ал.1 ЗЗД при следния
фактически състав: деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина, т.е.
че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно
поведение; 3/ плащане от ищеца на дължимо застрахователно обезщетение за
обезвреда на настъпилите от ПТП вреди в полза на пострадалия; 4/ответникът виновно се е отклонил от проверка за алкохол.
Юридическият
факт, на който ищецът се позовава и с който законът свързва пораждането на
правото на застрахователя по застраховка „Гражданска отговрност” да претендира
изплатеното обезщетение от причинителя е че след процесното ПТП, ответникът виновно се е отклонил от проверка за алкохол. Касае се за
правопораждащ регресното право на засрахователя юридически факт, а
правопораждащите факти следва да са установени по изключващ каквото и да е
съмнение начин – при условията на пълно и главно доказване. Такова доказване по
делото не е проведено.
Нито
в досъдебното производство, нито някъде другаде се съдържат данни за предприета непосредствено след настъпване на ПТП
проверка за алкохол на водача
Д.М.Ф.А., поради което и не може да се приеме, че застрахованият виновно се е отклонил от проверка за алкохол. Действително, установява се по делото, че
ответникът е напуснал процесното ПТП. Сам по себе
си фактът на напускане на пътно- транспортното произшествие от участник в него, обаче, не може да се квалифицира като виновно отклоняване от
проверка за алкохол.
Само при наличие на данни за предприети мерки за извършване на проверка за
алкохол на участник в ПТП, от която той виновно да се отклонил, би могло да се
приеме, че е налице основанието по чл. 274,
ал.1, т.1 КЗ отм. за регресна отговорност на застрахования. В този
смисъл са и решение № 183/22.11.2010 г. по т.д. № 30/2010 г., ІІ ТО на ВКС, и
решение № 16/02.02.2011 г. по т.д. № 374/2010 г., ІІ ТО на ВКС. Независимо от
причината за напускане на ПТП, само фактът на
напускане на ПТП не може да се квалифицира като виновно поведение за
отклоняване от проверка на алкохол, каквото поведение и вината на застрахования
подлежат на доказване от ищеца. По делото не са ангажирани никакви
доказателства ответникът да е поканен да даде проба за алкохол и да е отказал. Поради
това, обратните искове са неоснователни и следва да се отхвърлят.
Относно разноските:
Ответникът по първоначалните искове е представил
доказателства за извършени разноски в размер на 30 000
лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 15.05.2017 г., приложен на лист 67
от делото.
Ответникът по обратните искове е представил доказателства за извършени
разноски в размер на 10 000 лева, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение по договор за правна
защита и съдействие от 19.10.2017г., приложен на лист 57а
от делото.
В открито съдебно заседание
на 18.09.2017 г., пълномощниците на всички страни са направили възражение за прекомерност на възнагражденията на противната страна и са поискали същите да бъдат намалени на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 5
от Гражданския процесуален кодекс, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от
Закона за адвокатурата.
Разпоредбата на чл. 36, ал. 2
от Закона за адвокатурата предвижда, че размерът на
възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност
по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от
Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
Съдът,
след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, обема на събраните доказателства, че е проведено
едно едИ.твено открито съдебно заседание, както и след като съобрази разпоредба
на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г., приема, че
възнаграждението, претендирано от ЗД „Б.И.“ АД следва да се намали на 14672.44 лева, от които: 10 486.22 лева – по
първоначалните искове и 4186.22 лева – по обратните искове.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищците по първоначалните
искове следва да бъдат осъдени да заплатят на ЗД „Б.И.“ АД, сумата от 3457.46 лева от общо
направените разноски в размер на 15032.44 лева (15032.44лв. х 0.23), в т.ч.:
депозит за АТЕ (360 лева) и адвокатско възнаграждение (14672.44 лева).
Адвокатското възнаграждение, претендирано от ответника по
обратните искове следва да се намали на 4186.22
лева, която сума следва и да се присъди на ответника по обратните искове.
На
основание чл. 78, ал.1 от ГПК,
вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА,
вр. чл. 7, ал. 2
от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца
– адв. В.И.И. - К., сумата от 9802.44 лева, съразмерно
на уважената част от исковете (13 428 лв.(с вкл. ДДС, посочени в списъка на л. 72) х 0.73). Съгласно Определение № 306 от 06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., т.
к., ІІ т. о. на ВКС, при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС,
дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА вр. § 2а от ДР на Наредба №
1/2004 г. следва да включва ДДС.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената
част от исковете, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на Софийски градски
съд, сумата от 9673.44 лева –
държавна такса, от внасянето на които ищците са били освободени.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати,
на основание чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.),
-
на Е.Р.С., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, сумата от 90 000
лева,
-
на М.Р.И., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, сумата от 60 000
лева, и
-
на Д.Р.И., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
сумата от 90 000 лева,
представляващи
застрахователни обезщетения за претърпени от ищците неимуществени вреди,
вследствие на смъртта на Р.И.С., настъпила вследствие на пътно – транспортно
произшествие, реализирано на 05.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано от
05.10.2015 г. до окончателното изплащане на сумите, както и
-
на Е.Р.С., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, сумата от 1836.10
лева, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди от ПТП, реализирано на 05.10.2015 г., ведно със законната лихва върху всеки един от разходите, формиращи сумата от
1836.10 лева, както следва: върху 240 лева – от 16.10.2015 г., върху 895 лева - от
24.10.2016 г., върху 656.10 лева - от 16.10.2016 г. и върху 45 лева – от
16.10.2015 г., като
ОТХВЪРЛЯ исковете по чл. 267, ал.1, вр.
чл. 226, ал.1 КЗ (отм.), за обезщетения за неимуществени вреди,
съответно за разликите над 90 000 лева, над 60 000 лева и над
90 000 лева до пълните предявени размери от по 110 000 лева, и за
обезщетение за имуществени вреди, за разликата над 1836.10 лева до пълния
предявен размер от 1874.10 лева, като неоснователни.
ОСЪЖДА Е.Р.С., с ЕГН: **********, с адрес: ***, М.Р.И., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и Д.Р.И., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплатят на ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 3457.46 лева – разноски по
делото.
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от
ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, против Д.М.Ф.А.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, иск по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), за
разликата над 1836.10 лева до пълния предявен размер от 1874.10 лева -
обезщетение за имуществени вреди от ПТП, реализирано на 05.10.2015 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, против Д.М.Ф.А.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, искове по чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), за
сумата от 120 000 лева –
частичен иск от 330 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП,
реализирано на 05.10.2015 г., както и за сумата от 1874.10 лева -
обезщетение за имуществени вреди от ПТП, реализирано на 05.10.2015 г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на Д.М.Ф.А., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, сумата от 4186.22 лева –
разноски по делото.
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на адвокат В.И.И. - К., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл. 38,
ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 9802.44 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на
основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 9673.44
лева – държавна такса.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на Д.М.Ф.А., с ЕГН: **********,
с адрес: *** - трето лице помагач на
ответника.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: