РЕШЕНИЕ
№ 184 29.06.2020 г. град Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Окръжен
съд – Хасково, граждански състав, на седемнадесети юни, две хиляди и двадесета
година, в открито съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГЕОРГИ
ГОЧЕВ
2. МИЛУШ ЦВЕТАНОВ,
при участието на секретар: Р.К.,
като разгледа докладваното от мл. съдия Милуш
Цветанов в.гр.д. № 234 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от М.И.П., Б.Д.П. и В.Д.П., чрез пълномощник – адв. Ц.А. ***, против решение № 681 от 19.12.2019г., постановено по гр.д. №
553 по описа за 2019г. на Районен съд – Свиленград, с което е отхвърлен предявения от тримата срещу Б.Г.Б. иск с правно основание
чл. 108 от ЗС във вр. с чл. 54, ал.2 от ЗКИР – за
признаване за установено по отношение на Б.Г.Б., че М.И.П., Б.Д. П., В.Д.П. са
собственици на реална част с площ 64 кв. м., намираща се в северната част на
поземлен имот с идентификатор 65677.7701.731 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр.***, одобрени със Заповед № РД-18-107/13.12.2016г.
на Изпълнителния директор на АГКК (обозначена с буквите А, Б, В и Г на
намиращата се на л. 86 скица от първоинстанционното
дело), поради грешно заснемане – като част от поземлен имот с идентификатор
65677.7701.731, вместо като част от поземлен имот с идентификатор
65677.7701.742, както и за осъждането на ответника да предаде владението върху
тази реална част.
В жалбата се твърди неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт. За доводи се сочи - че съгласно
разпоредбите на чл. 59 от ЗТСУ /отм./ и чл. 200, ал.1 от ЗУТ - спорната част от
64 кв.м. не може да бъде придобивана по давност; и че с искът по чл. 54, ал.2
от ЗКИР се установява правото на собственост в състоянието до приемане на
регулационен план и целта на такова производство е да провери дали това право е
било правилно отразено в плана, независимо от регулационните предвиждания. Моли
се за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което предявената
претенция с правно основание чл. 108 от ЗС във вр. с
чл. 54, ал.2 от ЗКИР да бъде уважена,
като се иска и отмяна, на основание чл. 537, ал.2 от ГПК, на издадения на ответника
констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение. Претендират се разноски.
Отговор на въззивна
жалба не е подаден в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
В открито съдебно заседание въззивниците,
редовно призовани, не се явяват, представляват се от адв.В.Л.,
който поддържа подадената въззивна жалба по
изложените в нея съображения, прави възражение за прекомерност на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар и моли
за разноски.
Въззиваемият, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител. С приложена по делото молба от пълномощника му – адв. А.Й., са представени писмени бележки, в които се
твърди неоснователност на въззивната жалба, като се
излагат доводи, че спорната земна площ от 64 кв. м. е придобита от ответника на
основание давностно владение. Претендират се разноски
по списък.
Съдът, като взе предвид становищата и доводите на
страните и след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.
235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен
състав счита, че разгледано по същество същото е правилно по следните
съображения:
Предявен е иск с правно основание чл. 108 от ЗС. Както
правилно е отбелязал и първоинстанционният съд –
доколкото предметът на исковете по чл. 108 от ЗС и чл. 54, ал.2 от ЗКИР е
идентичен в установителната им част – последният се
поглъща от иска за собственост (така - т.4 и т.5 от ТР № 8/23.02.2016г. по тълк. д. № 8/2014г., ОСГК на ВКС)
Спорът има за предмет правото на собственост
и предаването на владението върху 64 кв.м. земна площ, намирала се погранично за
северен и южен поземлен имот с различни собственици.
Ищците – въззивници
в настоящото производство, се легитимират като собственици на северния имот (с
идентификатор 65677.7701.742), посредством нотариален акт № 172, том II, дело №909/1992г., издаден от РС – Свиленград и
Удостоверение за наследници Изх. № ***г. на Община ***. Правото на собственост
на ответната страна над южния имот (с идентификатор 65677.7701.731) се
установява от нотариален акт № 163, том I,
дело №261/1961г., издаден от Свиленградски народен съдия, и Удостоверение за
наследници Изх. № ***г. на Община ***.
От заключението на изготвената по делото
съдебно-техническа експертиза и приложените към нея копия от кадастрални и
регулационни планове, отнасящи се за имотите, се установява, че с плана от 1993г.,
чрез промяна на дворищната регулационната граница, процесната
площ от 64 кв. м. е била „придадена“ от имота на въззивниците
– към този на ответната страна по настоящия спор.
От първия благоустройствен
закон от 1898г. (Закон за благоустрояване на населените места в Княжество
България) до влизане в сила на изменението на ЗТСУ от ДВ бр.34/2000г. на
1.01.2001г. дворищнорегулационните планове са имали
непосредствено отчуждително действие (чл.39, ал.3
ЗПИНМ; чл.110 ЗТСУ). Това важи и за посочения план от 1993г., касаещ процесните имоти.
Непосредственото отчуждително действие означава, че собствеността върху придаваемите части преминава по силата на самия план, но регулацията
получава значение на безусловно придобивно основание едва
от деня, в който е реално приложена.
Съгласно ТР № 3 от 15.07.1993
г. по гр. д. № 2/1993 г., ОСГК на ВС - дворищнорегулационният
план следва да се счита за приложен от момента, когато настъпи трансформация на
регулационните линии в имотни граници при хипотезите на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ.
За настъпване на ефекта на съвпадение на регулационните с имотни граници, и за
двете хипотези на чл. 33, ал.1 и 2 от ЗТСУ, трябва: придадените имоти(части) да
са били заети по законоустановения ред, а за тази по
ал.2 – кумулативно и владението върху тези имоти(части) да е продължило минимум
10 години.
Законоустановеният ред предполага придадените части да са заети в
следствие на: доброволно отстъпване по реда на чл. 111 ЗТСУ; или чрез въвод във владение (след снабдяване с титул за изпълнение -
нотариален акт за собственост по регулация на новия собственик след погасяване
вземането за обезщетение на правоимащия бивш
собственик по давност съгласно чл. 134, ал. 3 ЗТСУ); или чрез заплащане на
паричното обезщетение за тези части. В процесния
случай не се доказва нито една от изброените алтернативи. Затова
обстоятелството, че от свидетелските показания се установява, придаваемата част от 64 кв. м. да е била заета повече от 10
години - само по себе си не е достатъчно да обоснове извод, че дворищнорегулационният план от 1993г. е бил приложен.
След влизането в
сила на ЗУТ (31.03.2001г.), на основание разпоредбите на § 8, ал.1 във вр. с §6, ал.2 от ПР на същия закон отчуждителното
действие на неприложеният план от 1993г. се е прекратило автоматично (виж ТР № 3 от
28.03.2011 г. по т.д. № 3/2010 ОСГК). Като
последицата от това - собствеността върху дворищнорегулационените парцели с неуредени сметки по
регулация се е трансформирала в собственост върху поземлените имоти, за които са
били отредени тези парцели, а процесната „придадена”
част - от имота на ответника се е върнала „към имота“ с идентификатор 65677.7701.742 и
е станала собственост на тогавашния му собственик/ци.
От
изложеното в исковата молба и констатациите на съдебно-техническата експертиза,
както и от приложената по делото скица на поземлен имот №
15-589571-01.07.2019г. обаче – се установява, че през 2017г. южната част на
имота с идентификатор 65677.7701.742, е
била продадена от собствениците му и е преминала към имот с идентификатор 65677.7701.730. Дори площта им да не е била
посочена в нотариалния акт за покупко-продажбата, към тази южна част са
принадлежали и процесните 64кв. м.. Това е така,
защото съществен индивидуализиращ белег на имота /или част/ са неговите граници,
а не неговата площ. (в този смисъл са решения на ВКС, постановени по реда на
чл. 290 от ГПК – Решение № 672 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 1584 от 2009 г. на
ВКС, I г.о., Решение № 751 от 11.01.2011 г. по гр. д. №
570 от 2009 г. на ВКС, I г.о. и др.; виж
и чл. 210 ЗЗД) След като от скицата се
установява, че имотът на ищците-въззивници вече няма
обща граница с този на ответника, а между тях се намира имотът с идентификатор
65677.7701.730, то следва, че продадената от ищците - на С.К. южна част от
имота им е индивидуализирана посредством южна граница – имота на ответника.
Въпросът дали в кадастралната карта тази граница е коректно отразена,
действително касае иск по чл. 54, ал.2 от ЗКИР, но след коментираната продажба
- активната материалноправна легитимация за такъв иск
вече не е на въззивниците по настоящия спор. Техният
иск по чл. 108 от ЗС подлежи на отхвърляне, като неоснователен, защото, предвид
гореизложеното – те не са собственици на претендираната
за ревандикиране част от имот.
Oтносно искането на ищците-въззивници за отмяна на констативен нотариален акт
от 31.05.2019г.
за собственост на недвижим имот, придобит по давностно
владение, № 67, том II, рег. № 2299,
дело № 211 от 2019г. на нотариус Митко Митев, следва да се посочи: на първо
място – че съгласно чл. 200, ал.1 от ЗУТ – реални части от поземлени имоти в
границите на населените места могат да се придобиват по давност само ако са
спазени изискванията за минимални размери по чл.19 от ЗУТ. Процесните
64 кв. м. явно не отговарят на тези изисквания, поради което не могат да бъдат
придобити по давност. Изключението по чл.200, ал.2 от ЗУТ се прилага само
относно първа регулация (Решение № 149 от 09.01.2020г. по гр. д. № 1052/2019г. II г. о. на ВКС), каквато хипотеза не е налице в
случая.
Изложеното обяснява защо констативният нотариален акт се отнася за 175/752 „идеални
части“ от имота на ответника, а не за конкретно индивидуализираната в комбинираната
скицата към експертизата (л.86 от първоинстанционното
дело) „реална част“ земна площ между точките А, Б, В и Г. Дори да се приеме
обаче, че актът касае именно тази реална част – третите лица (по смисъла на чл.
537, ал.2 от ГПК), чиито права той засяга – не са ищците-въззивници
по настоящото дело, тъй като те, гореобосновано, не
са собственици на тази земна площ. Ето защо тяхното искане за отмяна на
констативния нотариален акт не следва да бъде уважено.
Макар при различни мотиви, първоинстанционният съд е достигнал до същите крайни
изводи, поради което решението му следва да бъде потвърдено.
При този изход от спора, на основание
чл. 78, ал.3 ГПК, поискани деловодни разноски за въззивното
производство следва да бъдат присъдени само на въззиваемата
страна. От представените от нея списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита
и съдействие се установява, че действително направеният размер на тези разноски
е 600лв. – адвокатски хонорар.
Предвид
направеното от въззивната страна възражение за
прекомерност на така поискания адвокатски хонорар – съгласно разпоредбата на
чл. 78, ал.5 ГПК размерът му следва да се съпостави с определеният в НМРАВ
минимум. Предявеният иск по чл. 108 от ЗС е собственически и цената му се
определя съгласно чл. 69, ал.1, т.2 от ГПК. Данъчната оценка на целия имот, от
който се иска ревандикиране на 64кв.м. е 17328,10лв.
Чрез математическо съотнасяне на тази цена към цялата площ на имота
(17328,10лв. : 752 кв.м.) се получава 23,04лв. данъчна оценка за квадратен
метър. Тази сума – умножена по процесните 64кв.м.
дава цената на предявения иск – 1474,56лв. (23,04лв. х 64 кв.м.). Тъй като тя е
над 1000лв. и под 5000лв. следва да се приложи формулата, разписана в чл.7,
ал.2, т.2 от НМРАВ. При заместване в нея се получава, че минималното адвокатско
възнаграждение по конкретния иск е 228,47лв. В контекста на разпоредбата на чл.
78, ал.5 ГПК, настоящият състав намира, че на фактическата и правна сложност на
делото съответства хонорар за адвоката на въззивната
страна в размер на 400лв., като претендираният от
600лв. следва да бъде намален до посочения размер.
Така мотивиран Хасковският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 681 от 19.12.2019г.,
постановено по гр.д. № 553 по описа за 2019г. на Районен съд – Свиленград.
ОСЪЖДА
М.И.П. с ЕГН **********, адрес ***, Б.Д.П. с ЕГН **********, адрес *** и В.Д.П.
с ЕГН **********, адрес ***, да заплатят на Б.Г.Б. с ЕГН **********, адрес ***,
сумата от 400лв. – разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.