РЕШЕНИЕ
№ 1311
гр. Пловдив, 13.11.2019 г.
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, ГО, V- ти въззивен състав в открито съдебно заседание на
шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Петя
Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева
въззивно гражданско дело № 1508 по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е
по постъпили въззивни жалби, както следва:
С въззивна жалба вх. № 29588/08.05.2019 г. по описа на РС-
Пловдив, депозирана от адв. Б.П. – пълномощник на
Г.П.Т. се обжалва Решение № 1620/25.04.2019 г. по описа на РС-Пловдив,
постановено по гр.дело № 15975/2017 г., VIII- ми гр.
състав в частта с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният
от жалбоподателя иск с правно основание чл. 128, т. 2 вр.
чл. 245, ал. 1 и ал. 2 КТ за осъждане на
ответното дружество „Грийн Лайф“ ЕООД да заплати на
ищеца сумата от 18 233,35 лева
представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за периода от
месец септември 2014 г. до месец декември 2015 г. С атакуваното решение,
жалбоподателят е осъден да заплати на „Грийн Лайф“
ЕООД и сумата от 760,00 лева - разноски
по съразмерност.
В
жалбата се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на
решението в атакуваната му част. Формулирано
е искане за отмяна на постановеното решение в обжалваната част и
постановяване на друго, с което да бъде удовлетворена претенцията на
жалбоподателя за присъждане на трудово възнаграждение за периода от месец
септември 2014 г. до месец декември 2015 г., ведно със законната лихва от
датата на завеждане на делото до окончателното му изплащане. Претендират се
всички направени по делото разноски както в първата, така и във въззивната инстанция. По отношение на останалата
необжалвана част се иска оставяне на решението в сила. Идентични съображения се
излагат и в представената по делото писмена защита.
В
срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от „Грийн Лайф“ ЕООД,
депозиран от пълномощника му – адв. Д., в който по
същество се излагат съображения за неоснователност на въззивната
жалба, съответно за правилност на обжалваното решение в атакуваната част,
поради което се моли неговото потвърждаване. В подкрепа на аргументите си
цитира практика на ВКС. Не се претендират разноски.
С
въззивна жалба вх. № 33086/ 21.05.2019 г. по описа на
РС- Пловдив, подадена от адв. Д.Д.
– процесуален представител на „Грийн Лайф“ ЕООД се
обжалва горецитираното решение
в частта, с която дружеството-
жалбоподател е осъдено да заплати на Г.П.Т. сумата от 1 000 лева,
представляваща дължимо на ищеца обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ за неспазен
едномесечен срок на предизвестието за прекратяване на трудовото му
правоотношение, заедно със законната лихва върху главницата, начиная от 10.10.2017г., до
окончателното ѝ изплащане.
Решението се обжалва и в частта, с която е отхвърлен предявения от
дружеството насрещен иск с правно основание чл. 74 от КТ за обявяване за
недействителен на трудов договор № 15 от 08.09.2014 г.
Излагат
се подробни съображения за неправилност на решението в обжалваните му части,
поради което се иска отмяната му, съответно постановяване на ново решение, с
което да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от Г.П.Т. иск
с правно основание чл. 221, ал.1 от КТ, както и да бъде уважен предявения от
дружеството насрещен иск с правно чл. 74 от КТ за обявяване на недействителен
на Трудов договор № 15 от 18.09.2014 г.
В
срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на депозираната от „Грийн Лайф“ ЕООД въззивна жалба, в
който адв. П. излага съображения за недопустимост на
същата, поради липса на правен интерес от обжалване на постановеното решение.
Посочва, че след постановяване на първоинстанционното
решение дружеството е изплатило присъдената сума в размер на 1000 лв., ведно със
законната лихва върху сумата, като същата е била изпратена чрез пощенски запис
и получена на 14.05.2019 г. С оглед изложените в отговора съображения се иска
прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на въззивната жалба. Алтернативно, ако съдът счете, че същата
е допустима, излага съображения за неоснователност, като моли решението да бъде
оставено в сила в тази му част.
В
съдебно заседание пред въззивния съд, всяка от
страните поддържа, съответно въззивните жалби и
писмените отговори. По отношение на възражението за недопустимост, адв. Д. посочва, че плащането не може да се свърже с
липсата на правен интерес от подаване на жалбата и не означава признание.
Същото е реализирано с оглед
предварителната изпълнителна сила на решението на първоинстанционния
съд под страх да не бъде заведен изпълнителен процес.
Настоящият съдебен състав на Пловдивски окръжен съд, след като провери
обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивните
жалби са подадени в срок, от страни, които притежават активна процесуална
легитимация да обжалват и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
се явяват процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Атакуваното
решение е валидно.
Съгласно чл.
269, изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото
в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е
длъжен да прецени.
Настоящият
съдебен състав счита, че първо следва да се произнесе по жалбата на „Грийн Лайф“ ЕООД, подадена от адв. Д.Д., доколкото
разглеждането на същата е свързано с изясняването на въпроса за наличието на действително трудово
правоотношение. Както беше посочено по- горе, съдът намира жалбата за
допустима, като не счита, че производството следва да бъде прекратено поради
липсата на правен интерес от обжалване на решението в посочените части.
Обстоятелството, че след постановяване на обжалваното решение дружеството е
изплатило присъдената сума в размер на 1000 лв., ведно със законната лихва
върху нея, представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ /за установяването
на което в съдебно заседание пред настоящата инстанция е представено и прието
писмено доказателство – разписка за изплащане на паричен превод – л. 21/ не
обуславя липсата на правен интерес от обжалване на акта на първоинстанционния
съд. Плащането на коментираната сума не означава признание, че същата е
дължима. Същото е реализирано с оглед допуснатото предварително изпълнение на
решението в частта му за присъждане на обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ.
Предвид изложеното жалбата е допустима, като разгледана по същество се явява
неоснователна. Съображенията в тази насока са следните:
При
постановяване на първоинстанционното решение, съдът е
приел, че е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 128,
т.2 вр. чл. 245, ал. 1 и ал. 2 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ, както и насрещен иск с правно основание чл. 74 КТ.
За да
отхвърли предявения от ответното дружество инцидентен иск с правно основание
чл. 74 КТ, съответно, за да уважи иска по чл. 221, ал. 1 КТ първостепенният съд
е приел, че от представените по делото писмени доказателства се установява, че
ищецът е работил по трудово правоотношение в ответното дружество, последно на
длъжност „***“ от 08.09.2014 г. до 04.10.2017 г., считано от която дата
трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ със Заповед № 002/ 04.10.2017 г. на Управителя на ответното дружество във
връзка с подадено от ищеца на 03.10.2017 г. заявление за прекратяване на
договора без предизвестие. Съдът е приел, че с оглед основанието на което е
прекратено трудовото правоотношение с ищеца – чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ,
ответникът дължи на същия обезщетение в размер на едно брутно трудово
възнаграждение за неспазения едномесечен срок на предизвестието за прекратяване
на трудовото правоотношение. Позовавайки се на заключението на вещото лице по
изготвената съдебно- счетоводна експертиза, районният съд е аргументирал
размера на претендираното обезщетение, а именно 1006
лева, като е приел, че същото не е било
платено на ищеца, доколкото липсва подпис за получаването му във ведомостите
при ответника.
Приел е, че от съвкупната преценка на
събраните в хода на производството доказателства се установява по безсъмнен и
категоричен начин, че между страните е бил сключен Трудов договор № 15/
08.09.2014 г., който е редовен от външна страна, поради което се явява
действителен.
Настоящия
съдебен състав споделя гореизложените изводи на първостепенния съд, като с
оглед релевираните в разглежданата въззивна жалба възражения държи да отбележи следното:
Недействителността
като правен институт в трудовото право урежда основанията за недействителност,
реда за нейното обявяването, правните последици и възможността за саниране. Според
разпоредбата на чл. 74, ал. 1 КТ
трудов договор, който противоречи на закона или на колективен трудов договор
или ги заобикаля, е недействителен. В трудовото право не са уредени отделни
основания за нищожност и унищожаемост на договорите,
а се използва общото понятие недействителност.
Обявяване
недействителността на трудовия договор може да стане както в самостоятелен
исков процес, така и във висящ исков процес по трудов спор. При наличие на недействителен трудов
договор или на отделни клаузи от него, всяка от страните по правоотношението –
работодателят от една страна и работника от друга, имат правен интерес от
обявяване на недействителността /в този смисъл Решение № 319/ 05.11.2013г. по
гр.д. № 20/2013 г. на ВКС IV г.о.; Решение № 81/25.02.2011 г. по гр.д. №
930/2010 г. на ВКС, III
г.о./
Валидно трудово правоотношение възниква при сключен в писмена форма и съдържащ основните реквизити по чл. 66, ал.1 КТ трудов
договор между работник и работодател. Трудовия договор работникът сключва с
представляващия работодателя или упълномощено от него лице. Съгласно
разпоредбата на чл. 62, ал. 1 КТ съвпадащите насрещни волеизявления на
договарящите следва да се материализират в писмена форма, която писмена форма е
необходима за действителността на
договора. Въведената от закона писмена форма за действителност на трудовия
договор изключва възможността страните да изразят волята си по друг начин,
например с конклудентни действия. Практиката на ВКС, обективирана в Решение № 21 от 23.02.2012 г. постановено по
гражданско дело № 595/2011 г. ВКС, III г.о., приема, че недействителността на
трудовия договор не се обявява, ако недостатъкът на трудовия договор отпадне
или бъде отстранен. В цитираното решение е посочено, освен това, че
работодателят не може да се позове на недостатък на трудовия договор, който
може да се отстрани. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 74, ал.6 КТ. С
Решение № 1214/1995 г. на III г.о., ВКС е приел, че неподписването на трудовия договор от една от страните не
води до неговата недействителност, тъй като този порок може да се отстрани по
всяко време. В случая, към исковата молба, e представено
копие от трудов договор № 15/08.09.2014 г. с необходимото договорно съдържание,
подписан само от работодателя /л.3/. Като приложение към исковата молба е
представено и допълнително споразумение от 30.06.2015г. към посочения трудов
договор /л. 4/, също подписано само от работодателя.
С отговора на иска по
чл. 74 КТ, ответната страна по него – Г.Т., е представила заверено копие на процесния трудов договор и на допълнителното споразумение,
подписани както от работника, така и от работодателя /л. 43 – 44/. Посочените
писмени доказателства са били обект на изследване на назначената в хода на
производството съдебно – почеркова експертиза № 669/
17.10.2018 г. (л.145 – л.151), чието заключение, неоспорено от страните, е било
прието. Вещото лице е установило, че при извършване на сравнително изследване
на процесните
писмени доказателства – Трудов Договор № 15/ 08.09.2014г. и Допълнително споразумение към Трудов договор № 15/
08.09.2014 г. на л. 3- 4 и л. 43-44,
същите представляват копия на едни и същи документи, като се различават само по
подписите поставени в полето „Работник/ Служител“. Експертът е аргументирал
категоричен извод, че посочените документи са копия от един и същи документ,
като на по- късен етап са положени подписи в полето „Работник/Служител“ при
документите на л. 43 – 44.
На следващо място както
в заключението, така и при изслушването му в съдебно заседание на 24.10.2018
г., експертът е акцентирал, че до момента не съществува методология, която да
отговори на въпроса кога по време е поставен даден текст или подпис в определен
документ. Формирал е категоричен извод и че подписът в полето „Работодател“ на
всички изследвани документи представлява копие на подписа на М. Г. – управител
на „Грийн лайф“ ЕООД.
Следователно, дори соченият от адв. Д. -
пълномощник на дружеството- жалбоподател порок да е съществувал към определен
момент, то той в последствие е бил отстранен, факт, който не следва да бъде
пренебрегван при решаване на делото.
В този смисъл,
неоснователно се явява възражението на процесуалния представител на
дружеството- жалбоподател, че процесният трудов договор
се явява недействителен паради незавършен фактически състав, предвид неполагане
на подписите на страните по делото. В тази връзка, съдът не споделя и доводите
на същия, че по делото безспорно е
установено, че подписът в полето „Работник/Служител“ е поставен от Т. след завеждането на исковата молба от
същия /10.10.2017 г./, доколкото от заключението на
вещото лице по съдебно- почерковата експертиза се
установява, че няма как да бъде установен момента на полагането му, предвид
липсата на методология за изследване на този въпрос. Все в тази връзка, ирелевантно е по отношение изхода на делото и дали подписът
е положен преди или след 23.06.2017 г. на която дата Т. твърди, че е получил процесните
трудов договор и допълнително споразумение към него.
На следващо място, като
алтернативно основание за недействителност на трудовия договор е посочено липсата на предмет. Твърди се, че между страните не са
съществували отношения като между работодател и работник. Т. не бил изпълнявал
задълженията си по длъжностна характеристика. В претендирания
период не бил престирал работна сила, тъй като имал
сключен трудов договор с друго дружество. Т. не бил доказал явяването си на
работа през целия период. По отношение на наведените от процесуалния
представител на дружеството- жалбоподател доводи следва да се отбележи, че
същите са свързани с изпълнението, респ. неизпълнението на задълженията на
работника като страна по трудовото правоотношение. Изпълнението или
неизпълнението на трудовото задължение за престиране
на работна сила е въпрос, който ще бъде обсъден при разглеждане основателността
на иска по чл. 128, т. 2 КТ, срещу отхвърлянето на който е подадена въззивна жалба от ищеца
Г.Т..
В случая не може да се
сподели становището на дружеството – жалбоподател за недействителност на
Трудовия договор поради липсата на предмет. В същия е посочено, че
предприятието възлага и работникът приема да изпълнява длъжността съобразно
изискванията на длъжностна характеристика. Последната е представена по делото,
като в нея се съдържа подробно описание на длъжността, чрез очертаване на
параметрите, естеството и обема на задълженията на Т. в качеството му на
технически ръководител. Представена е и длъжностна характеристика към
Допълнително споразумение на заеманата от Т. длъжност ***, на която същия е
преназначен с Допълнително споразумение от 30.06.2015 г. към ТД № 15/08.09.2014
г.
Предвид всичко гореизложено, процесният
трудов договор не следва да бъде обявяван за недействителен, поради липсата на
визираните в разпоредбата на чл. 74, ал. 1 КТ основания за недействителност.
По отношението искането за отмяна на решението в
частта, с която е уважен иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото
правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл.
327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а работодателят му дължи обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно
трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово
правоотношение.
От представените по делото писмени доказателства, включително от
заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза се установява, че
трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ,
както и, че срокът на предизвестието по сключения за неопределен срок трудов
договор е 30 дневен. От съдебно- счетоводната експертиза се установява, че
размерът на обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ за срока на предизвестието е
1006 лева – брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец, като
включва 1000 лева основно трудово възнаграждение и 6 лева допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов
стаж и професионален опит.
В тежест на ответника е било да докаже, че е изплатил това обезщетение,
което не е направено, поради което правилно първоинстанционният
съд е уважил иска в претендирания с исковата молба
размер от 1000 лева.
По изложените
съображения, въззивната жалба на „Грийн лайф“ ЕООД се явява неоснователна, поради което следва да
бъде оставена без уважение.Решението
в посочените обжалвани части е валидно и допустимо и следва да бъде
потвърдено като правилно постановено.
По жалбата на Г.Т., депозирана от пълномощника му - адв.
Б.П. съдът намира следното:
За да отхвърли искът с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ, първостепенният съд е приел, че от събраните по
делото доказателства, особено от представената от ответника с отговора на
исковата молба бележка- разписка /л. 33/, макар да не е било отбелязано във ведомостите
при ответника получаването от ищеца на трудовото му възнаграждение за процесния период,
същото му е било изплатено на ръка, заедно с трудовите възнаграждения на
останалите работници на обекта, за които е отговарял ищецът Т.. Този извод на
районния съд е необоснован.
Според разпоредбата на чл. 270, ал.
3 КТ трудовото възнаграждение се изплаща
лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено
искане на работника или служителя – на негови близки. По писмено искане на работника
или служителя трудовото възнаграждение се превежда на влог в посочената от него
банка.
Настоящият съдебен състав изцяло
споделя цитираната от процесуалния представител на „Грийн Лайф“
ЕООД практика на ВКС, обективирана в редица решения,
включително и в посоченото от него Решение № 131 от 12.07.2018 г. по гр. дело №
131/2018 г. на ВКС, IV- то г.о. Според посочената практика изброяването в чл.
270, ал. 3 КТ на доказателствата, с които се доказва плащането на трудовото
възнаграждение е примерно. То не
изключва възможността плащането да бъде
доказано с всички, допустими по ГПК доказателствени
средства. Приема се, че годно доказателствено
средство за получаването на всякакви плащания в трудовите правоотношения е
всеки нарочно съставен за целта документ.
Разписката представлява нарочно съставен свидетелстващ документ, който
материализира извънсъдебно признание на автора /лицето което я е подписало/, че
той е получил нещо от посоченото в разписката лице.
В настоящия случай към отговора на
исковата молба е представена бележка, чийто оригинал е бил обект на изследване
на допълнителната съдебно- почеркова експертиза № 17
/л. 209-213/. Вещото лице е формирало категоричен извод, че ръкописният и
цифров текст на бележката е изпълнен от Г.Т.. Посоченото обстоятелство обаче не
е достатъчно, за да се приеме, че коментираната бележка носи белезите на
разписка. От текста на същата не могат да се извлекат данни за основанието за
съставянето ѝ, нито кога и за какво точно е съставена. На същата
собственоръчно Т. е изписал определени изчисления, за които обаче не може да се
формира еднозначен и категоричен извод, че са свързани с получаването на
дължимото му трудово възнаграждение за процесния
период – неговото и това на шестимата работници от бригадата. За да може посочената
бележка да бъде третирана като разписка, следва да съдържа определена група
реквизити, индивидуализиращи белези от
които да може по категоричен и безсъмнен начин да се установи не само авторът
на изявлението, но и съдържанието на самото изявление, или иначе казано – да
съдържа подпис на лицето, което я е съставило и че той е получил определено
нещо от посоченото в разписката лице. С оглед конкретиката
на настоящия случай, посочените изисквания не са налице. По изложените
съображения, коментираната разписка не може да бъде разглеждана и като случаен документ, още повече, че при
съпоставката ѝ с останалите доказателства по делото не може да се
формулира единствено възможен извод за изплащането, съответно получаването на
дължимото трудово възнаграждение.
Видно от неоспорената от страните и
приета по делото съдебно- счетоводна експертиза /л. 84 -86/, вещото лице В. Г.
е констатирала, че в счетоводството на дружеството няма документи, подписани
лично от Г.Т., в т. ч. ведомости за заплати, удостоверяващи получаването на
трудово възнаграждение за периода, посочен в исковата молба – от септември 2014
г. до декември 2015 г. Констатирала е,
че размерът на трудовото възнаграждение на Т. за претендирания
период съобразно Трудов договор № 015 от 08.09.2014 г. и Допълнителното
споразумение от 30.06.2015 г. е в размер на 11 458,00 лева – брутно трудово възнаграждение, съответно 8981,91 лева – нетно трудово
възнаграждение. Към заключението са приложени и справки за размера на
трудовото възнаграждение на Т. за периода от месец септември 2014 г. до
декември 2015 г., както и справка за начислените трудови възнаграждения от
месец септември 2014 г. до месец
октомври 2017г.
С исковата молба, ищецът е
формулирал петитум за осъждане на ответното дружество
да му изплати трудово възнаграждение за периода от септември 2014 г. до декември 2015 г., в общ размер от 11 540 лева,
ведно със законната лихва върху тези вземания от завеждане на делото до
окончателното изплащане.
След съставянето на счетоводната
експертиза, съдът по искане на ищеца, на основание чл. 214 ГПК е допуснал
изменение размера на иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, като същият е
увеличен на 18 233,35 лева – нетен
размер, съответно 22 924,76 лева – брутен размер.
На първо място, следва да се подчертае,
че трудовият договор е синалагматичен, т.е. трудовото възнаграждение се дължи при
изпълнение от страна на работника на своето задължение да предостави на
работодателя през уговореното работно време своята трудова сила.
Основно задължение на работодателя като страна по
трудовото правоотношение е да заплаща на работника или служителя уговореното
трудово възнаграждение за престирането на трудова
сила. Следователно, ищецът трябва да установи в процеса на доказване, че е
предоставил реално трудовата си сила през
процесния период при работодателя, а фактът, че
уговореното трудово възнаграждение е заплатено – от работодателя.
Периодът в който Т. е предоставил реално
трудовата си сила е посоченият от самия него в исковата молба - септември 2014 г. до декември 2015
г. Същият посочва, че в началото на 2016 г., поради липса на обекти е
преустановил трудовата си дейност, като е останал на разположение на
дружеството в случай, че се появи друг обект. Тъй като този период продължил
твърде дълго и след като не му били изплатени заплатите за периода в който е
работил подал заявление за прекратяване на трудовото му правоотношение.
Данни за реалното престиране
на работна сила за претендирания от ищеца период се
извличат от показанията на разпитания в съдебно заседание на първата инстанция
свидетел Ж. З., който споделя, че е работил заедно с ищеца до първата половина
на 2016 година. Посочва, че са работили на няколко обекта – в *********, както
и на обект, находящ се на „*********“. Същият посочва
и някои от членовете на бригадата с които са работили, като посочва, че на всички обекти на които е работил, Г.Т. му е
бил технически ръководител.
По отношение
получаването на трудовото възнаграждение, свидетелят заявява, че същото му е
било заплащано на ръка от управителя на ответното дружество – М. Г. от който е
получавал и задачите си.
На следващо място по делото е представена Трудовата
книжка серия Щ № 127314 на името на
Г.Т., която е била обект на изследване на допълнителна съдебно- почеркова експертиза, като вещото лице е установило, че
подписите положени в нея са изпълнени от М. Г. – управителя на ответното
дружество. В същата са отразени всички данни, свързани с постъпването на Т. на
работа в „Грийн Лайф“ ЕООД, както и основанието и
момента на прекратяване на трудовото правоотношение между страните. Посочен е и периодът в който същият е бил в
неплатен отпуск. Отразените данни напълно съвпадат и с тези, посочени в
представеното по делото Удостоверние обр. УП – 2 /л.
49-51/, което също е било изследвано от експерта по съдебно- почерковата експертиза и видно от което в периода от
09.03.2016 г. до 31.12.2016 г. и от 14.02.2017г. до момента на прекратяване на
трудовото правоотношение – 03.10.2017 г., Т. е бил в неплатен отпуск.
При съвкупната оценка на коментираните доказателствени източници се стига до извод за наличието на
валидно възникнало задължение от страна на работодателя да заплати дължимото
трудово възнаграждение за претендирания от ищеца
период от септември 2014 г. до декември 2015 г., поради което искът като
основателен следва да бъде уважен.
Както вече беше посочено, видно от приетото и
неоспорено от страните заключение на вещото лице по съдебно- счетоводната
експертиза, размерът на трудовото възнаграждение на Т. за претендирания
период съобразно Трудов договор № 015 от 08.09.2014 г. и Допълнителното
споразумение от 30.06.2015 г. е се равнява на 11 458,00 лева – брутно трудово възнаграждение, съответно 8981,91 лева – нетно трудово
възнаграждение.
С допуснатото изменение размера на иска,
първостепенният съд не е съобразил, че същото касае размера на трудовото
възнаграждение, дължимо освен за посоченият с исковата молба период от
септември 2014 г. до декември 2015 г.
/за който се установи, че Т. е престирал
работна сила/, но и периода до прекратяване на трудовото правоотношение –
04.10.2017 г. , за който ищецът не е формулирал петитум.
В аспект на гореизложеното, в тази си част решението
се явява недопустимо, като постановено по непредявен иск /свръхпетитум/,
поради което атакувания съдебен акт следва да се обезсили, а
производството по делото да се прекрати
в частта отнасяща се за разликата от 11 458,00
лева до пълния предявен с изменението на иска размер от 22 924,76 лева – брутно трудово възнаграждение, съответно за
разликата от 8981,91 лева – нетно
трудово възнаграждение до пълния предявен размер от 18 233,35 лева – нетно трудово възнаграждение.
С оглед изхода
на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на жалбоподателя – ищец Г.Т.
следва да бъдат присъдени сторените от него разноски за процесуална защита и
съдействие.
От представените своевременно в
производството списък на разноските по чл. 80 ГПК /л. 30/, пълномощно и договор
за правна защита и съдействие от 09.10.2019 г. за представителство пред въззивната инстанция, както и от представеният по делото
договор за правна защита и съдействие от 10.10.2017
г. за представителство за първата инстанция се установява, че Т. е заплатил
900,00 лева за представителство пред районния съд и 1000 лева за представителство
пред настоящата инстанция. С оглед липсата на направено възражение за
прекомерност, претендираните разноски следва да бъдат
присъдени в пълен размер.
С оглед на правилата, установени от чл. 280, ал. 2, т.
3 от ГПК въззивното решение подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните.
По тези съображения съдът
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо Решение № 1620/25.04.2019 г.
по описа на РС-Пловдив, постановено по гр.дело № 15975/2017 г., VIII- ми гр.
състав в частта с която е отхвърлен
като неоснователен и недоказан предявеният от Г.Т. иск с правно основание чл.
128, т. 2 вр. чл. 245, ал. 1 и ал. 2 КТ за осъждане на „Грийн Лайф“
ЕООД да му заплати сумата над 8981,91 лева до пълния
предявен размер от 18 233,35 лева представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за периода от месец септември 2014 г. до месец декември 2015 г.,
ПРЕКРАТЯВА производството
по делото в тази му част, като постановено по непредявен иск.
ОТМЕНЯ Решение № 1620/25.04.2019 г.
по описа на РС-Пловдив, постановено по гр.дело № 15975/2017 г., VIII- ми гр.
състав., в частта с която е отхвърлен
като неоснователен и недоказан предявеният от Г.Т. иск с правно основание чл.
128, т. 2 вр. чл. 245, ал. 1 и ал. 2 КТ за осъждане на „Грийн Лайф“
ЕООД да му заплати сумата от 8981,91 лева представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за
периода от месец септември 2014 г. до месец декември 2015 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Грийн Лайф“
ЕООД, ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на
Г.П.Т. ЕГН ********** сумата от 8981,91 лева представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за
периода от месец септември 2014 г. до месец декември 2015 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на делото до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1620/25.04.2019 г.
по описа на РС-Пловдив, постановено по гр.дело № 15975/2017 г. VIII- ми гр.
състав в частта, с която „Грийн Лайф“ ЕООД е осъдено да
заплати на Г.П.Т. сумата от 1 000 лева, представляваща дължимо на ищеца
обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ за неспазен едномесечен срок на
предизвестието за прекратяване на трудовото му правоотношение, заедно със
законната лихва върху главницата, начиная от 10.10.2017г., до окончателното ѝ изплащане, както и в частта,
с която е отхвърлен предявения от „Грийн
Лайф“ ЕООД насрещен иск с правно основание чл. 74 от КТ за обявяване за недействителен на трудов договор № 15 от 08.09.2014 г.
ОСЪЖДА „Грийн
Лайф“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Г.П.Т. ЕГН ********** сумата в общ размер от 1900,00 лева,
представляваща направените съдебни разноски по делото пред първата и въззивната инстанция.
В останалата необжалвана част решението е влязло
в сила.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването на страните.
Препис от
решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: