Р Е Ш Е Н И Е
№ V-125 4.06.2020г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, II гражданско и въззивно
отделение, пети въззивен състав
На четвърти ноември през
две хиляди и деветнадесета година
В открито заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.
мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1427 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №2003 от 8.08.2019г. по гр.д.№6819 по описа за 2018г. на РС-Бургас е прието за установено по отношение на П.К.П., ЕГН ********** ***, че същата дължи на ”Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Панайот Волов“ 29, ет.3, представлявано от Ивелина Цанкова Кавурска сумата от 670,35 лева - главница, представляваща неизпълнено задължение по договор за паричен заем № 2696970/06.12.2016г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 22.06.2018г. до окончателното плащане, сумата от 59,41 лева мораторна лихва за периода от 02.08.2017г. до 16.06.2018г., които вземания са предмет на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 4759/2018г. на БРС.
Със същото
решение искът е отхвърлен за горницата над 59,41 лева до целия търсен размер на
мораторната лихва от 76,58 лева, както и за сумата от 74,40 лева договорна лихва за периода от
20.12.2016г. до 01.08.2017г. и за сумата от 389,85 лева неустойка за
неизпълнение на договорно задължение. П. е осъдена да заплати на ”Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД сумата
от 406,70 лева разноски в исковото производство и сумата от 45,19 лева разноски по заповедното дело.
Решението е постановено при участието на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* като трето лице-помагач на страната на ищеца.
В законоустановения срок е подадена въззивна жалба от адв.Павлова, назначена от БРС за особен представител на ответницата.
С нея решението е обжалвано в частта, с която установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК против ответницата са уважени, както и в частта, в която същата е осъдена да заплати разноски в полза на ищеца. На първо място са изложени оплаквания, че в тази му част решението е недопустимо, поради това, че не била спазена процедурата по надлежното връчване на заповедта за изпълнение на ответницата и последната била лишена от възможността да подаде възражение против нея. Подчертава се, че редовността на призоваването на длъжника в заповедното производство представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл.422 ГПК, за която съдът следи служебно. Първоинстанционното производство било недопустимо и поради нередовно призоваване на ответницата по реда на чл.47, ал.5 от ГПК по гр.д.№6819/2018г. на БРС. Развити са подробни съображения. На следващо място се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Съдът не изложил достатъчно мотиви по спорните въпроси- не анализирал в достатъчна степен възраженията на ответната страна, нито била направена пълна преценка на доказателствата и фактите по делото. Неправилно съдът приел, че цесията произвела действие спрямо длъжника с достигането на уведомлението за нея до длъжника, чрез особения представител. Същевременно се изтъква, че договорът за цесия е нищожен поради липса на предмет. Изведено е заключение, че ищцовото дружество няма качеството на кредитор спрямо ответницата. По нататък са въведени оплаквания, че съдът не се е произнесъл по всички възражения от ответната страна за нищожност на договора за кредит поради неравноправност на отделни негови клаузи, поради което не е достигнал до извод за нищожност на целия договор. Изложени са обстойни доводи и е цитирана изобилна съдебна практика. Моли решението да бъде обезсилено като недопустимо в обжалваните части и производството по делото да бъде прекратено. Респективно, моли делото да бъде разгледано по същество, като решението бъде отменено в обжалваните от въззивника части, а исковете против въззивницата бъдат отхвърлени.
В съдебно заседание въззивницата не се явява за лично участие. Процесуалният ѝ представител- адв.Павлова, поддържа жалбата. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части.
В законния срок въззиваемата страна- „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД не е представила отговор на жалбата, въпреки, че е уведомена за тази възможност. Не участва чрез представител в съдебното заседание.
Подпомагащата страна- „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД също не е представила отговор на въззивната жалба. Преди откритото съдебно заседание е представена молба, с която жалбата се оспорва като неоснователна и моли същата да се остави без уважение. Развити са подробни съображения.
Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства.
По допустимостта на въззивното производство съдът намира следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от особения представител на ответницата по делото, назначен за такъв за всички инстанции с разпореждане от 11.02.2019г. по гр.д.№6819/18г. по описа на БРС. Страната, от чието име е подадена жалбата има правен интерес да го обжалва в съответните части. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, тъй като особеният представител не дължи държавна такса за обжалването. Ето защо жалбата следва да се разгледа по същество.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД твърди, че на 6.12.2016г. между ответницата и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД бил сключен договор за паричен заем №2696970, въз основа на който на ответницата била предоставена сумата от 750 лв., с която бил рефинансиран текущия ѝ заем по договор за паричен заем №2640285. Страните по договора за заем направили насрещни изявления за прихващане на насрещни изискуеми задължения, при което договорът имал сила на разписка. След извършеното прихващане, задължението на заемателя се погасявало изцяло, а заемодателят щял да му изплати останалата сума. Ответницата се задължила да върне сумата от 844,05 лв., ведно с договорната лихва на 17 седмични/месечни погасителни вноски /включващи главница и договорна лихва/, всяка в размер на 75,80 лв. в срок до 1.08.2017г. Заявява, че П. е извършвала плащания по договора в общ размер от 199 лв.
На 30.01.2017г. бил сключен рамков договор за цесия, с приложение №1 към него от 1.12.2017г., между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, по силата на който вземането на първото дружество било прехвърлено на второто изцяло, с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Ищцовото дружество подало заявление по чл.410 ГПК, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Същата била връчена на ответницата при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, в резултат на което за ищецът възникнал правен интерес от завеждането на установителен иск за вземанията си срещу ответницата.
Към момента на предявяването на иска дължимата главница била 670,35 лв., договорната лихва, начислена за периода от 20.12.2016г. до 1.08.2017г. била 74,40 лв.; неустойката за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение- 389,85 лв.
Ответницата продължавала да не изпълнява виновно задълженията си по договора, макар, че всички срокове по него са изтекли, поради което дължи и обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница в размер на 76,58 лв., считано от 2.08.2017г. до подаването на заявлението по чл.410 ГПК- 16.06.2018г., както и законната лихва върху главницата от момента на подаването на заявлението – 16.06.2018г. до окончателното изплащане на сумите.
Претендира за установяване на вземанията си към ответницата за главницата в размер на 2670,35 лв., за договорната лихва, начислена за периода от 20.12.2016г. до 1.08.2017г. в размер на 74,40 лв.; за неустойката за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение- 389,85 лв.; за обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница в размер на 76,58 лв., считано от 2.08.2017г. до подаването на заявлението по чл.410 ГПК- 16.06.2018г., както и за законната лихва от датата на подаването на заявлението- 21.04.2012г. Моли за присъждане на разноски. Ангажира доказателства.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1, т.2 ГПК - за установяване на вземания /за главницата, договорна лихва, неустойка, мораторна лихва, както и за законната лихва и законната лихва, от подаване на заявлението по чл.410 ГПК/ на ищцовото дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД - сега въззиваем, против ответницата П.К.П., за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед №2384/25.06.2018г. по ч.гр.д.№4759/2018г. по описа на РС- гр.Бургас. Тъй като заповедният съд е приел, че заповедта за изпълнение е била връчена на ответницата по реда на чл.47, ал.5 ГПК, на ищеца са дадени указания да предяви искове за установяване на задълженията си в едномесечен срок. Разпореждането е връчено на ищеца на 22.08.2018г. Производството по установителните искове е образувано по искова молба, подадена на 25.09.2018г. /първия работен ден след изтичането на срока, който е изтекъл в неприсъствен ден- 22.09.2018г./, поради което следва да се приеме, че срокът за предявяването на иска е спазен. Преписите са представени своевременно по заповедното производство на същата дата.
Ответницата не участва лично в производството по делото. Представлявана е от адв.Павлова, назначена за особен представител на П.К.П. на основание чл.47, ал.6 от ГПК. Особеният представител е депозирал писмен отговор на исковата молба в законоустановения едномесечен срок по чл.131, ал.1 от ГПК. С него е оспорил исковете като недопустими и неоснователни.
На първо място се сочи, че производството е недопустимо, тъй като не било налице изискването на чл.414, ал.1, т.2 ГПК- заповедта за изпълнение не била връчена надлежно на длъжника в съответствие с изискванията на чл.47, ал.5 ГПК /не билиизползвани всички обективно съществуващи процесуални способи, че уведомлението за заповедта за изпълнение ще достигне до знанието на адресата/, а това препятствало ответницата да подаде възражение от длъжника по чл.414, ал.1, т.1 ГПК . Развити са подробни съображения. Липсвало и основание за издаване на заповед за изпълнение, тъй като към заявлението не били приложени каквито и да било доказателства; не се доказвало сключването на валиден договор за цесия, понеже приложения бил нищожен поради липса на предмет, защото прехвърлените вземания не били определени по размер и основание; липсвало и уведомяване за договора за цесия. Всичко това липсвали основания за провеждане на заповедно производство и издаване на заповед за изпълнение. На второ място са изложени твърдения, че исковото производство е недопустимо, тъй като и за него ответницата не била редовно призована по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Отново били налице пропуски в пълното и изчерпателно спазване на изискванията на процедурата по призоваване. Развити са пространни доводи.
По същество намира исковете за неоснователни. Липсвали доказателства за редовно уведомяване на ответницата за цесията, както и доказателства за действителността на договора за цесия. Не било доказано прехвърлянето на вземането спрямо ответницата в размера, в който се претендирало. Налице било несъответствие между сумите, предмет на иска и тези, посочени в Приложение №1 към договора за цесия. Оспорва действителната дължимост на сумите, посочени в договора за цесия, както и на процесните суми. Намира, че следва да бъде приложен и погасителния план към договора за кредит, ведно с разпечатка за извършените плащания. Заявява, че договорът за цесия е недействителен, поради което не е годен да установи вземане на ищеца спрямо ответницата. Липсвали и доказателства за неизпълнението на договора за заем. Претендираната неустойка намира за прекомерна и моли да бъде намалена с около 2/3. Възразява срещу искането на ищеца, направено в исковата молба да се приеме, че ответницата е уведомена за цесията с връчването на исковата молба на особения представител, понеже ответницата не била надлежно уведомена по реда на чл.47, ал.5 ГПК както в заповедното, така и в исковото производство, а от друга страна- защото договорът за цесия бел нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на предмет. Оспорена е по реда на чл.193 ГПК верността на приложение №1 към договора за цесия, като се сочи, че същото не е редовно водено счетоводно извлечение за платените и дължими суми по кредита. Ангажирани са доказателства.
По искане на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, това дружество е конституирано с протоколно определение от 30.05.2019г. като трето лице- помагач на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД. Същото сочи, че в хода на делото вземането на ищеца спрямо ответницата му е било цедирано с договор за прехвърляне на вземания, сключен на 3.05.2019г., ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително лихви. Моли да се приеме, че ответницата е уведомена за извършената цесия с връчване на молбата за встъпване, като сочи, че е упълномощено за това от цедента с нарочно пълномощно. Прилага доказателства.
Пред първата инстанция са приети писмени доказателства и е приета без възражения от страните съдебно- икономическа експертиза.
Районният съд е счел за неоснователни възраженията за недопустимост на производството, като е посочил, че както в заповедното, така и в исковото производство са положени усилия за намирането на ответницата, но това не се е осъществило, нито е открит регистриран трудов договор, за да бъде издирена по месторабота, поради което е счел, че законосъобразно е прието, че същата е уведомена за издадената заповед на основание чл.47, ал.5 от ГПК и на кредитора са дадени указания да предяви иск за установяване на вземанията си, а в исковия процес й е бил назначен особен представител, който да защитава интересите й.
По същество РС- Бургас е приел, че между “Изи Асет Мениджмънт“ АД и П.К.П. договор за паричен заем №2696970/06.12.2016г., по силата на който кредиторът е предоставил на ответницата сумата от 750 лева, а тя се е задължила да му я върне, ведно с възнаградителна лихва в размер на 35 % ГЛП. Така дължимата сума по кредита възлизала общо на 844,05 лв. Кредитът следвало да бъде погасен на 17 двуседмични равни вноски, всяка от които в размер на 49,65 лв., а датата на плащане на първата вноска била 20.12.2016г. Крайният падеж на кредита бил на 01.08.2017г. Районният съд е приел, че в исковата молба се съдържа признание, че длъжницата е заплатила само част от дължимите суми, а въпреки доказателствената тежест, ответницата не ангажирала доказателства да е заплащала в срок уговорените вноски, поради което е счел, че останалите задължения по договора не били платени. Тъй като крайният падеж вече бил настъпил, съдът е приел, че всички вноски по договора са станали изискуеми. Констатирал е, че вземанията по кредита били прехвърлени с рамков договор за цесия от 30.01.2017г., сключен между “Изи Асет Мениджмънт“ АД и ищеца. Понеже в договора за цесия фигурирало ясно името на ответницата, както и процесния договор за кредит, съдът е приел, че в полза на новия кредитор били прехвърлени процесните вземания. Старият кредитор /цедентът/ подписал пълномощно, с което упълномощил новия кредитор /цесионер/ да уведомява от негово име на основание чл.99, ал.3 ЗЗД всички длъжници за сключената цесия. В изпълнение на пълномощното, новият кредитор /ищеца по делото/ изпратил до длъжника уведомително писмо за цесията. Понеже липсвали данни за връчване на уведомлението на ответницата, съдът е счел, че то е връчено с връчване на исковата молба на особения представител на ответницата в хода на исковото производство. Позовал се е на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК и е изложил мотиви, че представителството на ответницата от особен представител не е пречка за връчване на уведомлението за цесията. Посочил е, че особеният представител действа по делото от името на ответника, може да противопоставя на ищеца всякакви възражения, отблъскващи иска – както процесуални, така и материално-правни /например възражение за давност/. Ето защо, както и с оглед осигуряване на равенството на страните в процеса, съдът е приел, че особеният представител се явява адресат на изявления от страна на ищеца, които са материално-правни по същността си и водят до изменение на спорното право и които възражения могат да бъдат съобразявани от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК. Посочил е също, че особеният представител може да приема само такива изявления на ищеца, които са свързани с предмета на делото, тъй като той има представителна власт само за този спорен предмет. Обосновал е горния извод с довода, че приемането на обратната теза би попречило на ищеца да реализира правата си като кредитор и би обезсмислило фигурата на особения представител. Щяло да бъде нарушено и равенството в процеса, след като ищецът нямало да може да отправя изявления, свързани със спорното право до представителя на ответната страна, докато последната щяла да има възможност чрез същия този представител да отправя всякакви възражения и изявления. Ето защо е приел, че в случая е налице връчване на уведомлението за цесията чрез особения представител, поради което цесията е произвела действие по отношение на ответницата.
Районният съд е приел също, че процесният договор за заем попада в обсега на ЗПК, поради което следва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. След анализ за съответствие на съдържанието на договора с изискванията на чл.11, ал.1 ЗПК съдът е приел, че няма нарушение на императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, в който случай договорът би бил недействителен.
По отношение на главницата съдът е приел, че от договора се установява получаването на заетата сума от ответницата, а с оглед на признанието в исковата молба- и плащането на част от сумите от ответницата. С оглед заключението на приетата съдебно-икономическа експертиза, е констатирал, че ответницата е платила общо 154 лева, от които 54,70 лв. - неустойка, 19,65 лв. - договорна лихва и 79,65 лв. – главница, както и 45 лв. разходи по събирането. Неплатена останала главница в размер на 670,35 лв. Мораторната лихва върху неплатената главница за периода от 02.08.2017г. до 16.06.2018г. възлизала на 59,41 лв. Затова БРС е приел, че ответницата дължи главницата от 670,35 лв., която била надлежно падежирала и съответно - изискуема, както и лихва за забава върху главницата от 59,41 лв. за периода от 02.08.2017г. до 16.06.2018г. Затова е приел за основателни и е уважил исковете за установяване вземането на ищеца за главницата и мораторната лихва в посочените по-горе размери, като е уважил и иска за установяване на вземането за законната лихва за забава за периода след подаването на заявлението.
Приел е още, че клаузите, уреждащи вземанията за договорна лихва и за неустойка, са недействителни. Уговорката за възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави, тъй като предвиждала възнаградителна лихва, която надвишавала трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния/, поради което била нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. По отношение на неустойката съдът е приел, че формално уговорената в чл.4 от договора неустойка за неизпълнение на задълженията на ответницата да осигури надлежно обезпечение на заема, по същността си представлява договорна лихва, т.е. допълнителна печалба на кредитора. Счел е че така уговорената неустойка излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, поради което представлява само средство за обогатяването на кредитора, поради което я е приел за нищожна. Затова е счел, че претендираните суми за възнаградителна лихва и за неустойка по чл.4 от договора не се дължат от ответницата и е отхвърлил исковете за установяване на дължимостта им.
Решението е обжалвано частично, само от процесуалния представител на ответницата, поради което спорът е висящ само в частта, с която са уважени исковете за главницата, мораторната и законната лихва, както и в частта за присъдените в тежест на ответницата разноски. В останалата част решението на БРС е влязло в сила и не е предмет на настоящото въззивно производство.
Въззивната инстанция намира, че в обжалваните части решението е валидно и допустимо.
Районният съд е обсъдил задълбочено, поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, като е установил правилно фактическата обстановка по делото. Правните му изводи са обосновани, правилни и в съответствие с материалния закон. Не са допуснати твърдените в жалбата процесуални нарушения. Въззивната инстанция споделя изцяло фактическите и правни изводи на БРС, поради което препраща към тях на основание чл.272 ГПК без да е необходимо същите да бъдат преповтаряни отново.
Неоснователно е оплакването за недопустимост на съдебното производство.
След издаването на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК ответницата е търсена еднократно за връчването й на нейния постоянен и настоящ адрес, които съвпадат, но не е открита. При посещението на адреса връчителят на призовки е удостоверил, по данни на лицето Добрева /което е отказало да получи съдебните книжа/, че ответницата не живее на адреса, а жилището е собственост на трети лица, които не поддържат връзка с нея. Посочено е, че ответницата пребивава в Равда и работи в СБР Мари. При тези данни, на основание чл.47, ал.1, изр.4 от ГПК са неприложими правилата на чл.47, ал.1, изр.1 и изр.3 от ГПК, поради което не се е налагало адресът да бъде посещаван няколко пъти в рамките на един месец, както неправилно счита процесуалният представител на ответницата. Въпреки това, на 28.06.2018г. съдът е залепил уведомление по чл.47, ал.2 ГПК на вратата на жилището, като е отбелязано, че липсва пощенска кутия, като двуседмичният срок за получаването на съдебните книжа от канцеларията на съда е започнал да тече от 29.06.2018г. и е изтекъл в средата на м.юли 2018г. В съответствие с изискванията на чл.47, ал.3, изр.3 ГПК съдът е изискал справка от НАП досежно регистрираните трудови договори на ответницата, при което с писмо на Зам.Директора на ТД на НАП- Бургас е бил уведомен, че за ищцата няма регистриран действащ трудов договор. Затова в съответствие с изискванията на чл.47, ал.5 от ГПК и чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, с разпореждане от 1.08.2018г. заповедният съд е констатирал, че заповедта е връчена редовно на ответницата на основание чл.47, ал.5 ГПК, поради което правилно е дал указания на ищеца да предяви установителен иск за вземанията си по заповедта в едномесечен срок от получаването на разпореждането, което е изпълнено своевременно от ищеца. Неоснователни са доводите, че съдът е бил длъжен да провери информацията за местоживеенето и местоработата, дадена от лицето, което е открито на регистрирания постоянен и настоящ адрес на ответницата /който съвпада с този, посочен от ищеца в заявлението и исковата молба/. Видно е, че като местоживеене е посочено най-общо с.Равда, а месторабота СБР- Мари /която абревиатура не е на ноторно известна фирма, институция, заведение за хранене, хотел или пр./, поради което тази информация се явява крайно недостатъчна, за да се приеме, че съдът е бил длъжен да издирва ответницата и на тези места, както настоява процесуалният й представител.
Аналогична е ситуацията и в исковото производство е видно от отбелязването на връчителя, адресът на ответницата е бил посетен на 12.11, 20.11 и 24.11.2018г. На 3.12.2018г. са събрани са сведения от лицето М.А., че ответницата не живее на адреса, а в с.Равда, СБР- Мари, Център за рехабилитация. Залепено е уведомление на входната врата /отбелязано е изрично, че няма пощенска кутия/, като срокът за получаване на книжата е започнал да тече от 4.12.2018г. На 19.12.2018г., след като е констатирал, че ответницата не се е явила в деловодството на съда, за да получи съдебните книжа, съдът е разпоредил да се изпрати призовка и на посочения от г-н А. адрес. Съдебните книжа са върнати на съда невръчени с отбелязване на представител на администрацията от 31.12.2018г., че адресът е непълен, а в базата данни не фигурира лице с имената на ответницата, което да има регистриран в с.Равда постоянен или настоящ адрес. Съдът отново е изискал служебна справка за постоянния и настоящ адрес на ответницата и след като се е уверил, че същите са идентични с тези, на които е била търсена в заповедното производство и в исковия процес, отново е изискал справка за местоработата на ответницата. Видно от справката за актуалното състояние на трудовите договори, издадена от НАП, последният регистриран трудов договор на ищцата е бил с „Мари-Д” ООД гр.Несебър, местност „Кокалу”, п.к.58, като същият е бил прекратен на 28.12.2017г., т.е. година повече от половин година преди опита за уведомяването й по заповедното производство, както и година преди този по исковото производство. При тези данни и като е установил, че срока за получаването на съдебните книжа от деловодството на съда е изтекъл, правилно, макар и формално съдът е приел, че ответницата е редовно уведомена за делото, поради което и на основание чл.47, ал.6 ГПК й е назначил особен представител на разноски на ищеца. Вярно е, че не са правени опити за връчване на съдебните книжа по последната известна месторабота на ответницата, но подобен опит за връзка с ответницата не е направен и от нейният процесуален представител, макар да настоява, че правата й са били ограничени. В заключение, въззивната инстанция намира, че оплакването в жалбата, че въззивницата е била лишена от възможността да подаде възражение по чл.414 ГПК и да се защити срещу заповедта за изпълнение, са напълно неоснователни. Напротив, процедурата по чл.415, ал.1, т.2 ГПК е въведена от законодателя с измененията в ГПК именно, за да гарантира правата на длъжника, когато не е бил открит на заявения по делото, както и по постоянния и настоящ адрес, а така също и по месторабота. С назначаването на особения представител за сметка на ищеца, е гарантирано правото му на защита срещу заповедта за изпълнение в исков процес, в който при условията на пълно и главно доказване насрещната страна следва да установи претенциите си спрямо него. Затова оплакванията за доводите за недопустимост на производството поради нередовно уведомяване на ответницата за заповедта за изпълнение, както и за нередовното й призоваване по исковото производство по чл.422 ГПК са неоснователни.
В тази връзка следва да се отбележи, че процесуална пречка за настоящото производство би било връчването на заповедта за изпълнение лично на ответницата и изтичането на срока за подаване на възражение по чл.414 ГПК, при което заповедта за изпълнение би била стабилизирана, поради което иска по чл.422, ал.1 ГПК би бил недопустим, но настоящия случай не е такъв. Недопустими и неоснователни са доводите за незаконосъобразното издаване на заповедта за изпълнение, тъй като законодателството не предвижда процесуален способ за оспорване на заповедта за изпълнение /нито самостоятелно, нито в исковия процес- така чл.413, ал.1 ГПК/. Предмет на производството по чл.422, ал.1 ГПК е установяване твърдяните права на ищеца спрямо ответника, но не и законосъобразното издаване на заповедта за изпълнение. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая са били налице предпоставките за издаването на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, тъй като действащото към момента на издаването й законодателство не съдържаше изисквания за прилагане на доказателства към заявлението.
Между страните не са спорни обстоятелствата във връзка със сключването на договора за заем между ответника и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, както и по съдържанието на правата и задълженията на страните по него /описани подробно по-горе в изложението/, като същите са установени правилно от районния съд въз основа на данните от приложените по делото писмени доказателства- договор за паричен заем №2696970 от 6.12.2016г. Несъстоятелно е несвоевременно направеното от процесуалният представител на въззивницата възражение за това, че договорът за кредит е недействителен, защото съдържа неравноправни клаузи, които не били уговорени индивидуално. Макар това изявление, направено за пръв път в устните състезания да е твърде общо, без да са конкретизирани конкретните клаузи, за които се отнася това оспорване на валидността на договора за заем, с оглед предмета на въззивното производство, който касае единствено главницата и лихвата за забава /преди подаването на заявлението и след подаването му, т.нар. мораторна и законна лихва/, въззивната инстанция следва да концентрира мотивите си само по отношение на уговорките в договора за заем, касаещи тези вземания. Предвид данните, съдържащи се в предложението за сключване на договор за паричен заем, подписано от ответницата на 6.12.2016г., установява се по безспорен начин, че самата ответница е поискала да й бъде отпуснат заем в размер на 750 лв., в брой, за срок на погасяване – 17 седмици, като първата погасителна вноска е следвало да бъде заплатена на 20.12.2016г., предложение за сключването на договор за паричен заем. Аналогични са и постигнатите в договора уговорки между страните, като в него срокът за погасяване на дълга е по-дълъг от поискания- 34, вместо 17 седмици. На основание чл.145, ал.2 ЗЗП не могат да бъдат проверявани за неравноправност уговорките между страните, които касаят основния предмет на договора /в случая- тези за главницата и възнаградителната лихва, които са ясни и разбираеми/, тъй като в противен случай договорът не би бил сключен.
Несъстоятелни са оплакванията, че констатацията на съда, че фиксирания годишен лихвен процент в размер на 35 % надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което тази клауза противоречи на добрите нрави и е нищожна, както и че клаузата за неустойка по чл.4 от договора също е нищожна, води до извод за нищожност на целия договор, понеже били нарушени изискванията за добросъвестност, а оттам- и до неравновесие на правата и задълженията на страните по договора за кредит. Това оплакване не държи сметка, че в ЗПК, който е приложим към конкретния договор за заем, е предвиден максимален размер на годишния процент на разходите /в които се включва и договорната лихва/, който е 5-кратния размер на законната лихва. По изрично предвиждане на ЗПК- чл.19, ал.5 във връзка с ал.4 от ЗПК, само при надвишаването на ГПР, а не на годишния лихвен процент на кредита, съответните клаузи от договора биха били нищожни. Дори в тази хипотеза законодателят не е предвидил нищожност/ респективно недействителност по смисъла на ЗПК на целия договор /както например е сторено в чл.22 ЗПК/. Но, дори и в последния случай на основание чл.23 ЗПК потребителят е длъжен да върне чистата стойност на кредита, т.е. това, което е получил, или с други думи- получената в заем сума, т.е главницата, каквото е спорното задължение пред въззивната инстанция. Законодателството не предвижда възможност договорът за потребителски кредит да бъде обявен за недействителен поради нарушена потребителска защита, последица от което да е освобождаването на кредитополучателя от задължението да върне заетата сума, тъй като в този случай същият би се обогатил неоснователно за сметка на кредитора. Цитираната от процесуалния представител на ответника съдебна практика е извадена от контекста на конкретните казуси, по които е постановена, поради което е и неотносима.
Аналогично е правното разрешение според чл.146, ал.5 от ЗЗП, както и в чл.26, ал.4 от ЗЗД.
Следователно, безспорно се установява, че процесният договор за заем /потребителски кредит/ е валиден и обвързва страните по него. В съдържанието му е отразено волеизявление, че ответницата е получила заетата сума, поради което за нея е възникнало задължението да я върне в уговорения срок. Понеже крайният падеж на задължението е изтекъл преди подаването на заповедта за изпълнение, то следва да се приеме, че задължението на ответницата по договора за кредит е било изискуемо. От признанието в исковата молба, както и от съдебно- икономическата експертиза се установява, че съгласно счетоводната документация при заемодателя ответницата не е погасила главница в размер на 670,35 лв., а начислената мораторна лихва върху тази сума за периода от 2.08.2018г. до 16.06.2018г. е в размер на 59,41 лв. Липсват твърдения, както и доказателства да са били извършени плащания на дълга към ищцовото дружество.
На 30.01.2017г. е сключен рамков договор за прехвърляне на вземания между „”ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, в качеството на цедент, и „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, в качеството на цесионер. По силата на чл.2.1 от договора, цедентът се е задължил да прехвърля възмездно на цесионер а свои ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за заем по смисъла на ЗЗД, ТЗ и договори за потребителски кредит по ЗЗП, които е отпускал на свои клиенти, като вземанията е следвало да бъдат индивидуализирани в Приложение №1 към договора /така и чл.2.2/, представляващо неразделна част от рамковия договор. В чл.2.3 е посочено необходимото съдържание на Приложение 1, касаещо индивидуализацията на прехвърлените вземания. Съгласно чл.2.4 всяко прехвърлено вземане, описано в приложението включва всички непогасени задължения, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности към датата на подписването на приложението. Според чл.4.1 датата на подписване на Приложение №1 се счита за дата на прехвърляне на вземанията, описани в него и става неразделна част от рамковия договор.
Препис- извлечение от Приложение 1 от 1.12.2017г. към процесния рамков договор е налично на л.19 от делото на БРС. В него е отразено, че цедентът е прехвърлил на цесионера вземане към ответницата П.К.П., с посочен ЕГН, като договорът за кредит е индивидуализиран с номер и дата на сключване, а освен това е посочено, че касае отпусната главница в размер на 750 лв. Посочени са и размерите на прехвърлените вземания към датата на прехвърляне на вземането- 1.12.2017г.: главница- 670,35 лв.; възнаградителна лихва- 74,40 лв.; неустойка- 389,85 лв. и лихва за забава- 39,44 лв. Единственото несъответствие между тези суми и посочени в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и съответно- в последната, касае размера на законната лихва, която е обяснимо предвид разликата в периодите, за които е начислена същата. С оглед изложеното въззивната инстанция намира за неоснователни оплакванията в жалбата, че договорът за цесия бил нищожен поради липса на предмет /т.е. поради липса на предмет/. Очевидно е, че рамковия договор не съдържа индивидуализация на конкретните вземания, предвид спецификата на самите рамкови договори, независимо от техния предмет. С рамковия договор страните постигат съгласие относно съдържанието или част от съдържанието на бъдещи договори, като имат право свободно да преценяват дали и кога точно да сключат конкретни договори. Най-често, в рамковия договор не се уговарят всички условия на бъдещите сделки, а някои от тях се оставят за доуточняване при всеки конкретен случай. Рамковият договор в този случай представлява бланкетен правен акт /рамка/, която подлежи на детайлизиране и запълване със съдържание чрез последващите конкретни сделки. В случай, видно от цитираните по-горе клаузи, цедентът и цесионерът са уговорили детайлно предмета на договора- изискуеми и ликвидни вземания на цедента спрямо негови длъжници по кредити, сключине при условията на ЗЗД, ТЗ и ЗПК, каквото несъмнено представлява процесното. С подписването на Приложение №1 от 1.12.2017г., в което детайлно са описани прехвърляните индивидуални вземания, сред които и това към ответницата, е постигнато съгласие и за цедиране на вземането спрямо последната. Налице е и потвърждение по чл.99, ал.3 ЗЗД от цедента до цесионера за извършената цесия. Ето защо доводите за нищожност на този договор са неоснователни. Същият е произвел действието си и към датата на подаване на заявлението от ищеца за снабдяване със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответницата, тъй като за прехвърлянето на вземането на цедента в патримониума на цесионера /ищеца по делото/ не е необходимо съгласие или уведомяване на длъжника.
По делото липсват данни тази цесия да е била съобщена на ответницата.
Въпреки това, неоснователно е възражението на процесуалният представител на въззивницата, че по отношение на последната цесията не е породила действие, тъй като не е била уведомена за нея. Доколкото длъжникът не е страна по договора за цесия, за да произведе действие същия /т.е. вземанията на цедента да преминат в патримониума на цесионера/ не е необходимо уведомяването на длъжника. Разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД е в смисъл, че длъжникът не отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е бил уведомен от цедента за прехвърлянето на вземането /включително чрез пълномощник/, но само ако е платил на цедента, вместо на цесионера /т.е. освобождава се от отговорността по чл.75 ЗЗД/. В този смисъл е и разрешението, дадено в решение №139 по гр.д.№4025/2008г. на ВКС, четвърто г.о.
Освен това, правилно районният съд е приел, че ответницата е уведомена за цесията с връчването на исковата молба и приложенията към нея /включително изявление от цедента чрез упълномощения за това цесионер, за уведомяване за цесията/ на особения представител. Мотивите на районния съд, посочени по-горе в изложението, са подробни и изчерпателни, като същите изцяло са основани на задължителната съдебна практика, формирана по въпроса- решение №3 по т.д.№1711/13г. на ВКС, първо т.о.; решение №123/24.06.2009г. по т.д.№12/2009г. на ВКС, второ т.о. ; решение №114 по т.д.№362/15г. на ВКС, второ т.о.; решение №46 по т.д.№572/16г. на ВКС, първо т.о., както и на ключовото, касаещо фигурата на особения представител решение №198 от 18.01.2019г. по т.д.№193/18г. на ВКС, първо т.о. Тези мотиви се споделят и от настоящия съдебен състав.
Междувременно, в хода на делото, на 3.05.2019г. ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД е прехвърлил вземанията си към ответницата на трето встъпило по делото лице- „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД с договор за цесия /л.93/. По силата на чл.2.1 от договора, цедентът прехвърлил на цесионера възмездно, от деня на прехвърлянето вземанията си, произтичащи от договорите, описани в Приложение №1, представляващо неразделна част от договора, сред които е това към ответницата /л.100/. Налице е уведомяване от името на цедента „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, чрез пълномощника „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД до ответницата /молбата за заместване на ищеца, респективно- за встъпване като трето лице помагач- л.91/, за сключения втори договор за цесия. Ето защо, следва да се приеме, че уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД е достигнало до знанието на ответницата и е произвело действие спрямо същата. Въпреки това, правилно районният съд е постановил решението си спрямо първоначалния ищец, тъй като не са били налице предпоставките за заместването му от цесионера.
В обобщение следва да се посочи, че в настоящото производство по чл.422, ал.1 ГПК се установиха вземанията на въззиваемото дружество спрямо въззивницата за главницата в размер на 670,35 лв., мораторна лихва в размер на 59,41 лв. и законната лихва от подаването на заявлението, за които е била издадена заповед за изпълнение №2384 от 25.06.2018г. по ч.гр.д.№4759/ 2018г. по описа на БРС. Ето защо исковете за установяване на тези вземания са основателни и следва да бъдат уважени в посочените размери.
Тъй като фактическите и правни изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2003 от 8.08.2019г. по гр.д.№ 6819 по описа за 2018г. на РС- Бургас.
Решението е постановено при
участието на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД като трето лице, встъпило
да помага на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: