Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………04.02.2020 година……….………..Град Гълъбово
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГЪЛЪБОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД………...……..…Гражданско отделение
На………девети
януари………....….………..…...…….……..……..Година 2019
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Белослава Колева..………………………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от………………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 450…по описа за…………….….…………2019 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 -
257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 874,24 евро,
представляваща неплатена главница по договор за банков кредит № 013LD-R001196/21.01.2011 г., за сумата от 133,90 евро,
представляваща възнаградителна лихва за периода
21.02.2013 г. – 21.01.2015 г., за сумата от 1097,66 евро лихвена наказателна
надбавка/обезщетение за забава за периода 21.09.2012 г. – 11.09.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата считано от 12.09.2018 г.
Ищецът твърди, че на 21.01.2011 г. между него и
ответницата Д.М.К. бил сключен договор № 013LD-R-001196/21.01.2011 г. за банков
кредит. По силата на този договор ищецът предоставил на ответницата сума в
размер на 1300 евро за погасяване на съществуващи задължения по друг договор за
кредит № 13КР-АА-6121/28.02.2007 г. Крайният срок за погасяване на кредита бил
21.01.2015 г. / така т. 3 от Договора за банков кредит/. Договорената възнаградителна лихва била в размер на 7,99% годишно /т. 4
от Договора за банков кредит/. Плащанията, които били дължими, но неизвършени в
срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в
банката, се отнасяли в просрочие и се олихвявали с
договорения в т. 4 от Договора за банков кредит лихвен процент плюс наказателна
надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа
на съответната вноска, независимо от това дали падежът е в неработен ден /т. 10
от Договора за банков кредит/.
Ищецът сочи, че на 21.01.2011 г. банковият кредит от
1300 евро бил усвоен по разплащателна сметка на ответницата, като признава, че
към момента на просрочието били налице следните плащания: 1/ по главница на дати и суми: 21.02.2011г.
- 3,35 евро, 25.02.2011г. - 15,51 евро, 21.03.2011г. - 5,99 евро, 28.03.2011г.
- 14,90 евро, 21.04.2011г. - 5,10 евро, 26.04.2011г. - 14.32 евро, 21.05.2011г.
- 6,55 евро, 15.06.2011г. - 13,72 евро, 05.07.2011г. - 6,47 евро, 25.07.2011г.
- 1,13 евро, 15.08.2011г. - 33,21 евро, 19.09.2011г. - 20,57 евро, 18.11.2011г.
- 13,32 евро, 21.11.2011г. - 14,70 евро, 05.12.2011г. - 35,98 евро,
18.05.2012г. - 72,45 евро, 06.07.2011г. - 72,33 евро, 23.07.2012г. - 2,24 евро,
13.08.2012г. - 37,67 евро и на 12.11.2012г. - 36,25 евро; и 2/ по лихви на дати
и суми: 21.02.2011г. - 18,47 евро, 25.02.2011г. - 0,03 евро, 21.03.2011г. - 16,44
евро, 28.03.2011г. - 0,06 евро, 21.04.2011г. - 17,91 евро, 26.04.2011г. - 0,05
евро, 21.05.2011г. - 17,06 евро, 15.06.2011г. - 0,22 евро, 21.06.2011г. - 1,07
евро, 05.07.2011г. - 16,51 евро, 25.07.2011г. - 16,74 евро, 15.08.2011г. - 0,56
евро, 21.08.2011г. - 6,46 евро, 19.09.2011г. - 10,78 евро, 21.09.2011г. - 6,12
евро, 18.11.2011г. - 27,53 евро, 21.11.2011г. - 15,94 евро, 05.12.2011г. - 0,38
евро, 21.12.2011г. - 0,64 евро, 18.05.2012г. - 80,73 евро, 06.07.2012г. - 29,79
евро, 23.07.2012г. - 13,08 евро, 13.08.2012г. - 0,62 евро, 12.11.2011г. - 40,34
евро и 10.04.2013г. - 51,06 евро.
От 21.09.2012г. ответницата изпаднала в забава на
плащанията по договора за банков кредит, поради което не били издължени
следните погасителни вноски по погасителен план - приложение № 1: 1/ 29 броя погасителни вноски за главница със следните
падежи и размери: 21.09.2012г. - 13.73 евро, 21.10.2012г. - 25,50 евро,
21.11.2012г. - 25,47 евро, 21.12.2012г. - 26,20 евро, 21.01.2013г. - 26,20
евро, 21.02.2013г. - 26,57 евро, 21.03.2013г. - 27,95 евро, 21.04.2013г. -
27,35 евро, 21.05.2013г. - 28,05 евро, 21.06.2013г. - 28,13 евро, 21.07.2013г.
- 28,82 евро, 21.08.2013г. - 28,94 евро, 21.09.2013г. - 29,35 евро,
21.10.2013г. - 30,02 евро, 21.11.2013г. - 30,20 евро, 21.12.2013г. - 30,84 евро,
21.01.2014г. - 31,07 евро, 21.02.2014г. - 31,51 евро, 21.03.2014г. - 32,47
евро, 21.04.2014г. - 32,42 евро, 21.05.2014г. - 33,02 евро, 21.06.2013г. -
33,35 евро, 21.07.2014г. - 33,93 евро, 21.08.2014г. - 34,30 евро, 21.09.2014г.
-34,79 евро, 21.10.2014г. - 35,35 евро, 21.11.2014г.
- 35,79 евро, 21.12.2014г. - 36,33 евро и 21.01.2013г. - 36,59 евро; и 2/ 24
броя погасителни вноски за договорна лихва със следните падежи и размери:
21.02.2013г. - 6,10 евро, 21.03.2013г. - 9,38 евро, 21.04.2013г. - 9,98 евро,
21.05.2013г. - 9,28 евро, 21.06.2013г. - 9,20 евро, 21.07.2013г. - 8,51 евро,
21.08.2013г. - 8,39 евро, 21.09.2013г. - 7,98 евро, 21.10.2013г. - 7,31 евро,
21.11.2013г. - 7,13 евро, 21.12.2013г. - 6,49 евро, 21.01.2014г. - 6,26 евро,
21.02.2014г. - 5,82 евро, 21.03.2014г. - 4,86 евро, 21.04.2013г. - 4,91 евро,
21.05.2014г. - 4,31 евро, 21.06.2014г. - 3,98 евро, 21.07.2014г. -3,40 евро,
21.08.2014г. - 3,03 евро, 21.09.2014г. - 2,54 евро, 21.10.2014г. - 1,98 евро,
21.11.2014г. - 1,54 евро, 21.12.2014г. - 1,00 евро и 21.01.2015 г. - 0,52 евро.
В обобщение ищецът сочи, че ответницата не била
погасила главница в размер на 874,24 евро и договорна лихва в размер на 133,90
евро за периода от 21.02.2013г. до 21.01.2015 г.
Изяснява, че началото на забавата на дата 21.09.2012 г.
се отнасяла и до обезщетението за забава по т. 10 от договора за банков кредит,
което било в размер на 1097,66 евро за периода от 21.09.2012г. до 11.09.2018 г.
Изискуемостта на задълженията на ответницата настъпила
на 21.01.2015 г. поради изтичане на крайния срок за погасяване на кредита, като
дължимите суми към този момент били общо 2105,80 евро, от които: 874,24 евро -
главница, 133,90 евро - договорна лихва, начислена съгласно т. 4 от Договора за
банков кредит за периода от 21.02.2013г. до 21.01.2015г., и 1097,66 евро -
обезщетение за забава, начислено съгласно т. 10 от Договора за банков кредит за
периода от 21.09.2012 г. до 11.09.2018 г.
Ищецът сочи, че на 12.09.2018 г. подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу ответницата, като била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК № 345/18.09.2018 г. по ч.гр.д. № 550/2018 г. по описа на Районен
съд - Гълъбово, с която било разпоредено ответницата
да заплати на ищеца следните суми: 874,24 евро - главница, 133,90 евро -
договорна лихва за периода от 21.02.2013г. до 21.01.2015г., 1097,66 евро -
обезщетение за забава за периода от 21.09.2012г. до 11.09.2018г., законна лихва
върху главницата от 12.09.2018г. до изплащане на олихвяемото
вземане, 82,37 лв. - държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение. Тъй като длъжницата възразила в срока по чл. 414 ГПК бил
предявен настоящият установителен иск.
Моли съда да признае за установено, че ответницата му
дължи като кредитополучател по договор № 013LD-R-001196/21.01.2011г. за банков
кредит за следните суми: 874,24 евро /осемстотин седемдесет и четири евро и
двадесет и четири евроцента/ - главница, 133,90 евро /сто тридесет и три евро и
деветдесет евроцента/ - договорна лихва, начислена съгласно т. 4 от Договора за
банков кредит за периода от 21.02.2013г. до 21.01.2015г., и 1097,66 евро
/хиляда деветдесет и седем евро и шестдесет и шест евроцента/ - обезщетение за
забава, начислено съгласно т. 10 от Договора за банков кредит за периода от
21.09.2012г. до 11.09.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от
12.09.2018г. до изплащане на олихвяемото вземане, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК № 345/18.09.2018г. по ч.гр.д. № 550/2018г. по описа на
Районен съд – Гълъбово, претендира разноски.
В допълнително становище ищецът изразява позиция по
отговора на исковата молба на ответницата с аргументи по същество, цитира и
съдебна практика.
В законоустановения срок по
чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата като е
заета позиция, че искът е допустим, но неоснователен.
Не се оспорват изложените в исковата молба
обстоятелства по сключване на договора за кредит от 21.01.2011г. и усвояването
на процесната сума на същата дата. Признава, че е
допуснала забава в плащанията поради затруднено материално положение на датата
твърдяна от ищеца – 21.09.2012г. Въпреки това се прави възражение за изтекла
погасителна давност за всички вземания по кредита. Непосредствено след спиране
на плащанията от банката се свързали с ответницата, за да я предупредят, че
закъснява с вноските и след като тя обяснява, че няма възможност да отделя
каквато и да било сума към момента, от банката я уведомяват, че в такъв случай
ще започнат да събират дължимите суми от поръчителя по договора - Николай
Колев. След този момент ответницата не била получавала каквито и да било
уведомления, обаждания по телефона или други съобщения по повод дължимите от
нея суми по договор за банков кредит № 013LD-R-001196/21.01.2011г. и тяхното
доброволно или принудително събиране.
Ответницата признава, че е в забава от 21.09.2012 г.
на 29 броя погасителни вноски за главница с падеж на последната 21.01.2015г. и
24 броя погасителни вноски за договорна лихва с падеж на последната
21.01.2015г., но предвид подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на 12.09.2018г. от ищеца вземанията за главница и договорна лихва
били погасени по давност, която била три години. По отношение на договорната
лихва в общ размер на 133,90 евро сочи, че падежът на последната дължима възнаградителна лихва бил 21.01.2015г. и до подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение /12.09.2018г./ като действие,
прекъсващо погасителната давност, били изминали повече от 3 години. Същото се
отнасяло за претендираната от ищеца главница по сключения с ответницата договор
за банков кредит, тъй като с Тълкувателно решение № 3/18.05.2013г. по т.д. №
3/2011г. Общото събрание на Гражданската и Търговска колегия на ВКС давал
дефиниция на понятието „периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД като постановил, че това са плащания, които се характеризират с изпълнение
на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Именно такъв бил настоящият
случай - ищецът отпуснал на ответницата паричен заем, който тя се е задължила
да връща на вноски, имащи единен правопораждащ факт -
Договора за банков кредит, в предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията били изначално определени в погасителния план,
неразделна част от самия договор.
Неоснователна се явявала и претенцията на ищеца за
заплащане на обезщетението за забава в размер на 1097,66 лв. по т. 10 от
договора за банков кредит на основание чл. 119 ЗЗД и отделно от това било
погасено по давност на самостоятелно основание – изтекла тригодишна давност,
алтернативно това вземане било погасено по давност за периода отпреди
12.09.2015г. – повече от три години преди прекъсването на давността чрез
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение от страна на
банката.
Моли за отхвърляне на исковете, претендира разноски.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
С доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 4 ГПК са обявени за безспорни между страните по делото правнорелевантните обстоятелства, че страните по делото
са сключили договор за кредит на 21.01.2011 г. в размер на 1300,00 евро, както
и че посочената сума е била предоставена на ответницата на същата дата
/това се установява и от представените по делото писмени доказателства - договор
за банков кредит № 013LD-R-001196/21.01.2011г. и Общи условия към него,
погасителен план, извлечение от счетоводните книги на ищеца/.
Освен това с доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за
безспорно, че ответницата е в забава
от дата 21.09.2012 г., като до този момент е погасила по главница на дати и
суми: 21.02.2011г. - 3,35 евро, 25.02.2011г. - 15,51 евро, 21.03.2011г. - 5,99
евро, 28.03.2011г. - 14,90 евро, 21.04.2011г. - 5,10 евро, 26.04.2011 г. -
14.32 евро, 21.05.2011г. - 6,55 евро, 15.06.2011г. - 13,72 евро, 05.07.2011г. -
6,47 евро, 25.07.2011г. - 1,13 евро, 15.08.2011г. - 33,21 евро, 19.09.2011г. -
20,57 евро, 18.11.2011г. - 13,32 евро, 21.11.2011г. - 14,70 евро, 05.12.2011г.
- 35,98 евро, 18.05.2012г. - 72,45 евро, 06.07.2011г. - 72,33 евро,
23.07.2012г. - 2,24 евро, 13.08.2012г. - 37,67 евро и на 12.11.2012г. - 36,25
евро; и 2/ по лихви на дати и суми: 21.02.2011г. - 18,47 евро, 25.02.2011г. -
0,03 евро, 21.03.2011г. - 16,44 евро, 28.03.2011г. - 0,06 евро, 21.04.2011г. -
17,91 евро, 26.04.2011г. - 0,05 евро, 21.05.2011г. - 17,06 евро, 15.06.2011г. -
0,22 евро, 21.06.2011г. - 1,07 евро, 05.07.2011г. - 16,51 евро, 25.07.2011г. -
16,74 евро, 15.08.2011г. - 0,56 евро, 21.08.2011г. - 6,46 евро, 19.09.2011 г. -
10,78 евро, 21.09.2011 г. - 6,12 евро, 18.11.2011г. - 27,53 евро, 21.11.2011г.
- 15,94 евро, 05.12.2011г. - 0,38 евро, 21.12.2011г. - 0,64 евро, 18.05.2012г.
- 80,73 евро, 06.07.2012г. - 29,79 евро, 23.07.2012 г. - 13,08 евро,
13.08.2012г. - 0,62 евро, 12.11.2011г. - 40,34 евро и 10.04.2013 г. - 51,06
евро. Това се признава и от ответницата в подаденото от нея възражение по чл.
414 ГПК, в което се сочи, че е спряла да плаща от края на 2011 г.
От т. 2 от заключението на назначената
по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК
непогасената главница възлиза на 874,24 евро, непогасената договорна лихва за
периода 21.02.2013 г. – 21.01.2015 г. възлиза на 133,90 евро, и непогасеното
обезщетение за забава за периода 21.09.2012 г. – 11.09.2018 г. възлиза на
1097,66 евро.
От приложеното ч.гр.д. № 550/2018 г. по описа на Гълъбовски районен съд, се установи, че съдът е издал в
полза на „П.И.Б.“ АД срещу Д.М.К. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 ГПК за сумите: 874,24 евро, представляваща неплатена главница по
договор за банков кредит № 013LD-R001196/21.01.2011 г., за сумата от 133,90
евро, представляваща възнаградителна лихва за периода
21.02.2013 г. – 21.01.2015 г., за сумата от 1097,66 евро лихвена наказателна
надбавка/обезщетение за забава за периода 21.09.2012 г. – 11.09.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата считано от 12.09.2018 г.
Тъй като длъжницата е възразила по издадената заповед
за изпълнение заявителят е предявил настоящия иск за установяване на вземането
по заповедта.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е специален положителен установителен иск. С него разполага кредиторът, чието
вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. Чрез него кредиторът
иска да постигне стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи
като изпълнителен титул за събиране на вземането му. Правният интерес от
предявяването му винаги е налице, когато длъжникът е оспорил вземането като е
предявил възражение в срока по чл. 414 от ГПК. Видно от заповедното
производство е, че длъжницата Д.К. е предявила възражение в законоустановения
срок. Поради което за ищеца е налице правен
интерес от предявяване на иска по чл. 422 ГПК /така решение № 89/02.06.2011
г. на ВКС по т.д. № 649/2010 г., ІІ
т.о., решение № 246/11.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1278/11 г., ІІ то., решение
№ 171/ 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/11 г., ІV г. о./.
Уважаването на иска е обусловено от наличието на
следните материалноправни предпоставки: 1/ наличието
на валидно облигационно отношение, породено от договор за потребителски кредит,
по силата на който ищецът има качеството на кредитодател,
а ответницата - на кредитополучател; 2/ реалното предоставяне от кредитодателя на кредитополучателката
на сумата, претендирана като главница по договора; 3/
настъпване на падежа на задължението на кредитополучателката,
касаещо връщане на главницата и договорната лихва, и
4/ неизпълнение на това задължение.
По делото се установи, че „П.И.Б.“ АД и ответницата са
били в договорни правоотношения възникнали от договор за банков кредит от
21.01.2011 г. като заемната сума е била предоставена на кредитополучателката.
Договорът за банков кредит има своята легална
дефиниция в чл. 430 ТЗ. Според нея банката отпуска на заемателя
парична сума, която той е длъжен да върне след изтичане на срока. Банковият
кредит се отпуска с определена цел, при конкретно посочени условия и срок. За
отпусната сума кредитополучателят дължи лихва. Договорът за банков кредит се
сключва в писмена форма, която е изискване за валидността му. Той се смята за
сключен от момента на постигане на съгласието. От това легално определение като
характеристики на договора за банков кредит могат да се посочат, че той е
двустранен, консенсуаен, възмезден и срочен. Процесният договор за кредит е действителен като сключен в
изискуемата от закона форма, като страните по него са постигнали съгласие по
съществените му елементи - размер на кредита, падеж и размер на месечните
погасителни вноски, срок на издължаването му.
С доклада по делото бе обявено за безспорно, между
страните, че плащанията по кредита от страна на ответницата са преустановени
към 21.09.2012 г. и че до датата на падежа на кредита /21.01.2015 г./
задълженията по него са били в размерите посочени от ищеца – така и заключение
на съдебно счетоводната експертиза, т.е. банковият кредит не е бил обявяван за
предсрочно изискуем, като срокът на договора е изтекъл на 21.01.2015 г., а плащания
след дата 21.09.2012 г. не били извършвани.
Спорът по настоящото дело е изцяло правен и се свежда
до това дали е изтекла погасителна давност за процесните
вземания – главница, договорна лихва и обезщетение за забава към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, с оглед единственото възражение на
ответницата изложено в отговора на исковата молба. По своя характер то е правопогасяващо
и следва да бъде направено от ответника най - късно в отговора на исковата
молба. Както се посочи ответницата го е направила своевременно, поради което
съдът дължи произнасяне по отношение на него. Погасителната давност е
юридически факт, който води до погасяване на правото на принудително
изпълнение. Тя е период от време, през който, ако носителят на едно субективно
право не го упражни, се погасява възможността да поиска принудителното му
изпълнение. Погасителната давност е защитно средство на длъжника, чрез което
той може да се брани в един исков процес, когато кредиторът поиска изпълнение
на своето вземане
Погасителната давност е сложен юридически факт,
състоящ се от два елемента: бездействие на титуляра
на правото и изтичане на определен период от време. Възражението за изтекла
погасителна давност по трите вземания ще се разгледат последователно:
1/ По претендираната главница:
Ищецът поддържа, че е приложима общата погасителна
давност от 5 години, като се позовава на решение № 38/26.03.2019 г. на ВКС по
т.д. № 1157/2018 г., II т.о., докато
ответницата счита, че задължението по договора за банков кредит е за периодично
плащане, което се погасява в тригодишен срок и в подкрепа на това виждане се
позовава на Тълкувателно решение № 3/2012 г. на ОСГТК в което се дефинира
понятието „периодично плащане“. Правен спор е налице и по въпроса от кой момент
започва да тече погасителната давност – от момента на крайния падеж на договора
за кредит или от момента на падежа на всяка погасителна вноска.
По първия спорен въпрос настоящият съд приема, че вноските
по договорите за банков кредит се погасяват с петгодишна давност, като
те не представляват „периодично плащане“ по смисъла на чл. 111, ал. 3 ЗЗД.
„Периодичността“ на едно задължение може да произтича от неговото естество или
да е договорена между страните. Само плащания периодични по естеството си
попадат в хипотезата на чл. 111, ал. 3 ЗЗД и се погасяват с тригодишна давност.
Нищо в естеството на задължението по договор за банков кредит не го прави
периодично, няма и такова изискване в закона. Разсрочването произтича от волята
на страните, а не от естеството на задължението.
В множество постановени решения на Върховен касационен
съд, а именно решение № 38/26.03.2019
г. на ВКС по т.д. № 1157/2018 г., II т.о.
решение № 103/16.09.2013 г. на ВКС по т.д. № 1200/2011 г., II т.о., решение
№ 28/05.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 523/2011 г., III г. о., решение № 261/12.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 795/2010
г., IV г.о., е прието, че уговореното
между страните връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни
вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява
уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище съответства
изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на
ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния
акт и разгледаните в него примери за периодични плащания /вземанията на
топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на
доставчици на комуникационни услуги/ се налага извода, че макар да са породени
от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че
периодичността е характерна за престациите и на двете
страни по договора /в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото
се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния
период, а на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този
период стоки и услуги/. По отношение на договора за кредит това изискване не е
налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на
уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се.
Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява
по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл.
66 ЗЗД/. Ето защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна
давност по чл. 110 ЗЗД /така решение № 38/26.03.2019 г. на ВКС по т.д. №
1157/2018 г., II т.о., решение №
103/16.09.2013 г. на ВКС по т.д. № 1200/2011 г., II т.о./.
По втория правен спор обаче следва да се счете за основателно
възражението на ответницата относно началния момент на петгодишната погасителната
давност за главницата, като в тази връзка настоящият съд приема, че този
начален момент е от падежа на всяка отделна погасителна вноска по следните
съображения:
Вярно е, че съществува практика на ВКС в сочения от
ищеца смисъл - решение № 38/26.03.2019 г. на ВКС по т.д. № 1157/2018 г., II
т.о., в което се сочи, че за главницата по договор за банков кредит е приложима
общата петгодишна давност изчислена от датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита, но е налице и практика на ВКС в противоположен смисъл –
напр. решение № 90/31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., в
което е прието, че съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността тече от момента, в
който вземането е изискуемо. По задължението за внасяне на анюитетните
вноски за погасяване на задълженията по договорите за кредит давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било
дължимо по отношение на банката – в същия смисъл са и решение № 161/08.02.2016 г. на ВКС по т.д. № 1153/2014
г., II т.о., решение № 83/26.05.2017 г. на ВКС по т.д. № 50394/2016 г., IV г.о.
Общото между двете становища на ВКС е, че те са били застъпени преди приемането на Тълкувателно
решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, като в неговите 1
и 2 е анализирано и признато самостоятелното
значение на отделните погасителни вноски в договора за банков кредит, т.е.
прави се разграничение относно вноските с настъпил и ненастъпил падеж към
момента на обявяване на предсрочната изискуемост, при наличие на вече падежирани вноски към настъпване на предсрочната
изискуемост, явяващи се основание за обявяването й – нещо което сочената от
ищеца съдебна практика /решение № 38/26.03.2019 г. на ВКС по т.д. № 1157/2018
г., II т.о./ не отчита в противоречие
с по-новото тълкувателно решение. Прието в тълкувателното решение е, че
вземането произтича от договор за кредит с определени
срокове за плащане на отделните вноски, които са намерили отражение в
счетоводните книги на банката. Размерът и падежът на всяка вноска са
определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е необходимо
удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. Липсата на точно изпълнение, съобразно
договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване
на задължението - главница или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на
исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили
последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по
договора за кредит. Длъжникът - ответник по иска, дължи изпълнение, макар и
само за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът,
договорен от страните /затова от този момент ще тече и погасителната давност
поради настъпилата изискуемост на отделните вноски – именно защото длъжникът
вече дължи изпълнение на тези вземания от момента на падежа на всяка вноска/.
Дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното
вземане е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не
може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло
искът при безспорно установено неизпълнение на същото това вземане по отношение
на вече падежираните вноски.
Затова настоящият съд счита, че приетото Тълкувателно
решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК прави ясно
разграничение между вноски с настъпил и ненастъпил падеж, което е тенденцията в
тълкувателната практика на ВКС. Когато
дадена вноска не бъде погасена /чрез плащане или по друг начин/ на съответния
падеж /срок, дата/, от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно може
да проведе иск срещу главния длъжник за плащането на същата вноска /така решение
№ 83/26.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 50394/2016 г., IV г.о. и решение №
44/05.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60073/2016 г., III г.о./. Така е очевидно,
че не е необходимо да настъпи падежът и на последната погасителна вноска, респ.
- не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече
погасителната давност по отношение на предходните вноски, чиито падежи вече са
настъпили.
При това положение щом банката ищец би могла да иска
изпълнение от длъжника от момента на падежа на всяка незаплатена вноска /за
съда също съществува задължение на основание чл. 235, ал. 2 ГПК да присъжда
вноски с настъпил към момента на приключване на съдебното дирене падеж/ няма правна логика погасителната давност по
чл. 114, ал. 1 ЗЗД да тече от друг момент, а не от падежа на всяка просрочена
вноска.
Освен това ВКС приема в горепосоченото тълкувателно
решение, че поначало предсрочната изискуемост не може да бъде приложена по
отношение на вече падежираните към момента на
обявяването й вноски, а само спрямо тези, чиято изискуемост не е настъпила,
което също води до ясния извод, че не може началото на давността по чл. 114,
ал. 1 ЗЗД да се приложи автоматично към момента на обявяване на предсрочната
изискуемост.
В обобщение може да се посочи, че съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението поето
от ответницата е да внася анюитетните вноски за
погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно давността тече
отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която
плащането е било дължимо по отношение на финансовата институция. Целта на
института на погасителната давност е да се отрече правото на принудително
изпълнение на кредитор, който в определен в закона период от време е пропуснал
да извърши активни действия за събиране на вземането си. След като кредиторът е
имал възможност да предяви вземанията си веднага след настъпване падежа на
съответната вноска /така и Тълкувателно
решение № 8/02.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК/ и същият е бездействал в срока по чл. 110 ЗЗД,
вземанията му по вноските с настъпил падеж повече от 5 години преди подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК следва да се считат за покрити с давност /така решение
№ 90/31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г.о., решение №
161/08.02.2016 г. на ВКС по т.д. № 1153/2014 г., II т.о., решение № 83/26.05.2017
г. на ВКС по т.д. № 50394/2016 г., IV г.о./.
В сходна на разглежданата ситуация е образувано и
тълкувателно дело № 5/2019 г. на ВКС, като поставеният въпрос по това
тълкувателно дело е следният: „При уговорено погасяване на главното задължение
на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният
срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от
настъпване на изискуемостта
на целия дълг,
вкл. в хипотеза
на предсрочна изискуемост?“
При разсрочено плащане на отпуснатия кредит, всяка
погасителна вноска става изискуема с настъпване на съответния падеж, поради
което и падежиралите вноски преди 12.09.2013 г. /пет
години преди датата на подаване на заявлението/ се явяват погасени по давност. По
изложените съображения следва да се приеме по отношение на претендираната главница
по договора за кредит от 21.01.2011 г., че ответницата дължи заплащането на падежиралите вноски за пет години преди подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 12.09.2018 г., т.е. за погасителните вноски
след дата 21.09.2013 г., като съгласно
погасителния план това са вноски от № 33 до вноска № 48 вкл. или сума в общ
размер на 561,33 евро. Поради това искът
за главница е основателен за сумата от 561,33 евро, а за сумата от 312,91 евро
следва да бъде отхвърлен.
2/ По претендираната договорна лихва:
В случая договорната лихва се претендира за периода от
21.01.2013 г. до 21.01.2015 г., като съгласно погасителния план падежът на
вземанията за договорна лихва настъпва на всяко 21-во число на месеца. Няма съмнение, че с изтичането на тригодишна кратка
давност се погасяват вземанията за лихви, както и за обезщетения за забава –
чл. 111, б. „б“ и б. „в“ /така напр. решение 2571/01.11.2019 г. на Софийски апелативен
съд по в.гр.д. № 1550/2019 г./. Давността се прекъсва с факта на предявяване на
иска пред съда – чл. 116, б. „б“, предл. първо ЗЗД. В
случая се посочи, че разглежданият установителен иск
е предявен на 12.09.2018 г. – денят, в който е подадено заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, с оглед повелителното разрешение на разпоредбата на
чл. 422, ал. 1 ГПК. Следователно претендираното
вземане за договорна лихва не е предявено в рамките на тригодишния давностен срок, а след три години, седем месеца и двадесет
и два дни, поради което за него е изтекла погасителната давност. Същото
становище по отношение на погасителната давност за договорната лихва е заето и
в представеното от самия ищец решение № 38/26.03.2019 г. на ВКС по т.д. №
1157/2018 г., II т.о., в което се сочи, че „не са погасени по давност
вземанията за лихви, за които не е изтекла тригодишната давност по чл.111, б.
„в“ ЗЗД /така и решение
№ 103/16.09.2013 г. на ВКС по т.д. № 1200/2011 г., II т.о./.
Поради това искът за договорна лихва в размер на
133,90 евро за периода 21.01.2013 г. до 21.01.2015 г. е неоснователен.
3/ По претендираното
обезщетение за забава/лихвена надбавка за забава:
Като потребител ответницата разполага
със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. По отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в
потребителските договори следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е
налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС/, която
задължава първоинстанционният и въззивният съд да
следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се
произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №
384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г.о. на ВКС и определение №
751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г., I г.о. на ВКС/. Но дори и без
наличието на специалната потребителска закрила съдът е длъжен и служебно да
изследва този въпрос, когато данните по делото индицират
наличието на порок на клаузите - вж. в този смисъл решение № 178/26.02.2015 г.
на ВКС по т.д. № 2945/2013 г., II т.о., както и мотивите към Тълкувателно решение
№ 1/ 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1 от 2009
г. на ОСТК. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора.
Основанието за начисляване на лихвена
надбавка за забава произтича от договорна клауза, които директно противоречи на
чл. 33, ал. 1 ЗПК. Според цитираната разпоредба, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата /чл. 33, ал. 1 ЗПК/, а съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
По отношение на лихвената надбавка за забава е явно,
че тя многократно надвишава по размер законната лихва за забава, тъй като
съгласно чл. 6, т. 1 от ОУ към договора се формира като към договорната лихва
/в случая 7,99 – така т. 4 от индивидуалния договор за кредит от 21.01.2011 г./
се добавят десет процентни пункта, т.е. общия размер възлиза на 17,99 % - много
повече от законната лихва. Освен това е налице сериозно заобикаляне на ЗПК и
поради обстоятелството, че кредиторът начислява скрито обезщетение за забава /увеличавайки
на практика договорната лихва на основание забавата на длъжника/ без да е
обявил предсрочната изискуемост на кредита и по този начин получава договорна
лихва и обезщетение за забава, които надвишават многократно законната лихва за
забава на която би имал право съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК. Заобикаля и приетото
в т. 2 на Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк.д.
№ 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС - длъжникът не дължи възнаграждение за ползването
на заетата сума след датата на настъпване на предсрочната изискуемост, защото
кредиторът вече е поискал връщането й преди срока, тъй като необявявайки
предсрочна изискуемост на договора за кредит продължава да начислява договорна
лихва /която иначе би загубил/, а същевременно се ползва от забавата на
длъжника начислявайки скрито обезщетение за забава.
Порази изложеното нищожната клауза следва да бъде
заместена от повелителната разпоредба на чл. 33, ал. 2 ЗПК съгласно която при
забава на длъжника обезщетението не следва да надвишава законната лихва, т.е.
ищецът има право на вземане за законна лихва в размер на 171,11 евро за периода
от 12.09.2015 г. до 11.09.2018 г. върху уважената част от главницата от 561,33
евро /базата за изчисление е уважената главница в размер на 561,33 евро, а
не посочената обща главница от 874,24 евро в заключението на експертизата/
– единствено за това вземане не е изтекла тригодишната погасителна давност по
чл.111, б. „в“ ЗЗД /така и посоченото от ищеца решение № 38/26.03.2019 г. на
ВКС по т.д. № 1157/2018 г., II т.о. - „не са погасени по давност вземанията за
лихви, за които не е изтекла тригодишната давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД“.
Поради това искът за обезщетение за забава в размер на
1097,66 евро за периода 21.09.2012 г. до 11.09.2019 г. следва да бъде уважен
единствено за сумата от 171,11 евро обезщетение за забава за периода от 12.09.2015
г. до 11.09.2018 г., като в останалата си част бъде отхвърлен.
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът следва да се произнесе и
по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото
производство. По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на
страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си е
предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно
предявен срещу нея иск. Следователно, логиката на закона е, че разноски винаги
се дължат от страната, която неоснователно е предизвикала делото, без значение
от неговия изход, като задължението за заплащането им е задължение за плащане
на понесените от съответната страна вреди, когато неправомерно е засегната
нейната правна сфера. В предвид частичното уважаване/отхвърляне на исковете
разноски дължат и двете страни. На ищеца следва да бъдат присъдени разноски в
размер на общо 210,33 лв. за исковото и
заповедното производство съразмерно на уважената част от исковете, а на ответницата
/при база за изчисляване 524,00 лв. поради направеното възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение от ищеца/ разноски в размер на 341,59 лв.
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Гълъбовски районен съд,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр.
чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД, по отношение на Д.М.К. с ЕГН: ********** и адрес: ***
съществуването на вземането на „П.И.Б.“ АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление ***, за сумата от 561,33 евро
/петстотин шестдесет и едно евро и тридесет и три евроцента/, представляваща
неизпълнено задължение за главница по договор
за банков кредит № 013LD-R001196/21.01.2011 г., и сумата от 171,71 евро /сто седемдесет и едно евро и седемдесет и една стотинки/
лихва за забава за периода от 12.09.2015 г. до 11.09.2018 г., заедно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 12.09.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК №
345/18.09.2018 г. по ч.гр.д. № 550/2018 г. по описа на Гълъбовски
районен съд, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.И.Б.“ АД, установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.
430, ал. 1 ТЗ, чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК
вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ
и чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД както следва: 1/ за сумата над 561,33 евро до пълния предявен размер
от 874,24 евро - главница по договор
за банков кредит № 013LD-R001196/21.01.2011 г., 2/ за сумата от 133,90 евро - възнаградителна
лихва за периода 21.02.2013 г. – 21.01.2015 г. и 3/ за сумата над 171,71
евро до пълния предявен размер от 1097,66
евро - представляваща лихвена надбавка за забава за периода 21.09.2012 г.
до 11.09.2018 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д.М.К. с ЕГН: ********** и адрес: *** да заплати на
„П.И.Б.“ АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление *** сума в общ размер
на 210,33 лв. /двеста и десет лева и
тридесет и три стотинки/, представляваща направените в исковото производство
съдебни разноски и направените в заповедното производство по ч.гр.д. № 550/2018
г. по описа на Гълъбовски районен съд съразмерно на
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „П.И.Б.“ АД, ЕИК: ***,
със седалище и адрес на управление *** да
заплати на Д.М.К. с ЕГН: ********** и
адрес: *** сума в размер на 341,59 лв.
/триста четиридесет и един лева и петдесет и девет стотинки/ представляваща
направените от ответницата разноски съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна
жалба пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: