РЕШЕНИЕ
№ 382
гр. гр. Хасково, 15.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20235640102185 по описа за 2023 година
Предявен е от С. Й. Д. с ЕГН:********** от **********, адв.М. В. М.,
против “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представляван от
управителя Н. П. П., иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцата била страна по сключен с
ответника Договор за паричен заем Кредирект № **********, съгласно който
следвало да върне сума от 3924,34лв., при сума на получаване 2800 лв., при
ГПР : 48,31%, ГЛП : 40,05%, при срок на кредита от 18 месеца.
Съобразно договора ищцата следвало да заплати и неустойка в размер
на 5669,66лв., разсрочена на 18 вноски, като по този начин общото
задължение по договора за паричен заем бил в размер на 9594лв. Поддържа
се, че така уговорената клауза в горепосочения договор, съобразно която
ищцата следвало да заплати неустойка в размер на 5669,66лв. била нищожна
на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и
поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК.
На първо място се поддържа, че били накърнени добрите нрави и
поради нарушаване на този правен принцип по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 от
ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации
по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел
извличане на собствена изгода за кредитора. Сочи се още, че оспорваната
клауза била нищожна и като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се
претендирала чрез нея, била в размер по-висок от отпуснатия кредит, с което
1
безспорно били нарушени принципите на добросъвестност и справедливост,
целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна
за сметка на другата. Оспорваната клауза била неравноправна и по смисъла на
чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано
висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на
кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г.
относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект,
клаузата за неустойка се намирала в пряко противоречие с преследваната с
целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията му. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение
била пример за такава, излизаща извън присъщите си функции и водела до
неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото становище в
т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС, постановено по тълк.дело №1/2009г. на
ОСТК, че нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл.33 ал.1 от ЗПК.
С процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в
какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 от заседание на
КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за
заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел
била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума
допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и
съдебната практика, че неустойка, уговорена извън присъщите й функции е
нижощна поради противоречие с добрите нрави. Ищцата поддържа още, че
оспорваната клауза за неустойка била нищожна на основание чл. 146 ал.1 от
ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146 ал.2 ЗЗП,
а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на
договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху
съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била
и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
На следващо място се сочи, че съобразно чл.21 ал.1 от ЗПК нищожна
била всяка клауза в договор за потребителски кредит, която имала за цел или
резултат заобикаляне на закона. С предвиждането на такива разходи за
неустойка с процесния договор се заобикаляла разпоредбата на чл.19 ал.4 от
ЗПК, като несъмнено тези разходи били такива по дейността по управление на
кредита и следвало да бъдат включени в ГПР на същия. Налице било
2
заобикаляне на чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като с уговорката за неустойка се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
с ПМС№426/2014г. Освен това, поради невключване на уговорката за
неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на
размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните,
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1
и ал.2,т.1 от ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10 било
прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се
в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката
за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.
от ЗЗП.
Предвид гореизложеното, се иска от съда да постанови решение, с което
да приеме, че клаузата, предвидена в чл.6.2 от договор за паричен заем
Кредирект №**********, сключен между страните, предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 5669,66лв., е нищожна на основание
чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради
нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.чл.21, ал.1 от ЗПК. Претендира
присъждане на направените в настоящото производство разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата
молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен по подробно
изложените в отговора съображения. Оспорва всички възражения на ищеца за
нищожност и неравноправност на клаузата за неустойка. Счита, че следва да
се отхвърли иска като неоснователен. Претендира присъждане на
направените по делото разноски. В случай на евентуално уважаване на
исковата претенция прави възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представения по делото Договор за
паричен заем Кредирект № **********, сключен на **********. се
установява, че между ищцата С. Й. Д. /заемател/ и ответника „Сити Кеш”
ООД /заемател/ е сключен описания подробно договор, тоест че между
страните са възникнали валидни облигационни правоотношения. Съгласно
чл.3 от договора, ищцата трябва да върне сума по кредита от 3924,34лв., при
сума на получаване 2800лв., при ГПР 48.31 %, годишен лихвен процент -
40.05%, при срок на кредита от 18 вноски. В чл.6.1 в Договора е предвидено,
че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на
заемната сума да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на
условията на чл.33, ал.1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция
(поне едно от изброените), а в чл.6.2 е предвидено, че при неизпълнение на
чл.6.1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 5669,66лв.
В чл.33 от Общите условия /общи условия на „СИТИ КЕШ“ ООД за
3
заеми „Кредирект“/, достъпни на интернет страницата на ответника, се
предвиждат следните обезпечения: поръчителство на едно или две физически
лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен
доход общо размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна
заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други
договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и
непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен",
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните
данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си
или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл.
143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, във връзка с чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК и чл.
26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 10а, чл.11, чл.19 ал.4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, във
връзка с чл. 143, ал.1 ЗЗП, който е процесуално допустим. Разгледан по
същество, същият е изцяло основателен като съображенията за това са
следните:
Несъмнено, изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на
своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в
този смисъл са изложени в редица решения.
Съдът намира, че уговорената в чл.6.2 от договора за паричен заем
неустоечна клауза е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави.
При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните
особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая
неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по
договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на
възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение,
т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното, като размерът й
надхвърля значително отпусната сума по кредита. Ето защо, следва извода, че
уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно
обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за
4
справедливост. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират
с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено
задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз
основа на достатъчна информация.
При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на
тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от
неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху
последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури
обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението
му нараства значително, което благоприятства достигането на
свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с
добрите нрави.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето
защо, на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се
заобикаля и законът – чл.33, ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при
забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да
се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД,
дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от
страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се
ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да
отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне
на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали
възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не
се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
5
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда,
а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Съгласно чл. 2 от ЗПК, целта на закона е да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от
страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от
аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на
договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя
– аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 от ЗПК.
Следователно с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка
за липса на такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят
тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на
кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез тях се
обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на
договора за потребителски кредит поради поведението на кредитора. С оглед
гореизложеното, съдът намира, че неустоечната клауза представлява
неравноправна такава. Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не
отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между
правата и задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се
счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е
имал възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е
настоящият случай. Общите условия са били изготвени предварително, без да
бъде предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното
съдържание. Ето защо, коментираната клауза е нищожна. В допълнение
следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в него е
предвиден размер на годишния процент на разходите в допустимите от закона
граници под 50 %. Въпреки това настоящият съдебен състав не счита, че
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена. Мотивите за този
извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, за
понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следователно, когато потребител извърши разходи за допълнителна услуга,
6
ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя сключването му, тези
разходи следва да бъдат включени в годишния процент на разходите, вкл. и с
оглед изложеното по-горе по отношение на неустойката. В настоящия случай
предвидената сума за неустойка не е включена в годишния процент на
разходите, с което е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК.
С оглед гореизложените съображения предявения иск за прогласяване
нищожност на клаузата, предвидена в чл.6.2 от процесния договор за
потребителски кредит, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на
5669.66лв., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, и
поради нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК, се явява
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на същия следва
да се присъдят такива в размер на 227лв. за платена държавна такса за
образуване на делото. Тук следва да се посочи, че отговорността за
разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право,
предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно
предмета на делото - спорното материално право. Разпоредбата на чл. 78, ал.
2 от ГПК въвежда изключение от този принцип само, ако са налице две
предпоставки: с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на
делото и същият е признал иска. В случая първата установена от законодателя
предпоставка за възлагане на разноските в тежест на ищеца, така както са
били сторени, не е налице. Това е така, доколкото чрез установяване на
задължение за заплащане на неустойка в процесния договор за паричен заем,
ответникът със своето извънпроцесуално поведение е претендирал сумата,
дължима на основание посочената клауза, като до постановяване на съдебно
решение за прогласяване на недействителността на клаузата, пораждаща това
задължение, възникналите на това основание парични притезания остават
дължими, ведно с всички законни последици. В този смисъл е и практиката на
Върховния касационен съд - така Определение № 420 от 16.11.2018 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 3300/2018 г., III г. о. и Определение № 709 от 28.12.2012 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 592/2018 г., III г. о, с която се приема, че когато обаче
сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца,
признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от
отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78 ал.
2 от ГПК. Следователно и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски в
размер на сумата от 227лв. за заплатена държавна такса.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния
представител на ищцата адв. М. В. М. сумата от 867лв., представляваща
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело, определено според размера на иска
и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр.
чл.2 ал.2 и ал.5 ЗАдв., вр. чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
7
минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й
действаща към момента на определяне на възнаграждението от съда, тъй като
при сключване на договорите последното не е определено с оглед
приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата, предвиждаща в чл.6.2 от
Договор за потребителски кредит № **********, сключен между С. Й. Д. с
ЕГН:********** от ********** и “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Славянска“ № 29, ет.7,
представляван от управителя Н. П. П., заплащане на неустойка в размер на
5669,66лв., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, и
поради нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представляван от
управителя Н. П. П., да заплати на С. Й. Д. с ЕГН:********** от **********
направените по делото разноски в размер на 227лв.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представляван от
управителя Н. П. П., да заплати на адв. М. В. М., с адрес на кантората
**********, сумата от 867лв., представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение по делото по реда на чл.38 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: К. Х.
8