Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 03.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесети юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 10007
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното.
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 137982 от 10.06.2019 г. по гр.д № 67205/2018
г. на СРС, I ГО, 175
състав е признато за установено по предявения иск с правно основание чл.124,
ал.1 ГПК, че М.М.А. не дължи на „Е.М.“ ЕООД сумата от 6378 лв., представляваща
вземане по договор за потребителски кредит на частни лица с поръчителство №
2840 от 30.09.2004 г., сключен между М.М.А. и „Търговска банка Биохим“ АД /с
правоприемник „Уникредит Булбанк“ АД/, което вземане е прехвърлено на „Е.М.“ ЕООД с договор за цесия от 03.09.2008 г.
Отхвърлен е предявеният от М.М.А. срещу
„Е.М.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за
сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинени от подаване на информация в Централния кредитен регистър на БНБ за
посочения кредит като активен, непогасен и просрочен през 2016 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 17.10.2018 г. до
окончателното плащане. С решението „Е.М.“ ЕООД е осъдено да заплати на М.М.А.
разноски в размер на 720, 38 лв., а М.М.А. е осъден да заплати на „Е.М.“ ЕООД
разноски в размер на 43, 94 лв.
Срещу така постановеното решение в частта, с която е
отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за сумата
от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, е депозирана
въззивна жалба от ищеца М.М.А.. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно,
тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените
правила и е необосновано. Излага съображения, че от страна на
първоинстанционния съд не е обсъден своевременно заявеният от ищеца довод за
липса на валидно облигационно правоотношение между него и ответника, подкрепено
със съображението, че ищецът не е бил уведомен за цесията от кредитора, нито от
неговия правоприемник, нито от цесионера. Оспорва изводите на съда, че е бил
валидно уведомен за цесията почти три месеца, след като вече е започнал да
търпи неимуществени вреди в причинна връзка с противоправното поведение на
ответника. Счита, че съдът не е съобразил нормата на чл.10, ал.2 от Наредба № 22 от 16.07.2009 г. за ЦКР, предвиждаща срок от
5 работни дни за подаване на информация в ЦКР, който срок в случая не е бил
спазен от ответника, тъй като последният е подал информация до ЦКР за вземането
осем години по-късно. Счита за неправилни изводите на съда, че не е налице
противоправно поведение на служители на ответника. Моли съда да отмени
решението в частта, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди, като
вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира
направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
„Е.М.“ ЕООД, с който оспорва същата и иска потвърждаване на първоинстанционното
решение като валидно, допустимо и правилно. Във връзка с оплакването на
жалбоподателя, че не е било обсъдено възражението му за липса на валидно
правоотношение по договор за цесия, излага съображения, че с доклада по делото,
срещу който ищецът не е възразил, е отделено като безспорно между страните
обстоятелството относно извършената цесия и уведомяването му за нея; че от
страна на първоинстанционния съд подробно са обсъдени ангажираните по делото
доказателства; че видно от кореспонденцията между страните, ищецът е бил
уведомен за цесията още през 2016 г., а следва да се отчита и обстоятелството,
че в хода на производството пред СРС му е било връчено уведомление за цесията,
което обстоятелство е от значение за спорното право пердвид нормата на чл.235,
ал.3 ГПК. Наред с посоченото, развива доводи, че не е доказано твърдението на
ищеца, именно от 31.05.2016 г. за него да са налице вреди. Поддържа и че
погасяването на едно вземане по давност не означава, че последното не
съществува, а го превръща в естествено такова, чието изпълнение зависи от
волята на длъжника. Съгласно чл.10, ал.1 от Наредба № 22 от 16.07.2009 г. за ЦКР обаче на институциите
по чл.4 е вменено задължение да подават информация до ЦКР до окончателното погасяване
на кредита, като въззиваемият поддържа, че считано от получаване на
първоинстанционното решение не подава информация до ЦКР. Счита, че от страна на
ищеца не е доказан фактическият състав, обуславящ възникването в негова полза
на вземане за обезщетение за претърпени вреди, като излага съображения, че не е
налице противоправно поведение на негови служители, в причинна връзка с което
ищецът да е претърпял твърдените неимуществени вреди. Моли съда да остави
въззивната жалба без уважение и да потвърди решението в обжалваната част.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Решението в частта, с която е уважен предявеният от М.М.А.
срещу „Е.М.“ ЕООД отрицателен установителен иск за сумата от 6378 лв., е влязло
в сила като необжалвано.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.49, вр.
чл.45 ЗЗД.
С исковата молба ищецът твърди, че в причинна връзка с
виновното и противоправно поведение на служители на ответника, изразяващо се в
подаване през 2016 г. на информация към ЦКР на БНБ за погасено по давност към
посочения момент задължение на ищеца в размер на 6 378 лв., е претърпял
неимуществени вреди - не могъл да участва в сделка по
кредитирането на закупуване имот на своята приятелка, изпитвал безсъние,
изнервеност, липса на доверие в институциите, финансова нестабилност, домашен и
семеен дискомфорт, занижаване на неговата самооценка и разрив в семейните
отношения. През м.05.2018 г. майката на ищеца се разболяла, във връзка с което
било нужно той да изтегли нов кредит и отправил искане за това до „Юробанк
България“ АД, но банката отказала кредитиране поради кредитна задлъжнялост. От
негативните емоции и безизходицата, в която попаднал, ищецът повишил
показателите на захар в кръвта. Твърди, че никога не е имал валидни
правоотношения с „Е.М.“ ЕООД и не е бил уведомяван за извършената цесия от
неговия първоначален кредитор, каквото било законовото изискване. Ответникът
бил подал информация за погасено по давност недължимо вземане осем години след
датата на придобиването му. Заобиколени били правилата на погасителната
давност, както и бил нарушен чл.110 ЗЗД. Моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответника да му заплати сумата от 5000 лв. обезщетение за
неимуществени вреди. Претендира разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е
постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва предявения иск
по основание и размер. Твърди, че процесното задължение произтича от договор за
кредит от 30.09.2004 г., сключен между ищеца и „Търговска банка Биохим“ АД, по
който ищецът бил в неизпълнение на задължението за погасяване на кредита. На
03.09.2008 г. бил сключен договор за прехвърляне на вземания между
правоприемника на „ТБ Биохим“ АД - „Уникредит Булбанк“ АД и ответника, с който
било прехвърлено и процесното вземане, за което прехвърляне ищецът бил
уведомен. Счита, че вземането, макар и погасено по давност, продължавало да
съществува и не бил налице влязъл в сила съдебен акт за неговото отричане,
поради което нямало основание да преустанови подаването на информация към ЦКР,
тъй като такова задължение имал до момента на окончателното погасяване на
кредита. Твърди липса на противоправност на процесното деяние, както и липса на
причинно-следствена връзка с твърдените вреди. Сочи, че ищецът имал и други
непогасени задължения към банки и финансови институции. Моли съда да отхвърли
предявения иск.
Не е спорно между страните, в
какъвто смисъл е докладът на съда по чл.146, ал.1, т.4 ГПК, че през 2016 г.
ответникът е подал информация до ЦКР на БНБ за задължение на ищеца в размер на
6 378 лв.; че вземането произтича от договор за кредит от 30.09.2004 г.,
сключен между ищеца и „Търговска банка Биохим“ АД, по силата на който на ищеца
е отпуснат банков кредит за посочената сума; че вземането не е погасено чрез
плащане или по друг начин, различен от изтичане на погасителната давност; че на
03.09.2008 г. е бил сключен договор за прехвърляне на вземания между правоприемника
на „Търговска банка Биохим“ АД - „Уникредит Булбанк“ АД и ответника, с предмет
и процесното вземане; че ответникът (цесионер) е връчил на ищеца уведомление за
цесията; че ищецът е отправил до ответника искане за корекция на подадената
информация в ЦКР, но последният е отказал да извърши корекцията.
По делото е представен договор за потребителски кредит на частни
лица с поръчителство от 30.09.2004 г., сключен между М.М.А. и Търговска банка
„Биохим“, по силата на който банката предоставя не кредитополучателя
потребителски банков кредит в размер на 5000 лв. Видно от договора и от приложения погасителен план, крайният срок за погасяване на кредита е
25.09.2009 г.
Представен
е договор за продажба и прехвърляне на вземания от 03.09.2008 г., съгласно
който „Уникредит Булбанк“ АД, като правоприемник на Е. В. Б. Б. Б. АД прехърля
на „Е.М.“ ЕООД портфолио от необслужвани вземания, произхождащи от договор за
кредит с физически лица, индивидуализирани в Приложение към Договора, в което
приложение е посочен и длъжникът М.М.А..
С
изрично пълномощно цедентът „Уникредит Булбанк“ АД е упълномощил цесионера „Е.М.“
ЕООД да уведоми от името на „Уникредит Булбанк“ АД всички длъжници по всички вземания на банката, които
банката е цедирала съгласно Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
03.09.2008 г.
С
исковата молба е представено писмо изх. № П-1/561/26.08.2016 г. от „Е.М.“ ЕООД до ищеца, в
което е посочено, че до него са изпращани писма за уведомяване за цесията, като
такова уведомление се прави и с представеното писмо. Към последното е приложено
уведомление за извършено прехвърляне на вземания, представено от самия ищец, с
което последният е уведомен от „Е.М.“ ЕООД в качеството на пълномощник на
„УникКредит Булбанк“ АД за цесията. Доколкото не са ангажирани доказателства за
датата на връчването му на ищеца, най-ранният момент, от който би могло да се
приеме, че е бил уведомен за цесията, е датата на депозиране на исковата
молба - 11.10.2018 г., към която е
приложено уведомлението.
Към
отговора на исковата молба, депозиран от страна на ответника, също е приложено уведомление за цесията.
Видно
от представената справка от Централния кредитен регистър на БНБ по отношение на
кредитополучателя М.М.А. с ЕГН ********** е налице записване за задължение към „Е.М.“
ЕООД в размер от 6378 лева с номер EOSDP000000001143087, като за вид на кредита
е посочено „Придобиване на вземания по кредити“. Посочена е дата на откриване 03.09.2008 г и
дата на закриване 03.09.2013 г., като най-ранната дата, към която е налице
записване за „Просрочия по активни и погасени кредити“ е 31.05.2016 г.
От
заявление с дата 18.08.2016 г. от ищеца до ответното дружество се установява,
че ищецът е релевирал пред ответника възражение за изтекла погасителна давност
и е поискал същият да коригира подадените от него данни в Централния кредитен
регистър, както и да заличи данните на ищеца от регистъра си.
С вече
споменатото писмо изх. № П-1/561/26.08.2016
г. „Е.М.“ ЕООД ищецът е уведомен, че с изтичане срока на погасителната давност
не се погасява самото вземане, а възможността да бъде търсено по принудителен
ред, като към момента същото не е удовлетворено, поради което не е налице
неточност в съдържащата се в ЦКР информация за длъжника, която да подлежи на
коригиране.
От представената
справка от ЦКР се установява текущото състояние на кредитите на ищеца към
31.05.2018 г., а именно: потребителски кредит към „Банка ДСК“ ЕАД в размер на
50 000 лв. с дата на откриване 11.01.2016 г. и дата на закриване
12.01.2026 г. при дължим остатък на редовна главница – 41 183 лв.;
кредитна карта към „Банка ДСК“ ЕАД с отразена сума по кредита 1000 лв. с дата
на откриване 11.01.2016 г. и дата на закриване 11.01.2019 г. при дължим остатък
на редовна главница 1 034 лв.; задължение към „АПС Б.Б.“ ООД за сумата от
960 лв. с дата на откриване 17.03.2007 г. и дата на закриване15.06.2008 г. при
дължим остатък просрочена главница в размер на 2 936, 25 лв.
Представено
е удостоверение изх. № 10737/21.08.2018 г., изд. от „4финанс“ ЕООД, в което е
посочено, че М.А. е кандидатствал за кредит от „4финанс“ ЕООД, като отговор е
получил на 11.07.2016 г., но поради лоша кредитна история заявката е била
отказана.
Представени
са медицински документи за здравословното състояние на В.Б.А., майка на ищеца.
По
искане на ищеца пред СРС са разпитани свидетелите Д.Г.П.и З.Х.Х..
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Във връзка с доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се посочи следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази
работа.
Съгласно
разясненията, дадени в ППВС № 7/1958 г., фактическият състав на чл.49 ЗЗД е
налице, когато са причинени вреди на пострадалия от лице, при или по повод
изпълнение на работата му, възложена от отговорния по чл.49 ЗЗД. Тази
отговорност има гаранционно-обезпечителна функция и не произтича от вината на
възложилия работата. За да възникне отговорността за чуждо действие при възлагане
на работа, трябва да са налице: 1) общите предпоставки на деликта по отношение
на изпълнителя – деяние (действие или бездействие), противоправност, вреда и
причинна връзка, а наред с тях – и следните условия: 2) работата да е била
възложена на делинквента от този, който ще отговаря за причинените от него
вреди и 3) вредите да са причинени при или по повод на изпълнението на работата. Нормата на
чл.45, ал.2 ЗЗД установява оборима презумпция за вина във всички случаи на
непозволено увреждане. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се
докажат от ищеца съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест. Не е необходимо да се установи конкретното лице, осъществило деянието,
като е достатъчно да се установи, че то е от кръга лица, на които ответното
дружество е възложило работа.
Противоправността като обективен
елемент от фактическия състав, обуславящ отговорността за непозволено
увреждане, представлява по своето правно естество несъответствие между
предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и
фактически осъщественото от дееца.
Безспорно е между страните
обстоятелството, че през 2016 г. ответникът е подал информация към ЦКР на БНБ
за задължение на ищеца в размер на 6 378 лв.
Като финансова институция,
изкупуваща вземания по кредити, за ответното дружество съществува задължение да
подава информация към ЦКР, което обстоятелство в случая не се оспорва. В случая
се касае за вземане, възникнало по силата на договор за потребителски кредит от
30.09.2004 г. с краен срок за погасяване 25.09.2009 г., придобито от ответното
дружество по силата на договор за цесия от 03.09.2008 г., давността за което
вземане е изтекла към 25.09.2014 г. С погасяване на вземането по давност се
погасява възможността да се търси изпълнението му по принудителен ред, но не и
самото вземане.
Наред с посоченото, не е налице
някое от изключенията на чл.5, ал.2, т.1-3 от Наредба № 22 от 16.07.2009 г. за
Централния кредитен регистър, относно задължения, които не подлежат на
отчитане.
По силата на чл.25 от същата
Наредба Българската народна банка осъществява контрол за спазване на условията
и реда за подаване и ползване на информация от Централния кредитен регистър, а
съгласно чл.27 от нея при установяване на нарушения на тази наредба се налагат
предвидените в ЗКИ глоби, санкции и надзорни мерки.
С оглед изложеното за „Е.М.“ ЕООД
е съществувало задължение да подаде до ЦКР информация относно процесното
вземане, което не попада в никое от предвидените по чл.5, ал.2, т.1-3 от
Наредбата изключения, а евентуално неспазване на предвидения в чл.10, ал.2 от
Наредбата срок не прави действията по подаване на тази информация
противоправни.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че не е бил уведомен за цесията.
От
страна на самия ищец с исковата молба е представено писмо изх. № П-1/561/26.08.2016 г. от „Е.М.“ ЕООД, в което е
посочено, че до него са били изпращани писма за уведомяване за цесията и с
което се прави такова уведомяване. Към това писмо е приложено и уведомление за
извършено прехвърляне на вземания, представено от самия ищец. Доколкото не са
ангажирани доказателства за датата на връчването му на ищеца, най-ранният
момент, от който би могло да се приеме, че е бил уведомен за цесията, е датата
на депозиране на исковата молба -
11.10.2018 г., към която е приложено уведомлението. Без правно значение е
обстоятелството дали уведомлението е било извършено към момента, към който
ответникът е предоставил на ЦКР информация за вземането или в по-късен момент, тъй като уведомяването на длъжника не е елемент
от фактическия състав на цесията. Няма спор в правната доктрина и съдебна
практика, че „придобиване на вземането“ от цесионера настъпва със самото
сключване на договора за цесия (в посочения смисъл - решение № 40/13.05.2010 г.
по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, І ТО; решение № 1279/12.11.1996 г. на по гр. д.
№ 29/1996 г. на ВКС, V ГО), арг. и от чл. 99, ал. 2 ЗЗД – цесионерът придобива
вземането в състоянието му към момента на сключване на договора за цесия.
За
пълнота, следва да се има предвид и че съгласно разпоредбите на чл.99 ал.3 и
ал.4 ЗЗД предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на
вземането и от този момент цесията има действие спрямо длъжника и третите
лица.Уведомяването за цесията трябва да бъде извършено от стария, а не от новия
кредитор,тъй като целта на закона е длъжникът да бъде защитен срещу
ненадлежното изпълнение на лице,което не е носител на вземането.Няма пречка
обаче,по силата на принципа за свободата на договарянето /чл.9 ЗЗД/, старият
кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за извършената
цесия /в посочения смисъл - решение № 96 от 17.04.2018 г. по гр.д. № 3049/2017
г. на ВКС, IV ГО/ Въз
основа на изложеното следва да се приеме, че на новия кредитор не е вменено
задължение да уведоми длъжника за цесията, а съществува възможност същият да го
стори в качеството на пълномощник на цедента. По тази причина, неуведомяване на
длъжника за цесията от страна на цесионера, срещу когото в случая е насочена
претенцията на ищеца, не би могло да обуслови извод за противоправност.
С оглед изложеното следва да се
приеме, че ищецът не установи при условията на пълно и главно доказване, че от
страна на служители на ответника е осъществени противоправно поведение. Доколкото
не се установява да е налице първият елемент от фактическия състав на
непозволеното увреждане, не се налага обсъждането на останалите елементи от
фактическия състав, обуславящ ангажиране отговорността на ответника.
Само за пълнота, следва да се
отбележи, че с оглед данните за текущото състояние на кредитите на жалбоподателя,
съдържащи се в представената справка от ЦКР, а именно – за вписвания и на други
кредити извън процесния, не може да се направи извод, че отказът на „4финанс“ ЕООД да му предостави кредит, е в
причинна връзка именно с отразената в ЦКР информация за задължение към „Е.М.“
ЕООД. Такъв извод не следва и от представеното удостоверение изх. №
10737/21.08.2018 г., изд. от „4финанс“ ЕООД и ангажираните гласни доказателства.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
Предвид неоснователността на
въззивната жалба на жалбоподателя не се дължат разноски.
На ответника по жалбата следва да
се присъди, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата от 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Настоящото решение е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване. Съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК не
подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до
5000 лв. – за граждански дела. Според постоянната практика на ВКС употребеният
термин „до 5000 лв.“ следва да се тълкува в смисъл, че обжалването е
недопустимо, ако цената на иска е точно 5000 лв. В посочения смисъл са
определение № 171 от 11.04.2013 г. по ч. гр. д. № 2139/2013 г. на ВКС , I ГО;
определение № 85 от 01.04.2013 г. по гр. д. № 1606/2013 г. на ВКС, I ГО;
определение № 340 от 25.07.2012 г. по ч. гр. д. № 278/2012 г. на ВКС, II ГО;
определение № 341 от 18.05.2012 г. по ч. гр. д. № 295/2012 г. на ВКС, III ГО;
определение № 737 от 30.10.2012 г. по гр. д. № 544/2012 г. на ВКС, IV ГО;
определение № 497 от 04.07.2012 г. по ч. гр. д. № 502/2012 г. на ВКС, IV ГО;
определение № 487 от 16.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3984/2017 г. на ВКС, IV ГО и
др.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 137982 от 10.06.2019 г. по гр.д № 67205/2018
г. на СРС, I ГО, 175
състав в ЧАСТТА, с която е отхвърлен
предявеният от М.М.А., ЕГН ********** срещу
„Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******осъдителен иск с правно основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 5000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от подаване на
информация в Централния кредитен регистър на БНБ за посочения кредит като
активен, непогасен и просрочен през 2016 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 17.10.2018 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА М.М.А., ЕГН ********** да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК
*******, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата от 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението в частта, с която е уважен
предявеният от М.М.А. срещу „Е.М.“ ЕООД отрицателен установителен иск за сумата
от 6378 лв., е влязло в сила като необжалвано.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.