РЕШЕНИЕ
№ 1592
гр. Пловдив, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. С.ова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20225300502377 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. във вр. с чл.422 от ГПК
във вр. с чл.11, чл.19, чл.22 и чл.23 от ЗПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез юрк. Г. П., против Решение №
2416/30.06.2022г. по гр.д.№ 379/2022г. по описа на Районен съд – Пловдив,
XIV гр.с. в частта, с която са отхвърлени исковете на „Профи кредит
България“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, за признаване за установено
между страните, че В. Х. С., ЕГН **********, дължи на дружеството сумата
за разликата над 567,90 лв. до 1 937,62 лв.– представляваща неплатена част от
главница по договор за потребителски кредит от 21.08.2019г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаването на заявлението по чл. 410
ГПК в съда на 29.09.2021 г. до окончателното й погасяване, както и за сумата
1
в размер на 1 626,34 лв. - договорно възнаграждение за периода 15.06.2020 г.
- 03.07.2021 г., за които суми е издадена Заповед № 8188/30.09.2021г. по
ч.гр.д.№ 15374/2021г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК. Моли да бъде отменено решението в обжалваните части и вместо това
да се постанови друго, с което да се уважат исковите претенции в посочените
размери.
Въззиваемата страна В. Х. С., ЕГН **********, с.***, чрез адв.С.
С., депозира писмен отговор, че жалбата е изцяло неоснователна.
Окръжен съд – Пловдив, констатира, че въззивната жалба е
допустима – подадена е от надлежна страна по делото в законния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за
установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от „Профи кредит България“ ЕООД
против В. Х. С. е заведена искова молба по чл.422 от ГПК, с която посочва, че
между страните е подписан договор за потребителски кредит на 21.08.2019г.
С посочения договор е предоставена сума в размер на 5 000 лв.. Уговорена е
между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по
заема е 41.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) 49.13 %.
Ответникът се е задължил да върне сумата на 36 месечни погасителни вноски
в размер на 240,80 лв. всяка, като общия размер на всички плащания е записан
на 8 668,54 лв. Било е уговорено и закупуването на пакети от допълнителни
услуги /„Фаст“ и „Флекси“/ на стойност от общо 5 850.00 лв., като сумата е
разсрочена на равни части от по 162,50 лева към всяка вноска. Сумата по
кредита е получена съгласно представеното платежно нареждане.
Претендирани са за заплащане сумаата в размер на 4 202,52 лв. - главница,
дължима по Договор за потребителски кредит; сумата от 1 626,34 лв.–
договорно възнаграждение, 1 083,30 лв.- възнаграждение за услуга „Фаст“;
3209,20 лв.- възнаграждение за услуга „Флекси“, 132.30 лв.- законната лихва;
ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното й заплащане.
Ответникът В. Х. С. в срока по чл.131 от ГПК е депозирал Писмен
отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната
неоснователност. Прилага към отговора общо 13 бр. разписки, от които се
констатира, че е заплатила сумата от 4 432,10 лв. на дружеството, което
обстоятелство не е оспорено.
Районният съд с Решение № 2416/30.06.2022г. е признал за
установено в отношенията между страните, че В. Х. С. дължи на „Профи
кредит България“ ЕООД сумата от 567,90 лв.– представляваща неплатена част
от главница по договор за потребителски кредит от 21.08.2019г.; ведно със
законната лихва върху главницата от подаването на заявлението по чл. 410
ГПК в съда на 29.09.2021 г. до окончателното й погасяване, и е отхвърлена
претенцията за главница за разликата над 567,90 лв. до 4 202.52 лв., и са
2
отхвърлени исковете за сумата 1 626.34 лв. - договорно възнаграждение за
периода 15.06.2020 г. - 03.07.2021 г.; за 1083,30 лв. - възнаграждение за
закупена допълнителна услуга „Фаст“; за 3 209,20 лв. - възнаграждение за
закупена допълнителна услуга „Флекси“ и за сумата от 132.30 лв. законна
лихва за периода от 03.07.2021 г. до 29.09.2021 г., за които суми е издадена
Заповед № 8188/30.09.2021г. по ч.гр.д.№ 15374/2021г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК.
Районният съд, за да постанови атакуваното решение, излага
основни съображения, че предвид уговорката за възнаграждение за
допълнителни услуги, се констатира, че не е спазено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. В ОУ към договора е уговорено, че пакетът включва
предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги– 15.1 -
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; 15.2 -
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна
на дата на падеж. В процесния случай, услугата по чл.15.1 представлява
действие по усвояване на кредита във времево отношение, а тези по чл.15.2
имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и
потребител и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и
изплащането на сумите по него.
Районният съд налага правен извод, че доколкото се касае за
възнаграждения по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С това допълнително плащане
се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което
неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. С тази сума, реално
се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение.
Районният съд аргументира, че в договора ГПР от 49,13% не
отговаря на действителния такъв. Посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да
се окачестви като нелоялна и поконкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност,
която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз
основа на уговорените в договора плащания. Посочването на стойност по-
малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
Районният съд налага окончателен извод, че процесният договор е
недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД. Имайки предвид последиците на тази недействителност, съгласно
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата
стойност по кредита, като платените суми следва да бъдат отнесени за
погасяването на главницата. Искът за законна лихва е отхвърлен като
неоснователен, с мотиви, че не се установява ответникът да е поставен в
забава. Предвид недействителността на договора, посочената в него дата на
изпълнение не удостоверява настъпването на падеж на задължението за
3
връщане на чистата стойност на кредита по чл. 23 от ЗПК.
С въззивната жалба са постъпили възражения за неправилност на
правните изводи само относно отхвърлянето на сумата за разликата над
567,90 лв. до 1 937,62 лв.– представляваща неплатена част от главница и за
сумата в размер на 1 626,34 лв. - договорно възнаграждение за периода
15.06.2020 г. - 03.07.2021 г. Поддържа се, че договорът не е недействителен.
Окръжен съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн.
чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни
норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в
тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Въззивната инстанция намира, че възраженията са неоснователни.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл.
11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора. В тази връзка следва да се отбележи, че
ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в договора
относно ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Изискването за посочване
на общата дължима сума е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е
наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 49,13 %
Липсва изобщо описание кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно като сума в лева е оскъпяването по кредита, което ще дължи и в това
именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
4
Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва
да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста
на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, а посочените в договора размери на възнаградителната лихва и на
годишния процент на разходите не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни.
В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал.
5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за
заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. На осн. чл.23 от ЗПК – когато
договорът е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи. Размерът на
дължимата главница е съобразен, като са отчетени и направените плащания
от С. и удостоверени с 13 бр. разписки, неоспорени от дружеството, на
стойност общо 4 432,10 лв. Правилно Районният съд е отнесъл плащанията
към погасяването на главницата, която е констатирана /след приспадането/ в
размер на 567,90 лв. Установената недействителност на договора
разпростира правните си последици и относно договорната лихва, която се
явява също недействителна.
В обжалваните части решението е законосъобразно.
5
Разноски.
По делото не се претендират разноски от въззиваемата страна В.
Х. С..
Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 2416/30.06.2022г. по гр.д.№ 379/2022г.
по описа на Районен съд – Пловдив, XIV гр.с. в частта, с която са отхвърлени
исковете на „Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, за
признаване за установено между страните, че В. Х. С., ЕГН **********,
дължи на дружеството сумата за разликата над 567,90 лв. до 1 937,62 лв.–
представляваща неплатена част от главница по договор за потребителски
кредит от 21.08.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда на 29.09.2021 г. до
окончателното й погасяване, както и за сумата в размер на 1 626,34 лв. -
договорно възнаграждение за периода 15.06.2020 г. - 03.07.2021 г., за които
суми е издадена Заповед № 8188/30.09.2021г. по ч.гр.д.№ 15374/2021г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
В останалата част решението е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6