РЕШЕНИЕ
№ 12
гр. Търговище , 15.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, IX СЪСТАВ в публично заседание на
тринадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Красимира И. Колева
Секретар:Красимира А. Кирилова
като разгледа докладваното от Красимира И. Колева Гражданско дело №
20203530100848 по описа за 2020 година
Предявени са обективно съединени искове – за установяване на вземане – за
незаплатени абонаментни такси и далекосъобщителни услуги, на осн. чл.79 ал.1 ЗЗД и за
неустойка, поради неизпълнение, на осн. чл.92 от ЗЗД, по реда на чл. 422 ГПК, във връзка
с издадена заповед по чл.410 от ГПК по Ч.гр.д. № 2201/2019г. по описа на РСТ.
Ищецът твърди в исковата си молба, че със заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК № 1144/13.12.2019 г. по Ч.гр.д. № 2201/2019г. по описа на РС-Търговище е
разпредено на длъжника: С. П. И. от гр. Търговище, ДА ЗАПЛАТИ на “ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„M.“, Ж.К. „M.“ № 4, Бизнес Парк София , сграда 6, представлявано от О. Б. Ш. -
изпълнителен директор, действащ чрез пълномощник – адв. Н. Ш. , както следва: сумата от
318.20 лв., представляваща неизпълнено задължение по Договор за мобилни услуги с
предпочетен номер *******, от която 242.36 лв. – главница, представляваща неплатени
абонаментни такси и използвани услуги в периода 10.11.2017 год. – 09.02.2018 год. и
неустойка поради неизпълнение в размер на 75.84 лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 12.12.2019 год. до окончателното й изплащане, на осн. чл.410, ал.1,
т.1 от ГПК, както и направените в производството разноски.
Заповедта е връчена на длъжника в хипотезата на чл.47 ал.1-5 от ГПК.
Между длъжника /ответника/ и „Теленор България“ ЕАД е сключен Договор за
1
мобилни услуги с предпочетен номер ****** за срок от 24 месеца по план „Стандарт 20.99 с
тарифиране на интервали от 60 секунди“, със стандартен месечен абонамент в размер на
20,99 лв. /17,49 лв. без ДДС/ и активирана 23.82% Промо отстъпка от месечния абонамент за
24 месеца. Ответникът не изпълнявал задълженията си по договора в общ размер на 242,36
лв., представляващи неплатени абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период
10.11.2017г. - 09.02.2018г. Вследствие на неизпълнението и съгласно Спогодбата между
Теленор и КЗП, мобилният оператор начислил неустойка в размер на 75,84 лв., равна на три
месечни абонаментни такси и начислена във фактура № **********/10.04.2018г.
Ищецът моли съдът да постанови решение, с което да признае по отношение на
ответника вземането му сумата в размер на общо 318.20 лв., от която 242.36 лв. – главница,
представляваща неплатени абонаментни такси и използвани услуги и 75.84 лв. - неустойка
поради неизпълнение по Договор за мобилни услуги с предпочетен номер *******, ведно
със законната лихва от деня на подаване на заявлението по чл.410, като бъдат присъдени
разноските в заповедното производство и разноските в исковото производство. Редовно
призован, ищецът няма процесуален представител в открито заседание. Постъпило е
писмено становище, с което поддържа иска така, както е предявен.
Ответникът, редовно уведомен за исковата молба, която му е връчена лично на
15.09.2020г. на постоянния/настоящ адрес. Няма подаден писмен отговор в едномесечния
срок и по реда на чл.131 от ГПК, няма заявено становище по иска и няма направени
доказателствени искания. Редовно призован в открито заседание не се яви лично и няма
упълномощен процесуален представител.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства прие за установено
следното от фактическа страна:
Със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 1144/13.12.2019г. по Ч.гр.д. №
2201/2019г. по описа на РСТ е разпоредено на длъжника /ответника/ да заплати на ищеца:
сумата от 318.20 лв., представляваща неизпълнено задължение по Договор за мобилни
услуги с предпочетен номер ***********, от която 242.36 лв. – главница, представляваща
неплатени абонаментни такси и използвани услуги в периода 10.11.2017 год. – 09.02.2018
год. и неустойка поради неизпълнение в размер на 75.84 лв., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 12.12.2019 год. до окончателното й изплащане, на осн. чл.410,
ал.1, т.1 от ГПК, както и направените в производството разноски. Заповедта за изпълнение
по чл.410 от ГПК е връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.1-5 от ГПК и на
кредитора е указано да предяви иск по реда на чл.415 ГПК, което обуславя и правния му
интерес от предявяване на иска по реда на чл.422 от ГПК, поради което и иска е допустим.
Ищецът основава вземането си сключен договор за мобилни услуги с предпочетен
номер ******** за срок от 24 месеца по план „Стандарт 20.99 с тарифиране на интервали от
60 секунди“, със стандартен месечен абонамент в размер на 20,99 лв. /17,49 лв. без ДДС/ и
активирана 23.82% Промо отстъпка от месечния абонамент за 24 месеца.
2
Безспорно е, че между ищеца-„Теленор България“ ЕАД, като оператор, и ответника
– С. П. И., като потребител, е сключен договор за мобилни услуги от 29.11.2016г., във
връзка с който ответникът е абонат, но без да е посочен точен с абонатен № и титуляр на
мобилен предпочетен № ******* с избран абонаментен план : Стандарт 20.99 с тарифиране
на интервали от 60 секунди“ със стандартен месечен абонамент в размер на 20,99 лв. и
активирана 23.82% Промо отстъпка от месечния абонамент за 24 месеца. В договора е
посочено, че дата на издаване на фактурата е 10-о число на месеца. Първоначалният срок на
договора е 24 месеца, считано от 29.11.2016г. до 29.11.2018г. Съгласно декларация-съгласие
от 29.11.2016г., потребителят получил от представител на оператора екземпляр от Общите
условия на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношенията с потребителите на мобилни
телефонни услуги, съгласен е с тях и се е задължил да ги спазва, като същите са приложими
за всички СИМ карти/номера ползвани от потребителя към момента на подписване на
същата декларация, както и за бъдещи такива. Съгласието на потребителя с ОУ е
удостоверено с неговия подпис. След като са му били предоставени и е изразил писмено
съгласие с тях, ОУ обвързват потребителя, на осн. чл.147а от ЗЗП. Освен екземпляр от ОУ
потребителят е получил и ценова листа за абонаментните планове на частни лица.
В договора за мобилни услуги от 29.11.2016г. е уговорено, че в случай на
прекратяване на ползване на услугите, предоставени от оператора на потребителя с
посочения мобилен номер, през срока на действие договора, по вина или по инициатива на
потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за
съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка СИМ карта/номер до края на
този срок. След изтичане на 24-месечния срок на действие на договора за мобилни услуги,
същият се превръща в безсрочен при стандартните условия на избрания абонаментен план и
може да бъде прекратен по всяко време. Правото на оператора да прекрати едностранно
индивидуалния договор за мобилни услуги е регламентирано в раздел ІІІ. „Индивидуални
договори“, чл.19б. от ОУ за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни
услуги.
На осн. чл. 26 от ОУ за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни
услуги, потребените от абоната-ответник услуги за мобилен.№ ******* е фактурирано под
клиентски номер ******, като за него за периода от 10.11.2017 г. до 09.02.2018г. доставчикът
на мобилни услуги е издал 3 бр. фактури: 1.фактура № ******/10.12.2017г, за отчетен
период 10.11.2017г. - 09.12.2017г.. срок за плащане - 25.12.2017г. издадена за сумата от
217.56 лв.. представляваща неплатена абонаментна такса и използвани услуги, от която
ищецът претендира в размер на размер на 210,34 лв., поради извършено частично плащане
в размер на 7,22 лв.; 2.фактура № ********/10.01.2018г, за отчетен период 10.12.2017г. -
09.01.2018г,. срок за плащане-25.01.2018г. издадена за сумата от 16.01 лв.. представляваща
неплатени абонаментна такса и използвани услуги.; 3.фактура № *****/10.02.2018 г. за
отчетен период 10.01.2018г. - 09.02.2018г.. срок за плащане - 25.02.2018г.. издадена за
сумата от 16.01 лв.. представляваща неплатени абонаментна такса и използвани услуги /л.8-
3
10/. В четвъртата издадена фактура - № ******/10.04.2018г. за отчетен период 10.03.2018г. -
09.04.2018г.. срок за плащане —25.04.2018г.. /л.11/ освен сбора от претенциите по
предходните 3 фактури общо 242.36 лв. за месечни абонаментни такси и използвани
далекосъобщителни услуги е начислена сумата от 75.84 лв.. представляваща неплатена
неустойка за предсрочно прекратяване на договора за услуги. Съгласно чл.27 от ОУ
плащането на посочената сума се извършва в срока, указан на фактурата, но не по-късно от
18 дни след датата на издаването и. Няма доказателства от ответника, че изобщо е платил
посочената сума в указания срок или дори и след това, и към настоящия момент.
Поради неизпълнението на абоната-ответник да заплати стойността на потребените
и фактурирани услуги на обща стойност 242.36лв., на основание чл. 75. вр.с чл. 19б., б.“в“
от ОУ мобилния оператор за взаимоотношенията с потребители на мобилни телефонни
услуги, „Теленор България“ЕАД се е възползвал от правото си да прекрати едностранно
индивидуалния договор на ответника за ползвания абонамент, поради това, че
потребителят– не е платил дължими суми след изтичането на сроковете за плащане по
индивидуални договор, съответно ОУ. Операторът е издал крайна фактура №
*****/10.04.2018г. с начислена обща сума за плащане в размер на общо 318 лв. с ДДС, от
която 242.36 лв. за месечни абонаментни такси и използвани далекосъобщителни услуги и
начислена неустойка за предсрочно прекратяване на договори за услуги в размер на
75.84лв. Тази крайна фактура е със срок за плащане на сумите до 25.04.2018г. Доколкото
потребителят не е спазил крайния срок за ползване на мобилните услуги-до 29.11.2018г. по
силата на договора., то съгласно т.11 от договора за мобилни услуги, той дължи неустойка за
предсрочното прекратяване на абонамента. По делото няма писмени доказателства, че
потребителят е уведомен за едностранното прекратяване на договора от оператора, нито за
деактивация.
Предвид установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Основателността на предявения иск за установяване задължението на ответника да
заплати стойността на месечни абонаментни такси и потребени далекосъобщителни услуги
на обща стойност 242.36 лв. – главница, представляваща неплатени абонаментни такси и
използвани услуги в периода 10.11.2017 год. – 09.02.2018 год. за предпочетен № *******, се
обуславя от предпоставките: валидно възникнало между страните облигационно
правоотношение, елемент от съдържанието на което е задължение за заплащане на
определена парична сума; настъпил падеж на това задължение и релевирано неизпълнение
от страна на задълженото лице. Представените договор за мобилни услуги от 29.11.2016г. и
ОУ към него съставляват и установяват юридическия факт, породил облигационни
правоотношения между страните, които са срочни и валидни за срок до 29.11.2018г. В този
смисъл за претендирания от ищеца период: от 10.11.2017 год. – 09.02.2018 год., отразен във
фактурите, страните са били обвързани от облигационно правоотношение. На основание чл.
154, ал. 1 ГПК ищецът носи доказателствената тежест да установи положителните факти,
представляващи елементи от правопораждащия претенцията му за реално изпълнение на
4
конкретното облигационно задължение, фактически състав. Неизпълнението на валидно
възникнало задължение е по същността си отрицателен факт, за доказването на който е
достатъчно твърдението на претендиращия реално изпълнение. Задълженото лице носи
доказателствената тежест да установи факта на изпълнение на договорното си задължение,
като при липсата на ангажирани доказателства в този смисъл, съдът следва да приеме
твърдяното неизпълнение за доказано. За да е елемент от правоотношението задължението
на ответника да заплати стойността на потребени далекосъобщетелни услуги, ищецът следва
да установи реалното им предоставяне за процесния период. Представените данъчни
фактури и кредитни известия не са подписани от получателя на отразената в тях облагаема
доставка. Същите съставляват частен удостоверителен документ, в който е отразена
счетоводна информация. Съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗСчет., даващ легална дефиниция на
първичен счетоводен документ, какъвто е данъчна фактура, същата е носител на
информация за регистрирана за първи път стопанска операция. Данъчната фактура е частен
свидетелстващ документ, който удостоверява данъчно събитие и начислен данък, която
следва да се цени съобразно чл. 182 ГПК. Действително всяка от фактурите не установява
осъществен факт на извършване на облагаема доставка, което е основанието за заплащане на
нейната стойност, но предвид обстоятелството, че фактурите са съставени от ищеца не с
оглед нуждите на процеса и с оглед всички обстоятелства по делото, съдът намира, че
счетоводно отразените стопански операции са извършени и съответно е възникнало
задължението за заплащане на стойността им. По отношение на изпълнението на
задължението, ответникът е изпаднала в забава, съгласно т. 26 от Общите условия, след
изтичане на 18-дневния срок за плащане, след датата на издаването на съответната фактура,
откъдето следва, че вземанията, предмет на исковите претенции са с настъпила изискуемост.
Наличието на всички конститутивни елементи от фактическия състав, обуславящ
основателността на претенцията на ищеца, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД – наличие на
валидно правоотношение, елемент от което е задължение за заплащане на стойността на
месечни абонаментни такси и потребени от ответника чрез далекосъобщителната мрежа на
ищеца услуги и неизпълнение на последното, са налице, което обуславя извод за доказаност
на иска за установяване на вземането за стойността на месечни абонаментни такси и
потребени далекосъобщителни услуги на обща стойност 242.36 лв. – главница,
представляваща неплатени абонаментни такси и използвани услуги в периода 10.11.2017
год. – 09.02.2018 год. за предпочетен № ********, за което е издадена заповед по чл.410 от
ГПК.
По отношение на иска за установяване на вземане за неустойка в размер на 75.84
лв., същият е неоснователен. Съобразявайки данните по делото, съдът счита, че
неустоечната клауза, залегнала в договора следва да бъде квалифицирана като
неравноправна клауза, с оглед наличието на предпоставките, визирани в чл.143, т.5 от ЗЗП.
Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена в Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ с § 13а от Допълнителните разпоредби /ДР/, „...националният съд е
5
длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са
налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете такава
клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на
това...”. Ответникът се явява потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДП на ЗЗП – физическо
лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност. В случая като потребител на далекосъобщителна
услуга ответникът безспорно се ползва от защитата, предвидена в ЗЗП. Легалната
дефиниция на понятието неравноправна клауза се съдържа в разпоредбата на чл.143 от ЗЗП.
Според цитираната разпоредба, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя”, като в т. 5 е визирана хипотеза на задължаване на потребителя при
неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от посочената разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени каузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешение са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета/чл.3/, според която не се счита
индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и потребителят не е
имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена
клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението
на чл.3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора
сочи, че той е договор с общи условия. Безспорно установено е в настоящия случай,
че неустоечната клауза е част от съдържанието на сключения между страните договор от
29.11.2016г. Това обаче, не е достатъчно същата да бъде квалифицирана като индивидуално
уговорена, тъй като нормата на чл.146, ал.2 от ЗЗП изрично прогласява, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В конкретния случай
тази част от договора е бланкова , като с оглед начина на попълването им от представител
на ищеца съдът намира, че на потребителя не е осигурена възможност да внася промени в
неговото съдържание и да включва нови условия по изпълнението на договорната връзка, в
т.ч. да изрази воля по отношение на клаузата за неустойка. Оттук следва извод, че клаузата ,
касаеща неустойка в договора не е индивидуално уговорена. Съдът намира, че по начина,
по който е уговорена /“В случай на прекратяване на настоящия договор през първоначалния
срок за която и да е СИМ карта/номер, посочен/а в него, по вина или инициатива на
ПОТРЕБИТЕЛЯ, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за
съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края
на този срок.“/ , клаузата за неустойка, създава значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. В случая мобилният оператор получава
имуществена облага от потребителя като насрещна страна в размер, какъвто би получил, ако
6
договорът не беше прекратен, но без да е уговорено предоставянето и ползването на каквато
и да било услуга на потребителя, т.е. с договора не са предложени насрещни права за
потребителя, съпоставими с предвидената неустойка при прекратяване на договорните
отношения. Това от своя страна противоречи на добросъвестността и създава основание за
облагодетелстване на търговеца за сметка на физическото лице – потребител, който е
икономически по-слабата страна. Клаузата за неустойка в договора, сключен между
страните се явява неравноправна и тъй като не е договорена индивидуално, съгласно чл.146,
ал.1 от ЗЗП се явява нищожна и не поражда права и задължения за страните по договора,
което от своя страна обуславя неоснователност на исковата претенция на ищеца за
заплащане на неустойка.
Освен изложеното, клаузата за неустойка в договора за мобилни услуги е
неравноправна и като такава нищожна,и поради противоречие с добрите нрави. В решение
№ 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по реда на
чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и
наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в
случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче,
уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на
закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите
за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.
Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна
по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на
задължението за неустойка. Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според
дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка
на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл.
26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата
правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора. Следва да се
отбележи, че константната практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за
неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите
нрави, като при разрешаване на спор за съществуване на вземане за неустойка дължи
самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали
страните са се позовали на нищожността й – в този смисъл напр. решение № 247/11.01.2011
г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О. Процесната уговорка за заплащане на неустойка в размер на
сумата на стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти, оставащи до
изтичането на срока на договора, преценена към възникване на задължението, обуславя
7
извод за противоречие с добрите нрави и нищожност на клаузата, тъй като съвпада с
обезпеченото главно задължение. Следва да се посочи, че размера на вредата на мобилния
оператор, съизмеряваща се с размера на вноските (цената на услугата) до края на срока на
действие на договора, създава само илюзорно право на прекратяване на договора от страна
на ответника – потребител, т. е. същата е и неравноправна и на това основание пак
нищожна. Нищожността на неустоечната клауза изключва възникването на претендираното
въз основа на нея вземане за неустойка. Ето защо предявеният иск следва да се отхвърли
като неоснователен. Следва да се отбележи също, че искането да се присъди неустойка в
редуциран размер на 3 месечни абонаменти вноски не променя изводите на съда. Нищожна
клауза за неустойка изобщо не поражда права и задължения, което изключва възникването
на вземане за неустойка и в намален размер.
По разноските: Ищецът е направил разноски в заповедното производство в размер
на 25 лв. – за държавна такса и 360 лв. – адвокатско възнаграждение, а в исковото
производство 75 лв.-за държавна такса и 360 лв.-за адвокатско възнаграждение. С оглед
изхода на спора ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 293.23 лв.- разноски в
заповедното производство и съответно сумата от 331.32 лв. – разноски в исковото
производство, на осн. чл.78 ал.1 от ГПК.
Въз основа на изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА, ЧЕ СЪЩЕСТВУВА ВЗЕМАНЕТО , по реда на чл.422 във вр. чл.415
ал.1 от ГПК на “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София - 1766, район „M.“, Ж.К. „M.“ № 4, Бизнес Парк София , сграда 6,
представлявано от Д. К. К. и М. С., действащи чрез пълномощник – адв.Н. Ш. от САК,
съдебен адрес: гр. София-1606, ул. „Ш. П.“ № ** против С. П. И., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Т., ул. „А. С.“ № ****, за сумата: 242.36 лв. – главница, представляваща
неплатени абонаментни такси и използвани услуги в периода 10.11.2017 год. – 09.02.2018
год. по договор за мобилни услуги от 29.11.2016г. с предпочетен номер ********, на осн.
чл.79 ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.12.2019г. до
окончателното изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК № 1144/13.12.2019г. по Ч.гр.д. № 2201/2019г. по описа на РС-
Търговище, КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска за установяване съществуване на вземане по реда на чл.422 във
вр. чл.415 ал.1 от ГПК за сумата от 75.84 лв. - неустойка поради неизпълнение на договор
за мобилни услуги от 29.11.2016г. с предпочетен номер ********, с правно основание чл.92
ЗЗД, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА С. П. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Т., ул. „А. С.“ № ****
8
ДА ЗАПЛАТИ на “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София - 1766, район „M.“, Ж.К. „M.“ № 4, Бизнес Парк София, сграда 6,
представлявано от Д. К. К. и М. С., действащи чрез пълномощник – адв.Н. Ш. от САК,
съдебен адрес: гр. София-1606, ул. „Ш. П.“ № **, сумата от 293.23 лв.- разноски в
заповедното производство по Ч.гр.д. № 2201/2019г. по описа на РСТ и съответно сумата от
331.32 лв. – разноски в исковото производство по настоящото гр.д. № 848/2020г. по описа
на РСТ, на осн. чл.78 ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните, пред Окръжен съд - Търговище.
Съдия при Районен съд – Търговище: _______________________
9