№ 19890
гр. София, 02.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря С. Е. Д.
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20221110156294 по описа за 2022 година
Предявен е от Е. В. С. срещу „Н.“ ООД установителен иск с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 6,
ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 202106020508150058 от 02.06.2021г.,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на гаранция, е нищожна като
противоречаща на закона, добрите нрави, нарушаване принципа на справедливост,
заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Предявени са насрещни осъдителни искове от „Н.“ ООД срещу Е. В. С. с правно
основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
следните суми: 589,28 лева- падежирала главница по Договор за кредит №
202106020508150058/02.06.2021г., дължима за периода от 03.12.2021г. до 03.06.2022г., ведно
със законна лихва от 01.12.2022г. до окончателното изплащане на сумата; 28,65 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 04.06.2022г. до 25.11.2022г., 67,72 лева,
представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от 03.01.2022г. до 03.06.2022г.
Ищецът Е. С. твърди, че на 02.06.2021г. е сключил с ответното дружество Договор за
потребителски кредит № 202106020508150058, по силата на който бил предоставен заем в
размер на 1000 лева за срок от 12 месеца. За ползване на сумата кредитополучателят дължал
на кредитора възнаградителна лихва по кредита в размер на 41,05 %, а ГПР бил изчислен на
49,72 % без в него да са включени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение съгласно чл. 11, ал. 4 от договора. Заемната сума се изплащала на 12 месечни
вноски, всяка в размер на 103 лева. Общо дължимата сума от потребителя била в размер на
1236 лева. В чл. 4, ал. 3 от договора било предвидено задължение за потребителя в срок до
края на деня, следващ деня от сключване на договора за кредит, да обезпечи заема с банкова
гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция, която трябва да бъде в размер на
1236 лева и със срок на валидност 04.06.2022г. В чл. 6, ал. 1 било посочено, че ако
кредитополучателят не предостави обезпечение в съответния срок, дължи неустойка в
размер на 1080 лева, която се начислявала на месец, считано от изтичане на срока по чл. 4,
ал. 3. Неустойката се погасявала разсрочено, на 12 вноски, всяка в размер на 90 лева. Така
общата стойност на кредита възлизала на 2316 лева. Сочи, че договорът бил сключен по
ЗПФУР, както и че бил заплатил 2 броя погасителни вноски, всяка в размер на 193 лева.
1
Била начислена неустойка за непредставяне на гаранция. Поддържа, че разпоредбата на чл.
6, ал. 1 от договора е нищожна, тъй като противоречи на закона и добрите нрави, както и
нарушава принципа на справедливост и еквивалентност на насрещните престации. Твърди,
че клаузата за неустойка противоречи и на материалния закон- чл. 71 ЗЗД. Сочи, че с
неустойката се иска натоварване на заемателя с допълнителни финансови разходи, което
противоречало на материалния закон. Освен това накърнявала и добрите нрави, тъй като
създавала неравноправие между страните. По същество неустойката била скрито
възнаграждение, като чрез нея бил преодолян лимитът на нивата на лихвите и другите
разходи. Бил нарушен чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като така уговорената неустойка
представлявала допълнителна облага- печалба и не била включена в договорното
съдържание като договорна лихва и като част от ГПР. По отношение на ГПР твърди, че
същият бил различен от посочения в договора, където не била включена неустойка.
Поддържа, че съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Клаузата
била нищожна и като неравноправна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, доколкото се касаело
за такса, която не била уговорена индивидуално и потребителят нямал възможност да влияе
на съдържанието й. Искането към съда е да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който е признато сключването на договор за потребителски кредит с ищеца на 02.06.2021г.,
по силата на който на потребителя била предоставена заемна сума в размер на 1000 лева за
срок от 12 месеца, при ГЛП в размер на 41,05 % и ГПР в размер на 49,72 % и месечна
погасителна вноска в размер на 103 лева всяка, както и че Е. С. бил заплатил три вноски за
погашение на задължението си на следните дати: на 04.07.2021г., 11.08.2021г. и 10.09.2021г.
Оспорва на ищеца да е начислена неустойка в размер на 1080 лева. Задължението на ищеца
по договора било формирано единствено от вземане за главница и възнаградителна
лихва.Твърди, че неустоечната клауза обезпечава задължението за предоставяне на
обезпечение, като изборът на самото обезпечение бил оставен на волята на потребителя.
Поддържа, че в качеството си на кредитор изисква от страна на кредитополучателя
предоставяне на обезпечение посредством което да защити признатия му от правния ред
интерес да получи изпълнение по договора за кредит. Счита, че процесната неустойка не
излиза извън присъщата й обезпечителна и обезщетителна функция. Твърди, че ако
кредитополучателят осигури надлежна гаранция по кредита, макар и след изтичане на срока
по чл. 4, ал. 3, неустойката спира да се начислява. Сочи, че ищецът бил клиент на
дружеството от 2018г., което безспорно налагало извода, че същият познавал условията на
финансовата институция, в частност изискването за предоставяне на обезпечение. Излага
съображения, че ГПР следва да е приложим и определян по еднакъв начин навсякъде в ЕС,
изчисляван по математическа формула, обективирана в Приложение I, като в него не бъдат
включвани сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от договорните му
задължения. Поддържа, че европейското и националното законодателство изрично
изключват възможността неустойката да бъде включена в ГПР. На следващо място, твърди,
че в договора за кредит ясно и непротиворечиво било посочено, че лихвеният процент е
41,05 %, както и че е фиксиран за целия период на договора. Сочи, че информация за ГЛП е
налична в чл. 11, ал. 4 от договора, като бил изчислен при базовото допускане, че договорът
за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че страните ще изпълнят задълженията си
при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит. Твърди, че в
изпълнение на задължението си по чл. 16 ЗПК „Н.“ ООД било извършило справка в ЦКР,
поддържан от БАН с оглед проверка на кредитната задлъжнялост на ищеца, била направена
и справка НОИ за трудовите и осигурителни правоотношения. Предявява насрещен иск за
заплащане на следните суми, дължими по договор за кредит №
202106020508150058/02.06.2021г., а именно 589,28 лева- падежирала главница, дължима за
периода от 03.12.2021г. до 03.06.2022г., ведно със законна лихва от 01.12.2022г. до
2
окончателното изплащане на сумата; 28,65 лева, представляваща обезщетение за забава за
периода от 04.06.2022г. до 25.11.2022г., 67,72 лева, представляваща възнаградителна лихва,
дължима за периода от 03.01.2022г. до 03.06.2022г. Твърди, че в изпълнение на
задължението си предоставили заем в размер на 1000 лева, като предвид крайният падеж на
договора бил налице правен интерес да предявени иск срещу Е. С. за неплатените суми по
договора. Искането към съда е да отхвърли главния иск и да уважи предявените насрещни
искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът по насрещния иск е заявил, че признава
предявените искове. Твърди, че кредиторът бил отнесъл плащанията на ищеца в общ размер
на 579 лева само за главница и лихва. Признава дължимостта на предявения насрещен иск в
неговата цялост.
С молба от 25.01.2023г. „Н.“ ООД са поискали на основание чл. 237 ГПК съдът да
прекрати съдебното дирене и да се произнесе с решение съобразно признанието.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното от
фактическа и правна страна.
В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26 ЗЗД е да
докаже сключването на договор за потребителски кредит със соченото в исковата молба
съдържание, както и че клаузи от него противоречат на закона, респ. че са нарушени
добрите нрави.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че при сключване на договора са
спазени изискванията на ЗПК, както и че договорът не нарушава закона и добрите нрави.
По предявените насрещни осъдителни искове в тежест на ищеца по насрещния иск е
да докаже: сключване на договор за заем, предоставяне на заетата сума, размер на
възнаградителната и мораторна лихва.
Страните не спорят и с обявения за окончателен проект за доклад съдът на основание
чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните,
че е сключен Договор за потребителски кредит № 202106020508150058 от 02.06.2021г.,
както и че кредитодателят е предал на кредитополучателя заемната сума, както и че Е. С. е
извършил три плащания по договора на следните дати- 04.07.2021г., 11.08.2021г. и
10.09.2021г., всяко в размер на 193 лева.
Горните обстоятелства се установяват и от представения Договор за потребителски
кредит, информация за заявка, разписка за извършено плащане от 02.06.2021г. за сумата от
1000 лева.
По отношение на спорния между страните въпрос, касаещ действителността на
неустоечната клауза в процесния договор за заем съдът намира следното:
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, в срок до края на следващия ден от
сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора
гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора.
Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да
бъде за сума в размер на 1236 лева със срок на валидност до 04.06.2022г. Според т. 3.2.1 от
ОУ, в срок до края на следващия ден от сключването на договора за потребителски кредит,
кредитополучателят е длъжен да представи на дружеството гаранция по кредита, която
може да бъде банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република
България; гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на
територията на Република България или двама поръчители. С т. 3.2.2 от ОУ са уредени
изискванията към банковата гаранция и гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция, а именно да отговаря на изискванията на закона за нейното издаване и да
съдържа неотменяемо и безусловно изявление, че ако кредитополучателят не заплати което
3
и да е свое парично задължение по договора, гарантът ще заплати всички дължими суми в
първия работен ден след получаване на първо писмено искане от страна на дружеството. С
т. 3.2.3 от ОУ е определено, че поръчители могат да бъдат дееспособни физически лица,
които трябва да са наети на безсрочен трудов договор и да получават минимум 1500 лева
брутно месечно възнаграждение, както и да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие.
Уредено е че в рамките на срока по т. 3.2.1 /деня след сключване на договора/, поръчителите
следва да се явят лично в офис на дружеството и да предоставят информация за своята
кредитоспособност. Според т. 3.2.5 дружеството не е длъжно да приеме предложените от
кредитополучателя поръчители, а преценява тяхната надеждност и платежоспособност.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит, в случай че кредитополучателят не
представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения
срок и съгласно условията, предвидени в общите условия на договора, той дължи на
дружеството неустойка в размер на 1080 лева, като неустойката се начислява на месец,
считано от изтичането на срока. Според чл. 6, ал. 5 от договора, начислената неустойка се
заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения
погасителен план.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г.,
ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката
за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са
изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна
клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да
се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
Основното задължение на потребителя по договор за потребителски кредит, е да
върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства
на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения кредит. В раздел IV от процесния договор за кредит е уговорена
4
компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на потребителя –
да върне заетата сума на падежа, а на задължението в деня, следващ сключването на
договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е
санкционирано с неустойка в размер на 108 % от размера на главницата по кредита. При
преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената
неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции,
противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД.
Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното,
като начинът по който е уговорена сочи, че потребителят всякога дължи неустойка, ако в
краткия еднодневен срок от сключване на договора не осигури обезпечение, дори и когато
той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора
по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и
възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойка,
която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за кредит и не
обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът приема, че неустоечната
клауза, уредена в раздел IV от договора за кредит и т. 3.3 от ОУ е нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
Поради гореизложеното предявеният първоначален иск следва да бъде уважен
изцяло.
По отношение на насрещните осъдителни искове:
Ответникът по насрещните осъдителни искове е признал същите на основание чл.
237, ал. 1 ГПК, поради което съдът не излага мотиви на основание чл. 237, ал. 2 ГПК и
предявените насрещни искове следва да бъдат изцяло уважени.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни.
По предявения първоначален иск с оглед изхода от спора право на разноски има
ищецът. Същият е сторил разноски за държавна такса и претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева, като са представени и доказателства за сторените
разноски, а именно договор за правна защита и съдействие от 13.10.2022г. Поради което на
ищеца следва да се присъдят разноски по първоначалния иск в размер на общо 450 лева.
По предявените насрещни искове съдът намира, че разноски се дължат на ищеца по
насрещния иск с оглед извършеното признание. Следва да бъде посочено и обстоятелството,
че ответникът по насрещния иск е станал повод за образуване на производството, доколкото
не е заплатил дължимите вноски за главница и договорна лихва на падежите по договора.
Ищецът по насрещния иск е сторил разноски за държавна такса в размер на 150 лева и
претендира юрисконсулско възнаграждение, което съдът определи в минимален размер на
основание чл. 25, ал. 1 НЗПП вр. чл. 78, ал. 8 ГПК с оглед липсата на фактическа и правна
сложност на делото и приключването му в едно съдебно заседание без изслушване на вещи
лица и свидетели. С оглед на което на „Н.“ ООД следва да се присъдят разноски в общ
размер от 250 лева /150 лева, държавна такса и 100 лева, възнаграждение за юрисконсулт/.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
5
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Е. В. С., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к., бл.,
вх., ет., ап.,, срещу „Н.“ ООД, с ЕИК, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул., №,
ет.,, иск с правно основание чл. 26 ЗЗД нищожността на неустоечна клауза, регламентирана
в чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 202106020508150058 от 02.06.2021г.,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на гаранция.
ОСЪЖДА Е. В. С. да заплати на „Н.“ ООД на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 589,28 лева, главница по Договор за кредит №
202106020508150058/02.06.2021г., дължима за периода от 03.12.2021г. до 03.06.2022г., ведно
със законна лихва от 01.12.2022г. до окончателното изплащане на сумата, сумата от 28,65
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 04.06.2022г. до 25.11.2022г., както
и сумата от 67,72 лева, представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от
03.01.2022г. до 03.06.2022г.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД да заплати на Е. В. С. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
450 лева, представляваща разноски в производството по първоначалния иск.
ОСЪЖДА Е. В. С. да заплати на „Н.“ ООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
250 лева, представляваща разноски по насрещните искове.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6