Р Е Ш Е Н И Е
№ …………....../…………......
2020 г.
гр. Варна
ОКРЪЖЕН
СЪД - ВАРНА, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав в открито съдебно заседание, проведено на деветнадесети
февруари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена
Янакиева
като разгледа докладваното от мл. съдия Н. Исмал
въззивно търговско дело № 2008 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба с вх. №
8101/22.10.2019 г., депозирана от А.А.Л., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***,
действащ чрез адв. Н.Х., против решение № 169/20.09.2019 г., постановено
по гр. д. № 907 по описа за 2018 г. на РС-Девня, с което е прието за установено в отношенията между страните, че въззивникът, на основание чл. 422, ал.
1 вр. чл. 415, ал. 1 вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, дължи на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, действащ
чрез юрк. И.С., сумите, както следва: 758.81
лева – главница по 15 бр. погасителни вноски за периода от 10.09.2016 г. до
22.11.2017 г. по Договор за стоков кредит № 207491 от 22.08.2016 г.; 174.63 лева – договорна лихва върху
главницата за периода от 10.09.2016 г. до 22.11.2017 г., както и 84.54 лева - обезщетение за забава за
периода от 10.09.2016 г. до датата на предявяване на вземането – 02.03.2018 г.,
които суми са прехвърлени с договор за цесия от 20.04.2017 г. в полза на
въззиваемия и за които е издадена Заповед № 125 от 06.03.2018 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 208/2018 г. по опис на
РС-Девня.
Във въззивната жалба се навеждат доводи
за това, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния и
процесуален закон, като приетите за установени фактически положения не
съответстват на събрания и приобщен по делото доказателствен материал. Моли се
съдът да отмени обжалваното решение изцяло и вместо него да постанови ново, с
което отхвърли исковата претенция на кредитора.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в който се излагат доводи за
правилността на постановеното от РС-Девня решение. Поддържа се, че въззивната
жалба е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение а
обжалвания съдебен акт да се потвърди.
В
проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован не се явява
лично, чрез адв. Н.В. поддържа въззивната жалба.
Въззиваемият,
редовно призован за същото съдебно заседание, не изпраща представител. С молба
с вх. № 5354/17.02.2020 г. поддържа отговора на въззивната жалба и моли за
присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.
Настоящият
съдебен състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и
приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани с въззивната
жалба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени
следните фактически положения:
От
представения договор за стоков кредит № 207491 се установява, че на 22.08.2016
г. между въззивника и „Банка ДСК“ ЕАД е сключен договор, чийто предмет е
отпускане на стоков кредит в размер на 758.81 лева, от които 699.00 лева за
закупуване на телевизор Samsung UE-40I5000 от „Технополис България“ ЕАД и 59.81
лева за покриване на еднократна застрахователна премия, дължима по застраховка
„Стандарт+“ за лица от 18 до 64 години, сключена чрез банката с „Групама
Животозастраховане“ ЕАД и „Групама Застраховане“ ЕАД. Срокът за издължаване на
кредита е 15 месеца, считано от датата на неговото усвояване, като видно от
погасителния план крайният падеж е на 22.11.2017 г.
В
т. 6 от договора е предвидено, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен
процент, който към датата на сключване на договора е 34.81% годишно или 0.0967%
на ден. В т. 7 е уговорено, че ГПР по кредита е 40.8%, а съгласно т. 6 от
Общите условия /ОУ/ към договора, ГПР включва – лихви, такси, които клиентът
дължи на банката, съобразно Приложение – извлечение от Тарифата на банката,
като не включва разходите, които кредитополучателят трябва да заплати за
неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, които са за сметка на
последния.
В
т. 3 от договора е уговорено, че процесната сума се усвоява еднократно,
безкасово по сметка на „Технополис България“ ЕАД, а сумата, представляваща
застрахователна премия, отново безкасово по сметка на посочените застрахователи,
като съгласно т. 3 от ОУ кредитополучателят е длъжен да усвои кредита в рамките
на деня, считано от датата на подписването на договора. Съгласно т. 7 от ОУ,
месечните вноски за погасяване на кредита се събират служебно на падежната дата
от кредитора от авоара по сметката за погасяване на кредита, посочена в т. 4 от
договора – IBAN ***, BIC: ***.
От
представеното уведомително писмо се установява, че банката на 22.08.2016 г. е
уведомила „Технополис България“ ЕАД, за това че на Ахмет Л. е отпуснат стоков
кредит в размер на 699.00 лева за закупуване на TV-Samsung. Видно от фактура №
**********, процесната движима вещ е закупена на 22.08.2016 г. за цена от 699.00
лева с ДДС.
От
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана Съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че сумата по кредита е усвоена от „Технополис
България“ ЕАД на 22.08.2016 г., а сумата по застраховката е усвоена на
28.12.2016 г. от застрахователите. Установява се още, че размерът на главницата
е 758.81 лева; на договорната лихва – 174.63 лева, а на мораторната лихва –
223.79 лева.
Видно
от рамковия договор за покупко-продажба на вземания /цесия/, Допълнително
споразумение към него и Приложение № 1, на 20.04.2017 г. „Банка ДСК“ ЕАД е
прехвърлила своето вземане по процесния договор от Ахмет Л. на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД. На 05.05.2017 г. цедентът чрез цесионера е изпратил
уведомително писмо до длъжника за извършеното прехвърляне на вземане, което
видно от приложената обратна разписка, не е стигнало до знанието на адресата.
На
02.03.2018 г. въззиваемият е депозирал заявление по чл. 410 от ГПК с вх. № 1186
за изпълнение на парично задължение, в резултат на което е образувано ч. гр. д.
№ 208 по описа за 2018 г. на РС-Девня. На 06.03.2018 г. е издадена заповед №
125 по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение, с която съдът е
разпоредил на А.Л. да заплати сумите, както следва: 758.81 лева – главница по процесния
Договор за стоков кредит № 207491 от 22.08.2016 г.; 174.63 лева – договорна
лихва за периода от 10.09.2016 г. до 22.11.2017 г., както и 84.54 лева – мораторна
лихва за периода от 10.09.2016 г. до датата на предявяване на вземането –
02.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 02.03.2018
г. до окончателното погасяване на задължението и съдебно-деловодни разноски в
общ размер на 75.00 лева.
При
така изложената фактическа обстановка настоящият съдебен състав достига до
следните правни изводи:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, в правомощията на въззивния съд е да се произнесе
служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението
е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
По
отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съгласно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни
правни норми. Въззивникът поддържа, че изводите на
първоинстанционния съд досежно валидността на процесния договор за стоков
кредит, са неправилни. Счита,
че кредиторът не е изпълнил задълженията си, като не е предоставил на
заемополучателя Стандартен европейски формуляр, обективиращ
преддоговорна информация. Отделно се счита, че клаузата уреждаща ГПР
също е недействителна, доколкото липсва информация как е определено
задължението. Излагат се твърдения, че договорът е нищожен поради противоречие
със закона. Наред с изложеното, въззивникът счита, че клаузите на договора са
неравноправни, доколкото не са индивидуално уговорени с длъжника. Навеждат
се доводи и за липса на надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия
между въззиваемия и първоначалния кредитор „Банка ДСК“ ЕАД, поради което спрямо
него частното правоприемство не е породило действието си и изводите на РС-Девня
в тази насока са неправилни. Сочи се,
че въззиваемият в качеството си на кредитор не е упражнил надлежно и
потестативното си право да обяви целия кредит за предсрочно изискуем.
В отговора на въззивната
жалба се поддържа, че процесният договор е валиден, доколкото
в чл. 9 от договора въззивникът изрично е декларирал, че е получил необходимата
преддоговорна информация за кредита, като кредитодателят няма законово
задължение да съхранява копие от предоставената преддоговорна информация.
Навежда доводи, за това че дължимите суми са предявени на краен падеж, а
начинът на изчисляване на ГПР е посочен в чл. 6 от договора. По отношение на
уведомяването на ответника за цесията сочи, че последният с недобросъвестното
си поведение, е възпрепятствал ищеца, овластен от цедента, да го уведоми за
извършената правопрехвърлителна сделка. Отделно, поддържа, че с връчване препис
от исковата молба на особения представител на ответника, ведно с приложените
към нея писмени доказателства, сред които и уведомлението за цесия, последният
се счита за уведомен по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, като цитира съдебна
практика в тази насока. Моли се съдът да потвърди атакувания съдебен акт като
правилен и законосъобразен.
Районен
съд – Варна е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове, с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за установяване
със сила на пресъдено нещо съществуването на паричните притезания, удостоверени
в Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена на 06.03.2018 г. по ч. гр. д. № 208/2018 г. по описа на РС-Девня, ГО, както следва: 758.81 лева – главница
по процесния Договор за стоков кредит № 207491 от 22.08.2016 г.; 174.63 лева –
договорна лихва върху главницата за периода от 10.09.2016 г. до 22.11.2017 г.,
както и 84.54 лева – мораторна лихва за периода от 10.09.2016 г. до датата на
предявяване на вземането – 02.03.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата считано от 02.03.2018 г. до окончателното погасяване на задължението
За
да бъде ангажирана отговорността на въззивника-длъжник, въззиваемият-кредитор следва да докаже в условията на пълно и
главно доказване кумулативното наличие на следните елементи от фактическия
състав на договорната отговорност на длъжника: 1.) валидно учреденото
облигационно правоотношение по силата на договор за стоков кредит; 2.) изпълнение на собствените си
задължения – отпускане на процесната сума на кредитополучателя; 3.) размера на претендираните суми, както и 4.) изискуемостта на
главното задължение.
В
тежест на длъжника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да
докаже възраженията си в отговора, а – при установяване на горното от кредитора
– да докаже, че е изпълнил договорните си задължения и погасил задълженията си.
В
конкретния случай, обстоятелствата досежно изпълнението на договорните
задължения на кредитодателя и размера на предявеното гражданско притезание, са
установени по несъмнен начин от първата инстанция и оплаквания по тези факти
във въззивната жалба няма, поради което същите не подлежат на самостоятелно
изследване от въззивния съд.
Процесният договор е
потребителски по своя характер, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК и
ЗЗП. Тази двустранна сделка по своята правна същност е формален договор, тъй
като писмената форма е елемент от фактическия състав при сключването му – арг.
от чл. 10 от ЗПК вр. чл. 430, ал. 3 от ТЗ; може да бъде реален или консенсуален
в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства
/реален/, предмет на кредита или с постигането на съгласието
за предоставяне на конкретна парична сума /консенсуален/ - арг. от чл. 9, ал. 1 от ЗПК;
възмезден, доколкото е уговорена възнаградителна лихва в полза на
кредитодателя; двустранен и комутативен.
Предмет на оспорване в исковото
производство, който с оглед въведните основания за обжалване на постановения от
първоинстанционния съд съдебен акт, е поставен на разглеждане и във въззивното
производство от кредитополучателя, е действителността на процесния договор.
Доводите на въззивника за недействителност на правната сделка, за които и съдът следи
служебно, могат да бъдат обособени в няколко групи:
На
първо място се поддържа, че договорът е нищожен поради неизпълнение на
законовото задължение кредиторът да предостави на кредитополучателя
необходимата преддоговорна информация в писмена форма по чл. 5, ал. 1 от ЗПК. По правило една
сделка противоречи на закона, когато правните последици от нея не са позволени
от закона. Не всяко нарушение на закона води до нищожност на сделката.
Нарушаването на закона може да има различни правни последици – нищожност,
унищожаемост, други форми на недействително /относителна, висяща/ или дори само
право на обезщетение. Не може да се приеме, че когато в закона не е посочена
друга последица от нарушаването му, последицата е всякога нищожност, доколкото
противоречието не е най-общото, а най-тежкото основание за нищожност и е налице
единствено при несъобразяване с предписанията на императивни правни норми,
установени в обществен интерес. Законодателят не е обвързал
непредоставянето на преддоговорната информация на кредитополучателя с
недействителността на целия договор, доколкото съгласно чл. 22 от ЗПК договорът
е недействителен, в случай че не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, но не и на
чл. 5, ал. 1 от ЗПК, поради което са несъстоятелни твърденията в тази насока.
На
следващо място се сочи, че договорът е нищожен поради липса на данни в договора
как е определено задължението за заплащане на ГПР в размер на 40.8 %, което е в
разрез с императивните изисквания на чл. 11, ал .1, т. 10 от ЗПК. В т. 6 от ОУ
към договора, които са задължителни за кредитополучателя, на основание чл. 298,
ал. 1, т. 1 от ТЗ, е посочено, че ГПР изразява общите разходи като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, като размерът е посочен в погасителния
план и включва лихвите и таксите съобразно Тарифата на банката, като изрично е
посочено, че не включва разходите, които кредиторът ще стори при евентуално
неизпълнение на поетото от длъжника задължение. В погасителния план са посочени
и допълнителните допускания при изчисляването на ГПР по кредита, които са в
съответствие с приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Ето защо съдът не
споделя доводите за нищожност поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
На
следващо място се поддържа, че договорът обективира неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, поради което същите са нищожни, тъй като
липсва индивидуално уговаряне с кредитополучателя, като същите са били
изготвени предварително и поради това длъжникът не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им, особено в случая – при наличие на общи условия. Макар
възражението за нищожност поради наличие на неравноправна клауза да е бланкетно
и да не е посочена конкретната хипотеза на чл. 143, ал. 1, т. 1-20 от ЗЗП,
която да е нарушена, то въззивният съд, на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК, следва
служебно да прецени съответствието на всички допълнителни уговорки, които не
представляват основен предмет на договора, със законовите изисквания.
Типични
случаи пораждащи съмнение за нарушени права на потребителя се свързват със
задължението за събиране на такси за непоискани услуги /за усвояване или
управление на кредита/ и позволяващи промени в разходите за кредитиране без
предварително оповестени критерии. Такива в конкретния случай не са установени.
Отделно, кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, видно от т. 6 от
договора, и не се променя, като е оповестен ясно при началното договаряне, а
размерите на обезщетенията при липса на доброволно изпълнение не надхвърлят
размера на предвидимите вреди. Наред с това допълнително предоставената на
кредитора застрахователна услуга, не се препокрива с основния предмет на
договора, което обуславя извода, че платената застрахователна премия е в замяна
на действителна насрещна престация.
Ето
защо, въззивния съд счита, че клаузите на процесния договор не са в
несъответствие с материалноправните норми, обективирани в ЗЗП.
Предвид
изложеното настоящият съдебен състав приема, че е налице валидно учредено
облигационно правоотношение въз основа Договор за стоков кредит № 207491 от
22.08.2016 г. с предмет отпускане на паричен заем в размер на 699.00 лева за
закупуване на телевизор от „Технополис България“ ЕАД и 59.81 лева за заплащане
на застрахователна премия по застраховка „Стандарт+“ за лица от 18 до 64
години.
Пред въззивния съд е поставен за
разглеждане и въпросът за това дали кредиторът надлежно е упражнил субективното
си потестативно право да обяви целия кредит за предсрочно изискуем. Видно от т.
5 от договора падежната дата за издължаване на месечните вноски е всяко 10-то
число на месеца, а от погасителния план се установява, че последната вноска е с
краен падеж на 22.11.2017 г., т.е. към датата на подаване на заявлението
/02.03.2018 г./ и към настоящия момент всички вноски са с настъпил падеж и е
безпредметно да се обсъжда въпросът за предсрочната изискуемост, доколкото
настъпването на същата предхожда завеждането на гражданското производство.
Установеното
в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД
задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането е изпълнено чрез връчване на препис от исковата молба ведно с
уведомлението за цесия на особения представител по ГПК.
Процесуалният представител на длъжника, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, може да извършва широк кръг от процесуални действия, в това число и
такива, представляващи разпореждане с предмета на делото при изричното
одобрение на съда /да сключи спогодба, да оттегли иска, да се откаже от него,
да признае иска и т. н./. Щом законодателят е предвидил особеният представител
да има възможността да се разпорежда с предмета на делото под надзора на съда,
то по аргумент за по силното основание, същият може надлежно да получи и
материалноправни изявление, адресирани до отсъстващата страна в хода на исковия
процес с участието на съда като ръководно-решаващ орган, и съответно той се
явява и надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната страна.
Следователно връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако
е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с
факта на връчване правни последици – в този смисъл е и Решение № 198/18.01.2019
г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС.
Целта
на уведомяването на длъжника за цесията е да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е
носител на вземането, а в конкретния случай липсват твърдения за
удовлетворяване на гражданското притезание от длъжника чрез доброволно
изпълнени. Ако бъдат споделени доводите за неприложимостта на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД поради връчване на уведомлението за цесия на особения представител, то това
би породило риск от невъзможността новият кредитор да удовлетвори закупеното си
вземане от имуществото на укриващия се длъжник в нито един следващ момент. Следва
да се отбележи, че дори длъжникът да плати на цедента, то същият има призната и
гарантирана от закона възможност да бъде освободен от отговорност, като се
установи неговата добросъвестност, т.е. че не е знаел за правопрехвърлителната
сделка поради неуведомяването му – арг. от чл. 75, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД.
Ето
защо, съдът намира за неоснователни възраженията на особения представител,
свързани с липсата на надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия.
Процесната цесия има действие за длъжника и тъй като не се твърди той да е
извършил плащане на прехвърлените суми, то ищецът - цесионер „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД се явява носител на тези вземания до горепосочените
размери.
По
останалите елементи от фактическия състав на предявения иск спор няма, поради
което въззивният съд препраща към изводите на РС-Варна по правната им
квалификация, на основание чл. 272 от ГПК, които изцяло споделя.
В
заключение въззивният съд счита, че претенцията на ищеца по обективно
кумулативно съединените положителни установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД е основателна и следва да бъде уважена досежно главницата в размер
на 758.81
лева; договорната лихва в размер на 174.63 лева за периода от 10.09.2016 г. до
22.11.2017 г. и мораторната лихва в размер на 84.54 лева за периода от
10.09.2016 г. до 02.03.2018 г.
Поради съвпадане крайните изводи на
двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Относно съдебно-деловодните разноски:
Поради
съвпадащ резултат от разглеждането на делото по същество, въззивният съд не
може да ревизира произнасянето по отношение на разноските.
При
този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна
жалба, следва да бъде уваженна. В полза на същия следва да се присъди сумата в общ
размер на 400.00 лева, от които 300.00 лева – депозит за особен представител и
100.00 лева – възнаграждение за юрисконсулт, като съдът определя минимален
размер на юрк. възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото
и предприетите от процесуалния представител действия за защита интереса на
въззиваемия.
В
конкретния случай въззивната жалба изхожда от ответника А.Л. чрез адв. Н.В.,
назначена като особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК. Съгласно т. 7 от ТР
№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, особеният представител не дължи заплащане на държавна
такса, но в същото време дължимата
държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с
решението по спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото. Имайки предвид тези задължителни указания, обективирани в цитираната тълкувателна практика на ВКС,
въззивникът следва да бъде осъден, на основание чл. 77 от ГПК, да заплати по
сметка на ОС-Варна сумата в размер на 25.00 лева, представляваща дължима
държавна такса за неоснователно заведеното от него въззивно производство.
Водим
от изложените мотиви, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №
169/20.09.2019 г., постановено по гр. д. № 907 по описа за 2018 г. на РС-Девня.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, А.А.Л., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата в
размер на 400.00 лева, представляваща сторени пред въззивния съд
съдебно-деловодни разноски, включващи юрисконсултско възнаграждение /100.00 лева/ и депозит за особен представител
/300.00 лева/.
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 от ГПК, А.А.Л.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, ДА
ЗАПЛАТИ по сметка
на Окръжен
съд - Варна в Централна кооперативна банка /ЦКБ/ клон Варна, BIC: ***, IBAN: ***, сумата в размер
на 25.00 лева, представляваща
държавна такса за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕПИС от решението да се обяви
в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.