Присъда по дело №3580/2021 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 74
Дата: 8 септември 2021 г. (в сила от 31 януари 2022 г.)
Съдия: Божидар Иванов Кърпачев
Дело: 20215330203580
Тип на делото: Наказателно дело от общ характер
Дата на образуване: 2 юни 2021 г.

Съдържание на акта

ПРИСЪДА
№ 74
гр. Пловдив , 08.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично
заседание на осми септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Божидар Ив. Кърпачев
Съдебни заседатели:Иван К. Атанасов

Йоанна К.а Трионска
при участието на секретаря Станка Т. Деведжиева
и прокурора Димитринка И. Русенова (РП-Пловдив)
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Кърпачев Наказателно дело от
общ характер № 20215330203580 по описа за 2021 година
ПРИСЪДИ:
ПРИЗНАВА подсъдимия М.А.А. - роден на *******, живущ на адрес: *******,
*******, с б.г., женен, неосъждан, със средно образование, работещ като ЕТ, ЕГН
**********, за ВИНОВЕН в това, че на 09.08.2020 г., в гр. Пловдив, се заканил на
П.Б.Б., ЕГН: **********, с престъпление против неговата личност – убийство и това
заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му –
престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 54, ал.
1 от НК го ОСЪЖДА на ЕДНА ГОДИНА И ТРИ МЕСЕЦА лишаване от свобода.
ПРИЗНАВА подсъдимия М.А.А. - роден на *******, живущ на адрес: *******,
*******, с б.г., женен, неосъждан, със средно образование, работещ като ЕТ, ЕГН
**********, за ВИНОВЕН в това, че на 09.08.2020 г., в гр. Пловдив, се заканил на
М.Й.Б., ЕГН: **********, с престъпление против нейната личност – убийство и това
заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му –
престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 54, ал.
1 от НК го ОСЪЖДА на ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода.
ПРИЗНАВА подсъдимия М.А.А. - роден на *******, живущ на адрес: *******,
*******, с б.г., женен, неосъждан, със средно образование, работещ като ЕТ, ЕГН
**********, за ВИНОВЕН в това, че на 09.08.2020 г. е причинил другиму – на П.Б.Б.,
ЕГН: **********, разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК,
изразяващо се в контузия на главата, като деянието е извършено по хулигански
подбуди – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, поради което и
1
на основание чл. 54, ал. 1 от НК го ОСЪЖДА на ЕДНА ГОДИНА лишаване от
свобода.
На основание чл. 304 от НПК ПРИЗНАВА подсъдимия М.А.А. /със снета по
делото самоличност/ за НЕВИНОВЕН и го ОПРАВДАВА по повдигнатото обвинение
разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, да е причинено на
П.Б.Б., ЕГН: ********** и посредством нанесените отоци и кръвонасядания по
главата.

На основание чл. 23, ал. 1 от НК ОПРЕДЕЛЯ на подсъдимия М.А.А. едно
общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от ЕДНА ГОДИНА И ТРИ
МЕСЕЦА.
На основание чл. 24 от НК УВЕЛИЧАВА така определеното и наложено едно
общо най-тежко наказание с ДВА МЕСЕЦА от ЕДНА ГОДИНА И ТРИ МЕСЕЦА
лишаване от свобода на ЕДНА ГОДИНА И ПЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода.
На основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА изпълнението на така определеното
и увеличено по реда на чл. 24 от НК едно общо най-тежко наказание в размер на
ЕДНА ГОДИНА И ПЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода с изпитателен срок от ТРИ
ГОДИНИ.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК ОСЪЖДА подсъдимия М.А.А. /със снета по
делото самоличност/ да заплати:
по сметка на ОД на МВР – Пловдив сумата от 183 /сто осемдесет и три/ лева,
представляваща разноски по делото на досъдебна фаза;
по сметка на Районен съд – Пловдив, в полза на бюджета на съдебната власт,
сумата от 50 /петдесет/ лева, представляваща разноски на съдебна фаза пред
Районен съд.

Присъдата подлежи на обжалване и протест в 15-дневен срок от днес пред ПОС,
по реда на Глава ХХІ от НПК.
Председател: _______________________
Заседатели:
1._______________________
2._______________________
2

Съдържание на мотивите


МОТИВИ КЪМ ПРИСЪДА ОТ 08.09.2021 ПО НОХД № 3580/2021 г.
ПО ОПИСА НА ПРС, НО, ПЪРВИ СЪСТАВ

Пловдивска районна прокуратура е внесла обвинителен акт срещу
М.А.А., за това че на 09.08.2020 г., в *******:
-се заканил на П.Б.Б., ЕГН **********, с престъпление против неговата
личност – убийство и това заканване би могло да възбуди основателен страх
за осъществяването му– престъпление по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК;
- се заканил на М.Й.Б., ЕГН: **********, с престъпление против
нейната личност – убийство и това заканване би могло да възбуди
основателен страх за осъществяването му – престъпление по чл.144, ал.3, вр.
ал.1 от НК;
-е причинил другиму – на П.Б.Б., ЕГН **********, разстройство на
здравето извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК, изразяващи се в контузия
на главата с отоци и кръвонасядания, като деянието е извършено по
хулигански подбуди – престъпление по чл.131, ал.1, т.12, вр. чл.130, ал.1 от
НК

Производството по делото е протекло по общия ред с разпит на
свидетели и вещи лица и приобщаване на писмени доказателства.
Пострадалите (П.Б. и М.Б.) , не са упражнили правото си да се
конституират като акцесорни страни в производството- частни обвинители и
граждански ищци.

Представителят на РП-Пловдив:
- поддържа обвинението, като намира, че изложената в обвинителния
акт фактическа обстановка се установява от доказателствата по делото-
показания на двете пострадали лица и на тяхната дъщеря;
- счита, че обясненията на подсъдимия и показанията на доведения от
защитата св. П. А. следва да се дискредират като нелогични, заинтересовани
и изолирани от останалия доказателствен материал.
Пледира, че извършените от подсъдимия деяния са съставомерни както
от обективна, така и от субективна страна по престъпните състави, за които е
повдигнато обвинение. В тази връзка поддържа, че в съдебната практика е
преодоляно становището, че:
- личните отношения между подсъдим и пострадал изключвали
хулиганските подбуди;
-за да са налице хулигански подбуди деянието следвало да е извършено
на публично място;
-за да са налице хулигански подбуди, телесната повреда следвало
задължително да е предшествана или съпровождана от хулигански действия,
извън самото телесно увреждане.
Предлага подсъдимият да бъде признат за виновен като му се наложат
1
следните наказания:
-3 години лишаване от свобода за престъплението по чл. 144, ал.3 НК
спрямо пострадалия Б. и 2 години лишаване от свобода за телесната повреда,
нанесена на същото лице;
- 1 година лишаване от свобода за престъплението по чл. 144, ал.3 НК
спрямо пострадалата Б..
Пледира за определяне на едно общо най-тежко наказание в размер на 3
години ЛОС, чието изпълнение да бъде отложено с изпитателен срок от 4
години.

Защитникът счита, че извършеното от подсъдимия е несъставомерно
по всяко едно от повдигнатите обвинения.
На първо място намира, че не е налице съставомерния белег хулигански
подбуди, доколкото:
-се наблюдавала предшестваща провокация от пострадалия Б. и
взаимно спречкване;
-била налице практика на ВКС, че хулиганските подбуди се
изключвали от наличието на личен мотив и предшестващи влошени
отношения между пострадал и подсъдим;
-телесното съприкосновение не било предшествано или съпътствано
от хулигански прояви, които да подтикнат дееца да нанесе телесната
повреда;
-в процесния случай от доказателствата по делото не можело да се
установи цел у подсъдимия да демонстрира явно неуважение към
обществото;
-деянието не било извършено на публично място.

Досежно обвинението по чл. 144, ал.3 НК намира, че деянието, както
спрямо П.Б., така и спрямо М.Б. е несъставомерно от обективна и субективна
страна, доколкото:
-с оглед установените обстоятелства от фактическа страна (облекло на
подсъдимия и средства, с които е действал- с голи ръце, без оръжие)
заканата не можело да се възприеме като годна и реална за
осъществяване;
-поведението на пострадалите лица не било променено по никакъв
начин след инкриминирания инцидент, като те продължили да работят в
същия цех, което било свидетелство, че те не са възприели заканата като
реална;
-у подсъдимия липсвало намерение и цел да се заканва на пострадалите
лица, а желаел да разреши един конфликт.
По-конкретно досежно обвинението за пострадалото лице М.Б. намира,
че не са инкриминирани конкретни думи и действия, с които да е
осъществено престъплението конкретно спрямо нея.
Оспорва достоверността на казаното от свидетелите М. и П.Б.и,
2
доколкото:
- били свързани по между си лица (съпрузи);
-и едновременно с това заинтересовани от изхода на делото (пострадали
от престъпленията за които е повдигнато обвинение);
- сигналът за твърдяното престъпление и действията по снабдяване с
медицинска документация не били предприети незабавно, а след няколко дни
и то след получена консултация;
-свидетелят Б. проявявал невъздържано поведение в съдебно заседание,
което било индиция, че поведението му в инкриминираната ситуация не било
толкова пасивно, както описва в показанията си;
Обосновава, че от заключението на СМЕ и гласните разяснения на
вещото лице не може да се направи несъмнен и еднозначен извод, че
констатираните наранявания по свидетеля П.Б. са причинени именно при
инкриминирания инцидент и то точно от подсъдимия.
Пледира за изцяло оправдателна присъда.
Подсъдимият в личната си защита поддържа казаното от своя защитник,
а с последната си дума моли за оправдателна присъда.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства и взе
предвид доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА

Подсъдимият М.А.А. е роден на *******. Същият е *******, с *******,
женен, неосъждан, със средно образование, работещ като ЕТ, живущ на адрес
– г*********, ЕГН **********.
Свидетелят П.Б. бил с призната с решение на ТЕЛК 60 %
неработоспособност пожизнено, с дата на инвалидизация- 27.06.2007г. и
диагноза Статус пост фрактурам коли феморис син. Алопластика коксе син.
Свидетелят П.Б. и съпругата му свид. М.Б. били собственици и
управители на търговско дружество „******* Метал“ ЕООД с предмет на
дейност обработка на метали, производство на метални изделия и
конструкции. Във връзка с дейността на дружеството и изпълнение на
поръчките, използвали като цех помещение, находящо се в *******, *******,
за което през месец октомври 2019 г. били сключили договор за наем. Цехът
бил с два входа откъм двора, а в съседство се намирали множество
производствени помещения, използвани от лица с различна дейност.
Във връзка с изпълняваната от св. Б.и дейност в производствения им
обект се произвеждал силен шум, който се чувал и в съседните имоти.
Това не смущавало двамата свидетели Б.и, доколкото цехът им се намирал в
индустриална зона, поради което те считали, че няма необходимост да се
съобразяват с правилата за тишина и спокойствие важими за жилищните
квартали.
Такъв съседен имот, в който се чувал шумът, вдиган от дейността на
свидетелите Б.и, бил и домът на подсъдимия, находящ се на *******, като
3
двата имота били разделяни само от една улица. В дома на подсъдимия
живеела и неговата възрастна и болна майка, която била притеснявана от
вдигания шум, което станало причина у подсъдимия и неговия син- св. П.А.
да се оформят неудоволствени изживявания от поведението на св. Б.и.
Това недоволство станало причина във времето преди 09.08.2020г.,
подсъдимият да отправя забележка към тях, но не директно, а чрез техни
работници, които предали забележката и тя достигнала до пострадалия Б..
Сигнали до РУ по местоживеене /03 РУ/, обаче подсъдимият не бил
подавал.
Неформални забележки към св. П. и М. Б.и за нивото на шума били
отправяни и от лица, работещи в други съседни фирми, като това било
забелязано от св. П.А..

На 09.08.2020 г. свидетелите П. и М. – Б.и били в наетия от тях цех на
******* в гр. Пловдив и работели по поръчка от техен клиент, като в
дейността си използвали машини: ъглошлайф и компресор, които както
обикновено издавали силен шум. Вратите и на двора, и на производствените
помещения били отворени.
Около 15:30 ч. на 09.08.2020 г. свидетелите Б.и продължавали работата
си, като се намирали в едно от обособените помещения в цеха, когато при тях
видимо ядосан влязъл подсъдимият М.А..
Свидетелите П. и М. – Б.и поздравили подсъдимия А., като свид. М.Б.
го попитала какво желае, а той минавайки покрай нея и отговорил: „Идвам
да ви убивам!“, след което отишъл към свид. Б., замахнал с ръката си към
тялото му, като го изблъскал назад. След това подс. А. хванал с лявата си
ръка свид. Б. за врата. Последният успял да го попита какъв е проблемът и
му казал, че няма намерение да се бие с него. Допълнил, че, ако има някакъв
проблем, желае да го разрешат по нормален начин. Въпреки тези думи,
Подсъдимият А. казал: „Ще те убия и ще те нарежа на парчета в кофата!“,
след което, докато го държал за шията, му нанесъл удар с юмрука на
дясната си ръка в областта на лицето. От удара свид. Б. залитнал и паднал
назад. При падането се ударил в ръба на бетонен трегер в помещението и
наранил предмишницата на дясната си ръка.
В този момент свид. М.Б. се намирала до подсъдимия А. и започнала да
му вика да спре да бие съпруга й, както и се опитвала да го издърпа, но
не успявала, тъй като последният бил гол до кръста и значително по-едър от
нея. Казвала му да спре, тъй като мъжът й е инвалид и едвам стои на
краката си. На тези думи подсъдимият А. отвърнал, че ще докара количка,
ще го доубие и после ще го сложи в ковчег.
Спрял да нанася удари на свид. Б., едва когато последният бил на земята
и се опитвал да стане. Изведнъж подсъдимият М.А. рязко тръгнал да излиза
от помещението, като докато излизал, крещял: „Ще разберете за какво
става дума! Ще видите кой съм аз! Ще ви нарежа цялата фамилия на
парчета и ще ви хвърля в кофата за боклук!“, след което си тръгнал.
4
След случилото се както свид. П.Б., така и свид. М.Б. изпитали
моментален силен страх, както за собствения си живот, така и за този на
близките си, като се притеснявали от това, че подсъдимият А. може да
изпълни заканата си, а именно да умъртви и нареже на парчета не само тях
двамата, но и семейството им- дъщеря и внук.
Заплаха била възприета от свид. Б. и свид. М.Б. като действителна и
реална, доколкото се състояла не само в думи, но и била съпроводена с
агресивни физически действия- блъскане, хващане за шията и удар с
юмрук по лицето на св. Б..
Непосредствено след случилото се двамата съпрузи били в шок от
изпитаната уплаха, поради което не знаели какво точно да предприемат,
различно от това, че заключили навсякъде, за да не може подсъдимия да се
върне. В резултат от изпитвания стрес не се усетили да подадат веднага
сигнал на тел.112.
По-късно през деня, след като се поокопитили, разказали за случилото
се на познати, както й се консултирали с познат полицай, който ги
посъветвал да потърсят правата си по надлежния ред, като подадат жалба
до 03 РУ.
На следващия ден – 10.08.2020 г. свид. М.Б. се чула по телефона с
дъщеря си свид. Т.Б. и подробно й разказала за действията на подс. А., както
и за отправените от него закани. Свид. Т.Б. усетила от проведения разговор,
че майка й е силно уплашена и също я посъветвала веднага, заедно със свид.
Б., да подадат сигнал в полицията. Сигналът бил подаден още същия ден-
10.08.2020г. и бил входиран с номер 000-8755/10.08.2020г.
Свид. Т.Б. предприела незабавни действия във връзка с ангажиране на
охранителна фирма, като още същия ден – 10.08.2020 г. обектът, нает за
работа от родителите й, бил с инсталирана техника и поставен под охрана на
СОТ „Даикс“ с оглед предотвратяване опасността от повторно нападение.
Вечерта на 10.08.2020 г. свид. Т.Б. взела родителите си от сградата на
Трето РУ – ОДМВР гр. Пловдив и ги закарала в Спешно отделение на
УМБАЛ „Св. Георги“ гр. Пловдив, където направили необходимите
изследвания на свид. Б., като му бил издаден лист за преглед в КДБ/СО №
59006/10.08.2020г.
На следващия ден /11.08.2020г./ свидетелят Б. се сдобил и със
съдебномедицинско удостоверение №22/20 г. от съдебен лекар д-р З. Н..
Издаването на медицинските документи било предприето в резултат от
съвет, даден от служителя приел сигнала в полицията, който разяснил на
пострадалите лица, че сигнала следва да бъде подкрепен с доказателства.
Въпреки инсталирането на охранителна система от СОТ „Даикс“ в цеха,
в който работели пострадалите П. и М. – Б.и, седмици след осъщественото
спрямо тях посегателство, същите не ходели на работа, тъй като изпитвали
страх подсъдимият да не осъществи заканите си.
Видно от експертното заключение на СМЕ №180/2020 г. вследствие на
нанесените от подсъдимия А. удари на пострадалия П.Б. били причинени
5
следните травматични увреждания:
-контузия на главата с отоци и кръвонасядания,
-оток и охлузване и кръвонасядания на шията,
-охлузвания и кръвонасядания на десен горен крайник.
Контузията на главата на пострадалия П.Б. му е причинила временно
разстройство на здравето, неопасно за живота по смисъла на чл. 130, ал.1 НК.
Останалите травматични увреждания (кръвонасядания и охлузванията) са му
причинили болка и страдание по смисъла на чл.130, ал.2 НК.

ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:

Гореизложената фактическа обстановка се установява по несъмнен
начин от събраните по делото гласни доказателствени средства и по
конкретно:
-обяснения на подсъдимия, дадени на съдебна фаза /частично/;
-показания на пострадалото лице свидетеля П.Б., дадени на съдебна фаза
/частично/ и на ДП, прочетени на основание чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 НПК /в
цялата прочетена част/;
-показания на пострадалото лице свидетеля М.Б. дадени на съдебна фаза
/частично/ и на ДП, прочетени на основание чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 НПК /в
цялата прочетена част/;
-показания на свидетелката Т.Б., дадени на съдебна фаза;
-показания на св. П.А., дадени на съдебна фаза/частично/.

При формиране на фактическите си изводи съдът кредитира и съобрази
изцяло заключението на назначената на ДП СМЕ, изготвено от вещото лице
Б.П., като мотивирано, обосновано, отговарящо на поставените задачи,
базирано се на целия събран към момента на изготвянето доказателствен
материал. В тази връзка следва да се отбележи, че след изготвяне на
експертизата не са събрани нови фактически данни, които да са несъвместими
и да опровергават изводите й.
Съдът отчете и писмените доказателства по делото, сред които справка
за съдимост, характеристична справка, протоколи за разпознаване на лица и
предмети /2 бр./, Сигнал вх.№ номер 000-8755/10.08.2020г., СМУ № 22/2020,
лист за преглед в КДБ/СО № 59006/10.08.2020г., докладна записка от 03 РУ,
епикриза от отделение по урология, експертно решение на ТЕЛК от
06.06.2013г. и др.
Характерна особеност на гласните доказателствени средства по делото
е, че двете противостоящи страни:
- пострадалите П. и М. Б.и от една страна и
-подсъдимия – М.А. от друга
излагат коренно противоположни версии за механизма на случилото се.
И двете пострадали лица Б.и свидетелстват в откритото заседание и
показанията си, прочетени на основание чл. 281, ал.4 НПК:
-за конкретно физическо съприкосновение на подсъдимия с всеки един
от тях, което изцяло кореспондира с изложеното в обвинителния акт, както
6
следва: избутал св. Б. и замахнал с ръката си към тялото на св. Б., като го
изблъскал назад, хванал с лявата си ръка свид. Б. за врата, след което,
докато го държал за шията, му нанесъл удар с юмрука на дясната си ръка в
областта на лицето;
-за конкретно отправени реплики спрямо всеки един от тях, които по
съдържание изцяло припокриват посоченото в обвинителния акт, както
следва: „Идвам да ви убивам!“, „Ще те убия и ще те нарежа на парчета в
кофата!“, че ще докара количка, ще доубие св. Б. и после ще го сложи в
ковчег, „Ще разберете за какво става дума! Ще видите кой съм аз! Ще ви
нарежа цялата фамилия на парчета и ще ви хвърля в кофата за
боклук!“;
- че преди инкриминирания инцидент не са се познавали с подсъдимия,
като само св. Б. го бил виждал еднократно, но без да се запознават и без да си
говорят лично;
-че подсъдимия преди инкриминирания инцидент не им е правил лично
забележки за вдигания шум , а само посредством работници, които имали;
-че при влизането на подсъдимия в цеха спрямо него не били
отправяни никакви провокативни действия ( жестове, обиди, ругатни,
закани, гневен тон) от нито един от тях;
-че именно подсъдимият бил този, който първи и непровокирано с
нищо, употребил вербална и физическа агресия;
-че заплахи спрямо подсъдимия за саморазправа с помощта на познати
полицаи не били отправяни;
От друга страна са твърденията на подсъдимия, че:
-се познавали много добре със свидетелите П. и М. Б.и и нееднократно
лично им бил правил забележка за шума;
-че като влезнал в цеха поздравил намиращите се там св. Б.и и ги
помолил да се съобразяват с правото за почивка;
-че св. П.Б. отговорил гневно на отправената молба с думите: „махни
се бе, боклук“, „ти ще кажеш аз какво да правя“, „ще видиш като се обадя на
моите приятели полицаи“, а св. Б. го ритнала в слабините;
-че св. Б. го заплашил със саморазправа с помощта на познати
полицаи;
-че не е отправял удари по св. П.Б. и същият не е падал на земята;
Съдът кредитира изложеното от пострадалите лица:
Действително, както коректно изтъква защитата, всеки пострадал от
престъпно деяние има право да защитава в процеса своите накърнени права и
интереси, като един от процесуално предвидените способи за това е
предявяване на претенция за поддържане на обвинението наред с прокурора,
като се конституира като частен обвинител по делото /тази възможност в
конкретния случай не е реализирана/. Наистина посоченото принципно е от
естество да създаде известна заинтересованост от изхода на делото.
Независимо от това обстоятелство обаче, пострадалият е и свидетел по
делото по отношение на възприетите от него факти и обстоятелства,
подлежащи на доказване. При това пострадалият е такъв свидетел, който като
участник в инкриминирания инцидент обикновено има най-
7
непосредствени, пълни и всеобхватни впечатления от него. Нещо повече
обстоятелството, че личната или имуществената сфера на пострадалия е била
засегната от деянието създава от психологическа гледна точка предпоставки
увреждащите действие да оставят по-трайна следа в съзнанието му в
сравнение с отражението, което те биха оставили у един независим
наблюдател.
Именно в качеството си на свидетел, пострадалият носи и
наказателна отговорност за лъжесвидетелстване в случаите на даване на
неверни показания по делото. Затова показанията на свидетелите –
пострадали в наказателния процес винаги са освен тяхно основно средство за
защита на накърнените им интереси, но и годно доказателствено средство,
включително и върху което може да се базира осъдителна присъда.
От гореизложеното следва, че обстоятелството, че даден свидетел се
явява и пострадал от престъплението не може само по себе си да служи като
аргумент за обосноваване недостоверността на показанията му. То само
поставя завишени изисквания към съда за проверката му с оглед изясняване
истинността на възпроизведените факти.
Така изрично Решение № 47/06 февруари 2015 г., първо наказателно
отделение, наказателно дело № 1933/2014 г. на ВКС, Решение № 201/
20.10.2017 г., Наказателна колегия, второ наказателно отделение, наказателно
дело № 552/2017 г. на ВКС.
Още по-малко може да бъде основание за дискредитиране показанията
на пострадалите лица твърдяното от защитата, че:
според принципите на римското право „един свидетел, не бил свидетел“;
че двамата свидетели били съпрузи, което предполагало недостоверност
на изложеното от тях.
Тези твърдения на защитата влизат във флагрантно противоречие с
базисни за българския наказателен процес принципи:
-че нито едно доказателствено средство не може да има
предварително предопределена сила- 14, ал.2 НПК;
- за вземане на решение по вътрешно убеждение, базирано на съвкупен
анализ на всички събрани доказателства по делото- чл. 14, ал.1 НПК и чл. 107
НПК;
-че доказателствената стойност и сила не зависи в никакъв случай от
броя на доказателствата, а от степента на тяхната убедителност. Така
Решение № 93 от 04.06.2021 г. по н. д. № 325 / 2021 г. на Върховен
касационен съд, 3-то нак. отделение Решение № 47 от 06.02.2015 г. по нак. д.
№ 1933 / 2014 г. на Върховен касационен съд.
Всъщност ако се възприемат доводите на защитата реално би се
достигнало до положение, при което да не подлежат на разкриване и
доказване:
-престъпления, осъществени само в присъствието на подсъдимия и
пострадалия, при липса на други оставени обективни материални следи;
-или престъпления, при които свидетелите очевидци се намират в
8
роднински или други близки отношения,
което е идея чужда на законодателя. Подобно тълкуване би влязло в
непреодолимо противоречие и със задълженията на РБ България поети по
силата на Директива 2012/29/ЕС на европейския парламент и на съвета от 25
октомври 2012 година за установяване на минимални стандарти за правата,
подкрепата и защитата на жертвите на престъпления.
В тази връзка следва да се съобрази и трайната практика на ВКС, според
която са налице редица случаи когато обвинението именно по чл. 144, ал.3
НК е било доказвано само и единствено въз основа на показанията на
пострадалото лице.
Така при напълно идентично обвинение- Решение № 11 от 16.04.2020 г.
по н. д. № 1163 / 2019 г. на Върховен касационен съд, Решение № 90 от
04.03.2014 г. по нак. д. № 167/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение
№ 47/06 февруари 2015 г., първо наказателно отделение, наказателно дело №
1933/2014 г. на ВКС.

С оглед гореизложените принципни постановки съдът намира, че
показанията на двете пострадали лица заслужават пълен кредит на доверие
доколкото са последователни, логични, безпротиворечиви, взаимно
подкрепящи и взаимно допълващи се. Освен това е налице и устойчивост в
показанията, така както са дадени на ДП и на съдебна фаза, което е
допълнителна индиция за тяхната достоверност. В тази връзка, за
процесуална прецизност, следва да се отбележи, че действително бе
констатирано, че за някой детайли от инкриминираната ситуация свидетелите
Б.и заявиха липса на категорични спомени (за точните употребени от
подсъдимия фрази, както и за конкретната последователност на извършеното
от него-действие по действие) който липса на категоричен спомен доведе и
до козметични разминавания със заявеното от тях на ДП. Това стана причина
за частично протичане на показанията им от ДП. Посоченото обстоятелство
ще се обсъди по—подробно по-долу, като тук е достатъчно да се отбележи, че
несъответствията са несъществени и изцяло обясними с оглед изминалия
период от време и не могат да бъдат основание за дискредитиране на
изложеното от двамата свидетели.
Допълнителен аргумент за кредитиране на заявеното от двамата
свидетели Б.и е и категоричността, с която св. Б. потвърди показанията си
при проведената очна ставка с подсъдимия.
На следващо място, заявеното от св. П. и М. Б.и кореспондира с
описанието на инцидента, дадено от тяхната дъщеря св. Т.Б.. Действително в
частта досежно инкриминирания инцидент заявеното от св. Т.Б. има
качеството на производно доказателство, доколкото тя възпроизвежда не свои
непосредствени възприятия, а разказаното й от нейната майка.
Съобразно трайната съдебна практика, обаче производните
доказателства могат да се използват за проверка достоверността на
първичните доказателства, като наличието на идентичност или сходство
9
между първичните и производните е индиция за правдивостта на първичните
доказателства.
Така изрично Решение № 374 от 19.11.2015 г. по н. д. № 1107 / 2015 г.
на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение №113/23.06.2015
по дело №93/2015на ВКС, Решение №92/05.07.2018 по дело №298/2018 на
ВКС, Решение № 90 от 04.03.2014 г. по нак. д. № 167/2014 г. на Върховен
касационен съд, Решение №62/02.08.2019 по дело №138/2019 на ВКС.
В случая се констатира пълно съвпадение между заявеното от двете
пострадали лица и пресъздаденото от тяхната дъщеря.
Не на последно място е налице пълно съвпадение между заявеното от
св. М.Б. и св. П.Б. и приложените по делото писмени доказателства, като
медицинската документация по един недвусмислен начин кореспондира с
показанията на св. Б. за нанесените му телесни увреждания и опровергава
твърденията на подсъдимия, че не е имал физическо съприкосновение с
пострадалия.
Освен това показанията на двамата свидетели Б.и кореспондират и на
заключението на кредитираната от съда СМЕ, като особено показателен е
експертния извод, че констатираните наранявания добре отговарят на
механизма на получаване, така както е посочени в свидетелските
показания.
Категорично не може да бъде основание за дискредитиране показанията
на св. Б., заявеното от защитника обстоятелство, че същият се държал
невъздържано в съдебна зала. Действително в хода на производството
пострадалият прояви подчертана емоционалност, експресивност и
невъздържаност при даване на показанията си и отговаряне на въпросите
поставяни му защитника. Тезата на защитата обаче почива на
предположението, че щом пострадалият бил невъздържан в съдебна зала, то
той бил избухлив и по време на инкриминирания конфликт и поради това бил
водещата страна в него и именно той бил агресорът, а не подсъдимия.
Ноторно известно е обаче, че в наказателния процес изводите на съда (нито в
полза на обвинителната, нито в полза на защитната теза) не могат да
почиват на предположения, особено когато за тях няма абсолютно никакви
фактически основания. Освен това според настоящия състав подчертаната
емоционалност на пострадалия при разпита му за инкриминирания инцидент
е изцяло обяснима и разбираема с оглед преживяваната травма от инцидента
и от това не могат да се черпят изводи в негова вина.
Категорично не може да бъде основание за дискредитиране на
показанията на свидетелите Б.и изтъкваното от защитата обстоятелство, че:
-преди да подадат сигнал в полицията, същите разказали за случая на
свой познат полицай и той ги посъветвал да потърсят правата си по
надлежния ред;
-медицинската документация била набавена, след като служителите в 03
РУ им обяснили, че сигнала следва да бъде подкрепен с доказателства.
Посочените действия са проявна форма на конституционно
10
установеното право на гражданите да получават съдействие за защита на
техните законни интереси от всички длъжностни лица и институции, като
упражняването на това конституционно право не може по никакъв начин да
се тълкува във вреда на пострадалите от престъпление лица.
Абсолютно същото е важимо относно аргумента, че показанията на
свидетелите не следвало да се кредитират, доколкото сигналът в полицията за
инцидента бил подаден със закъснение, най-малкото защото инкриминирания
инцидент е на 09.08.2020г. а сигналът е подаден още на другия -10.08.2020 .
От една страна това забавяне от един ден изобщо не може да се счете за
съществено, а от друга страна в показанията си свидетелите убедително
мотивираха защо не са сигнализирали тел. 112 още на същия ден, а именно:
поради изживения страх и уплах те били дезориентирани и не знаели какво да
предприемат, а освен това не познавали законовите процедури и имали
необходимост първо да се консултират, за да разберат какво да предприемат.

От друга страна е също така трайно установено в съдебна практика
положението, че обясненията на подсъдимия имат двойствена правна
природа- като те са едновременно средство за защита и годно доказателствено
средство, чиято доказателствена стойност не може да бъде априори
игнорирана при формиране фактическите изводи на съда. Решаващият състав
следва да ги подложи на внимателна преценка с оглед тяхната логичност,
последователност, вътрешна безпротиворечивост и житейска издържаност,
както и да ги съпостави с целия събран по делото доказателствен материал.
Едва след извършването на всички тези процесуални действия съдът следва
да реши дали да ги кредитира или не.
Така изрично Решение №242/16.04.2020 по дело №1018/2019 на ВКС,
Решение №110/18.07.2019 по дело №472/2019,Решение № 218 от 16.01.2018 г.
по н. д. № 1060 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение,
Решение № 69 от 28.04.2014 г. по нак. д. № 1392 / 2013 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 619 от 26.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 622/2008
г., I н. о, Решение № 453 от 14.12.2009 г. по н.д. № 462/ 2009 г. на Върховен
касационен съд, Решение №173/18.12.2019 по дело №735/2019 на ВКС,
Решение №92/05.07.2018 по дело №298/2018 на ВКС, Решение № 15 от
8.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 2983/2011 г., I н. о. и много други.
С оглед изложените принципни постановки настоящият състав намира,
че обясненията на подсъдимия не следва да бъдат кредитирани в частите, в
които бяха констатирани противоречия с показанията на двете пострадали
лица- Б.и, доколкото се оборват както от тях, така и от показанията на св.
Т.Б., от заключението на СМЕ, а и не съответстват на събраните по делото
писмени доказателства. Особено показателно в тази насока е обстоятелството,
че въпреки твърденията на подсъдимия, че спрямо него било осъществено
физическо посегателство от пострадалите лица (като св. Б. включително го
ритнала в областта на слабините), същият не разполага и не е представил по
делото медицинска документация в подкрепа на тези си изявления.
11
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че в тази им част
обясненията на подсъдимия не намират подкрепа дори в показанията на св.
П.А., който бе допуснат до разпит от съда с оглед гарантиране правото на
защита на подсъдимия, доколкото такова искане е било два пъти отправяно от
неговия защитник на досъдебна фаза.
Във връзка с показанията на св. П.А. следва да се отбележи, че относно
съставомерните по делото обстоятелства същият не възпроизвежда собствени
възприятия, доколкото сам признава, че не е бил очевидец на случилото се.
От друга страна заявява, че подсъдимия не му е разказал нищо за
инкриминирания инцидент, поради което и показанията му не могат да
допринесат за изясняване на съставомерните фактически обстоятелства.

Относно останалите заявени от подсъдимия обстоятелства, които не
влизат в директно противоречие с показанията на пострадалите лица и по
конкретно:
- за това къде живее;
-за гледането на болната му майка;
- за дискомфорта, който причинявал на семейството му вдигания от
пострадалите лица шум;
- за това, че бил правил забележки на работници на пострадалите лица
не съществува пречка за кредитиране обясненията на подсъдимия,
доколкото не се опровергават от нито едно годно доказателство по делото.
Същото се отнася и до показанията св. П.А., с които излага
непосредствени впечатления за гореизложените обстоятелства, за които се
кредитират и обясненията на подсъдимия.
Тази част от показанията на св. А. не могат да се кредитират
единствено досежно заявеното от него обстоятелство, че бил виждал баща си
нееднократно да отправя лично забележки на пострадалия Б., доколкото от
заявеното от свидетеля не може да се направи несъмнен извод дали тези
възприятия са били преди или след инкриминирания инцидент.

Следва да се изложат нарочни мотиви и досежно установяването на
конкретните фрази, с които е извършено престъплението по чл. 144, ал.3 НК.
При разпита си на съдебна фаза, както свидетелят П.Б., така и св. М.Б.
заявиха, че нямат непосредствен и детайлен спомен за конкретните
заканителни думи и фрази употребени от подсъдимия, както и за конкретната
последователност на използваните думи и действия. След това посочиха
примерни фрази и изрази с изричното уточнение, че това са не точните думи
на подсъдимия, а общата им насока и смисъл. Посоченото стана повод за
прочитането на показанията им от ДП в тази част.
На първо място, изрично следва да се отбележи (както вече бе
споменато и по-горе), че липсата на детайлен спомен за конкретните думи и
изрази не може да бъде, каквото и да било основание да се приеме, че двамата
свидетели са непоследователни или колебливи в показанията си, предвид
12
изминалия период от време- една година, за който е изцяло обяснимо и
нормално детайлите да избледнеят.
Още повече, че след прочитане на показанията им:
-двамата изрично заявиха, че поддържат изложеното на ДП и че то
изцяло съответства на действителността;
- се констатира, че заявеното от тях на съдебна фаза, макар и чрез
частично различаващи се думи, изцяло съответства на смисъла и
насоката на заявеното от тях на ДП.
Предвид изричното становище на двамата свидетели, че поддържат
заявеното на ДП и доколкото тези показания са били дадени на по- ранен етап
от производството, когато спомените са били по-пресни, съдът кредитира
именно заявеното от тях на ДП, като следва да се отбележи, че то изцяло
съответства на приетите за установени инкриминирани фрази в
обвинителния акт и във фактическата обстановка възприета от съда.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че защитника и
подсъдимия не изразиха съгласие за прочитане на показанията на двамата
свидетели на основание чл. 281, ал.5 НПК, поради което те бяха прочетени на
основание чл. 281, ал.4 НПК.
Посоченото поставя въпроса за приложимостта на чл. 281, ал.8 НПК,
забраняваща осъдителна присъда да се базира само на показания, прочетени
на основание чл. 281, ал.4 НПК.
Според настоящия случай тази забрана в случая не намира приложение,
доколкото съгласно трайната съдебна практика забраната е приложима,
само ако след прочитане на показанията свидетелят заяви, че не ги
поддържа. Ако заяви, че ги поддържа и препраща към тях те се ползват с
режима на показанията дадени непосредствено пред съда.
Така изрично Решение № 174/10 октомври 2017 г, I НО, наказателно
дело № 656 по описа за 2017г. на ВКС.
Точно такъв е и процесния случай, в който свидетелите Б.и изрично
заявиха, че поддържат заявеното от тях на ДП, още повече че както вече
отбеляза, разликата в заявеното на ДП и на съдебна фаза е само козметична,
но не и смислова.
Освен това в процесния случай осъждането на дееца не се базира само
на показанията на свидетелите от ДП, но и на заявеното от тях на съдебна
фаза, което изцяло кореспондира със събраните по делото писмени
доказателства, заключение на СМЕ и показания на свидетелката Т.Б..

Основно спорно обстоятелство по делото е дели констатираните от
СМЕ увреждания по пострадалия Б. са причинени именно от подсъдимия при
инкриминирания инцидент, като доводите си защитата извежда от
обстоятелството, че СМУ на пострадалия е издадено два дни след
инцидента и възможността нараняванията да са получени през този времеви
интервал, независимо от поведението на подсъдимия.
В тази връзка следва да се напомни, че съгласно константната съдебна
13
практика експертизата не представлява нито доказателство, нито
доказателствено средство, а способ за доказване, лимитиращ система от
действия /проучвания и изследвания/, в обсега на които участващите вещи
лица, използвайки знанията в областта на науката, техниката и изкуството,
способстват за изясняване на обстоятелствата по делото чрез даване на
основани върху доказателствената съвкупност изводи от известни за
неизвестни факти.
Така изрично Решение № 61 от 05.03.2015 г. по нак. д. № 1847/2014 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 229 от 19.06.2015 г. по н. д. № 405 /
2015 г. на Върховен касационен съд, Решение № 116 от 21.02.2012 г. по нак. д.
№ 129/2012 г. на Върховен касационен съд,Решение № 16 от 27.01.2014 г. по
нак. д. № 2176/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение № 507 от
01.11.2010 г. по н.д. № 479/2010 г. на Върховен касационен съд,Решение №
468 от 14.11.2012 г. по нак. д. № 1236/2012 г. на Върховен касационен
съд,Решение № 456 от 05.11.2013 г. по нак. д. № 1642/2013 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 211 от 05.02.2018 г. по н. д. № 1019 / 2017 г. на
Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение.
Точно такъв е и процесния случай, при който на база приложената по
делото медицинска документация и сведенията получени от участващите в
инкриминирания инцидент лица- вещото лице е достигнало до извод, че
нанесените по пострадалия Б. увреждания са причинени по механизма на
действие с твърд, тъп предмет чрез удар или притискане с или върху такъв и
по своите медико биологични характеристики добре отговарят да са
получени при инкриминирания инцидент и на инкриминираната дата.
Действително на изричен въпрос на защитата вещото лице заяви, че
няма как по абсолютно категоричен начин да установи точното време и час на
причиняване на нараняванията. Посоченото според съда е и съвсем нормално
и житейски логично най-малкото, доколкото вещото лице не е очевидец на
инцидента.
Това обаче не означава, че по делото не е несъмнено установено, че
процесните увреждания са причинени именно при инкриминирания
инцидент, като това обстоятелство се доказва от кредитираните показанията
на двете пострадали лица Б.и.
Ролята на вещото лице в процесния случай е не да бъде пряк източник
на релевантни факти, а чрез експертните си изводи да спомогне за
изясняване на въпроса дали показанията на пострадалите в тази им част
са достоверни и правдиви от медицинска и физиологична гледна точка.
Точно този ефект постига и даденото заключение, че констатираните
наранявания по своите медико биологични характеристики добре
отговарят да са получени при инкриминирания инцидент и на
инкриминираната дата, както са посочили свидетелите.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че в събраните гласни
доказателствени средства съществуват незначителни разминавания досежно
14
точното време на подаване на сигнала на пострадалите лица в полицията и
точното време на снабдяване с медицинската документация. Тези
разминавания според съда са изцяло обясними с оглед изминалия дълъг
период от време. От друга страна по делото са налице обективни данни за
тези обстоятелства, като съдът кредитира именно датите и часовете, посочени
в приложените по делото писмени документи- Сигнал вх.№ номер 000-
8755/10.08.2020г., СМУ № 22/2020, лист за преглед в КДБ/СО №
59006/10.08.2020г.

ОТ ПРАВНА СТРАНА ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ПО ЧЛ. 144, АЛ.3
НК.

С оглед установената фактическа обстановка следва да се приеме от
правна страна, че М.А. на 09.08.2020 г., в гр. Пловдив:
-се заканил на П.Б.Б., ЕГН **********, с престъпление против неговата
личност – убийство и това заканване би могло да възбуди основателен страх
за осъществяването му– престъпление по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК;
- се заканил на М.Й.Б., ЕГН: **********, с престъпление против
нейната личност – убийство и това заканване би могло да възбуди
основателен страх за осъществяването му – престъпление по чл.144, ал.3, вр.
ал.1 от НК;

С оглед изричното възражение на защитата, че не било ясно с кои
фрази подсъдимия се заканил на пострадалата М.Б. следва да се посочи, че
заканата може да се отправи:
-както спрямо едно лице, като думите и изразите са отправени само
спрямо него
-така и с едни и същи думи и изрази, но отправени едновременно към
няколко присъстващи лица, като от контекста, в който са изречени става ясно,
че се отнасят за всички тях.
Точно е и настоящия случай.
П-конкретно спрямо пострадалия П.Б. заканата е осъществена:
-както с думи и изрази, които са били насочени само и единствено
към него: „Ще те убия и ще те нарежа на парчета в кофата!“, както че ще
докара количка, ще доубие св. Б. и после ще го сложи в ковчег;
-така и с думи и изрази, които са адресирани и към двете
присъстващи пострадали лица: „Идвам да ви убивам!“„Ще разберете за
какво става дума! Ще видите кой съм аз! Ще ви нарежа цялата фамилия на
парчета и ще ви хвърля в кофата за боклук!“
Именно с последните думи изрази, адресирани и към двамата е
осъществено изпълнителното деяние и спрямо пострадалата Б..

Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че доколкото
престъплението по чл. 144, ал.3 НК е в главата „Престъпления против
личността“ , а личността на всеки отделен човек формира отделен
15
обособен кръг от обществени отношения и представлява самостоятелен
обект на престъпно посегателство, то съвсем правилно са повдигнати две
самостоятелни обвинения за престъпления извършени в съвкупност по
отношение на двете пострадали лица. Съобразена е и забраната продължавано
престъпление да се прилага по отношение на престъпления против личността
на различни граждани- чл. 26, ал.6 НК.
В този смисъл и Решение № 2 от 16.02.2016 г. по н. д. № 1494 / 2015 г.
на Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение, Решение № 199/10.11.2016
г., Второ наказателно отделение, наказателно дело № 719 по описа за 2016 г.
на ВКС.
С фундаментално значение за разкриване на съставомерните белези от
обективна и субективна страна на престъпния състав по чл. 144, ал.3 НК е
Тълкувателно решение № 53 от 18.IX.1989 г. по н. д. № 47/89, ОСНК , като
в същото е прието, че:
- Престъплението по чл. 144, ал. 3 НК - закана с убийство, е
квалифициран състав на престъплението по чл. 144, ал. 1 НК - закана с
престъпление. То се намира в раздел V - "Принуда", а не в раздел I -
"Убийство", от глава II от Наказателния кодекс - "Престъпления против
личността". Затова с чл. 144, ал. 3 НК не се защитава живота на
гражданите, а личната им свобода. С извършване на престъплението се
цели промяна на поведението и действията на заплашения противно на
волята му в исканата от дееца насока;
- За осъществяване на това престъпление от обективна страна се
изисква обективиране чрез думи или действия на закана с убийство спрямо
определено лице, която да е възприета от него и би могла да възбуди
основателен страх за осъществяването му. Не е необходимо лицето
действително да се е изплашило, а само да съществува основание, че
заканата би могла да се осъществи. Преценката следва да се прави по време
на извършване на деянието, а не след минаването на определено време;
-За извършване на престъплението по чл. 144, ал. 3 НК не се изисква в
момента на заканата у извършителя да има оформено решение да
извърши убийство, нито да е действал с годно средство и при условия,
при които резултатът реално може да настъпи. Ако са налице и тези
обстоятелства следва да се мисли за по-тежко престъпление против
личността, а не за обикновена принуда.
- От субективна страна деецът следва да съзнава съдържанието на
заканата и че тя е възприета от заплашения като действителна заплаха.
Всъщност само цитирането на тези задължителни указания на
Върховния съд е достатъчно за разкриване пълната неоснователност на
възраженията на защитата, че подсъдимия нямал намерение да изпълни
заканата си, нито възможност и средства за това, доколкото бил гол и
действал без нож или друго оръжие.

Тези принципни положения са изцяло възприети и преповторени в
16
практиката на ВКС след постановяване на цитираното ТР, като в този
смисъл с буквално цитиране на задължителните указания на ТР 53/1989 са
Решение № 37 от 09.09.2019 г. по н. д. № 39 / 2019 г. на Върховен касационен
съд, 3-то нак. отделение, Решение № 114 от 16.06.2021 г. по н. д. № 347 / 2021
г. на Върховен касационен съд, Решение № 56 от 02.04.2021 г. по н. д. № 105 /
2021 г. на Върховен касационен съд, Решение № 57 от 13.07.2015 г. по н. д. №
1885 / 2014 г. на Върховен касационен съд.
От особено значение са и
- Решение № 112 от 20.03.2013 г. по нак. д. № 49/2013 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 117 от 25.06.2015 г. по н. д. № 86 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение, в които изрично е посочено,
че доколкото според ТР 53/1989 няма изискване деецът реално да се е
уплашил, то няма изискване за съставомерност на деянието и да е
последвала промяна в поведението на пострадалото лице. Това трайно
установено положение е само по себе си достатъчно за обосноваване на
несъстоятелност на тезата на защитата, че деянието било несъставомерно,
доколкото поведението на пострадалите лица не се било променило след
инкриминираното деяние. Още повече, че както ще се изясни по-подробно по
долу, поведението им реално е и променено, тоест законовите изисквания
са преизпълнени.
- Решение № 398 от 02.11.2015 г. по н. д. № 840 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 90 от 04.03.2014 г. по нак. д. № 167/2014 г. на
Върховен касационен съд, в които е разяснено, че доколкото според ТР
53/1989 няма изискване пострадалият реално да се е уплашил, то
обстоятелството, че същият не е побягнал, а е реагирал активно, като е
преборил заканващия се- не изключва съставомерността на деянието. На още
по-силно основание ще е съставомерно деянието, когато пострадалото лице
не е могло да се защити и реагира по какъвто и да било начин на отправената
физическа и вербална агресия, какъвто е настоящия случай.

От приетата за установена фактическа обстановка се установява, че са
налице всички от гореизложените елементи на фактическия състав.
В тази връзка следва да се съобрази, че в трайната практика, приета
след приемането на ТР 53/1989 се приема, че дали определени фрази и
изрази по своето съдържание представляват закани с убийство се
преценява с оглед общо важимите човешки критерии и възприятия за
значението на думите.
Така изрично Решение № 421 от 18.01.2012 г. по нак. д. № 1970/2011 г.
на Върховен касационен съд,
По мнение на настоящия състав всички приети за установени думи и
изрази по тяхното смисъл, съдържание и експресивна натовареност
представляват не каква да е закана с престъпление, а именно закана с
убийство.

17
На следващо място съдът намира, че е налице и предпоставката
заканата да е „реална“, тоест обективно да е от естество да предизвика
основателен страх. Съгласно трайната съдебна практика, постановена в
изпълнение на ТР 53/1989 заканата е реална ако:
с оглед конкретно употребените думи и изрази;
конкретната обстановка и обстоятелства, при които е отправена;
предходните отношения между страните;
и всички други обстоятелства, които могат да имат значение в
процесния случай
пострадалото лице може да възприеме заканата не като хипотетична
и абстрактна, а като действително осъществима.
Така Решение № 386 от 09.10.2012 г. по нак. д. № 1216/2012 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 378 от 04.12.2013 г. по нак. д. № 1473 /
2013 г. на Върховен касационен съд, Решение № 556 от 13.12.2011 г. по нак. д.
№ 2586/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение № 284 от 10.09.2012 г.
по нак. д. № 823/2012 г. на Върховен касационен съд, Решение № 270 от
17.08.2015 г. по н. д. № 586 / 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение №
223 от 30.05.2014 г. по нак. д. № 491/2014 г. на Върховен касационен съд,
Решение №173/05.12.2018 по дело №625/2018 на ВКС, Решение № 455 от
26.10.2010 г. по н.д. № 442/2010 г. на Върховен касационен съд, Решение №
421 от 18.01.2012 г. по нак. д. № 1970/2011 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 189/19 март 2014 г, І НО, касационно дело № 274 по описа за
2014 г на ВКС.

В тази връзка практиката е последователна, че заканата може да се
възприеме като безусловно реална и предизвикваща основателен страх,
ако е съпроводена с реални физически действия (дори без употребата на
оръжие), които могат да се третират като проявна форма на пристъпване към
нейното изпълнение.
Така изрично Решение № 19 от 12.03.2019 г. по н. д. № 860 / 2018 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 162 от 22.04.2013 г. по нак. д. №
417/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение № 240 от 31.08.2012 г. по
нак. д. № 666/2012 г. на Върховен касационен съд, Решение № 567 от
15.12.2012 г. по нак. д. № 1982/2012 г. на Върховен касационен съд, Решение
№41/14.03.2019 по дело №117/2019 на ВКС.
Точно такъв е и процесния случай, в които:
-подсъдимият не само се е заканил с убийство на двамата пострадали и
то с думи, които сами по себе си сочат на достатъчна сериозност на заканата;
-но и предприел конкретни физически действия-избутал пострадалата
Б., хванал в областта на шията пострадалия Б., ударил с юмрук
пострадалия Б., като в резултат от удара същият паднал на земята;
-продължил със заканите дори и след падането на пострадалия Б. на
земята, което наложило пострадалата Б. да му се притече на помощ, като
започне да дърпа подсъдимия и да му обяснява, че ще убие „инвалид“
18
-и двете пострадали лица били физически по-уязвими от подсъдимия,
предвид признатата инвалидност на пострадалия и обстоятелството, че
пострадалата Б. била жена, а подсъдимият мъж.
Всичко гореизложено мотивира настоящия състав да приеме, че
заканата е била реална, тоест обективно е могла да възбуди основателен страх
у двете пострадали лица.
В тази връзка при реално предприето физическо посегателство от стана
на подсъдимия, което не е пренебрежимо по своето естество (хващане за
гушата и удар с юмрук) се явява изцяло ирелевантно обстоятелството, че
същият е бил гол до кръста и не е използвал нож или друго оръжие.

Вече се отбеляза, че съгласно задължителните указания на ТР 53/1989
за съставомерност на деянието изобщо не е необходимо пострадалите
лица реално да са изпитали страх. В случая, обаче се установява, че те са
се уплашили не само за собствения си живот и здраве, но и за тези на
техните деца и внуци, което е обективирано не само в техните изявления, но
и в реално предприетите действия след инцидента:
-веднага заключили вратите на цеха, за да не се върне подсъдимия;
-в продължение на седмици не посещавали цеха след инцидента поради
опасения да не се видят отново с подсъдимия;
-дъщеря им поръчала охрана на цеха;
-още на същия ден провели консултация с познат полицай,а на другия
ден подали официален сигнал в 03 РУ.
Тоест законовите изисквания в случая се явяват дори преизпълнени.
В тази връзка се явява неоснователен доводът на защитата, че заканата
не била възприета от пострадалите лица като реална поради обстоятелството,
че сигнализирали полицията едва на другия ден. От една страна период от
един ден не може да се приеме като закъснение в сигнализиране на
компетентните органи, особено като се има предвид:
- че деянието е извършено в края на работния ден –около 15: 30,
-както и с оглед заявената необходимост пострадалите да проведат
първо консултации с компетентни лица, доколкото не били запознати със
законовия ред за защита на правата си.
От друга страна практиката на ВКС е категорична, че дори много по-
дълги периоди (до два месеца), през които не са сигнализирани
компетентните органи не са от естество да изключат съставомерността на
деянието.
Така Решение № 320 от 29.09.2015 г. по н. д. № 725 / 2015 г. на
Върховен касационен съд.
Следва да се съобрази и Решение №41/14.03.2019 по дело №117/2019 на
ВКС, в което изрично е прието реалност на заканата при положение, че
сигналът в полицията е подаден на следващия ден (точно както е в
настоящия случай), като е разяснено, че от значение е възприятието на
пострадалото лице към момента на деянието, а не кога ще съобщи за
19
него на органите на реда.

Деянието е съставомерно и от субективна страна и то при пряк умисъл
като форма на вината.
В тази връзка следва да се съобрази, че според трайно утвърдените
разбирания в доктрината и практиката, базирани на дадената в чл. 11, ал.2 НК
легална дефиниция при прекия умисъл деецът съзнателно се насочва към
причиняване на съответните обществено-опасни последици, като те са част от
съдържанието на умисъла и го обуславят. Тук е напълно възможно тези
последици да бъдат:
-както крайната цел на дееца, като именно те го мотивират да
предприеме деянието;
-така и една междинна (опосредяваща) цел или елемент от
комплексна цел, или неизбежен междинен или допълнителен резултат, за
които деецът е със съзнанието, че не може да не настъпят от деянието,
доколкото са неизбежен, сигурно настъпващ етап от реализиране на
крайната, главната цел.
В този изричен смисъл Решение №237/30.01.2019 по дело №1051/2018
на ВКС, Решение № 68 от 26.07.2018 г. по н. д. № 169 / 2018 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 18 от 10.V.1971 г. по н. д. № 15/71 г., ОСНК на
ВС.
Така и Наказателно право. Обща част, Александър Стойнов, Сиела
2008, стр.258 и сл.
От друга страна пак според трайната съдебна практика формата на
вината се извежда не от вербалните изявления на подсъдимото лице, а от
характера на реално, обективно извършените действия и обстановката
на тяхното проявление.
Така Решение № 424 от 18.12.2015 г. по н. д. № 968 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 63 от 25.02.2020 г. по н. д. № 149 /
2019 г. на Върховен касационен съд, Решение № 428 от 22.02.2013 г. по нак. д.
№ 1398/2012 г. на Върховен касационен съд.
В този смисъл съдът като съобрази гореизложените принципни
положения и спецификите на конкретния случай и по-конкретно:
-изпитваните от подсъдимия неудоволствени изживявания от вдигания
от пострадалите шум;
-предходно отправяните забележки чрез работниците им, които не са
дали резултат;
- конкретно изречените спрямо двамата пострадали думи и изрази;
-обстановката, в която те са произнесени- докато пострадалите са
продължавали работата си в цеха и отново са вдигали шум;
- предприемането на конкретни физически действия спрямо
физическата неприкосновеност на пострадалия Б.
съдът намери, че:
подсъдимият е съзнавал, че отправя закана с убийство спрямо двамата
20
свидетели;
съзнавал е, че тя предвид съпровождащите я действия по физическо
насилие може да бъде възприета от адресатите й като реална;
целял е именно това възприятие с оглед постигане на по-
генералната си и главна цел да принуди свидетелите Б.и да
преустановят това, което той възприемал като противоправно
поведение от тяхна страна, а именно да преустановят вдигането на шум
от цеха.
От гореизложеното следват два несъмнени извода:
- от една страна стриктно са спазени всички условия за субективна
съставомерност на деянието, така както са разкрити в горецитираните
задължителни указания на ТР 53/1989;
-а от друга са налице и всички характеристики на прекия умисъл във
втората му разновидност, доколкото деецът е третирал обстоятелството, че
отправената закана може да предизвика основателен страх у пострадалите
като един желан от него и неизбежен междинен резултат (или като една
междинна цел), като една необходима стъпка, към постигане на крайната
му цел- поведението им да бъде променено в желаната от него насока.

В тази връзка се явява изцяло неоснователно възражението на защитата,
че подсъдимият нямал за цел да извърши престъпление спрямо подсъдимите,
а да разреши един съществуващ с тях конфликт. Точно обратното, именно
тази изтъквана от защитата цел обуславя извод за съставомерност на
деянието, доколкото както вече се цитира, според ТР 53/1989 субективната
цел, с която се изрича заканата е да се повлияе върху свободната воля на
пострадалото лице, да се принуди то да проемни поведението си под
опасението, че заканата може да се изпълни. В конкретния случай престъпна
е не крайната цел, която деецът си е поставял- да разреши съществуващото
противоречие с пострадалите лица в своя полза, а междинната цел,
междинния резултат, с които той е искал да постигне крайната цел- а именно
чрез посегателство върху тяхната воля, посредством отправената закана.

Не на последно място следва да бъде съобразено, че според трайната
съдебна практика във всеки случай на повдигнато обвинение по чл. 144, ал.3
НК съдът дължи преценка дали се касае за закана с убийство отправена като
такава или до обикновен битов скандал и кавга, като разграничителния
критерий е, че;
-при заканата деецът цели тя да бъде възприета именно като такава,
-докато при кавгата думите се използват спонтанно, импулсивно, в
резултат на афект и носят само висок емоционален заряд и изразяват яд
и гняв, а не цел да предизвикат страх и адресата.
Разграничението обаче следва да се направи на база съвкупна преценка
на всички обстоятелства по делото, включително и предходни отношения
между страните и интензитет на сериозност на отправените думи и
21
съпровождащите ги действия.
Така Решение №175/11.11.2019 по дело №774/2019 на ВКС, Решение №
366 от 11.11.2015 г. по н. д. № 1178 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 419/12 януари 2015 година, трето наказателно отделение,
наказателно дело № 1314/2014 г. на ВКС, Решение № 53 от 23.03.2016 г. по н.
д. № 213 / 2016 г. на Върховен касационен съд
В процесния случай съдът като съобрази:
вида, съдържанието и нивото на експресивност на използваните думи;
обстоятелството, че те са съпроводени с реално физическо
посегателство върху личността на пострадалия Б.;
констатираната вече по-горе цел на подсъдимия чрез отправената
закана да повлияе върху свободната воля на пострадалите и да
промени в своя полза поведението им
намира, че в случая е налице класически случай на закана с
престъпление, под формата на закана с убийство, а не обикновен битов
скандал или кавга.

ОТ ПРАВНА СТРАНА ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 131, АЛ.1,
Т.12 НК.

С оглед установената фактическа обстановка следва да се приеме от
правна страна, че М.А.А. на 09.08.2020 г., в гр. Пловдив е причинил другиму
– на П.Б.Б., ЕГН **********, разстройство на здравето извън случаите на
чл.128 и чл.129 от НК, изразяващо се в контузия на главата, като деянието
е извършено по хулигански подбуди-престъпление по чл. 131, ал.1, т.12, вр.
чл. 130, ал.1 НК.
С основно значение тук е заключението на кредитираната от съда СМЕ,
според което:
-причинената контузия на главата е довела до разстройство на здравето
извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК;
-останалите телесни увреждания, описани в обстоятелствената част на
обвинителния акт и приети за установени от съда, за които не е повдигнато
обвинение- оток и охлузване и кръвонасядане на шията, охлузвания и
кръвонасядания на десен горен крайник са довели само до болка и страдание
по смисъла на чл. 130, ал.2 НК;
-констатираните отоци и кръвонасядания по главата, за които е
повдигнато обвинение, също са довели само до болка и страдание по чл. 130,
ал.2 НК.
При анализа от правна страна на първо място следва да се отбележи, че
съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в
Постановление № 3 от 27.IX.1979 г., Пленум на ВС, при телесните
увреждания е възприет т.нар. принцип на поглъщане, като правната
квалификация на деянието се определя само от най-тежката като вид
телесна повреда, а евентуално причинени допълнителни по-леки форми на
увреждане могат да се отчитат само при индивидуализация на евентуално
22
налагано наказание.
В този изричен смисъл и Решение № 99 от 27.02.2013 г. по нак. д. №
83/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение № 93/10 март 2015 г.,
наказателно дело № 26/2015 година на ВКС
С оглед гореизложеното от значение за правната квалификация на
деянието са само посочените по-горе увреждания, които поотделно и в
съвкупност са довели до разстройство на здравето извън случаите на чл.128 и
чл.129 от НК, а това е само контузията на главата.
Констатираните от СМЕ други по-леки увреждания, довели до болка и
страдание следва да бъдат отчетени само при индивидуализация на
наказателната отговорност, но нямат значение за надлежната правна
квалификация и отговорността на дееца.
В този смисъл нараняванията по шията и ръката правилно са описани в
обвинителния акт само като отегчаващо обстоятелство, без за тях да е
повдигано обвинение.
Неправилно обаче е повдигнато обвинение разстройство на
здравето по смисъла на чл. 130, ал.1 НК да е причинено и с нанесените
отоци и кръвонасядания по главата, за които СМЕ е категорична, че са
довели само до болки и страдания, поради което подсъдимият следва да
бъде частично оправдан само по това обвинение.
Изводът, че контузията на главата е довел до лека телесна повреда по
смисъла на чл. 130, ал.1 НК се явява в унисон със задължителната практика
на ВС- ППВС 3/1979, в точка 15 от което е посочено:
„ Този вид телесна повреда изисква да е налице разстройство на
здравето извън случаите на тежка и средна телесна повреда. Законът има
предвид всички увреждания на организма, които са довели до болестно
състояние, без то да е продължително, постоянно, трайно или временно
опасно за живота. Касае се за кратковременно разстройство на здравето,
изразяващо се в леко увреждане на анатомическата цялост на организма
или тъканите, както и по-леки изменения във физиологическите функции
извън болката и страданието. В практиката на съдилищата правилно се
приемат за леки телесни повреди с разстройство на здравето случаите на
чл. 128 и 129 НК…наранявания на кожата, насиняване на части на тялото,
счупване на носни костици, изгаряния от по-лека степен, леки навяхвания на
крайниците, мозъчно сътресение без загуба на съзнанието, контузни рани и
много други“.
От посоченото и предвид установеното при доказателствения анализ
авторство на деянието следва, че престъплението е доказано от обективна
страна.

Телесната повреда е нанесена с пряк умисъл като форма на вина. Тук
следва да се съобрази и спецификата на умисъла при посегателствата срещу
личността. Както доктрината, така и съдебната практика са последователни в
становището, че за умисъла при телесните повреди е характерна известна
23
неопределеност - деецът цели последици от даден вид /с неконкретизирано
съдържание/, като не съзнава в каква степен ще засегне охраняваните
обществени отношения, и той реализира действия за постигане на различни
резултати, като иска настъпването, на който и да е от тях.
Така Решение № 11 от 22.01.2016 г. по н. д. № 978 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение № 24 от 05.05.1996 г. по н.д. №
452/96 г., I н.о. Решение № 32 от 11.03.1991 г. по н. д. № 868/90 г. на
Върховен съд на РБ, I н. о., Решение № 48 от 03.02.2012 г. по нак. д. №
3099/2011 г. на Върховен касационен съд.
Също така съгласно трайната съдебна практика за формата и
съдържанието на умисъла при телесните повреди се съди от средствата, с
които е извършено деянието, от броя, насоката, силата и интензивността на
ударите, от мястото на нараняването и неговата уязвимост, от разстоянието,
от което се посяга на жертвата, медико-биологичните особености на
причинените на жертвата наранявания, както и от комплексната оценка на
всички обстоятелства за извършеното престъпление, включително и
предшестващото поведение на виновния и пострадалия.
Така Решение № 395 от 03.12.2014 г. по нак. д. № 1223/2014 г. на
Върховен касационен съд., Решение № 11 от 22.01.2016 г. по н. д. № 978 /
2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак., Решение № 417 от 11.12.2015
г. по н. д. № 905 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение,
Решение № 413 от 23.03.2016 г. по н. д. № 1455 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение № 18 от 10.V.1971 г. по н. д. №
15/71 г., ОСНК, Решение № 72 от 18.III.1977 г. по н. д. № 25/77 г., II н. о.,
Решение № 71 от 7.III.1979 г. по н. д. № 38/79 г., II н. о., Решение № 48 от
03.02.2012 г. по нак. д. № 3099/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение
№ 544 от 09.01.2013 г. по нак. д. № 1844/2012 г. на Върховен касационен съд,
С оглед гореизложеното и като съобрази, дадените от ВКС критерии и
особеностите на конкретния случай:
- касае се за причинена контузия на главата, представляваща
разстройство на здравето, извън чл. 128 и 129 НК;
- увредата е нанесена чрез директен удар с юмрук в областта на
главата от изключително близко разстояние;
- нанасянето на съставомерната повреда е съпътствано от други актове
на физическа агресия- стискане за шията с другата ръка и избутване;
-нанасянето на съставомерната повреда е предшествано и последвано от
отправяне на закани с убийство, чието продължение може да се счита, че
представлява;
настоящият състав намери, че подсъдимият е действал с пряк
неопределен умисъл за причиняване на телесна повреда, като в
конкретния случай следва да отговаря за реално причинения резултат, а
именно лека телесна повреда по 130, ал.1 НК.

Налице е и квалифициращият белег деянието да е причинено по
24
хулигански подбуди. Още в Постановление № 2 от 16.12.1957 г. на Пленума
на ВС, изм. и доп. с ПП № 7 от 06.07.1987 г. касаещо някои въпроси за
умишлените убийства са разграничени две хипотези, при които са налице
хулигански подбуди . Тези две хипотези са възприети и в последваща
казуална практика на ВКС.
Отразените в постановлението постулати за убийството по хулигански
подбуди са приложими и по отношение на телесната повреда, извършена по
същите подбуди.
Първата хипотеза е налице, когато телесната повреда е
предшествана или съпроводена от хулигански действия, които са
подтикнали дееца да я причини. Тогава предшестващите и съпровождащите
хулигански действия се обхващат от състава на телесната повреда, ако са
извършени с едно деяние. Когато са извършени по различно време и с
отделни деяния, налице е реална съвкупност. Във всеки случай преценката
дали е налице първата хипотеза на телесна повреда по хулигански подбуди
изисква изследване на действията, които предшестват или съпътстват
посегателството срещу личността.
Тези действия може да са насочени както срещу същото лице , на
което се нанася телесна повреда, но може и да имат съвсем различен обект
(викове, псувни, ругатни, неприлични жестове, чупене на имущество,
предизвикване на скандал на публично място и др.), като причиняването
на телесната се явява резултат или своеобразна кулминация на тези
непристойни действия.
Така Решение № 144 от 25.11.2020 г. по н. д. № 798 / 2020 г. на
Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение , Решение № 518 от 29.04.2013
г. по нак. д. № 1733/2012 г. на Върховен касационен съд, Решение № 429 от
09.11.2010 г. по н.д. № 384/2010 г. на Върховен касационен съд, Решение №
397 от 28.09.2010 г. по н.д. № 356/2010 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 42 от 17.03.2009 г. по нак. д. № 661/2008 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 74 от 26.02.2009 г. по нак. д. № 686/2008 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 117 от 15.04.2009 г. по нак. д. №
73/2009 г. на Върховен касационен съд, Решение № 342 от 31.V.1969 г. по н.
д. № 228/69 г., II н. о., Решение № 510 от 22.IX.1971 г. по н. д. № 380/71 г., II
н. о., Решение № 532 от 27.ХII.1976 г. по н. д. № 527/76 г., II н. о., Решение №
131 от 13.06.2016 г. по н. д. № 446 / 2016 г. на Върховен касационен съд,
Втората основна хипотеза според ППВС 2/1957 на хулигански
подбуди е налице, когато:
- убийството/телесната повреда не са съпътствани от хулигански
действия, извършени при условията на идеална съвкупност;
-но пък за сметка на това телесната повреда е причинена по мотиви,
изразяващи явно неуважение към обществото, пренебрежение към
правилата на общежитието и телесната неприкосновеност.
Типични примери на втората хипотеза са случаите, когато телесната
повреда е причинена:
25
- с цел да се демонстрира на жертвата, че не е недосегаема и може да
бъде наказана от дееца. Така Решение № 401/10 ноември 2014 г., първо
наказателно отделение, наказателно дело № 1247/2014 година/,
- с цел да се наложи собственото чувство за обществен ред и
справедливост, лично да се въздаде незабавно възмездие. Така Решение
96/2017 по н.д 278/2017 на ВКС, Решение № 264 от 26.06.2014 г. по нак. д. №
361/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение № 275 от 27.07.2011 г. по
н.д. № 1504/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение № 177 от
10.04.2018 г. по н. д. № 709 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак.
отделение, Решение № 156 от 7.VI.1995 г. по н. д. № 562/94 г., I н. о,
- като проявна форма на чувство за собствена непогрешимост и
пълна невъзприемчивост към критика от други лица, въпреки че тя е
основателна. Така Решение №103/06.04.2015 по дело №1876/2014 на ВКС,
Решение № 192 от 26.06.2012 г. по нак. д. № 510/2012 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 285 от 25.06.2012 г. по нак. д. № 824/2012 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 252/11 юни 2015 г., първо наказателно
отделение, наказателно дело № 520/2015 година, Решение № 144 от
20.05.2014 г. по нак. д. № 350/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение
№ 475 от 01.12.2008 г. по нак. д. № 496/2008 г. на Върховен касационен съд.
-при изземване на правосъдието в собствени ръце. Така Решение
№145/08.07.2019 по дело №534/2019
-с цел да се демонстрира и силово да се докаже собственото величие,
надмощие и превъзходство (включително и физическо) . Така Решение №
142 от 02.11.2020 г. по н. д. № 543 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 1-во
нак. отделение, Решение № 513 от 03.12.2013 г. по нак. д. № 1850/2013 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 252/11 юни 2015 г., първо наказателно
отделение, наказателно дело № 520/2015 година, Решение № 144 от
20.05.2014 г. по нак. д. № 350/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение
№ 219 от 20.05.2014 г. по нак. д. № 522/2014 г. на Върховен касационен съд
-ако агресията е ескалирала в резултат от незначителен повод, като
интензитета на проявената агресия явно не съответства на
провокиращия инцидент. Така Решение № 278 от 26.06.2014 г. по нак. д. №
735/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение №253/ 21 декември 2016
год., трето наказателно отделение наказателно дело № 927/2016 год.
- ако е демонстриран стремеж за саморазправа (включително и
брутална) с всеки, който е на различно мнение от това на дееца. Така
Решение № 426 от 29.11.2012 г. по нак. д. № 1526/2012 г. на Върховен
касационен съд
-ако на пострадалото лице е нанесен толкова брутален и жесток
побой на публично място, че деецът по неизбежност съзнава, че с
действията си освен посегателство срещу личността извършва и
брутална демонстрация срещу обществените порядки. Така Решение №
144 от 09.11.2020 г. по н. д. № 523 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 1-во
нак. отделение, Решение № 475/ 08 април 2015 година,н.д № 1791/2014 на
26
ВКС, Решение № 469 от 12.11.2009 г. по н.д. № 496/ 2009 г. на Върховен
касационен съд
-с цел да отмъсти за това, че му е било отказано право, което деецът
неоснователно счита, че притежава (да бъде почерпен в питейно
заведение). Така Решение № 201 от 6.06.1986 г. по н.д. № 203/85 г., I н.о.
-ако деецът чувства, че чрез самото посегателство срещу личността
на гражданите, той дава изява на себе си, намира себереализация. В тези
случаи деецът изпитва удовлетворение от антисоциално поведение само
по себе си, като убийството или телесната повреда се явяват реализация
именно на този стремеж за личностно удовлетворение чрез антисоциално
поведение. Така Решение № 567 от 24.Х.1975 г. по н. д. № 551/75 г., I н. о.
-при включване в масов бой на публично място поради
криворазбран стремеж да се помогне на приятел (но без да са налице
условията за неизбежна отбрана). Така Решение №410/04.12.2013 по дело
№1479/2013 на ВКС, НК, II н.о, Решение № 257 от 15.07.2013 г. по нак. д. №
840/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение № 513 от 03.12.2013 г. по
нак. д. № 1850/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение № 637 от
27.02.2013 г. по нак. д. № 2192/2012 г. на Върховен касационен съд.
Важно е да се уточни, че посочените примери за наличието на
втората хипотеза да алтернативни, а не кумулативни, като при всяка една
от тях са налице хулигански подбуди и не е необходимо да се установяват
белезите кумулативно на няколко от тях.

В случая само цитирането на задължителните постулати на ППВС
2/1957 е достатъчно, за да се обоснове пълната несъстоятелност на
твърдението на защитата, че хулигански подбуди били налице, само ако те са
предшествани или съпътствани от хулигански действия, чието продължение
доразвитие са. Това представлява само първата от двете алтернативни
хипотези, когато са налице хулигански подбуди . Наистина тази първа
хипотеза е неприложима в процесния случай. Изцяло приложима е обаче
втората алтернативна хипотеза.
Особено показателно в тази насока е Решение № 441 от 07.11.2011 г. по
нак. д. № 2198/2011 г. на Върховен касационен съд, в което изрично е
посочено, че не е необходимо хулиганските подбуди да са проявени в
хулигански действия, различни от тези с които е нанесена самата телесна
повреда.

Отново във връзка с възраженията на защитата следва да се отбележи,
че отдавна е преодоляно становището, доминиращо в практиката на ВКС
до началото на 21 век, че наличието на личен мотив или на предходни
конфликти между подсъдим и пострадал винаги и по дефиниция
изключвало хулиганските мотиви. В тази връзка следва да се посочат:
- Решение № 446 от 14.11.2008 г. по нак. д. № 433/2008 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 487 от 25.11.2013 г. по нак. д. № 1678/2013 г. на
27
Върховен касационен съд, Решение № 425/ 22 декември 2015 година,
касационно дело № 1169 / 2015, Решение №65/2010 г. на ВКС по н.д. №
718/09 г., I н.о, Решение № 441 от 07.11.2011 г. по нак. д. № 2198/2011 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 255 от 03.07.2015 г. по н. д. № 544 /
2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение № 83 от
21.02.2013 г. по нак. д. № 71/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение
№ 42/24 март 2014 година, първо наказателно отделение, касационно дело №
2301/2014, Решение № 575 от 04.01.2012 г. по нак. д. № 2428/2011 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 8 от 25.02.2015 г. по нак. д. №
1728/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение № 122 от 17.03.2011 г. по
н.д. № 52/2011 г. на Върховен касационен съд, в които изрично е посочено, че
личния мотив не винаги изключва хулиганските подбуди, като двете се
напълно съвместими от психологическа гледна точка.
- Решение № 156 от 7.VI.1995 г. по н. д. № 562/94 г., I н. о., в което е
прието, че когато подсъдимия (макар и основателно) направи забележка на
пострадал как си върши работата, пострадалият реагира на забележката и
след това подсъдимият убие пострадалият са налице хулигански подбуди,
доколкото подсъдимият е демонстрирал стремеж силово да наложи
правотата на своите възгледи на всяка цена.
- Решение 96/2017 по н.д 278/2017 на ВКС е прието, че са налице
хулигански подбуди, при ескалация на чисто личностен конфликт с цел
да се утвърди и наложи собственото чувство за справедливост

Във всички горецитирани решения е изведен общия разграничителен
критерий, а именно във основа на комплексна преценка на спецификите
на конкретния случай да се прецени:
-дали умисълът на дееца е останал само в рамките на желание за
посегателство над личността;
-или макар първоначалния мотив да е бил чисто личностен, той се
е доразвил, ескалирал е и се е трансформирал в стремеж чрез
посегателството над личността да се демонстрира, че деецът е над
установените норми за човешко общуване и обществен ред.
Обстоятелство, което задължително следва да бъде съобразено като част
от съвкупния комплекс от фактори е настойчивостта и интензитета на
действията на подсъдимия, които могат да бъдат показателни за
съдържанието на неговия умисъл.
Така изрично и Решение № 242 от 11.06.2013 г. по нак. д. № 611/2013 г.
на Върховен касационен съд, Решение № 575 от 04.01.2012 г. по нак. д. №
2428/2011 г. на Върховен касационен съд.
Особено показателна за възможността личностните мотиви да се
съчетаят с хулиганските е трайната съдебна практика, която приема, че когато
при движение по пътищата пострадалият неправомерно засече пътя на
подсъдимия, а той афектиран го преследва, принудително спира движението
му, а впоследствие се саморазправя с него физически- са налице хулигански
28
подбуди. В случая първоначалния мотив е чисто личностен и то породен
от неправомерното поведение на пострадалия. В хода на ситуацията обаче
той ескалира и прераства в желание за саморазправа, за демонстрация и
силово налагане на собственото чувство за справедливост, за доказване
не по надлежния ред, че жертвата не може да остане безнаказана,
доколкото подсъдимият е иззел в собствени ръце защита на опазване на
обществения ред и незабавно ще въздаде сам дължимото според него
възмездие.
Така изрично Решение № 18 от 09.04.2020 г. по н. д. № 1028 / 2019 г. на
Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение, Решение № 156 от 21.04.2015
г. по н. д. № 320 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение
ВКС, Решение № 446 от 14.11.2008 г. по нак. д. № 433/2008 г. на Върховен
касационен съд
Също така показателно е и Решение № 590 от 27.ХII.1984 г. по н. д. №
620/84 г., I н. о, в което е разяснено, че са налице хулигански подбуди, ако
деецът цели да се саморазправи на всяка цена с подсъдимия, въпреки
намесата на трети лица, които се опитват да успокоят и ситуацията. В
случая хулиганския мотив е съвместим дори с предшестващото провокативно
поведение на пострадалия, именно което е станало причина за възникване на
конфликта.

В процесния случай:
от доказателствата се установява, че между подсъдимия и пострадалите е
била налице конфликтна ситуация/противоречие, предизвикани от
неприемливото според подсъдимия поведение на пострадалите, които
вдигали шум при работата си в цеха;
първоначално конфликтът бил само задочен, като в семейството на
подсъдимия били формирани неудоволствени изживявания, които обаче
не били споделяни с пострадалите;
впоследствие конфликтът загубил задочния си характер, като
подсъдимия отправил забележки към пострадалите посредством техни
работници;
отправените забележки, обаче не дали нужния резултат, като въпреки
това подсъдимият пренебрегнал установения ред за разрешаване на
конфликти между граждани и не подал официален сигнал до
компетентната институция;
вместо това той решил да вземе правосъдието в свои ръце, бързо и
ефективно да наложи собственото си чувство за ред и справедливост
и чрез брутална демонстрация на съчетана физическа и вербална
агресия да докаже на пострадалите че не са безнаказани и не могат да
продължават поведение, което влиза в противоречие със собствените
възприятия на подсъдимия за редно и нередно;
в изпълнение именно на тези свои стремежи подсъдимия нанесъл
инкриминираната телесна повреда, която била съпроводена и със закани
29
с убийство към двете пострадали лица;
особено показателни за тези стремежи на подсъдимия са начинът и
обстановката на извършване на инкриминираните деяние- същият
безпардонно влиза непоканен в цеха на пострадалите лица, гол до
кръста, неотговаря на техните поздрави и заявено желание за мирно
разрешаване на конфликта;
също толкова показателна е и употребената от подсъдимия фраза,
надлежно очертана в обвинителния акт: „Ще разберете за какво става
дума! Ще видите кой съм аз!, която ясно демонстрира възприятието
му за самия себе си-като субект стоящ над обществения ред и
порядки и като човек, който може безнаказано да въздава
собствената си справедливост, дори на цената на извършване на
престъпление чрез вербална и физическа агресия;
Следва да бъде съобразена и настойчивостта в действията на
подсъдимия, който е продължил с агресивните си действия въпреки
призивите на пострадалите лица да ги преустанови и многократно
заявеното желание от тях за мирно разрешаване на случая, което е
демонстрация за желанието на подсъдимия за саморазправа на всяка
цена и за силово, а не по друг начин налагане на собствените му
разбирания;
Следва да се съобрази и интензитета на посегателство-блъскане, хващане
за шията, удар с юмрук в лицето, като тези действия са съпроводени с
извършено в съвкупност престъпление по чл. 144, ал.3 НК и то спрямо
две присъстващи лица.
Всичко гореизложено по един недвусмислен начин демонстрира, че
подбудите на подсъдимия са били именно хулигански във втората
алтернативна хипотеза съгласно задължителните указания на ППВС 2/1957.
Този извод се намира в пълен унисон и с трайното разбиране на цитираната
съдебна практика след приемане на ППВС 2/1957, че деецът цели да покаже
явно неуважение към обществото и когато стремежът му е да докаже, че
той стой над общо установения ред за разрешаване на конфликти, че той
е вездесъщ, че може безпрепятсвано и безнаказано да въздава
справедливост и то собственото си разбиране за нея, независимо, че това
може да е чрез извършване на престъпление.

Неоснователен е доводът, че хулиганските подбуди не били налице,
доколкото деянието не било извършено на публично място. Още с т.5 от
ППВС 2/1974 е прието, че законът не е въздигнал публичността на
мястото на извършване на деянието в признак дори на престъплението
по чл. 325 НК. Затова правилно се приема, че е налице хулиганство и
тогава, когато хулиганските действия не са извършени на публично
място, но след това са станали достояние или могат да станат достояние
и на други лица.
На още по-силно основание това е важимо за телесната повреда по
30
хулигански подбуди и то във втората хипотеза според ППВС 2/1957, когато
не са налице съпътстващи или предшестващи хулигански действия.
Така изрично Решение № 425/ 22 декември 2015 година, касационно
дело № 1169 / 2015 на ВКС.
Още повече, че в случая се установи, че след инцидента действията
станали достояние на трети лица- приятели и познати на пострадалите,
тяхната дъщеря и полицай, с когото е извършена консултация.

Действително, както правилно изтъква защитата, генезиса на
конфликта е в поведението на пострадалите лица, които вдигали значително
количество шум. В този смисъл са обществено оправдани изпитваните
неудоволствени изживявания от страна на подсъдимия. Неприемливи и
престъпни, обаче са методите и средствата, по които той е желаел да разреши
конфликта, като именно желанието това да стане чрез изземване на
правосъдието в свои ръце и налагането не по установения ред на
собственото чувство за справедливост консумира признака хулигански
подбуди.
В тази връзка следва да се посочи и че съгласно трайната съдебна
практика хулиганските подбуди са изцяло възможни, дори генезиса на
конфликта да се крие в известно провокативно поведение от страна на
пострадалото лице.
Така Решение № 226 от 22.07.2011 г. по нак. д. № 1210/2011 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 532 от 27.ХII.1976 г. по н. д. № 527/76
г., II н. о., Решение № 177 от 10.04.2018 г. по н. д. № 709 / 2017 г. на Върховен
касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение № 18 от 09.04.2020 г. по н. д. №
1028 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение, Решение №
156 от 21.04.2015 г. по н. д. № 320 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро
нак. отделение ВКС, Решение № 446 от 14.11.2008 г. по нак. д. № 433/2008 г.
на Върховен касационен съд, Решение № 590 от 27.ХII.1984 г. по н. д. №
620/84 г., I н. о.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи и че действително,
както правилно изтъкна защитата, и в по-новата практика на ВКС са налице
редица случи, когато дори при телесна повреда нанесена на публично място е
приемано, че умисълът обхваща само нанасяне на телесна повреда, но не и
демонстрация спрямо обществения ред, морал и нравственост. Основният
разграничителен критерий обаче на тези случаи с процесния е, че:
-в тях деянието е извършено от спонтанно възникнало раздразнение,
яд, неприязън, желание за отмъщение или саморазправа, което възниква
внезапно и импулсивно, като по характер, настойчивост и интензитет
действията не позволяват да се приеме, че деецът цели да демонстрира
собствената си безнаказаност и вездесъщност;
-точно обратното в процесния случай- се касае за тлеещ и
продължителен конфликт, за постепенно нарастващи неудоволствени
31
изживявания у подсъдимия и осъзнат стремеж конфликтът да се разреши
чрез собствените действия на подсъдимия ( включително чрез
извършване на престъпление), като не се използва надлежния ред
(въпреки реалната възможност за това).
Така Решение № 245/15.03.2017 г., второ наказателно отделение,
наказателно дело № 944/2016 г. по описа на ВКС, Решение №253/ 21
декември 2016 год., трето наказателно отделение наказателно дело №
927/2016 год. на ВКС, Решение № 398 от 25.10.2013 г. по нак. д. № 1456/2013
г. на Върховен касационен съд, Решение № 372 от 07.01.2016 г. по н. д. № 805
/ 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение № 482 от 18.03.2009 г. по нак.
д. № 486/2008 г. на Върховен касационен съд, Решение № 306 от 18.07.2011 г.
по нак. д. № 1646/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение № 52 от
19.II.1981 г. по н. д. № 3/81 г., II н. о.

ПО ВИДА И РАЗМЕРА НА НАКАЗАНИЕТО:

За престъплението по чл. 144, ал.3 НК се предвижда наказание
лишаване от свобода до шест години.
За престъплението по чл. 131, ал.1, т.12 НК, вр. ал.130, ал.1 НК
наказанието е до три години лишаване от свобода.

Като смекчаващи вината обстоятелства относими и към трите
повдигнати обвинения съдът отчете липсата на предходна съдимост на
подсъдимия, липсата на данни за други негови противообществени прояви,
добрите му характеристични данни (трудово и семейно ангажиран), както и
обстоятелството, че до инкриминирания конфликт все пак се е достигнало
след известно поведение на пострадалите, което било възприемано от
подсъдимия като неправомерно- вдигали шум от наетия у тях цех, който
причинявал дискомфорт на подсъдимия и семейството му.
Последното обстоятелство съдът цени като смекчаващо предвид трайно
установените разбирания в теорията и съдебната практика, че „смекчаващи
обстоятелства“ са факти от действителността , които не са предвидени в
закона, но са от естество да улеснят формирането на вината, защото
благоприятстват протичането на психически процеси, които водят до
вземане на решение за причиняване на телена повреда.
В този смисъл- Ал. Стойнов, цит. съч., дял четвърти, глава трета,
„Общи правила за определяне на наказанието“.
В този изричен смисъл и Решение № 424 от 18.12.2015 г. по н. д. № 968
/ 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение, Решение № 178/26
септември 2017 г, касационно дело № 648 по описа за 2017 г. на ВКС,
Решение № 178/26 септември 2017 г, касационно дело № 648 по описа за 2017
г. на ВКС, Решение № 188 от 28.IV.1982 г. по н. д. № 187/82 г., I н. о.
В този смисъл формираните неудоволствени изживявания в резултат от
поведението на пострадалите, което подсъдимия е възприемал като
противоправно, са именно от такова естество, че да улеснят формирането на
32
решение за предприемане на закана по чл. 144, ал.3 НК и нанасяне на телесна
повреда.

Като отегчаващи обстоятелства относими и към трите обвинения
съдът отчете:
-причинения тежък несъставомерен резултат в резултат от
съвкупното действие на трите престъпления-пострадалите Б.и преживели
шок, силен страх, което променило ежедневието им, като в продължение на
седмици не ходили на работа и изпивали опасения за собствената, но и на
семейството им безопасност.
-по- уязвимото положение на двамата пострадали в сравнение с това на
подсъдимия (св. М.Б. е жена, а св. П.Б. инвалид с 60 % нетрудоспособност) ,
което обективно е било от естество да формира у него контрамотив срещу
извършване на престъпните деяния;
-проявената престъпна упоритост, проявена в довършване на деянията,
въпреки молбите на св. Б. да преустанови агресивното си поведение и
настоятелните опити на св. Б. да го убеди, че не желае конфликти и да
разрешат противоречията си по-мирен начин.
Във връзка с последните две обстоятелства следва да се отчете трайно
утвърденото в доктрината и съдебната практика становище, че като
отегчаващи обстоятелства следва да се отчитат всички факти от
действителността, които не са предвидени в закона и които обективно
пречат на формирането на вината, защото са обективно от естество да
препятстват вземането на решение за извършване на деянието, като
въпреки това тяхно въздействие като контрамотив, деецът го е извършил.
В този смисъл- Ал. Стойнов, цит. съч., дял четвърти, глава трета, „Общи
правила за определяне на наказанието“.
Така и Решение № 544/ 20 януари 2014 г, Наказателна колегия, II н.о., н.
дело № 1923/2013 год. на ВКС, Решение №246/27.01.2020 по дело
№1067/2019 на ВКС.

Следва да се отчете и трайната съдебна практика, приемаща, че като
отегчаващи обстоятелства следва да се отразят всички особености на
конкретно извършеното престъпление, които надхвърлят минимално
необходимото за съставомерност на деянието.
Така Решение № 285 от 11.09.2015 г. по н. д. № 948 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, Решение №17/20.02.2020 по дело №1180/2019,
Решение № 52 от 01.06.2015 г. по н. д. № 11 / 2015 г. на Върховен касационен
съд, Решение № 631 от 15.01.2003 г. по н. д. № 525/2002 г., III н. о. на ВКС,
Решение №229/22.01.2020 по дело №850/2019, Решение № 65 от 5.02.2010 г.
на ВКС по н. д. № 708/2009 г., НК, III н. о, Решение №248/22.01.2020 по дело
№863/2019 на ВКС, Решение №129/16.09.2019 по дело №530/2019 на ВКС,
Решение № 48 от 08.05.1995 г. по н.д. № 634/94 г., II н.о. на ВКС, Решение
№104/13.06.2018 по дело №340/2018 на ВКС, Решение №175/15.10.2019 по
33
дело №713/2019 на ВКС, Решение № 27/07.02.2017 г., Второ наказателно
отделение, наказателно дело № 1295 по описа за 2016 г. на ВКС, Решение
№167/19.12.2019 по дело №678/2019 на ВКС и много други.

В този смисъл като отегчаващо обстоятелство само за
престъплението по чл. 131, ал.1, т.12 НК следва да се отчете
обстоятелството, че наред със съставомерното увреждане, деецът е
причинил и три самостоятелни по-леки увреждания довели само до болки
и страдания- в областта на главата, шията и ръката. Както вече бе отбелязано
тези по-леки увреждания се поглъщат при определяне на правната
квалификация, но следва да се отчетат при индивидуализация на наказанието
Отново като отегчаващо обстоятелство само за престъплението по чл.
131, ал.1, т.12 следва да се отчете нейния вид- контузия на главата, което
увреждане носи има далеч по-голяма степен на обществен опасност от
увреждания със същата квалификация, но по други части на тялото.
Като отегчаващо обстоятелство само за двете престъпления по чл. 144,
ал.3 НК съдът отчита интензитета на експресивност и смислова
натовареност на употребените заканителни думи, които надхвърлят
минимално необходимото за съставомерност на деянието.
В тази връзка следва да се съобрази, че отправените спрямо пострадалия
Б. закани са с по-висок интензитет на заплашителност и експресивност в
сравнение с тези, с които е извършено престъплението спрямо св. Б., което
предопределя за престъплението по чл. 144, ал.3 НК извършено спрямо П.Б.
да се определи по-високо наказание в сравнение с това определено за
престъплението по чл. 144, ал.3 НК извършено спрямо М.Б..

При преценка на всички гореизложени факти настоящият състав
споделя трайната практика на ВКС, че при индивидуализацията на
отговорността няма място за механичен формален подход при
съпоставката между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не
става въпрос за математически величини, а за различни фактически
констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на
обществена опасност на деянието и дееца.
В този смисъл при отчитане съотношението между тях следва се
съобразява не само техният брой, но и тяхната специфика и относителна
тежест.
В този изричен смисъл Решение №146/05.02.2020 по дело №653/2019,
Решение №144/20.02.2019 по дело №598/2018 на ВКС, Решение
№75/21.08.2018 по дело №327/2018 на ВКС, Решение № 37 от 28.03.2017 г. по
н. д. № 93 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение
№90/18.09.2018 по дело №329/2018 на ВКС, Решение № 208/29 ноември 2018
г., I НО, наказателно дело № 600 по описа за 2018г.

Съобразявайки гореизложените принципни положения съдът намира, че
34
и за трите престъпления следва да се определи по наказание по реда на чл. 54
НК, но при превес на смекчаващите обстоятелства, като при отчитане и на
индивидуалните особености и степен на обществена опасност на всяко
едно от престъпленията за тях следва да се определят наказания както
следва:
за извършеното спрямо П.Б.Б. престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от
НК- една година и три месеца лишаване от свобода;
за извършеното спрямо М.Й.Б. престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от
НК- една година лишаване от свобода;
за извършеното спрямо П.Б.Б. престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр.
чл. 130, ал. 1 от НК- една година лишаване от свобода.
Съдът намира, че така отмерените наказания ще съдействат за
постигане целите, както на генералната, така и на специалната превенция, без
същевременно прекомерно да се засягат правата на подсъдимия.
Същевременно съдът намира, че не са налице условията за определяне
на наказанието по чл. 55 НК за нито едно от извършените престъпления. По
делото не е налице нито едно изключително по характера си смекчаващо
обстоятелство, а освен това техния брой не надхвърля обичайното. Осен това
са констатирани и значителни като брой отегчаващи вината обстоятелства,
което налага извод, че у дееца би останало чувство за безнаказаност, ако
наказанието се определи под законовите предели.
Още повече, че по делото отсъстват такива типични за приложението на
чл. 55 НК смекчаващи вината обстоятелства като признание на вината и
изразено съжаление за стореното, които индикират на един вече започнал
поправителен процес и позволяват употребата на минимално количество
наказателна репресия.

На основание чл. 23 НК на подсъдимия следва да се определи едно
общо най-тежко наказание в размер на една година и три месеца лишаване
от свобода.
Съдът, като съобрази:
броя на осъжданията, включени в съвкупността, а именно три;
размера на наложените наказания по осъжданията включени в
съвкупността- едното, от които е една година и три месеца, а другите две
по една година лишаване от свобода;
факта че трите престъпления са насочени срещу личността на две
отделни лица и същевременно засягат едновременно, както
обществените отношения гарантиращи телесната неприкосновеност и
здравето на гражданите, така и тези свързани със свободното
волеобразуване;
и най-вече мотивите и подбудите за извършване на деянието-
желанието на подсъдимия да се саморазправи с пострадалите лица, в
резултат от оформеното убеждение, че същият може безпрепятсвано
силово да налага собственото си чувство за обществен ред и
35
справедливост, без да се съобразява с установения за това ред
намери, че за поправяне и превъзпитание на подсъдимия се налага
определеното общо най-тежко наказание да бъде завишено по реда на чл. 24
НК, като в противен случай у същия би се укрепило вече създаденото и
реално изпитвано чувство на безнаказаност, което би минирало
постигане на целите на наказанието.
Същевременно предвид липсата на други противообществени прояви
съдът намира, че изискването за пропорционалност налага завишаването да
е минимално, поради което определеното общо най-тежко наказание следва
да се увеличи само с два месеца от една година и три месеца лишаване от
свобода на една година и пет месеца лишаване от свобода.
Именно този размер на наказанието съдът счита, че кореспондира на
степента на обществена опасност на цялата съвкупна престъпна дейност.

Предвид липсата на предходна съдимост и на предходни
противообществени прояви, съдът не намира за необходимо наложеното
наказание лишаване от свобода да бъде изтърпяно ефективно, като счита, че
за поправянето и превъзпитанието на дееца ще е достатъчно отлагането му на
основание чл. 66 НК за изпитателен срок от три години.
Определянето на по-дълъг изпитателен срок не е необходимо,
доколкото според съда угрозата от ефективно изтърпяване на едно наказание,
което не е ниско по своя размер, ще формира достатъчен контрамотив у
подсъдимия и ще съдейства за трайното му коригиране.

ПО РАЗНОСКИТЕ:

На основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият следва да бъде осъден да
заплати:
по сметка на ОД на МВР – Пловдив сумата от 183 /сто осемдесет и три/
лева, представляваща разноски по делото на досъдебна фаза;
по сметка на Районен съд – Пловдив, в полза на бюджета на съдебната
власт, сумата от 50 /петдесет/ лева, представляваща разноски на съдебна
фаза пред Районен съд.

Така мотивиран, съдът постанови присъдата си.


РАЙОНЕН СЪДИЯ: ......................................

36
Съобщи за изтекли лични данни