РЕШЕНИЕ
гр. София, 06.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI „Г” въззивен състав, в публичното заседание на девети октомври през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Алина Т., като разгледа докладваното от мл. съдия Трендафилов в. гр. дело № 15501 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. ГПК
С Решение № 341390 от 16.02.2018 г.,
постановено по гр.д. № 6471/2016 г. по описа на СРС, ГО, 90 с-в, са отхвърлени
предявените от М.В.Л., Л.В.А. и П.Т.Й. срещу Частен съдебен изпълнител Н.И.К.,
с рег. № 789 на КЧСИ, искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД,
чл. 441 ГПК вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответницата да заплати на ищците следните суми: 999.73 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване
вследствие надвезмане на задължение на наследодателя на ищците В.Л.Й.; 439.60 лв., представляваща мораторна
лихва върху тази сума за периода 17.10.2011 г. – 05.02.2016 г.; 924.17 лв., представляваща обезщетение
за неоснователно обогатяване на ответницата за сметка на ищците чрез
надвземането и събирането на задължение, което не е съществувало, от
наследодателя им В.Й., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
06.02.2016 г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени от ищците неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата
на увреждането – 17.10.2011 г., до окончателното изплащане. С постановеното решение М.В.Л., Л.В.А. и П.Т.Й. са осъдени да заплатят на
ЧСИ Н.И.К. сумата в размер на 580 лева на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на трето лице – помагач на страната на ответницата З. „Б.В.И. Г.“
АД.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ищците М.В.Л., Л.В.А. и П.Т.Й., чрез адв. Ж., в
която са развити оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението.
Жалбоподателите твърдят, че първоинстанционният съд неправилно приел, че в хода
на изпълнително дело № 277/2016 г. по описа на ЧСИ Н. К.за събирането на
вземания на държавата като присъединен взискател, е била събрана сума в общ
размер на 343.17 лв., която била преведена по сметка на ТД на НАП – София и във
връзка с осъщественото плащане в размер на 909.19 лв. от страна на В.Л.Й. по
изп. д. № 2287/2002 г. тази сума била надвзета, но не в полза на ЧСИ, а в полза
на държвата. Също така, неправилно СРС приел, че ЧСИ Н. К.не била извършила
виновно и противоправно поведение като събирала вземането на присъединения
взискател – Държавата /в лицето на НАП – София/ в периода 18.11.2011 г. –
17.02.2012 г., защото не била уведомена, че вземането по изп. дело № 2287/2002
г. по описа на ТД на НАП било погасено и съответно прекратено на 25.10.2011 г.,
и по тази причина тя не следвало да отговаря за причинени вреди на ищците
вследствие на събирането на вече недължимо вземане в полза на държавата. На
следващо място, първоинстанционният съд неправилно приел, че в производството
по делото не било установено, че ищците претърпели неимуществени вреди,
вследствие на процесното деяние. Дори и късно уведомена за приключилото
изпълнително производство от страна на НАП – София, събраната от ЧСИ Н. К.сума
все още не била изпратена до присъединения взискател НАП – София. Ето защо молят
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове.
Претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
ответникът по жалбата Частен съдебен изпълнител Н.И.К. е подала отговор на
въззивната жалба, в който са развити съображения за неоснователност и необоснованост
на същата. Въззиваемата страна поддържа, че от събраните по делото
доказателства не се установило наличието на нито един елемент от фактическите
състави на посочените от ищците правни норми. От доказателствата по делото
категорично се установило, че събраните в хода на изп. дело № 20067890400277
суми били правилно изчислени и подлежащите на принудително изпълнение вземания
били удовлетворени в пълно съответствие с приложените по делото изпълнителни
основания и закона. Същото се отнасяло и за посоченото в исковата молба
задължение на праводателя на ищците към НАП. При събирането на въпросното
задължение ответницата се ръководела изцяло от изпратените й служебни справки
от ТД на НАП – София, установяващи наличието на изискуеми и непогасени публични
задължения с различен произход на длъжника по изпълнение В.Л.Й. към НАП /на
обща стойност от 999.73 лв./. Голяма част от тези публични вземания били
удовлетворени още преди длъжникът по изпълнение да извърши на 17.10.2011 г.
превод по сметка на НАП /за който превод нямало никакви данни и доказателства,
че бил направен в погашение именно на задълженията на длъжника по изпълнение на
горните служебни справки/, а останалата част била преведена от ответницата на
НАП много преди същата да е била официално уведомена от НАП с Писмо изх. №
94-11-275 от 11.04.2014 г. за прекратяване поради погасяване на образуваните
срещу В.Л.Й. две изпълнителни дела за събиране на публични задължения /№
3259/2010 г. и № 2287/2002 г. по описа на ТД на НАП – София/. Подробни справки
за събраните по изп. д. № 20067890400277 суми ответницата представяла както на
наследодателя на ищците, така и на самите тях, поради която причина същите
могли да предприемат съответните правни действия. Поради тази причина и
подадената от ищците жалба срещу ответницата пред Камарата на Частните съдебни
изпълнители била оставена без уважение, тъй като в хода на извършените проверки
не били констатирани допуснати от нея нарушения по провеждане на изпълнителното
дело. Предвид гореизложеното моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното
решение, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Третото лице-помагач З. „Б.В.И. Г.“
АД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд,
след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно и субективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответницата да заплати на ищците следните суми: 999.73 лв., представляваща
обезщетение за неоснователно обогатяване вследствие надвезмане на задължение на
наследодателя на ищците В.Л.Й.; 439.60 лв., представляваща мораторна лихва
върху тази сума за периода 17.10.2011 г. – 05.02.2016 г.; 924.17 лв.,
представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване на ответницата за
сметка на ищците чрез надвземането и събирането на задължение, което не е
съществувало от наследодателя им В.Й., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 06.02.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, и
искове с правно основание л. 441 ГПК вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответницата да
заплати на ищците сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
от ищците неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на
увреждането – 17.10.2011 г., до окончателното изплащане.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по делото
не се установило, че ответницата се обогатила без основание за сметка на ищците
с претендираните суми. Също така е приел, че като е събирала вземането на
присъединения взискател – Държавата, в периода от 18.11.2011 г. до 17.02.2012
г., ЧСИ К.не е извършила виновно и противоправно деяние, тъй като не е била
уведомена, че вземането по изп. дело № 2287/2002 г. по описа на ТД на НАП е
било погасено и съответно делото прекратено на 25.10.2011 г. На следващо място,
по делото не било установено вследствие на процесното деяние ищците да са
претърпели неуимуществени вреди, които да бъдат обезщетявани.
По отношение на
фактическата обстановка:
През
2002 г. в Агенцията за държавни вземания – Регионална дирекция-София /която
през 2010 г. се влива в НАП/ било образувано изпълнително дело № 2287/2002 г.
за принудително събиране на публични вземания срещу ЕТ „Г.-В.Й.“.
Страните
не спорят и от представените по делото писмени доказателства се установява, че
на 21.11.2006 г. е било образувано изпълнително дело № 20067890400277 по описа
на ЧСИ Н. К.от взискателя „ПАНИМПЕКС“ ООД срещу В.Л.Й., действащ като ЕТ „Г. –
3 – В.Й.“ за следните суми: 1984.68 лв. – главница; 593.70 лв. – мораторна
лихва, както и сумите 253.14 лв. – на основание чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./ и 250
лв. – разноски по делото за въззивното производство, за които суми е бил издаден
изпълнителен лист на основание чл. 237 и чл. 242 - 248 ГПК /отм./ от 13.10.2006
г. по гр.д. № 8251/2004 г. по описа на СРС, ГО, 30 с-в във връзка с решение от
26.07.2006 г. по гр. д. № 2929/2005 г. на СГС, IV-Г
въззивен състав.
През
2010 г. в НАП било образувано изпълнително дело № 3259/2010 г. за принудително
събиране на публични вземания срещу В.Л.Й..
На
12.10.2011 г. до В.Й. било изпратено съобщение за доброволно изпълнение по изп.
д. № 2287/2002 г. по описа на ТД на НАП – София, в което било посочено, че
общият размер на задълженията му по това дело възлизал на 909.19 лв.
С
преводно нареждане от 17.10.2011 г. П.Й. заплатила по сметка на ТД на НАП
сумата от 909.19 лв., като в същото било посочено, че задължено лице е В.Л.Й..
Вследствие на това плащане, на 25.10.2011 г. публичен изпълнител при НАП извършил
разпределение на постъпилата сума и постановил прекратяването на изпълнително
дело № 2287/2002 г. по описа на ТД на НАП – София.
От
частният съдебен изпълнител Н. К.била изготвена и представена подробна сметка
на дълга на В.Л.Й. към 24.10.2013 г., на последната страница от която било
отразено, че към тази дата размерът на дълга възлизал на 1452.74 лв. Цитираната
справка била изпратена до В.Л.Й. с писмо изх. № 5674/24.10.2013 г., в което
изрично било посочено, че задължението на лицето по изп. д. № 277/2006 г. по
описа на ЧСИ К.към 24.10.2013 г. било в размер на 1452.74 лв.
С
Разпореждане от 05.11.2013 г. публичнен изпълнител при ТД на НАП – София
прекратил и изп. д. № 3259/2010 г., след извършена констатация, че задълженията
по това дело били погасени изцяло.
На
03.04.2014 г. В.Л.Й. починал, като оставил за свои наследници по закон ищците
по делото П.Т.Й., М.В.Л. и Л.В.А..
На
16.04.2014 г. ответницата по делото ЧСИ Н. К.била уведомена с писмо изх. №
94-Н-275/11.04.2014 г. от публичен изпълнител при НАП – София, че всички
държавни вземания по изп. д. № 3259/2010 г. и № 2287/2002 г. по описа на ТД на
НАП – София били заплатени, а делата – пракратени. Към писмото били приложени 2
бр. разпореждане от 05.11.2013 г. и 25.10.2011 г. издадени от публичен изпълнител
за прекратяване на горецитираните изпълнителни дела с длъжник В.Л.Й. и ЕТ „Г. – 3 – В.Й.“.
На
29.04.2014 г. във връзка с подадена от М.В.Л. молба вх. № 1597/16.06.2014 г. до
същата било изпратено писмо изх. № 2320 от ЧСИ К., съдържащо информация относно
задължението по изп. д. № 20067890400277. В цитираното писмо частният съдебен
изпълнител посочил, че била извършена обстойна проверка на всички намиращи се
по делото документи, като общата сума, която била събрана по делото възлизала в
размер на 4921.13 лв., от които на НАП София била преведена сумата от общо 999.73
лв. Било посочено още, че останало задължение в размер на 0.21 лв., след
заплащането на което изпълнителното производство щяло да бъде прекратено и
делото – свършено.
На
30.04.2014 г. от П.Й. било заплатено и останалото задължение в размер на 0.21
лв.
С
постановление от 14.05.2014 г. ЧСИ К.прекратила на основание чл. 433, ал. 1, т.
1 ГПК изпълнително дело № 20067890400277, поради пълното изплащане на
задълженията по него.
На
23.06.2014 г. било изпратено писмо от Камарата на Частните съдебни изпълнители
до М.Л., в което било посочено, че във връзка с подадени от последната жалби
била извършена проверка, която не констатирала нарушения по отношение на
провежданото от ответницата ЧСИ К.изпълнително производство по изп. д. №
20067890400277.
При така установената
фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно, но е частично недопустимо, като съображенията
за това са следните:
Спорното материално субективно право е предмет на правния
спор. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на
ищеца, съдържащо се в исковата молба, в която следва да са изложени
обстоятелствата, на които се основава искът и да е посочено в какво се състои
искането. Предметът на делото е твърдяно право, което се индивидуализира чрез
правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението,
съставка на което е правото. Тези белези ищецът трябва да посочи чрез
основанието и петитума на иска, по тях ответникът организира защитата си и
съдът дължи разрешение на спора по предмета на делото, както той е заявен от
ищеца. Когато исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т.
4 и 5 от ГПК - относимите факти към спора не са посочени или са посочени
неясно, липсва петитум или същият е формулиран неясно, поради което и съдът
следва да остави исковата молба без движение като укаже на страната да отстрани
визираната нередовност. В настоящия случай в исковата молба не са изложени
никакви обстоятелства, на които да се основава претенцията на ищците за сумата
от 924.16 лв., поради което първоинстанционният съд двукратно е оставял
исковата молба без движение, като с разпореждания от 10.02.2016 г. и 24.03.2016
г. ясно и точно е указал на ищците да отстранят констатираната нередовност и да
посочат за какво и по кое от изпълнителните дела е събрана сумата от 924.16 лв.
Същевременно първоинстанционният съд е уведомил ищците за неблагоприятните за тях
правни последици от неизпълнението на дадените указания. Както с депозираните впоследствие
молби от представителя на ищците – от 23.03.2016 г. и 06.04.2016 г., така и в
проведеното на 07.12.2016 г. открито съдебно заседание не е била отстранена констатираната
нередовност на предявените искове относно сумата от 924.16
лв.
За редовността на исковата молба съдът следи служебно,
тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и
на постановеното по съществото на спора съдебно решение. В разглеждания случай изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства не са достатъчни,
за да се произнесе съдът относно исковата претенция за сумата от 924.16 лв.
Недопустимо е съдът да презюмира както обстоятелствата, така и искането по
исковата молба. Последните следва да са ясно и недвусмислено посочени от ищеца.
По изложените съображения първоинстанционният съд е дал подробни указания на
ищците, които ищците не са изпълнили и е било безпредметно въззивният съд за
трети път да дава същите указания на ищците – въззивници.
С даването на неколкократни указания и предоставянето на
срок за изпълнението им, съдът е изчерпал процесуалните възможности за
отстраняване на нередовностите на исковата молба, но тя е останала нередовна в
тази част. Въпреки че констатираната нередовност на исковата молба не е била
отстранена, първоинстанционният съд се е произнесъл по така предявения иск за
сумата от 924.17 лв. Съответно, постановеното по нередовна искова молба
първоинстанционно съдебно решение е недопустимо. Поради изложените съображения
първоинстанционно решение в частта, в която са отхвърлени предявените от М.В.Л.,
Л.В.А. и П.Т.Й. срещу Частен съдебен изпълнител Н.И.К., с рег. № 789 на КЧСИ,
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищците сумата от 924.17 лв.
следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено в тази част.
В
останалата част първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е налице и нарушение на императивни материалноправни
норми.
Решението
е и правилно в останалата част, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По
исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД:
За
да бъде уважен искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъдат налице
следните материалноправни предпоставки: ищците да са платили на ответницата
сумите, чието връщане претендират, ответницата да се е обогатила с
претендираните суми и същите да са платени на отпаднало правно основание за
извършеното плащане. В разглеждания случай от събраните по делото
доказателства не се установява обогатяване на ответницата за сметка на ищците.
Напротив, от доказателствата по делото се установява, че ЧСИ К.е превеждала по
сметка на ТД на НАП – София суми в общ размер на 999.73 лв. за погасяване на
вземанията на присъединения взискател – Държавата спрямо В.Й. по изп. д. №
277/2006 г. Не се установява обогатяване на ЧСИ К.за сметка на ищците и по
отношение на изп. д. № 2287/2002 г. и № 3259/2010 г. по описа на ТД на НАП –
София, доколкото всички получени суми по тези дела са били превеждани в полза
на Държавата. Отделно от това, извършеното на 17.10.2011 г. плащане от П.Й. на сумата от
909.19 лв., за задълженото лице В.Л.Й., е било осъществено директно по сметка
на ТД на НАП, за което ответницата ЧСИ К.не е била уведомена до 16.04.2014 г.
Следва и изрично да се подчертае, че изготвената от ЧСИ К.подробна сметка на
дълга на В.Л.Й. към 24.10.2013 г. е била проследена цялата история на дълга,
като посоченото задължение към НАП в размер на 999.73 лв. е било към дата
29.09.2010 г. и към 24.10.2013 г. частният съдебен изпълнител не е претендирал
това вземане, което е видно и от последната страница на справката, на която е
посочено, че към 24.10.2013 г. размерът на дълга възлизал на 1452.74 лв., т. е.
голяма част от него е била погасена. Цитираната справка била изпратена и до В.Л.Й.
с писмо изх. № 5674/24.10.2013 г., в което изрично било посочено, че
задължението на лицето по изп. д. № 277/2006 г. по описа на ЧСИ К.към
24.10.2013 г. било в размер на 1452.74 лв. На следващо място, от
доказателствата по делото се констатира, че изп. д. № 3259/2010 г. по описа на
ТД на НАП – София е било прекратено на 05.11.2013 г., т.е. след справката от
24.10.2013 г. Предвид гореизложеното, правилно първоинстанционният съд е приел,
че по делото не се установява ответницата да се е обогатила без основание за
сметка на ищците с претендираните суми, поради което правилно е отхвърлил
предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
С
оглед неоснователността на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, не следва да
бъде разглеждан обусловения от него иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за присъждане
на обезщетение за забава върху процесната сума за периода от 17.10.2011 г. до 05.02.2016
г.
По
исковете с правно основание чл. 441 ГПК вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД:
Отговорността
на частния съдебен изпълнител за обезщетяване на вреди от процесуално
незаконосъобразно принудително изпълнение е деликтна – чл. 441 ГПК. Тя може да
бъде ангажирана доколкото са налице предпоставките, установени в нормата на чл.
45, ал. 1 ЗЗД, т.е. освен установяване на процесуалната незаконосъобразност на
действията /или бездействията/ на съдебния изпълнител, трябва да бъде
установено, че в причинна връзка от тях са настъпили претендираните от ищците
вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Частният
съдебен изпълнител дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. Пряка вреда означава директно
въздействие върху правната сфера на увредения и означава, че увреденият не би
претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на
съдебния изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са типична,
нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които
са адекватно следствие от увреждането /в този смисъл Решение № 196 от
20.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1555/2011 г., III г. о., ГК и Решение № 264 от
8.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 474/2009 г., IV г. о., ГК/.
Настоящият
съдебен състав приема, че действията на ответницата, в качеството й на частен
съдебен изпълнител, нямат характера на виновни и противоправни, тъй като едва
на 16.04.2014 г. същата е била уведомена от публичен изпълнител при НАП – София, че
всички държавни вземания по изп. д. № 3259/2010 г. и № 2287/2002 г. по описа на
ТД на НАП – София били заплатени, а делата – пракратени. От приложените към
изпълнителните дела документи не е налице нито едно доказателство, от което да
е видно, че ответницата е знаела за прекратените изп. д. № 3259/2010 г. и №
2287/2002 г. и въпреки това да е продължавала да събира суми в полза на НАП –
София. Отделно от това, в конкретния
случай ищците не са ангажирали никакви доказателства за това, че са претърпели
твърдените в исковата молба неимуществени вреди, изразяващи се в неудобства и
притеснения.
При това положение СГС счита че действията на частния
съдебен изпълнител не са обусловили настъпването на твърдения вредоносен
резултат, което е достатъчно за формиране на извода, че не са налице
предпоставките по чл. 45 ЗЗД за присъждане на претендираното обезщетение за
неимуществени вреди.
Изводите
на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено,
като правилно.
По
разноските.
При
този изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски. Въпреки
направеното искане за присъждане на разноски, такива не следва да бъдат
присъдени и на въззиваемата страна - ответник, поради следното:
Разноските
са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно
разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за
производството. Разноските за правна защита са разходи за производството и
включват възнаграждението за един адвокат - чл. 78, ал. 1 ГПК. Договорът за
адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за
доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че
само са договорени.
Само,
когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се
присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ
следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт
е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по
банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане,
то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи,
удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт
следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е
приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се
удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското
възнаграждение /т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 по тълк. дело № 6/2012 г.
на ОСГТК на ВКС/. В настоящия слчуай по делото пред въззивния съд не са
представени никакви доказателства от въззиваемата страна за извършването на
разноски в производството пред СГС, поради което такива не следва да бъдат
присъждани.
С
оглед цената на исковете, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 341390 от
16.02.2018 г., постановено по гр.д. № 6471/2016 г. по описа на СРС, ГО, 90 с-в,
в частта, в която са отхвърлени предявените от М.В.Л., Л.В.А. и П.Т.Й. срещу
Частен съдебен изпълнител Н.И.К., с рег. № 789 на КЧСИ, искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на
ищците сумата от 924.17 лв. и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 341390 от
16.02.2018 г., постановено по гр.д. № 6471/2016 г. по описа на СРС, ГО, 90 с-в,
в останалата му обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при
участието на привлеченото от ЧСИ Н.И.К. трето лице – помагач З. „Б.В.И. Груп“
АД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.