РЕШЕНИЕ
Номер ІІ - 114 12.11.2019
г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На:
двадесет и девети октомври две
хиляди и деветнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ
РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1532 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК, вр. чл.17 ЗЗДН.
Постъпила е въззивна жалба от Е.Р.П. ***, със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Г.С.Раковски“ № 7, партер, офис
2 – чрез адв.Трендафилова, против
решение № 2131/04.09.2019 г., постановено по гр.д.№ 6783/2019 г. по описа на БРС.
С обжалваното
решение БРС е наложил мерки за защита, за срок от 12 месеца, в полза на Р.З.Ш.,
с адрес ***, срещу осъществено спрямо нея домашно насилие на 13.07.2019 г.,
18.07.2019 г., 26.07.2019 г. и 08.08.2019 г. от страна на Е.Р.П., с който е била във фактическо
съжителство и от който има дете, като е задължил Е.П. да се въздържа от извършване на
домашно насилие по отношение на молителката; забранил е на Е.П. да приближава на по-малко от 100 м.
молителката, нейното жилище и местата за социални контакти и отдих на същата;
задължил е Е.П. да посещава специализирана програма за работа с извършители на
домашно насилие към „Център за превенция на насилието и престъпността“
гр.Бургас; наложил е на Е.П. глоба в размер на 800 лв.
Във въззивната жалба се изразява недоволство
от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно и
необосновано, алтернативно наложените мерки се считат за прекомерни и
неотговарящи на изложените факти и на събраните доказателства, а наложената
глоба се счита за прекомерна с оглед нейния размер и предвидения в закона
минимум. Сочи се, че изложените в молбата твърдения са останали недоказани по
делото, същите са неверни, манипулативно поднесени и изведени от контекста на
влошените отношения между страните, като въззивникът счита, че е успял да
оспори приложените от молителката текстови съобщения и декларация, която е с
невярно съдържание. Във въззивната жалба е направено подробно изложение на
взаимоотношенията между страните по повод упражняването на родителските права
спрямо роденото от съвместното им съжителство малолетно дете Р. и неспазване от
страна на молителката на уговорения с подписаното между двамата родители
споразумение в частта му за осъществяване на личните контакти и телефонни
разговори между бащата и детето. Посочва се, че на 26.07.2019 г. въззивникът
действително е отишъл до дома на молителката, но за да се види с дъщеря си,
като Р. го заплашила, че ще поиска ограничителна заповед и ще направи всичко
възможно той да не се вижда с детето, грубо го избутала и ударила по крака и
след като той се опитал да задържи вратата, за да поговорят, молителката се
разкрещяла, че е била ударена, като продължила да напада въззивника с думи и
физически да го избутва от вратата, при което той си тръгнал. Твърди се, че
това е действителната случка на посочената дата, за която от страна на
въззивника също е подадена молба за защита по ЗЗДН, като събитията не са се
случили по описания в молбата начин, молителката не е представила доказателства
в подкрепа на твърденията си, не е представила медицински документ, от който да
е видно физическо насилие срещу нея и въпреки твърденията й, че има свидетели
на случката, не е ангажирала такива по делото, като присъствието на свидетели е
следвало да се докаже от нея не с полицейската преписка, а с техния разпит пред
съда. Според въззивника, доказателство за осъществено спрямо него и детето
домашно насилие от страна на молителката на процесната дата е и факта на
образуваното от него гр.д.№ 6906/2019 г. на БРС за налагане на мерки за защита
срещу Р.Ш., което оборва доказателствената сила на подписаната от нея
декларация по настоящото дело. Относно твърдените актове на насилие на
13.07.2019 г., 18.07.2019 г. и 08.08.2019 г. се сочи, че въззивникът изрично е
оспорил приложените разпечатки на съобщения като негодно доказателство и
неизпратени от него, като от същите не става ясно кой е изпращача на
съобщенията и кой е техният получател, поради което районния съд неправилно е
ценил тези съобщения като основно доказателство при решаване на делото. Счита
се, че основната цел на молителката е ответникът да не може да осъществява
режим на лични отношения с детето и то да се отчужди от него, като в случая й е
дадена такава възможност с постановения срок на мерките от 12 месеца, за което
са изложени подробни съображения в жалба. Според въззивника, съдът неправилно е
постановил и заплащането на глоба в размер на 800 лв., почти на горната
граница, без да съобрази тежестта на нарушението, липсата на доказателства,
издръжката на детето, която трябва да плаща бащата и осигуряване на жизнения
минимум на последния, поради което се счита, че глобата е в прекомерен размер и
не отговаря на исканата защита.
По горните съображения, моли въззивния
съд да отмени изцяло обжалваното решение като неправилно и необосновано.
Алтернативно, ако се приеме, че са налице доказателства за осъществено от
въззивника домашно насилие, моли въззивния съд да отмени наложената забрана за
приближаване на молителката от 100 метра на забрана да я доближава в
непосредствена близост, за да може той да взима детето си и да осъществява
режим на лични отношения с Р., както и да се намали срока на дадената защита, а
също и да се нали размера на наложената глоба от 800 лв. на 200 лв.
Не са направени доказателствени
искания. Претендират се разноските по делото.
В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН е постъпил писмен отговор от въззиваемата Р.З.Ш., подаден чрез пълномощник адв.Ирина Камбурова-Тунтева,
в който са изложени подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба.
Сочи се, че въпреки издадената заповед за защита, над молителката и до
настоящия момент се осъществяват актове на домашно насилие от страна на
въззивника, изразяващи се в непрестанно изпращане до нея на текстови съобщения
от мобилния му телефон, като същият възползвайки се от подписаното между
страните споразумение относно режима на лични отношения с детето Р. не спира да
упражнява психически тормоз над майката. Моли въззивния съд да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се
направените по делото съдебни разноски.
В отговора на въззиваемата са
направени искания за ангажиране на писмени доказателства, които са оставени без
уважения от въззивния съд, като неотносими, по изложените в определението по
чл.267 ГПК съображения.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН и от легитимирано лице, което има
правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима и
следва да я разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалвана част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка, Бургаският
окръжен съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, а по същество – правилно.
При
разглеждане на спора по същество по изложените във въззивната жалба съображения
и след самостоятелна преценка на доказателствата по делото поотделно и в
тяхната съвкупност, въззивната инстанция приема за установена фактическа
обстановка, идентична с изложената в мотивите на първоинстанционното решение,
поради което не е необходимо да я преповтаря и затова на основание чл.272 ГПК
препраща към нея.
При
разглеждане на делото БРС е обсъдил събраните доказателства и на база
преценката им е приел за доказано, че на посочените в молбата дати – 13.07.2019 г., 18.07.2019 г.,
26.07.2019 г. и 08.08.2019 г. от страна на ответника Е.П. са осъществени спрямо молителката
актове на психическо и физическо насилие. Районният съд е приел, че актовете на
насилие са доказани от представената декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, изходяща от
пострадалата, като изнесените в декларацията твърдения се подкрепят от
ангажираните по делото писмени доказателства и не са опровергани по надлежния
ред от ответника, поради което съдът е зачел презумптивна доказателствена сила
на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН и е уважил молбата за налагане на мерки за
защита.
Мотивите в
обжалваното решение, обсъждащи доказателствата по изясняването на спора от
фактическа страна, напълно се възприемат от въззивния съд. БРС се е произнесъл
в съответствие със събрания доказателствен материал и е изложил фактически и
правни изводи, които изцяло се споделят от БОС. Въззивната инстанция намира за
правилни и решаващите правни изводи на районния съд за осъществени от страна на
ответника Е.П. актове на домашно насилие спрямо молителката Р.Ш. и за
основателност на молбата й за защита по ЗЗДН, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към решението и в тази част.
По наведените
в жалбата доводи и за пълнота следва да се отбележи следното:
По делото е безспорно, че молителката Р.Ш. и ответника
Е.П. са живели съвместно на семейни начала, като от съжителството им имат
родено дете – Р. Е. П., родена на *** г. Не се спори също, че от 2018 г. страните
са разделени, като с решение № 1248/22.05.2019
г. по гр.д.№ 9164/2018 г. на БРС на основание чл.127, ал.1 СК съдът е утвърдил
постигнатото между родителите споразумение, с което упражняването на
родителските права по отношение на детето Р. е предоставено на майката, при
местоживеене на детето при майката и разширен режим на лични отношения с
бащата.
Настоящата
инстанция намира за установено
от доказателствата по делото, че на 13.07.2019 г. в 01:52 ч. ответникът е
изпратил по телефона съобщение до молителката със следния текст: „Р. ако се
случи нещо с баща ми ще те убия заклевам ти се защото той ми каза днес, че
много се притеснява за нашите взаимоотношения и най вече за Р.“, на 18.07.2019
г. в 19:19 ч. е изпратил съобщение до нея с текст: „Изрод гаден мръсен дай ми да
чуя Р. по закон имам право“, а на 08.08.2019 г. в 23:25 ч. й е изпратил ново
съобщение с текст: „Ако Р. нарече татко на друг човек ти знаеш какво ще ти се
случи предупредена си“. Междувременно, на 26.07.2019 г., около 17:00 ч.,
молителката Ш. била в дома си, заедно с двама свои приятели и колеги, които й
помагали да сглобяват мебелите в нейното ново жилище, а детето Р. било в
съседната стая, когато ответникът почукал на входната врата на апартамента и когато
молителката отворила, той започнал да я обижда и я изритал по тялото, при което
тя се опитала да затвори, но ответникът със сила задържал вратата и й казал, че
иска да вземе детето, но детето което чуло скандала, се разплакало и отказало
да тръгне с баща си, след което П. ударил молителката силно с длан по цялото
лице, пред детето, от което тя се полюляла, изпитала болка и цялото й лице
изтръпнало. След това ответникът си тръгнал, а молителката се обадила на
тел.112, като по късно на същия ден в 18:23 ч. получила съобщение от П.: „Дай
ми Р. за последен път ти казвам, иначе ще те намеря“. За този случай молителката
подала на 27.07.2018 г. жалба в ІV-то РУ на МВР – Бургас с вх.№
329200-5208/2019 г., преписката по която е приложената като доказателство по
делото.
За установяване
на горните обстоятелства, съдът цени представената към молбата декларация по
чл.9, ал.3 ЗЗДН, на която законодателят е придал абсолютна доказателствена
сила, която се подкрепя и от приложените по делото писмени доказателства –
разпечатки от съобщения и материалите по полицейската преписка.
Спорният по делото въпрос е дали тези действия се
квалифицират като осъществено домашно насилие от страна на ответника, като
последният оспорва изложените в молбата твърдения за извършени такива актове.
Съгласно чл.2,
ал.1 ЗЗДН,
домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално
или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо
лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна
връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Процедурата по ЗЗДН е предвидена да даде
защита на физическите лица от упражнявано срещу тях насилие и има за цел
предпазване на жертвата от посегателство срещу живота, здравето, нейното достойнство, емоционално и психично състояние. За да се проведе успешно доказване на твърденията на молителката за осъществени
спрямо нея актове
на домашно насилие, същата следва да установи, че спрямо нея е реализирано домашно
насилие чрез действия от страна на ответника, изразяващо се в конкретни прояви,
които от обективна страна попадат в приложното поле на чл.2 ЗЗДН, дефиниращ
понятието „домашно насилие”.
В случая, установената в пълнота от районния съд фактическа
обстановка по делото категорично установява извършено от ответника домашно
насилие по смисъла на чл.2 ЗЗДН спрямо
молителката на посочените дати, изразяващо
се в упражнено спрямо нея психическо и физическо насилие, като възраженията на
въззивника за нарушение на посочената разпоредба са изцяло неоснователни. От представената по делото декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН по категоричен начин се
установяват извършените от ответника действията
спрямо Р.Ш., квалифицирани като домашно насилие, по начина, по който
това е описано в
молбата и в
декларацията, на която закона е придал значението
на абсолютно доказателство – чл.13, ал.3 ЗЗДН. Тук следва да се има предвид, че ЗЗДН регламентира отношенията между лица в близка или родствена връзка, като за тези отношения в голяма част от случаите няма
преки доказателства (очевидци) и именно в
тази връзка, целейки да осигури адекватна защита на пострадалите лица,
законодателят е предвидил в разпоредбата на
чл.13, ал.3 ЗЗДН, че когато няма други доказателства, съдът издава заповед
за защита само на основание приложената декларация, т.е. същата има обвързваща съда доказателствена сила.
Следователно, извод за осъществено домашно
насилие може да бъде направен дори и
само въз основа на представената от молителката декларация. В
случая, по делото са събрани и други доказателства – полицейска преписка и
разпечатки от текстови съобщения, които изцяло подкрепят изложените в молбата
за защита твърдения. Ответникът не е оспорил по надлежния ред писмените
доказателства по делото, нито е ангажирал такива, с които да обори твърденията
на молителката.
Противно на изложените във въззивната жалба доводи,
съдът намира, че действията на ответника по непрекъснато изпращане до
молителката на телефонни текстови съобщения, по всяко време на денонощието и
със заплашителен характер, които очевидно не се приемат радушно от нея и нарушават
нейното ежедневие и спокойствие, съставляват именно актове на психическо
насилие над молителката, а не прояви на загриженост към детето, на което се
позовава ответника, тъй като от съобщенията е виден упражнявания от ответника
натиск върху молителката, замаскиран под благовидната форма на заинтересованост
към детето. А употребата на физическо насилие е в най-висша степен незачитане
на личната неприкосновеност и достойнство на молителката. В тази връзка, съдът
счита, че липсата на ангажирани от молителката свидетели по делото пред БРС в
никакъв случай не означава, че същият не е извършил спрямо нея актове на
психическо и физическо насилие по смисъла на чл.2 ЗЗДН. Предвид горните
съображения, въззивният съд намира, че до друг извод в подкрепа на твърденията
във въззивната жалба, не сочат и доводите на П. за образувано от него срещу Ш.
съдебно производство по ЗЗДН. Други доказателства не са ангажирани от
ответника, поради което въззивният съд приема, че в конкретния случай не е опровергана
презумптивната доказателствена сила на представената по делото декларация по
чл.9, ал.3 ЗЗДН, изхождаща от пострадалото лице, както правилно е приел и
районния съд. В този смисъл, БОС намира за неоснователни и несъстоятелни всички
изложени във въззивната жалба възражения. Тук следва да се отбележи, че
районният съд е събрал необходимите,
допустими и относими доказателства, ангажирани от страните, всички
доказателства са обсъдени и
преценени в тяхната съвкупност, като обжалваното решение е постановено след
анализ на доказателствения материал и в съответствие с приложимите законови
разпоредби.
Ето защо, въззивния съд намира, че районният съд
правилно е кредитирал представената декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, като споделя изводите на първата
инстанция, че формалната доказателствена сила на декларацията не е опровергана от ответника.
В случая, решаващият съд е формирал
изводите си за основателност на твърденията в молбата след преценка и анализ на
ангажираните доказателства, като се е обосновал кои от тях възприема и цени и
кои не, поради което възраженията на въззивника
за недоказаност на твърденията в молбата на молителката за осъществено спрямо нея домашно насилие са
неоснователни.
Предвид изложените съображения, БОС приема за установени изложените
в молбата твърдения за извършени на 13.07.2019 г., 18.07.2019 г., 26.07.2019 г. и 08.08.2019 г.
спрямо
молителката Р.Ш. актове на психическо и физическо насилие от страна на
ответника Е.П.. Ето защо, следва да бъдат взети адекватни мерки по ЗЗДН за
защита, поради което молбата е основателна и следва да бъде уважена.
С оглед
интензитета и тежестта на извършените актове на насилие, с които са засегнати
правата и интересите на пострадалото лице, въззивният съд намира, че спрямо
ответника следва да бъдат взети мерките по чл.5, ал.1, т.1, т.3 и т.4 ЗЗДН – да
бъде задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие, да му бъде
забранено да приближава молителките, жилището, местоработата и местата им за
социални контакти и отдих и да бъде задължен да посещава специализирана
програма за пременция на насилието, като мерките следва да се наложат за срок
от 12 месеца, считано от постановяване на първоинстанционното решение и
издаване на заповед от районния съд. Настоящата инстанция счита, че така посочените
мерки са адекватни на нуждата от защита и в пълна степен охраняват интересите
на пострадалите лица. Ето защо, съдът намира, че в случая са налице предпоставките за
налагане на посочените мерки за защита и ответникът следва да понесе
отговорността, предвидена в закона.
Съгласно
разпоредбата на чл.5, ал.4 ЗЗДН, с решението за налагане на мерки за защита
съдът налага на извършителя и глоба в размер от 200 лв. до 1000 лв.
Законодателят е предоставил в преценка на съда да определи размера на глобата,
като в настоящия случая с оглед интензитета на актовете на насилие, проявената
от ответника безкритичност към собственото му поведение, видно от въззивната
жалба и последиците от тези актове, съдът намира, че на П. следва да бъде
наложена глоба от 800 лв.
Във връзка с
горното, настоящата инстанция намира за неоснователни възраженията и доводите
във въззивната жалба относно определения срок за налагане на мерките като
завишен и евентуалното му искане за намаляване на този срок. По отношение на
срока на приложените мерки за защита, с разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗЗДН
законодателят е предоставил на съда във всеки конкретен случай да прецени какъв
да бъде този срок в рамките „от три до 18 месеца“. Следва да се отбележи, че определянето
на срока за съответната мярка е в непосредствена зависимост от извършеното
насилие, от вида и интензитета му, от това дали се касае за едно установеното
поведение или инцидентен случай, от въздействието на съответното насилие върху
пострадалото лице и въведения основателен страх за живота му от евентуално
последващо насилие. В случая, от доказателствата по делото несъмнено се
установява осъществяването на действия от страна на ответника, характеризиращи
се като домашно насилие, с които са причинени на молителката физически болки и страдание,
накърнено и унижено е личното й достойнството, което налага прилагането на
разпоредбите на закона с цялата им строгост. Ето защо, съобразявайки
интензитета, степента и тежестта на действията на домашното насилие в
конкретния случай, настоящият съдебен състав намира, че продължителността на
наложените мерки за срок от 12 месеца е правилно преценена от районния съд. На
същото основание, БОС намира, че размерът на наложената глоба също е определен
правилно в размер на 800 лв. Ето защо, възраженията на въззивника нв този
смисъл са неоснователни.
Неоснователни са
и възраженията във въззивната жалба, че с така определения срок на мерките от
12 месеца се ограничавала възможността му да осъществява режима на лични
контакти с детето си, определен по споразумение между страните. Тук следва да
се отбележи, че с наложените мерки по ЗЗДН не се цели да се ограничат правата
на ответника, а осъществяване на превенция, осъзнаване на извършените действие
и по възможност създаване на самокритичност и самоконтрол на поведението на
ответника. Следва да се има предвид също така, че ответникът не е лишен от
възможността да се вижда с детето в определения режим на контакти, като за
целта същият може да организира свои близки и роднини, които да вземат детето
от дома на майката и да го връщат обратно там вместо него, за да не се нарушава
издадената заповед за защита. Ето защо, възраженията на въззивника в този
смисъл са неоснователни.
С оглед
изложените съображения, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане
на правните изводи на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното
решение на БРС следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно.
Предвид изхода
на делото, на въззивника разноски не му се следват, като на основание чл.78,
ал.3 ГПК същия следва да заплати на въззиваемата Р.Ш. направените от нея
разноски в настоящото производство в размер на 150 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от
горното и на основание чл.17, ал.5 ЗЗДН, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2131/04.09.2019 г., постановено по гр.д.№ 6783/2019 г. по описа на БРС.
ОСЪЖДА Е.Р.П., ЕГН **********, с адрес ***, *, да заплати на Р.З.Ш., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 150.00 лв. (сто
и петдесет лева) за направените във
въззивното производство пред БОС съдебни разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно на
основание чл.17, ал.6 ЗЗДН.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.