№ 59
гр. Велико Търново, 18.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ГАЛИНА КОСЕВА
ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно търговско дело №
20244001000046 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 77/18.12.2023 год., постановено по гр. д. № 34/2023 г. по описа на
Ловешки окръжен съд, е осъден Гаранционен фонд, гр. София 1000, ул. „Граф Игнатиев“ №
2, ет. 4, БУЛСТАТ *********, представлявано заедно от изп. директори М. Н. К. и С. Г. С.
да заплати на Д. Ц. А. от гр. Луковит, ул. ********, ЕГН **********, чрез адв. И. К. от АК –
Ловеч, на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ във вр. с чл. 558, ал. 5 от КЗ и чл. 497, ал. 1, т. 2
от КЗ сумата от 2 500 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди,
болки и страдания от пътнотранспортно произшествие от 02.01.2023 г., а именно: травма на
главата, комоционен синдром и счупване на носните кости ведно със законната лихва от
13.04.2023 г. до окончателното изплащане на задължението при наличие на 50%
съпричиняване, като искът до пълния му претендиран размер на сумата 60 000 лв. и
законната лихва върху присъдената сума от 25.01.2023 г. до 12.04.2023 г. е отхвърлен, като
неоснователен и недоказан. Със същото решение е осъден Гаранционен фонд, гр. София
1000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 4, БУЛСТАТ *********, представлявано заедно от изп.
директори М. Н. К. и С. Г. С. да заплати адв. И. К. К. от АК – Ловеч, гр. Ловеч, ******* на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, сумата 550 лв., на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съразмерно
уважената част на иска. Осъден е Гаранционен фонд, гр. София 1000, ул. „Граф Игнатиев“
№ 2, ет. 4, БУЛСТАТ *********, представлявано заедно от изп. директори М. Н. К. и С. Г.
С. да заплати, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на Ловешки окръжен съд в полза
на бюджета на съдебната власт сумата от 100 лв., представляваща дължимата от ищеца Д. Ц.
А. д. т. върху присъденото обезщетение и 8.34 лв. разноски по делото за вещи лица или
общо сумата 108.34 лв. Отхвърлена е претенцията на третото лице помагач Т. П. К., ЕГН
********** от с. Тодоричене, обл. Ловеч, ********* за присъждане на разноски по делото.
Решението е постановено с участието на третото лице - помагач на страната на Гаранционен
фонд, гр. София - Т. П. К., ЕГН ********** от с. Тодоричене, обл. Ловеч, *********
Постъпила е въззивна жалба от Д. Ц. А., ЕГН ********** от гр. Луковит, ул.
********, чрез адв. И. К. от АК – Ловеч против Решение № 77/18.12.2023 год., постановено
по гр. д. № 34/2023 г. по описа на Ловешки окръжен съд.
В същата се излага, че решението в осъдителната му част е неправилно и
необосновано. Излага се, че първоинстанционният съд бил достигнал до правилни и
съответстващи на събраните по делото доказателства изводи относно фактическия състав на
чл. 557 от КЗ. Твърди се обаче неправилно приложение от първоинстанционния съд на
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като присъденото обезщетение за неимуществени вреди било
силно занижено с оглед принципа на справедливостта и трайната съдебна практика. Излага
се и неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
Претендира се да се отмени обжалваният съдебния акт и да се постанови друг, с
който да бъде уважен изцяло предявеният иск. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
Гаранционен фонд, гр. София 1000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 4, БУЛСТАТ *********,
представлявано заедно от изп. директори М. Н. К. и С. Г. С., чрез юриск. Й. Ш.. В същия се
излага, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, а въззивната жалба
неоснователна. Правилно съдът бил приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, ръководейки
се от принципа на справедливостта и вътрешното си убеждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от Т. П. К.,
ЕГН ********** от с. Тодоричене, обл. Ловеч, *********, чрез адв. Х. С. от АК – Ловеч, гр.
Ловеч, ********. В същия се излага, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно, а въззивната жалба неоснователна. Правилно съдът бил приложил
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, ръководейки се от принципа на справедливостта.
Първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи
спорното материално право юридически факти (чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ), като
съобразно уредените в чл. 52 от ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение
за причинени неимуществени вреди от настъпване на процесното застрахователно събитие е
в размер на сумата от 5 000 лв. Съобразявайки разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е приел,
че е налице съпричиняване от страна на пострадалия в размер на 50%, като въз основа на
това е определил обезщетение в размер на 2 500 лв. за обезщетението за неимуществени
2
вреди. Приел, че лихвата за забава се дължи от 13.04.2023 г., съобразно разпоредбата на чл.
497, ал. 1, т. 2 от КЗ.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционният съд е предявен осъдителен иск за неимуществени вреди с
правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от Кодекса за застраховането във вр. с чл. 45, ал.
1 от Закона за задълженията и договорите.
Съгласно разпоредбата на чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ, Гаранционният фонд
изплаща на увредените лица от Фонда за незастраховани моторни превозни средства
обезщетения за причинените неимуществени вреди, вследствие телесни уреждания, когато
същите са настъпили на територията на Република България и са причинени от моторно
превозно средство, за което няма сключена задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, като в основата на тази гаранционно-обезпечителна
отговорност стои нарушаването на забраната да не се вреди другиму.
В разпоредбата на чл. 498 във вр. с чл. 558, ал. 2 от КЗ, като условие за упражняване
на правото му на обезщетяване, е въведено задължението на увреденото лице, при
настъпване на застрахователното събитие да отправи към застрахователя писмена
застрахователна претенция, при неплащане по която в срока по чл. 496 от КЗ, отказ за
изплащане на обезщетение или при несъгласие с размера на определеното обезщетение
увреденият може да се обърне към съда.
Т. е., за да бъде уважен иск по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ е необходимо да се
установи кумулативното наличие на предвидените законови предпоставки, а именно: 1)
извършено деяние, противоправност на същото, настъпили вреди, причинно-следствена
връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат, както и вина на
делинквента; 2) пътно-транспортното произшествие да е настъпило на територията на
3
Република България и да е причинено от моторно превозно средство, за което не е налице
сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“; 3) увреденото лице да е
предявило претенцията си за плащане пред Гаранционния фонд по законовия ред и фондът
да не се произнесъл по подадената молба в сроковете по КЗ, респ. да е отказал да плати
обезщетение, или увреденото лице да не е съгласно с размера на обезщетението.
Безспорно е, че пътнотранспортното произшествие е настъпило на територията на
Република България (път ПП I-3, км. 150 – между с. Златна Панега, общ. Ябланица и с.
Петревене, общ. Луковит, посока гр. Луковит) и към момента на настъпване му за лек
автомобил „Опел Вектра“, с рег. № OB 14**** не е била сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите.
Видно от данните по делото, ищцата е отправила на 25.01.2023 г. до Гаранционния
фонд писмена застрахователна претенция по чл. 380 от КЗ за изплащане на застрахователно
обезщетение, по повод настъпилото застрахователно събитие, по която в срока по чл. 496 от
КЗ не е получила плащане (отказ от 13.04.2023 г.). Следователно, предявената искова
претенция е допустима за разглеждане по същество от съда.
Апропо, в частта относно противоправното деяние; причинно-следствена връзка
между деянието и вредите; вредите и вината; решението не е обжалвано и е влязло в законна
сила (в частта, в която е уважен искът за заплащане на застрахователно обезщетение за
причинени неимуществени вреди за сумата от 2 500 лв.).
Във въззивното производство не са наведени оплаквания във връзка с извода на
първостепенния съд за наличието на основание за ангажиране отговорността на
Гаранционния фонд за заплащане на обезщетение за вредите, настъпили вследствие на
пътнотранспортното произшествие, станало на 02.01.2023 г., поради което настоящият
състав намира, че са налице предпоставките на чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а от КЗ. В случая не е
налице възражение на ответника за необоснованост на първоинстанционното решение в
посочените по-горе части и в този смисъл въззивният съд следва да приеме за установени
следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: че чрез своето
противоправно и виновно поведение водачът на процесното МПС – Т. П. К. е причинил на
Д. Ц. А. телесни увреждания (травма на главата с данни за счупване на носните кости,
причинило й временно и неопасно разстройство на здравето, травма на главата, с данни за
лека степен на сътресение на мозъка, без загуба на съзнание, също причинила временно и
неопасано разстройство на здравето) и че през релевантния период за процесното моторно
превозно средство не е налице сключена задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“. В т. см. - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС на РБ: „Въззивният съд може да приеме определена фактическа
констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на
първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт
пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на
съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това“.
По горните предпоставки за уважаване на иска по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ и
4
съгласно изложеното във въззивната жалба и отговора към същата, спорни са въпросите
относно дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост,
уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на заместващото
обезщетение и дали пострадалата Д. Ц. А. чрез своето противоправно поведение е
допринесла в съвкупния съпричинителен процес на явленията и фактите в обективната
действителност до настъпване на процесния вредоносен резултат (чл. 51, ал. 2 от ЗЗД).
По приложението на чл. 52 от ЗЗД
От заключението на допуснатата и изслушана пред първоинстанционния съд
съдебномедицинската експертиза, неоспорено от страните и приета като доказателство по
делото, кредитирано от настоящата инстанция, се установява, че в резултат на ПТП
пострадалата е получила травма на главата с данни за счупване на носните кости, причинило
й временно и неопасно разстройство на здравето; травма на главата, с данни за лека степен
на сътресение на мозъка, без загуба на съзнание, също причинила временно и неопасано
разстройство на здравето. Вещото лице посочва, че тези изменения са от травматично
естество и са в причинно[1]следствена връзка с процесното ПТП и се изразяват със силни
болки в областта на травмите, в случая областта на лицето и по точно на носа, и изразено
главоболие, което следва да отзвучат при правилно лечение и режим. Според вещото лице
болките са проявени до постъпването на пострадалата в болницата и изписване на
болкоуспокояващи средства, като тя е изписана с подобрение, без да са необходими други
лечебни процедури, като няма остатъчни явления от тези повреди. Според вещото лице
предвид показанията на пострадалата тя е пътувала без обезопасителен колан, като
счупването на носните кости се дължи на внезапното спиране, като от инерционните сили
тялото й полита напред (тя е била в дясно на първата седалка) и е настъпило удряне на
лицето и по-точно на носа върху твърда повърхност, като ако тя е била с поставен предпазен
колан, тези увреждания не биха настъпили.
По делото в първата инстанция са събрани и гласни доказателства чрез разпит на св.
К. В. С. – майка на ищцата - относно болките и страданията на пострадалата. Същата
свидетелства за болките и страданията, установени и от вещото лице. Заявява, че не е
правена операция на носа на пострадалата.
На обезщетяване подлежат всички вреди – имуществени и неимуществени, които са
пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (деликта).
Трайната съдебна практика, като напр. ППВС № 4/1968 г. на Върховния съд, както и
по-новата такава (напр. Решение № 184/08.11.2011 г., постановено по т. д. 217/2011 г. на
ВКС на РБ, II т. о., Решение № 83/06.07.2009 г., постановено по т. д. 795/2008 г. на ВКС на
РБ, II т. о. и др.) е категорична, че „справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно
понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на обезщетението
за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към случая, при
съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да се обоснове
връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че съответния
размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив.
5
Съгласно т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. при определяне на същото съдът следва да
съобрази характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.
Т.е в настоящия случай при определяне размера на обезщетението е необходимо да
се отчете начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищцата
болки и страдания вследствие на причинените й травматични увреждания, периодът за
пълното възстановяване, нейната възраст, причинените й неудобства и дискомфорт при
социалните контакти, социално-икономическите условия в страната към момента на
настъпване на застрахователното събитие – началото на 2023 г., както и високият
нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди,
виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите – в размер до 10 420 млн. лв., независимо от броя на пострадалите лица
(арг. чл. 492, т. 1 от КЗ – в релевантната редакция на тази правна норма). Тъй като
неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 от ЗЗД – по справедливост от съда.
В случая следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесното ПТП ищцата
е претърпяла травма на главата с данни за счупване на носните кости, причинило й
временно и неопасно разстройство на здравето; травма на главата, с данни за лека степен на
сътресение на мозъка, без загуба на съзнание, също причинила временно и неопасано
разстройство на здравето, от които травми към настоящия момент е напълно възстановена и
не търпи болки и страдания претърпените непосредствено след настъпилото ПТП болки и
страдания (през първите няколко дни), периодът на болничния престой (два дни); възрастта
й (на 19 години при настъпване на злополуката); посттравматично стресово разстройство,
отражението върху психиката й във връзка с претърпяното ПТП.
Настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд е обсъдил събраните по
делото доказателства за естеството на претърпените от Д. А. неимуществени вреди. Съдът
правилно е отчел релевантните обстоятелства - възрастта на ищцата - 19 г. към датата на
ПТП, характера на телесните повреди (лека телесна повреда) и непродължителния период от
време на търпените физически и душевни травми, липсата на трайни последици от тези
увреждания (понастоящем няма остатъчни явления), съобразяване и обществено-
икономическите условия към момента на настъпване на увреждането.
Въпреки това първоинстанционният съд не е съобразил, че се касае за две леки
телесни повреди, а не за една, както е приел в мотивите си, както и че при едната от тях е
налице по-голяма интензивност на увреждането с оглед обичайното временно и неопасно
разстройство на здравето – счупване на носни кости. Освен това понастоящем ищцата макар
да няма трайни последици от тези увреждания, понякога чувства замаяност и болки в
главата (св. К. С.). Безспорно е налице у ищцата и посттравматично стресово разстройство.
6
Настоящата инстанция отчита също, че към датата на ПТП ищцата е била на 19
години и тези увреждания несъмнено ще влияят негативно на самочувствието и изобщо на
психиката й във връзка с претърпяното ПТП.
Ето защо по отношение приложението на чл. 52 от ЗЗД жалбата на Д. Ц. А. е
частично основателна.
С оглед на така установените неимуществени вреди и при съобразяване на социално-
икономическата обстановка към месец януари 2023 г., съдът намира, че обезщетение в
размер на 5 000 лева, колкото е определил Окръжен съд - Ловеч, е силно занижено. Според
настоящия съдебен състав, справедливото обезщетение е 15 000 лева, поради което с
настоящото решение следва да се присъдят още 10 000 лева.
При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд приема, че
заместващото обезщетение на ищцата за причинените й от противоправното поведение на
делинквента неимуществени вреди е в размер на 15 000 лв. Законодателят е определил висок
нормативен максимум на застрахователното обезщетение за причинените от застрахованото
лице неимуществени вреди – в размер на 10 420 млн. лева при причиняване - на
неимуществени и имуществени вреди при всяко едно застрахователно събитие – арг. чл.
492, т. 1 от КЗ. Следователно, по този начин той е целял заместващото обезщетение да
отговаря на действително претъпените болки и страдания. Заместващото обезщетение
представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към
получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият,
като емоционално да бъдат подтиснати изживените неблагоприятни последици от
причинените му болки и страдания. В този смисъл съобразно обществено-икономическите
условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие –
началото на 2023 г., и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно
съдебната практика справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при
подобни травматични увреждания, посочени по-горе е в размер на 15 000 лв. за обезщетение
за неимуществени вреди за ищцата Д. Ц. А..
Гореизложеното налага извода, че възражението на въззивника за заниженост на
присъденото обезщетение е основателно.
Относно въведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от ищцата, настоящата инстанция намира, че е частично основателно. В случая
ответникът е въвел като възражения – непоставяне на обезопасителен колана (чл. 137а от
ЗДП) и съгласие да пътува в автомобил, съзнавайки, че водачът е употребил алкохол.
За да се определи дали е налице съпричиняване на вредоносните последици, респ.
степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се
изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП. Процесуалното задължение
(доказателствената тежест) за установяването на този правнорелевантен факт принадлежи
на страната, която навежда това частично правоизключващо възражение, като доказването
трябва да е пълно (несъмнено, безспорно) съобразно правилата, предписани в правната
норма на чл. 154, ал. 1 от ГПК.
7
За да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, пострадалият трябва
обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно.
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването
на вредите, обезщетението може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП
и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче е основание да се приеме съпричиняване
на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия
обезщетение. Тълкуването на нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД налага разбирането, че за да е
налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е
необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от
ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е
трайната практика на ВКС – напр. Решение № 206/12.03.2010 г., постановено по т.д. №
35/2009 г. по описа на ВКС на РБ. Обективният характер на съпричиняването е признат
изрично от Върховния съд в ППВС № 17/1963 г. – т. 7, което има характер на задължителна
съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. С цитираното постановление
Пленумът на Върховния съд е приел със задължителна за съдилищата в Република България
сила, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият
пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на
причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат.
Т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като вина на
пострадалия в тази насока не се изисква. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би
се стигнало (наред с неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като
неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за
размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент
на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите
си за съпричиняване с вероятности или с предположения.
От приетата от първоинстанционния съд като компетентно изготвена и неоспорена от
страните комплексна САТЕ, се установява, че лек автомобил „Опел Вектра“, с рег. № OB
14**** е оборудван с триточкови предпазни колани за четирите места, като ищцата, возейки
се предна дясна седалка не е използвала предпазен колан при ПТП. Същото заявява и самата
ищца в съдебно заседание, по реда на чл. 176 от ГПК. От заключението пък на съдебно
медицинската експертиза се установява, че счупването на носните кости се дължи на
внезапното спиране, като от инерционните сили тялото й полита напред (тя е била в дясно
на първата седалка) и е настъпило удряне на лицето и по-точно на носа върху твърда
повърхност, като ако тя е била с поставен предпазен колан, тези увреждания не биха
настъпили.
Следователно, по несъмнен, безспорен, категоричен начин бе установено, че при
8
настъпване на процесното застрахователно събитие пострадалата ищца е нарушила
законоустановените правила при управление на МПС. Като не е използвала наличния
предпазен колан при настъпване на процесното застрахователно събитие, пострадалата чрез
своето противоправно поведение (нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП) е допринесла в
съвкупния съпричинителен процес за настъпване на удара в главата, които са й причинили
телесни увреждания (травма на главата с данни за счупване на носните кости, причинило й
временно и неопасно разстройство на здравето, травма на главата, с данни за лека степен на
сътресение на мозъка, без загуба на съзнание, също причинила временно и неопасано
разстройство на здравето), като тези увреди са в причинно-следствена връзка с това
противоправно поведение.
Неоснователно е обаче другото възражение за съпричиняване, релевирано от
ответника – че пострадалата е приела да пътува в автомобил, управляван от водач употребил
алкохол.
Безспорно е установено, че водачът на автомобила Т. К. е употребил алкохол
(заключението на съдебно медицинската експертиза, Протокол за ПТП), но не се установява
знание на пострадалата А. по отношение на този факт. От показанията на св. Иванов се
установява, при пристигането му на местопроизшествието водачът бил във видимо нетрезво
състояние, поради което и бил тестван за употребата на алкохол, на в случая това са
възприятия на св. Иванов, които не обосновават извод, че на ищцата е било известно, че К. е
употребявал алкохол. На следващо място от заключението на съдебно медицинската
експертиза при установеното съдържание на алкохол в кръвта (0.97 промила) е налице лека
степен на алкохолно опиване у водача и не е установено то да е възприето от пострадалата.
Т.е. не е налице хипотезата, при която ищцата, като пътник в лекия автомобил
съзнателно се е качила в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над
установения минимум, като този факт й е бил известен. Съгласно т. 7 от задължителните за
съдилищата в Република България постановки на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г.
на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г.: „Налице е съпричиняване на вредата, когато
пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над
законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен”.
Настоящият състав на въззивната инстанция намира, че не са налице доказателствата,
сочещи съзнателно рисково поведение на пострадалата, която се е съгласила да бъде пътник
в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол и това обстоятелство да е било
известно на А..
Ето защо, съдът възприема, че приносът на пострадалата за настъпване на
вредоносния резултат е 30 %.
При така изяснените правнорелевантни факти, при съобразяване с каузалния принос
на всички участници в процесното ПТП, настоящият съдебен състав достига до правния
извод, че ищцата чрез своето противоправно поведение е допринесла в съвкупния
съпричинителен процес с 30% за настъпване на процесните вредоносни последици, поради
което определеното застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди в
9
размер на 15 000 лв. следва да бъде намалено с 30%, т.е. с 5 000 лв. (15 000 лв. х 30 % = 5
000 лв.), като дължимото застрахователно обезщетение за причинените неимуществени
вреди на пострадалата при настъпване на релевантното застрахователно събитие възлиза на
сумата от 10 000 лв. (15 000 лв. – 5 000 лв.).
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният от Д. Ц. А. от гр.
Луковит против Гаранционен фонд, гр. София иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б.
„а“ от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен и доказан до
размер на 10 000 лв. (15 000 лв. - 30% - съпричиняване).
В останалата част предявените искът с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от
Кодекса за застраховането е неоснователен и недоказан.
С оглед на изложеното първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която предявеният иск по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ е отхвърлен за сумата над 2
500 лв. до 10 000 лв., както и в частта за разноските и вместо него да се постанови решение,
с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата допълнително сумата от 7 500 лв.
като обезщетение за претърпените неимуществени вреди от причинените телесни
увреждания при ПТП на 02.01.2023 г. и да се присъдят разноски за двете инстанции. В
останалата му обжалвана част първоинстанционното решение следва да се потвърди.
Увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане на обезщетение пред
съда, ако Гаранционният фонд не е платил в срока по чл. 496 от КЗ, откаже да плати или
увреденото лице не е съгласно с размера на определеното обезщетение (чл. 558, ал. 5 от КЗ).
Лихвите за забава на Гаранционния фонд се изчисляват и изплащат при спазване на чл. 497
(чл. 558, ал. 1 от КЗ). По делото е установено, че от страна на Гаранционният фонд е
постановен отказ от 13.04.2023 г. за плащане на застрахователно обезщетение по
образуваната щета № 23210022/25.01.2023 г., поради което законната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди следва да се присъди от този момент до
окончателното плащане на главницата.
Предвид гореизложеното съдът приема, че претендираната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди е основателна, считано от 13.04.2023 г., но по
отношение на началният момент и дължимостта на законна лихва няма въззивни оплаквания
и въззивният съд не дължи служебно проверка на решението в тази му част (арг. чл. 269,
изр. 2 от ГПК).
Съобразно направеното искане и изхода на спора пред въззивната инстанция
ответникът следва да заплати на адв. И. К. от АК – Ловеч направените по делото разноски за
първоинстанционното производство в размер на 900 лв. и за въззивното производство в
размер на 700 лв., или общо за двете инстанции в размер на 1 600 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата, съобразно уважената част на иска, респ. уважената част на жалбата.
Ответникът има право на разноски, съразмерно на отхвърлената част на иска, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Т.е. съобразно направеното искане и изхода на спора ищецът
10
следва да заплати на ответника направените по делото разноски, представляващи разноски в
въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
При този изход на спора и обстоятелството, че ищецът е освободен от заплащане на
държавна такса и разноски, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК таксата върху уважения размер
на претенциите следва да се заплати от осъдения ответник. Така при размер на уважената
претенция от 10 000 лв., то дължимата държавна такса съгласно чл. 1 от Тарифа за
държавните такси, които съдилищата събират по ГПК, е в размер на 400 лв. – за
първоинстанционното производство и 200 лв. – за въззивното производство. Ответникът
следва да бъде осъден да заплати и 33.33 лв. – за първоинстанционното производство,
направени разноски за експертизи, съобразно уважената част на иска.
На основание чл. 78, ал. 10 от ГПК следва да бъде отхвърлена претенцията за
разноски на третото лице помагач.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. трето от ГПК, Апелативен
съд – Велико Търново
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 77/18.12.2023 год., постановено по гр. д. № 34/2023 г. по
описа на Окръжен съд - Ловеч, В ЧАСТТА , с която е отхвърлен предявеният от Д. Ц. А.,
ЕГН ********** от гр. Луковит, ул. ******** против Гаранционен фонд, гр. София 1000,
ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 4, БУЛСТАТ *********, представлявано заедно от изп.
директори М. Н. К. и С. Г. С. иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ за
разликата от 10 000 лв. до 60 000 лв., претендиран като главница, както и В ЧАСТТА за
разноските, вместо което
ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, гр. София 1000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 4,
БУЛСТАТ *********, представлявано заедно от изп. директори М. Н. К. и С. Г. С. да
заплати на Д. Ц. А., ЕГН ********** от гр. Луковит, ул. ******** още 7 500 (седем хиляди
и петстотин) лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, болки и
страдания от пътнотранспортно произшествие от 02.01.2023 г., а именно: травма на главата,
комоционен синдром и счупване на носните кости ведно със законната лихва от 13.04.2023 г.
до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ във вр.
с чл. 558, ал. 5 от КЗ и чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ.
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, гр. София 1000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 4,
БУЛСТАТ *********, представлявано заедно от изп. директори М. Н. К. и С. Г. С. да
заплати на адв. И. К. К. от АК – Ловеч, с адрес: гр. Ловеч, ******* сумата от 1 600 (хиляда и
шестстотин) лв. – адвокатско възнаграждение за двете инстанции, съобразно уважената част
на иска, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
11
ОСЪЖДА Д. Ц. А., ЕГН ********** от гр. Луковит, ул. ******** да заплати на
Гаранционен фонд, гр. София 1000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 4, БУЛСТАТ *********,
представлявано заедно от изп. директори М. Н. К. и С. Г. С., направените по делото
разноски пред въззивния съд в размер на 300 (триста) лв., съобразно отхвърлената част на
иска, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, гр. София 1000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 4,
БУЛСТАТ *********, представлявано заедно от изп. директори М. Н. К. и С. Г. С. да
заплати в полза на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд – Ловеч сумата от 400
(четиристотин) лв., представляваща държавна такса пред първоинстанционното
производство, както и сумата от 33.33 (тридесет и три лева и 33 ст.) лв. - направени разноски
за експертизи в първоинстанционното производство, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, гр. София 1000, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 4,
БУЛСТАТ *********, представлявано заедно от изп. директори М. Н. К. и С. Г. С., да
заплати в полза на съдебната власт, по сметка на Апелативен съд – Велико Търново сумата
от 200 (двеста) лв., представляваща държавна такса пред въззивното производство, на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на третото лице помагач Т. П. К., ЕГН ********** от с.
Тодоричене, обл. Ловеч, ********* за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12