Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.05.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на трети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 2036 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск по чл. 51, ал.
3 от Закона за международния търговки арбитраж вр. чл. 119, ал.
1 от Кодекса на междунароно частно право вр.
чл. 3 от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения.
Ищецът – „С.М.С.А“, Либерия, твърди, че с арбитражно решение от 18.04.2018 г., постановено от едноличен арбитър И.Г. от Лондонската асоциация за морски арбитраж, изменено с арбитражно решение от 02.07.2018 г., постановено от едноличен арбитър И.Г. от Лондонската асоциация за морски арбитраж, ответникът - „Ф.Ч.” ЕООД, е осъден да заплати на ищеца сумата от 102 182, 98 щ.д., представляваща демюрейдж за забавено разтоварване на кораба „Авива“ в пристанище Измир, Турция, ведно с годишна лихва върху сумата от 102 182, 98 щ.д., представляваща демюрейдж за забавено разтоварване на кораба „Авива“ в пристанище Измир, Турция, ведно с годишна лихва върху сумата от 102 182, 98 щ.д. в размер на 5 %, начислявана на три пъти, на месечна база, считано от 13.10.2017 г. до датата на плащане на сумата, както и разноски на ищеца в арбитражното производство, които ще бъдат определени допълнително, заедно с годишната лихва в размер на 5 %, начислявана на три пъти, на месечна база, считано от 02.07.2018 г. до датата на плащане. Посочва, че това решение е влязло в сила и е изпълнимо съгласно издадено от арбитъра на 23.08.2018 г. удостоверение за това. Предвид изложеното моли съдът да постанови съдебно решение, с което да признае и допусне изпълнението на територията на Република България на арбитражно решение от 18.04.2018 г., постановено от едноличен арбитър И.Г. от Лондонската асоциация за морски арбитраж, изменено с арбитражно решение от 02.07.2018 г., постановено от едноличен арбитър И.Г. от Лондонската асоциация за морски арбитраж. Претендира да му бъдат присъдени и направените по делото разноски.
Ответникът - „Ф.Ч.” ЕООД, оспорва предявения
иск. Твърди, че признаването и допускане до изпълнение на арбитражното решение
не следва да се постановява от съда, тъй като е налице, предвидено чл.
V, т. 1, б. „б” от Нюйоркската конвенция основание за отказ - в арбитражното
производство за него е било невъзможно да предяви своите защитни средства като
представи определени доказателства, с които не е разполагал към момента на
депозиране на отговора на исковата молба, а е узнал за тяхното съществуване и
се е сдобил с тях впоследствие. Счита, че с постановеното арбитражно решение е
нарушен основен принцип в гражданския процес – този на диспозитивното
начало, тъй като е налице произнасяне плюс петитум. С
оглед на това заявява, че признаването и изпълнението на това арбитражно
решение ще противоречи на обществения ред в страната, което е основание то да
бъде отказано съгласно Нюйоркската конвенция. Поради изложеното моли
предявеният иск да бъде отхвърлен.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Арбитражното решение, което се иска да бъде признато и чието изпълнение се иска да бъде допуснато на територията на Република България е постановено на територията на различна държава, а именно на територията на Великобритания. Ето защо и за определяне на реда и условията за признаване и изпълнение на това арбитражно решение на територията на страната приложение намират нормите на Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения /Конвенцията/, страни по която са и двете държави, на територията на които се намират седалищата на страните по делото, които са страни и по постановеното арбитражно решение – Конвенцията е ратифицирана от Либерия на 16.09.2005 г. и от Република България с Указ № 284 на Президиума на Народното събрание от 08.07.1961 г. /Изв., бр. 57 от 18.07.1961 г/.
В чл. 3 от Конвенцията е предвидено, че всяка договаряща държава ще признава силата на арбитражното решение и ще допуска неговото изпълнение съобразно с процесуалните правила, които се прилагат в територията, където се иска признаването и изпълнението. С оглед на това трябва да се приеме, че приложимите в случая процесуални правила са тези, които са предвидени в правото на Република България, на територията на която се иска признаването и изпълнението на арбитражното решение, постановено от едноличен арбитър И.Г. от Лондонската асоциация за морски арбитраж.
Нормите, които са част от правото на Република България и в които се определят процесуалните правила, по които едно лице може да отправи искане за признаване и допускане изпълнението на едно чуждестранно арбитражно решение и по които това искане да бъде разгледано от компетентен орган, се съдържат в Кодекса на международно частно право /КМЧП/.
В чл. 118, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 КМЧП е предвиден реда, по който се извършва признаването и допускането на изпълнението на едно чуждестранно съдебно решение на територията на Република България, като съгласно препращащата норма на чл. 51, ал. 3 от Закона за международния търговки арбитраж /ЗМТА/ този ред е приложим и за признаване и допускане на изпълнението на решенията на чуждестранните арбитражни съдилища тогава, когато друго не е предвидено в международен договор, по който Република България е страна, какъвто характер има Конвенцията и в която липсват каквито и да е процесуални правила, регламентиращи реда, по който да се отправи и разгледа такова искане, които да изключват приложението на посочените такива от КМЧП.
Съгласно чл. 118, ал. 1 КМЧП признаването на чуждестранното съдебно съответно арбитражно решение се извършва от органа, пред който то е представено, като за това не е необходимо да бъде образувано нарочно исково производство, освен в случаите, уредени в чл. 118, ал. 2 КМЧП, а именно при спор относно условията за признаване на чуждестранното решение, който се разрешава чрез предявяване на установителен иск пред Софийския градски съд. Допускане на изпълнението на чуждестранно съдебно съответно арбитражно решение на територията на Република България винаги е предпоставено от провеждането на специално искова производство пред Софийски градски съд съгласно чл. 119, ал. 1 КМЧП.
При тълкуване във връзката им една с друга на разпоредбите на чл. 118, ал. 1 КМЧП и на чл. 119, ал. 1 КМЧП, се налага изводът, че в производството по предявен иск за допускане на изпълнение на чуждестранното решение, съдът е длъжен да се произнесе освен по самото допускане до изпълнение на това решение, така и по неговото признаване, тъй като то е представено пред съда, разглеждащ иска, и признаването на акта на съда на друга държава е предпоставка за допускането му до изпълнение на територията на Република България.
За да бъде основателен иска по чл. 119, ал. 1 КМЧП, в производството трябва да се установи, на първо място, че е налице чуждестранно съдебно съответно арбитражно решение по иск, по който страни са и страните по настоящото дело, както и че това решение се ползва с изпълнителна сила.
От представените по делото доказателства е видно, че на 18.04.2018 г., от едноличен арбитър И.Г. от Лондонската асоциация за морски арбитраж е постановено арбитражно решение, което е изменено с арбитражно решение от 02.07.2018 г., постановено от същия арбитър. Доколкото арбитърът, който е постановил решението има място на действие на територията на държава, различна от Република България, а именно на Великобритания, то същото има характер на чуждестранно арбитражно решение. Върху приложения към исковата молба препис от това решение е направено удостоверяване от арбитъра, който го е постановил, че то е окончателно и е влязло в сила съгласно английските закони и подлежи на изпълнение съгласно същите.
С постановеното арбитражно решение ответното дружество „Ф.Ч.” ЕООД е осъдено да заплати на ищеца „С.М.С.А“, Либерия сумата от 102 182, 98 щ.д., представяваща демюрейдж за забавено разтоварване на кораба „Авива“ в пристанище Измир, Турция, ведно с годишна лихва върху сумата от 102 182, 98 щ.д. в размер на 5 %, начислявана на три пъти, на месечна база, считано от 13.10.2017 г. до датата на плащане на сумата, както и разноски на ищеца в арбитражното производство, които ще бъдат определени допълнително, заедно с годишната лихва в размер на 5 %, начислявана на три пъти, на месечна база, считано от 02.07.2018 г. до датата на плащане. След като в решението, чието допускане до изпълнение се иска в настоящия процеса, е налице диспозитив, с който едно лице е осъдено да заплати на друго определена парична сума, то трябва да се заключи, че този акт на чуждестранния арбитраж се ползва с изпълнителна сила, поради което и може да бъде предмет на предявения иск по чл. 119, ал. 1 КМЧП. Ищцовото дружество е правният субект, който се ползва от изпълнителната сила на арбитражното решение, тъй като то е лицето, в полза на което са присъдени парични суми.
На следващо място, съдът, разглеждащ иска по чл. 119, ал. 1 КМЧП, трябва да се произнесе по въпроса дали от представените по делото доказателства се установява, че са налице предвидените в приложимите норми условия, при които решенията на чуждестранни арбитри и арбитражни съдилища се признават и изпълнението им се допуска на територията на страната.
В чл. 51, ал. 2 ЗМТА е предвидено, че за признаването и изпълнението на чуждестранно арбитражно решение се прилагат сключените от Република България международни договори, какъвто характер има Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения. В чл. V от този акт са предвидени определени предпоставки, които трябва да са налице за да се признае и допусне изпълнението на едно арбитражно решение на територията на държава, различна от тази, в която то е постановено. Както беше посочено в чл. 51, ал. 3 ЗМТА е предвидено, че в производството по разглеждане на предявен иск за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение, съответно приложение и доколкото не противоречат на Конвенцията намират разпоредбите на чл. 118 – 122 КМЧП, включително и разпоредбата на чл. 117 КМЧП с оглед препращането, направено в чл. 120, ал. 1 КМЧП, в която също са предвидени условия, които трябва да са изпълнени, за да се признае и допусне до изпълнение на територията на Република България на едно решение на чуждестранен арбитраж.
В чл. V от Конвецията са изброени по изчерпателен начин предпоставките, при които признаването и изпълнението на арбитражното решение могат да бъдат отказани, т.е. в тази норма са регламентирани отрицателни предпоставки, при които предявения иск по чл. 119 КМЧП подлежи на отхвърляне. Те са обособени в две групи – в чл. V, т. 1 от Конвенцията са предвидени пречки, на чието наличие ответникът по иска трябва да се позове изрично пред съда, разглеждащ искането за признаване и допускане изпълнението на чуждестранното арбитражно решение, за които съдът не следи служебно, а в чл. V, т. 2 от Конвенцията са регламентирани отрицателни предпоставки, за съществуването на които съдът следи служебно. В този смисъл е практиката на ВКС - решение № 162а от 25.10.10 г., постановено по т.д. № 993/2009 г. по описа на ВКС, II т.о.
В случая ответникът се позовава на наличието само на една от пречките, предвидени в чл. V, т. 1 от Конвенцията, а именно на тази, посочена в чл. V, т. 1, б. „б”, предл. 3 от Конвенцията, тъй като твърди, че в арбитражното производство за него е било невъзможно да предяви своите защитни средства и по – конкретно да представи определени доказателства, с които не е разполагал към момента на депозиране на отговора на исковата молба, а е узнал за тяхното съществуване и се е сдобил с тях впоследствие. Доказването на факта, че твърдяната пречка съществува съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК е поставено в тежест на ответника, който е страната която черпи благоприятни от неговото осъществяване правни последици. В тази насока се е произнесъл ВКС по реда на чл. 290 ГПК - решение № 97 от 11.07.2017 г., постановено по т. д. № 1649/2016 г. по описа на ВКС, I т.о.
В чл. V, т. 1, б. „б”, предл. 3 от Конвенцията е предвидено, че съдът постановява отказ да признае и допусне до изпълнение чуждестранното арбитражно решение, когато за страната, срещу която решението се предявява, е било невъзможно да предяви своите защитни средства.
От представените по делото доказателства се установява, че от страна на „Ф.Ч.” ЕООД, който има качеството на ответник в арбитражното производство, е направено искане пред арбитъра за приемане на писмени доказателства по делото, с които се доказва съдържанието на определено изявление на ищеца „С.М.С.А“, Либерия, касаещо разтоварването на кораба. Това е видно от разменената от страните по арбитражното дело кореспонденция. В настоящото производство не са представени самите писмени доказателства, които се твърди, че ответникът не е успял да ангажира пред арбитража, поради което настоящият съдебен състав не може да направи извод дали те са относими към предмета на спора, за разглеждане на който е образувано арбитражното производство. Само ако се установи, че от тези документи се доказват релевантни към предмета на делото факти и че възможността на страната да ги представи в арбитражното производство е била препятствана по причини, които стоят извън неговата воля да стори това, би могло да се заключи, че е налице пречката, предвидена в чл. V, т. 1, б. „б”, предл. 3 от Конвенцията. Освен това, трябва да се посочи, че от съдържанието на мотивите на арбитражното решение и по точно от т. 9 от мотивите на първото решение от 18.04.2018 г., е видно, че арбитърът се е запознал с представените от „Ф.Ч.” ЕООД писмени доказателства, въпреки, че те не са били своевременно ангажирани в производството, и е счел, че от тях не се установяват обстоятелства, които да водят до промяна на направения от него краен извод за възникване на правото на ищеца да получи демюрейдж. След като арбитражът е разгледал представените от ответника доказателства, то трябва да се приеме, че той е имал възможност да ги ангажира и реално е упражнил това свое защитно средство в производството по разглеждане на предявения срещу него иск. Съдът, разглеждащ иска по чл. 119 КМЧП, не може да проверява правилността на извода на арбитража за това дали от тях се установяват относими към предмета на делото обстоятелства предвид правилото на чл. 121, ал. 1 КМЧП, което въвежда забрана за разглеждане на съществото на спора, разрешен от чуждия съд съответно арбитраж. Следователно не е налице пречката по чл. V, т. 1, б. „б”, предл. 3 от Конвенцията и съдът не може да откаже да признае и допусне изпълнението на арбитражното решение на това основание.
На следващо място, съдът трябва да разгледа дали от събраните в производството доказателства се установява да са осъществени условията за признаване и допускане на изпълнението на арбитражното решение, постановено от арбитър от Лондонската асоциация за морски арбитраж, за които следи служебно, които са тези, регламентирани в чл. V, т. 2 от Конвенцията и в чл. 117 КМЧП.
В чл. V, т. 2 от Конвенцията са предвидени две отрицателни предпоставки, при наличие на които съдът постановява отказ да признае и допусне до изпълнение чуждестранното арбитражно решение. Първата от тях е тогава, когато предметът на спора, който е разгледан с арбитражното решение, не подлежи на разрешаване от арбитраж съгласно законът на държавата, в която е направено искането за признаване и изпълнение.
Споровете, които не подлежат на решаване от арбитраж съгласно законите на Република България, са изчерпателно посочени в нормата на чл. 19, ал. 1 ГПК, като това са споровете, които имат за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение, както и споровете, по които една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Предмет на спора, който е бил разрешен с чуждестранното арбитражно решение, чието признаване и изпълнение се иска, е имуществен спор за дължимост на обезщетение за вреди от неточно изпълнение на сключен договор за чартър, какъвто характер има присъденото вземане за неустойка за забавено разтоварване на кораба, т.нар. демюрейдж, и следователно той не попада сред тези, чието разрешаване от арбитраж е недопустимо съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК. Това означава, че пречката за уважаване на предявения иск, регламентирана в чл. V, т. 2, б. „а” от Конвенцията, не е налице.
В чл. V, т. 2, б. „б” от Конвенцията е предвидено, че признаването и изпълнението на арбитражното решение могат да бъдат отказани ако компетентният орган на държавата, в която то се иска, намери, че признаването или изпълнението на решението ще противоречи на обществения ред на тази държава
Българският обществен ред представлява съвкупност от основни повелителни принципи, върху които е изградена и функционира правовата държава в Република България. Основен принцип в българското право е че всеки правен субект отговаря за вредите, включително и имуществените такива, които е причинил на друг субект в резултат на допуснато от него неизпълнение на задължение, което е възникнало в негова тежест по сключен между тях договор, какъвто характер има вземането, което е предмет на предявения пред арбитража от „С.М.С.А“, Либерия срещу „Ф.Ч.” ЕООД иск, за получаване на уговорена в договор неустойка за забавено изпълнение от последното дружество на задължението му по договор за чартър да осъществи действия по разтоварване на кораба в товарното пристанище, т.нар. демюрейдж. Ето защо и постановеното от едноличен арбитър И.Г. от Лондонската асоциация за морски арбитраж решение, с което тази неустойка е присъдена в полза на ищеца, както и неговото изпълнение срещу длъжника, не противоречи на обществения ред на Република България, а напротив постановеното с него съответства напълно на съществуващ в българското право основен принцип.
От представените по делото доказателства се установява, че размерът на вземането, което ищецът е претендирал в хода на проведеното арбитражно производство, възлиза на сумата от 132 997, 50 щ.д., като същевременно с първото арбитражно решение искът е уважен до размера от 108 412, 14 щ.д., а с второто е определен окончателен размер на присъдената сума от 102 182, 98 щ.д., които са по-ниски от претендираната такава. С оглед на това и доколкото не са представени доказателства за това, че ищецът е оттеглил или се е отказал от част от предявения от него иск в хода на проведеното арбитражно производство, то не може да се направи извод, че е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, както се сочи в писмения отговор. Във връзка с това възражение на ответника трябва да се посочи и това, че общественият ред в Република България не забранява изпълнението на един недопустим съдебен акт, какъвто е този, в който е налице произнасяне свръхпетитум. Недопустимото съдебно решение, което е влязло в сила и следователно е окончателно, подлежи на изпълнение и липсва ред, по който след това въпросът за съществуване на този порок на съдебния акт, да може да се разглежда и да препятства неговото изпълнение. Ето защо дори и да се приеме, че с арбитражното решение е налице произнасяне в повече от това, което ищецът е предявил, което в случая не се установява, то от това не следва, че признаването и изпълнението на това решение ще противоречи на обществения ред на Република България.
Съдът е длъжен да отговори и на въпроса дали са налице условията, посочени в чл. 117 КМЧП, които не са предвидени в Конвенцията, при които може да се признае и допусне до изпълнение на територията на Република България едно чуждестранно аржотражно решение.
По делото е безспорно, че на ответника в арбитражното производство „Ф.Ч.” ЕООД е бил връчен препис от исковата молба, въз основа на която е образувано делото, и страните са били редовно призовани за участие в това производство. Тези обстоятелства се и установяват от представените по делото доказателства, представляващи депозирани в хода на арбитражното производство становища на двете страни по спора, от които е видно, че ответникът е получил препис от исковата молба, запознат е с нейното съдържание и е успял да организира защитата си срещу нея, като ответникът в нито един момент не е направил възражение срещу процедурата по неговото призоваване. Освен това, ответникът нито сочи, нито доказва да е бил лишен от възможността да се позове на нарушение на неговите права пред арбитража, което съгласно чл. 120, ал. 2 КМЧП е задължителна предпоставка, за да може такъв вид на нарушения на правата на страната да организира защитата си да обосноват отказ на съда да признае чуждестранното решение и да допусне неговото изпълнение.
Не се твърди и не се установява да съществува някоя от пречките, предвидени в чл. 117, т. 3 и т. 4 КМЧП за признаване и допускане на решението на едноличен арбитър И.Г. от Лондонската асоциация за морски арбитраж, а именно това, че между същите страни, на същото основание и за същото искане има влязло в сила решение на български съд /чл. 117, т. 3 КМЧП/ и че между същите страни, на същото основание и за същото искане има висящ процес пред български съд, образуван преди чуждото дело, по което е постановено решението, чието признаване и изпълнение се иска /чл. 117, т. 4 КМЧП/. Наличие на друго арбитражно производство, което е образувано за разглеждане на иск, по който страни са юридически лица, които не са идентични със страните по приключилото с процесното решение арбитражно дело, не представлява пречка то да се признае и неговото изпълнение на бъде допуснато на територията на Република България.
С оглед всичко изложено, следва да се заключи, че по делото се доказа, че са налице всички предпоставки, при които съдът може да признае и допусне изпълнението на чуждестранното арбитражно решение, постановено от едноличен арбитър И.Г. от Лондонската асоциация за морски арбитраж, поради което и предявеният иск с правна квалификация чл. 119, ал. 1 КМЧП е основателен.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на делото и своевременно направеното искане в процеса за присъждане на направените по делото разноски, такива се следват на ищеца. Доказаха се реално заплатени от тази страна разноски в общ размер от 715 лв., от които 50 лв. – дължима държавна такса, 665 лв. – разноски за превод на документи.
Съдът не присъжда в полза на ищеца разноски в размер на 3 600 евро за адвокатско възнаграждение, тъй като по делото до приключване на устните състезания на 03.04.2019 г. няма ангажирани доказателства за реално заплащане от ищеца на възнаграждение на упълномощения от него адвокат в посочения размер. Това не се установява от представеното извлечение от разплащателна сметка, намиращо се на л. 182 от делото на СГС, тъй като в него е удостоверено заплащане на задължения по фактури, които са различни от тази, която е издадена за удостоверяване на задължението за адвокатско възнаграждение, която е фактура № 18-33/ 03.08.2018 г. Приложеното към молба от 12.04.2019 г. доказателство за извършено плащане на адвокатско възнаграждение, не следва да се съобразява, доколкото то не е ангажирано в посочения по-горе срок, а именно до края на устните състезания, приключили на 03.04.2019 г., част от които не е писмената защита, с която не могат да бъдат предявени процесуално валидно искания и да бъдат представяни доказателства /в този смисъл са указанията, дадени с т. 11 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г., постановено по тълк.д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС/.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА по иск с правно основание чл. 51, ал. 3 от
Закона за международния търговки арбитраж вр. чл.
119, ал. 1 от Кодекса на междунароно частно право вр. чл. 3 от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни
арбитражни решения, предявен от „С.М.С.А“, с адрес на управление: „*******,
Монровия, Либерия, срещу „Ф.Ч.”
ЕООД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, арбитражно решение от 18.04.2018 г.,
постановено от едноличен арбитър И.Г. от Лондонската асоциация за морски
арбитраж /„Първо окончателно решение“/, изменено с арбитражно решение от
02.07.2018 г., постановено от едноличен арбитър И.Г. от Лондонската асоциация
за морски арбитраж /„Второ окончателно решение“/, с които „Ф.Ч.” ЕООД е
осъдено да заплати на „С.М.С.А“, сумата от 102 182, 98 щ.д., представляваща демюрейдж за забавено разтоварване на кораба „Авива“ в пристанище Измир, Турция, ведно с годишна лихва
върху сумата от 102 182, 98 щ.д. в размер на 5 %, начислявана на три пъти, на
месечна база, считано от 13.10.2017 г. до датата на плащане на сумата, както и
разноски в арбитражното производство, които ще бъдат определени допълнително,
заедно с годишната лихва върху тях в размер на 5 %, начислявана на три пъти, на
месечна база, считано от 02.07.2018 г. до датата на плащане, и ДОПУСКА
ИЗПЪЛНЕНИЕТО на територията на
Република България на това арбитражно решение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф.Ч.” ЕООД да заплати на „С.М.С.А“ сума в размер на 715 лв. /седемстотин и петнадесет лева/, представляващи направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: