Р
Е Ш Е
Н И Е № 260742
град Пловдив, 01.06.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивски окръжен съд, въззивно
гражданско отделение, V граждански състав, в публичното
заседание на осми март две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Радостина СТЕФАНОВА
Светлана СТАНЕВА
при секретаря
Петя ЦОНКОВА, като разгледа докладваното от съдия Станева въззивно гражданско
дело №385 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид:
Въззивното
производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК, във вр. с чл.22 от ЗПК.
Образувано
е по постъпила въззивна жалба, подадена от „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, район
Люлин, ЖК Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру №28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет.2,
офис 73Г, чрез процесуалния представител адв. А.Н., против решение
№261014/26.10.2020 г., постановено по гр.д. №20189/2019 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, ХХІ гр.с., с което се признава за установено в отношенията между
страните, че сключеният помежду им договор за паричен заем №5347436/31.03.2017
г. е недействителен на основание чл.22 ЗПК, и се осъжда жалбоподателят да плати
на М.Ж.М., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 32.50 лева – получена без
основание за неустойка по вноски за периода 30.04.2017 г. – 29.06.2017 г. във
връзка с недействителен договор за паричен заем №5347436/31.03.2017 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на постъпване на исковата молба в съда –
09.12.2019 г. до окончателното плащане, както и 242.24 лева разноски по съразмерност.
В
частта, в която се отхвърля
осъдителният иск за връщане на получена без основание сума за неустойка - за
разликата над уважения размер до пълния предявен от 46.80 лева, решението не е
обжалвано от първоначалния ищец и е влязло в сила.
С
въззивната жалба се иска решението на първостепенния съд да се отмени в
атакуваната част като неправилно и незаконосъобразно, да се отхвърлят
предявените искове, като им се присъдят и разноските по делото. Жалбоподателят
не оспорва приетата по делото фактическа обстановка, но изразява несъгласие с
правните изводи на съда. Счита, че не могат да се разглеждат различни основания
за недействителност от заявените в исковата молба. Навеждат се подробни
съображения, че договорът за потребителски кредит отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК и не е недействителен на основание чл.22 ЗПК.
Неустойката по чл.4, ал.2 от договора не следва да се включва в ГПР.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от М.М. чрез адв. Е.И., като се
излагат подробни съображения за неоснователност на жалбата, както и в подкрепа
на атакуваното решение, което се моли да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.
В
съдебно заседание пред настоящата инстанция страните не се явиха, но изразиха
писмени становища.
Пловдивският
окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като
прецени събраните по делото доказателства, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се
разгледа по същество.
При
служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е
валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
Въззивната
проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само
на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не
констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да
коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните
указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Предмет
на делото е действителността на договор за потребителски кредит. Нормите,
уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски
договор, са императивни. По отношение на тях намира приложение даденото
разрешение в т.1 от посоченото ТР, което е задължително за съдилищата в
съответствие с чл.130, ал.2 от ЗСВ, според което при проверка на правилността
на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна
материално правна норма, дори ако нарушението ѝ не е въведено като
основание за обжалване.
Настоящата
инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания,
прие за установено следното:
Безспорно
по делото е установено, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по договор за паричен заем от 31.03.2017 г., по който ищецът е
усвоил сумата от 300 лв. и впоследствие – платил, включително и неустойка по
чл.4, ал.2 от договора в размер на 32.50 лв.
Във
въззивната жалба не са наведени твърдения за неправилно установени факти от
страна на първостепенния съд – напротив, твърденията са точно в обратната
насока – при правилно установени факти съдът е достигнал до неправилни изводи.
Районният съд е сезиран с искане
за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях
договор за паричен заем №5347436/31.03.2017 г. е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК, както и да бъде осъден ответникът на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 46.80 лв., платена без основание неустойка по
договора.
В искова молба се твърди от
ищеца, че между страните възникнало облигационно правоотношение по договор за
кредит от 31.03.2017 г., което било недействително на основание чл.22 ЗПК.
Фиксираният лихвен процент от 40.30% не отговарял на действително приложения,
тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва, а
кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави,
което водело до нищожност на съглашението. Нарушени били изискванията на чл.5 и
чл.11, т.10 ЗПК. Възнаградителната лихва надхвърляла повече от 3 пъти
законната, а уговорката за дължимостта ѝ била нищожна. Клаузата, която
предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в
пряко противоречие с целта на Директива 2008/48. Не било извършено
предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Налице било нарушение на изискванията на чл.11, т.9 и
т.10 ЗПК, тъй като неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение
за кредитора, а същевременно била предвидена в размер, който не съответствал на
вредите от неизпълнението - била съизмерима с предоставената заемна сума. Макар
да била предвидена като неустойка, сумата по чл.4 от договора представлявала
предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на
потребителя съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК и била в противоречие с
обявеното в чл.3, т.7 от договора, в която изрично било предвидено, че общият
размер на всички плащания възлиза на 367.17 лева, като разпоредбата не
включвала оскъпяването, визирано в чл. 4. Тази обща сума била подвеждаща за
потребителя, при което и той не могъл да прецени действителния размер на
задълженията си и последиците при забава. Клаузата противоречала на добрите
търговски практики, била уговорка във вреда на потребителя и е нищожна на
основание чл.26, ал. 1 ЗЗД. ГПР не съответствал на действително прилагания от
кредитора, като била налице „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.
68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора,
сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване
на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на
т.9 от сочената разпоредба, тъй като потребителят бил заблуден относно
действителния размер на лихвения процент, а договорът бил недействителен. Иска
се прогласяването му за такъв, а в условията на евентуалност – за прогласяване
на клаузата на чл.4, ал.2 за дължимост на неустойка за недействителна поради
противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл.19, ал.4 ЗПК,
накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките
на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските
договори за кредит. Иска се и присъждане на сумата от 46.80 лева, платена без
основание за погасяване на неустойка по договора за периода 30.04.2017 г. –
29.06.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 09.12.2019 г. до
окончателното погасяване. Претендира разноски.
В подадения писмен отговор в
срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва исковете. Неустойката не представлявала
добавък към лихвата, която била уговорена във фиксиран процент, както и ГПР.
Същите били в допустимите размери съгласно ЗПК. Законът не въвеждал лимит за
възнаградителната лихва, освен чл.19, ал.4, чието ограничение било спазено. При
изчисляване на ГПР бил включен и размерът на лихвата. Преди сключване на
договора ищецът бил уведомен за размера на плащанията, с предоставен СЕФ и
достатъчно информация, която да му позволи да вземе информираното решение дали
да встъпи в съглашението. Добрите нрави не били нарушени. Предвидената в
договора обща сума за плащане не била заблуждаваща. Дружеството нямало как да
включи стойността на неустойката в нея, касаело се за условно задължение, което
не било ясно дали ще възникне. Клаузата за неустойка не била нищожна. Законът
не предвиждал ограничения за финансовите институции да изискват обезпечаване на
заемите, които предоставят. Дадените две алтернативни възможности за
обезпечение били в интерес на ищеца, а неустойката била във фиксиран и
предварително посочен размер, като изпълнили задължението си да информират
потребителя. Законът не поставял изисквания да се посочва кои вреди ще бъдат
компенсирани чрез неустойката. Плащането ѝ било разсрочено на вноски, за
да бъде облекчен потребителят при погасяване на задължението. Поради предсрочно
погасяване ищецът не платил пълната сочена сума в договора, а 32.50 лева.
Неустойката не следвало да се включва към ГПР съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК. Моли
за отхвърляне на исковете и претендира разноски.
За да уважи иска, съдът е приел,
че процесният потребителски договор противоречи на императивните изисквания на
ЗПК, а именно на чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК, неправилно не е включена като
разход неустойката по чл.4, ал.2 от договора, не е посочен коректно, ясно и
разбираемо и самия ГПР по кредита; не е приложен и погасителен план, като
договорът е признат за недействителен на основание чл.22 ЗПК. В този случай
сумата от 32.50 лв., представляваща заплатена неустойка, подлежала на връщане
като платена от ищеца без основание – с оглед на недействителна клауза и
предвид нормата на чл. 23 ГПК.
Изводите на първостепенния съд
за недействителност на договора за заем се споделят от въззивната инстанция,
като не се възприемат доводите в жалбата в обратната насока. На основание
чл.272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на районния съд защо е
налице недействителност на договора поради нарушение на разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, като във връзка с доводите в жалбата счита, че следва да се
има предвид и следното:
Правилно и в съответствие със
съдебната практика съставът на районния съд, освен по твърденията, с които е
сезиран, е извършил проверка дали са налице основания за
нищожност/недействителност на договора, за които следи служебно. Налице е
императивна норма - чл. 146, ал.1 от ЗЗП, според която неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В този смисъл съдилищата дължат и
служебно произнасяне, във връзка и с изложеното в цитираното тълкувателно
решение на ВКС.
Правилно е прието, че не са
спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Чл.19 от ЗПК дава
дефиниция какво представлява ГПР и как се изчислява. В жалбата е посочена
и формулата, по която става това. Дали обаче именно по тази формула е бил
изчислен размерът на ГПР при сключване на договора между страните е неясно. Не
се установява и как е начислен този ГПР, съответства ли с изискванията на ЗПК.
Не е ясно и как е определен лихвеният процент по заема. Макар и
формално да са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на
ГПР, който да не надхвърля 50% /петкратния размер на законната лихва/ и на
общата дължима сума, е налице нарушение на посочения текст. Договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Това при сключване
на процесния договор не е направено.
Съгласно
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
задължително следва да съдържа информация относно лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му. Лихвеният процент по сключения между страните
договор за паричен заем е фиксиран, но това не дава основание да се счита, че в
случая изискването за посочване на условията за прилагането му не важи. И при
фиксиран лихвен процент следва да е налице яснота относно начина на изчисление
на възнаградителната лихва - на база на целия размер на кредита към датата на
неговото сключване, на база на остатъчната част от главницата при нейното
последователно плащане или друг. Ето защо според настоящия състав е налице
нарушение и по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК.
Отделно
от това, посочената в договора обща сума на плащанията от 367.17 лева не
съответства на действителните. Още при сключването на договора е предвидено
уговорената в чл.4, ал.2 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с
погасителните вноски, като вноската става по 137.99 лв., а общото задължение по
договора – 413.97 лв., с което общия разход по кредита на потребителя става
изключително висок.
Въведеното
изискване за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които, предвид броя им и изключително краткия срок, в
който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на
практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя
се създава значително затруднение както относно физическите лица – поръчители,
които следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се
събере и от допълнителни източници /например за осигуровки, чиста кредитна
история и др./, а относно банковата гаранция – същата трябва да е в размер на цялото
задължение на заемателя по договора и период след крайния падеж, но за
учредяването на която се изисква набавяне на документи, т.е. все действия, за
които са нужни технологично време и чуждо съдействие. Нещо повече - в случай,
че заемателят би разполагал свободно със сума, равна на сбора от чистата сума и
възнаградителните лихви за целия период на договора, то той не би имал интерес
от сключването му. Условието за предоставяне на обезпечение чрез банкова
гаранция е в очевидно противоречие с интересите на кредитополучателя и на
практика е неизпълнимо.
По
отношение на поръчителството - то би следвало да бъде подсигурено преди
подписване на договора, защото изисква време лицето, нуждаещо се от кредит, да
разговаря с тези, за които счита, че биха се съгласили да поръчителстват. Те,
от своя страна, би следвало да се запознаят с условията на договора за заем, за
да преценят възможно най - точно рисковете от поръчителството, да набавят
документи. Не е налице законова пречка да се поръчителства по вече поето
задължение, но в конкретния случай обстоятелството, че предоставянето на
обезпечение не е въведено като условие за предоставяне на заема, дава основание
да се счита, че заемодателят няма интерес от обезпечението, а от получаване на
неустойката, която всъщност се явява скрита печалба - скрито възнаграждение,
определено в абсолютен размер, а не като лихви.
Освен това, в съответствие с чл.16, ал.1 ЗПК,
оценката на кредитоспособността на потребителя се прави преди сключване на
договор за кредит.
Основните
функции на неустойката са обезпечителна, обезщетителна и санкционна.
Уговарянето на неустойка при непредставяне на обезпечение не може да има
обезпечителна функция, тъй като неустойката не може да стимулира осигуряването
от кредитополучателя на поръчители, с каквито той не разполага при подписване
на договора, а и тъй като кредиторът в достатъчна степен би могъл да гарантира
интересите си, като не отпусне искания кредит, без да му е предоставено обезпечение.
Лишавайки се сам от него, отпускайки кредита, без да му е предоставено обезпечение,
той няма основание да търси обезщетение за евентуалните вреди от невъзможността
да събере принудително вземанията си. Задължението по чл.4, ал.2 от договора
напълно условно е наименовано „неустойка“, но действителното му предназначение
е да бъде набавена допълнителна печалба за заемодателя, значително надхвърляща
тази от посочените в чл.2, т.6 от договора възнаградителни лихви. Тя води
единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите
ѝ функции.
Не
се възприемат доводите в жалбата за неправилно включване на неустойката в ГПР.
Това е в разрез с нормата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, а и съдът не е направил
такова отбелязване. Съществува разлика между ГПР и общ размер на разхода, като
заплатените суми за неустойка се включват във втората категория.
Съгласно
чл.11, ал.1,
т.11 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Процесният договор съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, но не е посочена последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Това няма и как да
се конкретизира, с оглед липсата на информация по какъв начин е формиран
лихвения процент. Вярно е, че по договора е предвиден фиксиран такъв, а не
променлив. Това обаче не освобождава кредитора от задължението за предоставяне
на информация.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в
договора по смисъла на чл.11, т.9,
т.10 и т.11 от ЗПК е възможно да заблуди средния потребител относно
цената и икономическите последици от сключването му, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика, и влече недействителност на
договора в неговата цялост.
По изложените съображения доводите във въззивната
жалба, че договорът не противоречи на императивните правила на ЗПК не се
възприемат от настоящия състав. Жалбата в тази част е неоснователна и се оставя
без уважение.
Не следва да се обсъждат доводите, свързани с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, тъй като същата е неприложима с оглед разпоредбата на чл.2, §2, б.В от същата.
Доколкото
договорът за паричен заем е недействителен, то и заплатената в изпълнение на
него сума от 32.50 лв. за неустойка по чл. 4, ал. 2, се явява платена без
основание в съответствие с нормата на чл.23 ЗПК и подлежи на връщане от
кредитора „Вива кредит“ ООД. Следователно осъдителният иск е доказан по
основание и по размер съгласно приетото по делото заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, като правилно е уважен.
Предвид гореизложеното жалбата се явява
неоснователна, атакуваното решение - правилно, като следва да се потвърди в
обжалваната част.
С оглед изхода на спора в полза на жалбоподателя не
се присъждат разноски.
В полза на адв. Е.И. на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
следва да се присъди сумата от 300 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца М.М. в производството
по в.гр.д. №385/2021 г. по описа на ПОС, V
гр. с. Сумата от 387 лв. е заявената със списъка по чл. 80 ГПК, но същата не
съответства на предвиденото минимално възнаграждение съгласно чл.7, ал.2, т.1
от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., като се присъжда именно посочената сума.
Воден
от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,V граждански
състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №261014/26.10.2020 г., постановено по гр. д. №20189/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, ХХІ гр. с., в
частта му, с която се признава за установено в отношенията между страните,
че сключеният помежду им договор за паричен заем №5347436/31.03.2017 г. е
недействителен на основание чл.22 ЗПК, и се осъжда жалбоподателят да плати на М.Ж.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 32.50 лева – получена без основание за
неустойка по вноски за периода 30.04.2017 г. – 29.06.2017 г. във връзка с
недействителен договор за паричен заем №5347436 от 31.03.2017 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на постъпване на исковата молба в съда –
09.12.2019 г. до окончателното плащане, както и 242.24 лева разноски по съразмерност.
В
необжалваната му част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Люлин, ЖК Люлин 7, бул.
Джавахарлал Неру №28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, да заплати на
адвокат Е.Г.И.,***, сумата от 300 /триста/ лева, представляващи
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производството по въззивно
гражданско дело №385/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, V граждански състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: