Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 09.07.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и двадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

  ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                                       мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 11316 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 152106 от 26.06.2019 г., постановено по гр. д. № 55502/2018 г., по описа на СРС, ГО, 74-ти състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 от ГПК от ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу Т.Н.К. искове с правно основание чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, вр. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 598,18 лева, представляваща незаплатена главница по договор за кредит „Бяла карта“ № 469082 от 01.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК – 30.01.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, сумата от 79,60 лева за договорна лихва за периода от 18.08.2016 г. до 06.12.2016 г., сумата от 154,46 лева за неустойка за периода от 06.10.2016 г. до 06.12.2016 г., сумата от 77,50 лева за такса и разходи за събиране на кредита, сумата от 120,00 лева за такса и разходи за дейност на служител, сума за забава в размер на 69,34 лева до 30.01.2018 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 6763/2018 г. на СРС, 74-ти състав.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, в която се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Посочва се, че процесното вземане произтича от сключен договор за кредит на 01.06.2016 г. между „А.Ф.“ ООД и Т.К., като последното е прехвърлено на цесионера „А.з.с.н.в.“ ЕАД с приложение № 1 от 13.07.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания от 07.11.2014 г., сключен между „А.Ф.“ ООД и ищцовото дружество. Намира се, че от представените по делото доказателства се установява действителността на сключения договор за цесия с оглед пълното изпълнение на договореностите между страните по него. Сочи се, че приложение № 1 към договора за цесия съдържа пълна индивидуализация на вземането, предмет на договора за цесия, като същото е подписано от законните представители на двете страни по договора за цесия, а непредставянето в цялост по делото на приложението е с оглед Закона за защита на личните данни. Акцентира се, че разликата в общия размер на дълга по приложението и цената на иска произтича от начисленото обезщетение за забава от ищцовото дружество за период от датата на цесията до датата на подаване на заявлението. Заявява се, че в срока за писмен отговор възражения срещу доказателствената сила на съставеното приложение към рамковия договор не са правени, поради което същите не са предмет на спора и съдът неправилно се е произнесъл по тях. Доколкото не е направено възражение за нищожност на клауза от договора, то съдът не е следвало да се произнася. Отправя се искане за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за постановяване на ново, с което да бъде уважена изцяло исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна - Т.Н.К., не е депозирала отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:

Въззивната жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При проверка неговата правилност въззивният съд намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата решението е и правилно, като фактическите и правни изводи на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации, поради което на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Районната съдебна инстанция е била сезирана с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове съответно с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92 ЗЗД.

В исковата си молба срещу Т.Н.К. ищецът твърди, че на 13.07.2017 г. е подписано приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания на основание чл. 99 от ЗЗД между „А.Ф.“ ООД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за кредит „Бяла карта“ № 469082/01.06.2016 г., сключен между „А.Ф.“ ООД и Т.Н.К. е прехвърлено в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Сочи, че с изрично пълномощно законният представител на „А.Ф.“ ООД е упълномощил „А.з.с.н.в.“ ЕАД да уведоми длъжниците за извършената цесия от името на цедента и за своя сметка, като по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до ответника са изпратени две писма, съдържащи уведомително писмо за извършената продажба на вземането, изпратени с известие за доставка на посочения в договора за кредит адрес, но писмата са се върнали в цялост като непотърсени. Излага, че на 01.06.2016 г. между „А.Ф.“ ООД, като кредитор, и Т.Н.К., като кредитополучател, и сключен договор за кредит „Бяла карта“ № 469082, по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя кредит в максимален размер на 600 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта, а кредитополучателят се задължава да го върне съгласно условията на сключения договор. Заявява, че кредитополучателят е усвоил заемната сума по дати, както следва: 400 лева на 31.05.2016г., 200 лева на 01.06.2016 г., 60 лева на 08.07.2016 г., или общо сума в размер на 660 лева. Твърди, че подари забава при плащането на текущото задължение на кредитополучателя е начислена договорна лихва в размер на 135,64 лева за периода 01.06.2016 г. – 06.12.2016 г., неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 359,10 лева за периода 06.07.2016 г. – 06.12.2016 г., такса разходи за събиране в размер на 158 лева за периода 06.07.2016 г. – 06.12.2016 г. Сочи, че на 06.02.2017 г. е настъпила автоматично предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит, като кредитополучателят дължи заплащането на законна лихва за забава за веки ден забава върху общия размер на задължението си, както и еднократно заплащане на такса в размер на 120 лева.

Във връзка с вземанията му срещу ответника, ищецът е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано ч. гр. д. № 6763/2018 г. по описа на СРС, 74-ти състав. Съдът постановил издаване на исканата заповед за изпълнение, като същата е била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.

Оправя искане до съда да постанови решение, с което да установи съществуването на вземания срещу длъжника в размер на 598,18 лева, представляваща незаплатена главница по договор за кредит „Бяла карта“ № 469082 от 01.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК – 30.01.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, сумата от 79,60 лева за договорна лихва за периода от 18.08.2016 г. до 06.12.2016 г., сумата от 154,46 лева за неустойка за периода от 06.10.2016 г. до 06.12.2016 г., сумата от 77,50 лева за такса и разходи за събиране на кредита, сумата от 120,00 лева за такса и разходи за дейност на служител, сума за забава в размер на 69,34 лева до 30.01.2018 г.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, в който предявените искове са оспорени по основание и размер. Оспорено е настъпването на предсрочна изискуемост по кредита, а клаузите, касаещи размерите на предвидените неустойки и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение са оспорени като недействителни.

Чрез представеното заповедно производство се установява, че н.30.01.2018 г. „А.з.с.на в.“ ЕАД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Т.Н.К. за сумите: 598,18 лева – главница; 79,60 лева – договорна лихва за периода 18.08.2016 г. до 06.12.2016 г.; 154,46 лева – неустойка за периода от 06.10.2016 г. до 06.12.2016 г.; 77,50 лева – такса разходи за събиране за периода 06.11.2016 г. – 06.12.2016 г.; 120 лева – такса разходи за дейност на служител; 69,34 лева – обезщетение за забава, ведно със законната лихва върху главницата, считано от дата на подаване на заявлението – на 30.01.2018 г., до окончателното изплащане, както и сторените в заповедното производство разноски.

На 12.02.2018 г. е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в полза на заявителя срещу длъжника.

Тъй като препис от заповедта е бил връчен на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК – чрез залепване на уведомление, с разпореждане от 06.07.2018 г. на заявителя са дадени указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК за предявяване на установителен иск в едномесечен срок от съобщението.

В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.

От представените по делото договор за кредит „Бяла карта“ № 469082/01.06.2016 г. и приложение № 1 към него се установява, че между „А.Ф.“ ООД, като кредитодател, и Т.Н.К., като кредитополучател, е сключен договор, по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 600 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта  Бяла Карта/Access Finance/iCard, а кредитополучателят се задължава да го върне съгласно условията на сключения договор. В договора подробно са уговорени условията за ползване на кредита, неговото погасяване, процедура за сключване на анекси за увеличаване н.кредитния лимит от разстояние, обезпеченията, правата и задълженията на страните, отговорности при неизпълнение, прекратяване на договора и др.

На 07.11.2014 г. е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ между „А.Ф.“ ООД – продавач, и „А.з.с.на в.“ ООД - купувач, по силата на който страните са се съгласили, че продавачът ще прехвърля на купувача станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произтичащи от договори за заем, сключени от продавача с физически лица и такива, сключени между „И.А.М.“ АД и физически лица, които продавачът е придобил по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 01.07.2014 г., които не изпълняват задълженията си по тях, които вземания ще се индивидуализират в приложение № 1, което ще е неразделна част от договора. Страните са изразили воля да прехвърлят нови вземания при спазване условията на този договор. Следващите вземания се индивидуализират от страните в ново Приложение № 1 със съответна нова дата, като с неговото подписване то става неразделна част от договора. За целите на договора всяко поредно Приложение № 1 ще има силата и значението на допълнително споразумение към него, изменящо го съответно. Формата и съдържанието на документа се съгласува между страните и е посочена във вид на бланка на Приложение № 1 към рамковия договор. В т. 2. 2 от договора страните са се съгласили, че Приложение № 1, както и всяко следващо приложение към рамковия договор с идентичен номер, но с нова дата, касаещо индивидуализирането на прехвърлените вземания има минимум следното съдържание: кредит ID, три имена на длъжника, ЕГН на длъжника, дата на договор за кредит „Бяла карта“, отпуснатата главница, общият размер на задълженията във връзка с потребителския кредит, остатъкът от дължимата сума, който е засечен към деня на цесията и лихва за забава. В т. 4. 1 от договора е предвидено, че моментът на подписване на съответното Приложение № 1 се счита за надлежна дата, на която вземанията са валидно прехвърлени и от този момент съответното приложение става неразделна част от Рамковия договор.

Представено е потвърждение за сключена цесия, на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, цедентът потвърждава извършената цесия на ищеца.

По делото е представен препис от приложени № 1/13.07.2017 г. към разглеждания рамков договор, като под № 793 е посочен номер на  договор за кредит 469082, името и ЕГН на ответника, датата на договор – 01.06.2016 г., лимит на картата в лева – 600 лева, усвоена главница – 598,18 лева, непогасена такса реализиране – 154,46 лева, непогасен.такса – 120 лева, непогасена законна лихва – 79,60 лева, непогасена такса събиране – 77,50 лева, лихва за забава към датата на продажбата – 37,40 лева, остатък от дължима сума към датата на продажбата – 1 067,14 лева.

Към исковата молба е приложено уведомително писмо за извършено прехвърляне /цесия/ от „А.з.с.на в.“ ЕАД до ответника, с което го уведомява за сключения договор за цесия от 07.11.2014 г., като видно от представените известия за доставяне и обратна разписка уведомлението не е връчено и съответно получено от ответника.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 1 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

От ангажираните по делото доказателства се установи, че между „А.Ф.“ ООД, като кредитодател, и Т.Н.К., като кредитополучател, е сключен договор, по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 600 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта  Бяла Карта/Access Finance/iCard, а кредитополучателят се задължава да го върне съгласно условията на сключения договор.

По силата на сключения между „А.Ф.“ ООД и жалбоподателя рамков договор, вземанията на първия са прехвърлени на жалбоподателя.

Ответникът не е депозирал в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, т. 3, по силата на изричната разпоредба на чл. 133 от ГПК във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 от ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Пропускането на срока за депозиране на писмен отговор по делото не препятства всички възможности за защита на ответника срещу предявения иск, като същият може да релевира възражения, свързани със служебното приложение на материалния и процесуалния закон. Доколкото валидността и действието на договора за цесия са свързани с приложението на материалния закон – чл. 99 от ЗЗД, то посочения въпрос следва да се обсъди по същество. Освен това, с оглед разпределената доказателствена тежест между страните, ищецът е следвало при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на валидно сключен договор за цесия, с който процесните вземания да са му били прехвърлени, съответно ищецът трябва да установи, че е материалноправно легитимиран да предяви по съдебен ред претендираните парични притезания.

По въпроса относно валидността на договора за цесия, с който се прехвърлят бъдещи вземания, е формирана съдебна практика - решение № 32/09.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. С него е разяснено, че от правилото, установено в чл. 99, ал. 2 от ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал, следва, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т. е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност. Този извод следва и от каузалния характер на цесионния договр, чиято валидност се преценява с оглед валидността на нейното конкретно правно основание. Независимо от разнообразието на основанията, на които цесията се извършва /продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др./, определеността, респ. определяемостта на съдържанието на престацията е изискване за действителност на всяко едно от тях. С оглед на това договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. Неопределяемостта на прехвърлените бъдещи вземания води до недействителност на цесията.

В случая ищецът основава материалноправната ли легитимация на представения по делото договор за цесия от 07.11.2014 г., както и приложение № 1/13.07.2017 г. Договорът за цесия е сключен в момент, който предхожда възникването на процесния дълг, поради което с него не може да се прехвърлят процесните вземания, които не са били възникнали към посочения момент.

Също така, въз основа на представеното по делото фрагментарно, не приложено в цялост и с направени в него изтривания Приложение № 1/13.07.2017 г. не би могло да се направи обоснован извод, че „А.Ф.“ ООД е прехвърлил в полза на ищеца претендираните по делото вземания. Дори да се приеме, че Приложение № 1 е неразделна част от процесния договор за цесия, съдът изрично е възложил в тежест на ищеца да установи при условията на пълно и главно доказване, че спрямо ответника към момента на сключване на договора за цесия е било налице изискуемо вземане по договора за кредит в претендираните размери по главницата и лихвите. В тази връзка настоящият съдебен състав споделя изложения от районната съдебна инстанция довод, че представянето единствено на извадка от документ, на който страната основава вземането си, е допълнителна индиция за приложението на чл. 178, ал. 2 от ГПК, което е индикация за съда за евентуално скриване на неизгодни за страната факти, доколкото същата предоставя избирателно възможността писменото доказателствено средства да бъде преценено в цялост, включително и с оглед останалите събрани по делото доказателствени средства.

Ето защо не би могло да се приеме, че Приложение № 1/13.07.2017 г. съставлява допълнително споразумение към договора за цесия, и съответно, че с него в полза на ищеца са прехвърлени претендираните по делото вземания.

Доколкото ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи прехвърлянето на процесните вземания посредством сключения с първоначалния кредитор договор за цесия, същият не се легитимира като кредитор на ответника във връзка с процесните вземания.

Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, настоящият съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна, а решението на СРС за правилно и като такова то следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има единствено въззиваемата страна Т.Н.К., но същият не е претендирал присъждането на такива.

Воден от горното  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 152106 от 26.06.2019 г., постановено по гр. д. № 55502/2018 г., по описа на СРС, ГО, 74-ти състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                              2.