РЕШЕНИЕ
№ 565
гр. Стара Загора, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VIII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Антония Тонева
при участието на секретаря Мариян Ил. Кръстев
като разгледа докладваното от Антония Тонева Гражданско дело №
20215530103143 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.212, ал.5, т.2, от
ЗМВР от 1997г. /отм/ и по чл.212, ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, от ЗМВР 2006г. /отм/
Ищецът Н. М. П. твърди в исковата си молба, че е работил като държавен служител
на длъжност надзирател от надзорно-охранителния състав на ответната ГД „ИН” при
Министерство на правосъдието с местоизпълнение на служебните му задължения - Затвора
гр.Стара Загора до 28.08.2020г., когато е напуснал системата на ГДИН по собствено
желание.
Претендира обезщетение за неизползвания от него допълнителен платен годишен
отпуск, на който е имал право, за положения от него извънреден труд над 50-те часа за
тримесечие, които се компенсират с парично възнаграждение. Сочи, че посоченото право на
допълнителен отпуск като компенсация за извънреден труд съществувало в ЗМВР от 1997г.
и от 2006г. /отм./ при наличие на предпоставката - положен извънреден труд над 50 часа на
отчетно тримесечие, в периода от 01.01.2003г. до 30.06.2014г., когато ЗМВР от 2006г. бил
отменен със ЗМВР от 2014г. /обн. на 27.06.14г в сила от 01.07.2014г./ и компенсацията на
извънредния труд в МВР и другите силови структури, работещи по ЗМВР, станала само
парична.
Заявява, че началото на исковия период е 01.01.2003г., тъй като правото на
допълнителен отпуск било създадено /обнародвано на 23.02.2003г./ и влязло в сила от
01.012003г., но заради тримесечното отчитане на извънредния труд за служителите,
работещи на сумирано изчисляване на работното време, на практика е могло да възникне за
1
съответния служител при предвидените в закона предпоставки, едва след края на отчетния
период, който за първото отчетно тримесечие на 2003г - е 31.03.2003г. Крайната дата на
исковия период е 31.12.2011г., тъй като по данни на ищеца за периода 2012г.-2014г има
подписана извънсъдебна спогодба с ответника за компенсиране на положен извънреден
труд.
Ищеца твърди, че през времетраене на служебното му правоотношение е изпълнявал
служебните си задължения на 8, 12 и 24 часови смени, като работните му смени са
изпълнявани по предварително утвърден от Началника на Затвора гр.Стара Загора месечен
график, работното му време се е изчислявало сумирано за отчетен период, който в исковия
период е бил тримесечен.
Работното време на ищеца, като служител, работещ в условията на сумирано
изчисляване на работното време /СИРВ/, се е изчислявало в часове на отчетни тримесечия
по следния начин: Всички изработени часове от ищеца в отчетното тримесечие/месец
/календарната година бива разделена на 4 такива тримесечия по поредността на месеците
при тримесечни отчетни периоди/, се сумират и в случаите, когато надвишават нормата
работно време за съответния отчетния период, часовете над установеното работно време
представляват за служителя положен от него извънреден труд, който съгласно относимите
разпоредби на ЗМВР, в периода от 01.012003г. до 31.12.2011г. е следвало да му бъде
компенсиран с допълнително възнаграждение за извънреден труд за часовете до 50 часа на
отчетен период и допълнителен платен отпуск за часовете извънреден труд над 50 часа на
тримесечие. Нормата работно време за служителите, работещи при СИРВ, измерваща се в
работни часове, е с различна продължителност като същия варира от 480 часа /при месец с
19 работни дни в отчетното тримесечие/ до 520 часа /при месец с 23 работни дни в отчетно
тримесечие/. Същата се образува като се сумират броят на работните дни от всеки месец в
тримесечието/ или от работните дни в месеца и полученото число се умножи по 8 /колкото е
нормалната продължителност на работното време по трудовото ни законодателство, в
частност и по ЗМВР/. За определяне на индивидуалната норма работно време за отчетен
период на съответния служител от общия брой нормативно определени часове по
горепосочения начин се приспадат дните /приведени отново в работни часове/, в които
служителят е ползвал законоустановен платен отпуск /редовен годишен, допълнителен или
поради временна неработоспособност/, като за целта всеки ден ползван платен отпуск се
приравнява на 8 часа, колкото е нормалната продължителност на работния ден.
Изчисляването на отработените часове за отчетен период, става в края на периода или
началото на следващия такъв, /защото по времето на полагане на самия труд, поради
спецификата на работния режим на смени и работното време при СИРВ не може да се
установи дали е налице превишаване на нормата или не, защото е възможно да има периоди
с по-голямо натоварване, които до края на отчетния период да бъдат компенсирани с
почивки/, и едва тогава може да се установи дали съответния служител е изработил
нормативно установената за него норма, или общият брой изработени часове надвишават
индивидуалната му норма за периода, като във втората хипотеза часовете труд над
2
установената нормална продължителност на норматива часове, представлява за съответния
служител - извънреден труд.
Ищецът претендира, че през времетраенето на служебното му правоотношение с
ответната ГДИН, работодателя му - ответната Дирекция, не е изчислявала правилно
работното му време, което е довело до ощетяването му, тъй като през цялото време е
полагал труд над установената норма работното време, който нито му бил отчитан от
работодателя му правилно, нито е бил заплащан по съответния ред, или пък компенсиран с
допълнителен платен отпуск, който да може да ползва.
По данни на ищеца през целия исков период е работил на смени по предварително
утвърден месечен график от Началника на Затвора Ст.Загора. По негови данни от началото
на 2003г до 31.03.2005г. е работил на 12 часов месечен график по алгоритъм дневно, нощно
дежурство, два почивни дни, като реалната продължителност на всяка негова смяна била
минимум 12 часа и 45 минути. В периода от 01.04.2005г. до 31.10.2012г. е работил на 8
часови дневни смени по график, чиято реална продължителност е била 10 часа и 15 минути
минимум по схема 5 смени за седмица. В периода м.11.2005г до 31.12.2011г. по данни на
ищеца е полагал отново 12 часови смени по алгоритъм дневно, нощно дежурство, два
почивни дни, като реалната продължителност на всяка негова смяна била минимум 13 часа в
периода от 01.11.2005г. до 31.12.2009г. и 12 часа и 45 минути, в периода от 01.01.2010г. до
31.12.2011г.
Ищецът твърди, че заради характера на изпълняваната от него постова дейност, не са
му били предоставяни и не е могъл да ползва същинска почивка за хранене през работните
смени, защото не е могъл да напуска поста си, без разрешение на прекия си ръководител. А
в случаите, когато му е осигурявано време за хранене, е бил длъжен да остава на
територията на Затвора, продължавал е да е под ръководството и на разположение на
началника си и е бил длъжен да изпълнява неговите нареждания по всяко време, в това
число и такива за прекъсване на храненето и изпълнение на конкретни задачи.
Поради естеството на изпълняваната от него работа по време на дежурствата му, през
цялото времетраене на смяната фактически е изпълнявал специфичните за длъжността му
служебни задължения без възможност да се отклонява от тях и нито е била предоставяна
почивка за хранене и отдих по време на смяната, нито е могло изобщо да ползва такава,
поради самото естество на надзорно-охранителната дейност в ГДИН. През цялото време на
смяната, същия е бил длъжен да се намира на територията на Затвора Стара Загора, без да
може да напуска територията на същия; в специфичното работно облекло и оборудване; под
ръководството на прекия си ръководител и със задължението да изпълнява неговите
заповеди във всяка една минута както. Въпреки посоченото обаче, ответната ГДИН не е
отчитала пълната продължителност на положения от него труд по време на работните му
смени, като не включвала към работното му време, времето, което ищеца е ползвал, за да се
нахрани по време на смяната, което ответникът квалифицирал като „почивка за хранене”, а
такава ищеца не е могъл да ползва поради спецификата на изпълняваната от него дейност и
непрекъсваемостта на работния процес и изискването за постоянна бойна готовност. По
3
описания начин, ищеца твърди, че за всяко 8-часово дежурство от работните му часове били
приспадани като „почивки за хранене”, които не са осигурявани и не е могъл да ползва по 30
минути, при 12-часовото - по 45 минути, а при 24-часовото - 90 минути.
По данни на ищеца, в периода от началото на 2008г., поради влизане в сила на
заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007г. на Министъра на правосъдието, при сумиране на
работното му време, от работните и часове за тримесечията са били изваждани по минутите
за хранене, под предлог, че представляват „почивка”, каквато реално по време на смяна,
ищецът не можел да ползва с пълно откъсване от работния процес. Ищецът твърди, че през
тези часове от всяко дежурство, същия е продължавал да „носи службата” си като имал
задължението и е бил на разположение на прекия си ръководител и в постоянна готовност
да изпълнява специфичните си задължения при необходимост и по негова писмена или
устна заповед.
Освен това, ответната ГДИН, не включвала в изработените от ищеца часове - времето
за инструктаж, развод, приемане, сдаване, развод и освобождаване от дежурство, което било
част от работното му време и служебни задължения и безспорно представлявали „действия
при изпълнение на служебните задължения” по смисъла на § 1, т.6 от ДР на ЗМВР. Ищеца
твърди, че тези минути и часове представляват за него работното време, което следва да
бъде сумирано е останалите отработени часове за тримесечието. По заповед на съответния
началник, бил задължен да идва на работа по рано от началния час за започване на смяната
по график за извършване на инструктаж и приемане на смяната и да остава след
приключване на смяната за сдаване на дежурството. Това прави продължителността на
всяко негово дежурство по 12 часа и 45 минути, респ. 13 часа - за 12 часовите смени,
съответно по 10 часа - за 8-часовите. По време на инструктажа - ищецът заедно с другите
застъпващи на смяна надзиратели, са били запознаван с оперативната обстановка, с
разпределението на постовете, със станалите произшествия през изминалата смяна,
особеностите на съответните постове, текущите задачи; при развода, и отвода, същите били
развеждани до съответния пост, на който е следвало да застъпят на смяна и съответно
отвеждани от него от по-горестоящия им ръководител; при приемането и сдаването на поста
- приемащия и сдаващия дежурството служители са се запознавали с особеностите на
конкретния пост; попълвали са постова книга, докладвали са за резултатите от дежурството,
особености, инциденти и т.н.
Също така твърди, че ответника незаконосъобарзно, без да е налице изрична
разпоредба в ЗИНЗС, ППЗИНЗС или ЗМВР, която да изключва или забранява общата
разпоредба в КТ, до влизане в сила на последния ЗМВР /т.е. до 01.07.2014г./ не е отчитал
полагания от ищеца нощен труд по време на нощните му смени, като не е превръщал
нощните часове в дневни такива, каквото е било задължението и при сумирано изчисляване
на работното време. По време на всяка 24-часова смяна и при 12-часовите нощни смени,
ищеца полагал 8 часа нощен труд, които следвало да му бъдат отчитани като 9 часа и 14
минути /8 часа + 1.143 /число което изразява съотношението му нормалната
продължителност на дневния /8 часа/ и нормалната продължителност на нощния труд /7
4
часа/ т.е. 8/7 = 1.1428 или 1.143.
Така през целия исков период от началото на 2003г до 31.12.2011г., ответника не
отчитал в пълнота всички положени от него часове труд през отчетните тримесечия, което е
довело до системно ощетяване на ищеца, предвид невъзможността му да ползва
предвидените компенсации за положен от него извънреден труд, а същия претендира, че
през цялото време е работил в условията на такъв труд.
Заявява, че спорните обстоятелства между ищеца и ответната ГДИН в исковия период
от началото на 2003г, когато е бил в сила ЗМВР от 1997г до 31.12.2011г. се свеждат до
непризнаване, съответно неотчитане като работното време на: времето през времетраенето
на неговите смени, използвано от ищеца за хранене /през всички дежурства/, т.нар.
„неактивна част от дежурството”; непризнаване и неотчитане като част от работното му
време на минутите и часовете, които съпътстват основната нарядна дейност, предхождат и
следват самото дежурство; и непризнаване и неотчитане на нощните часове труд, които
/съгласно трудовото ни законодателство, приложимо за всички работници и служители,
работещи при сумирано изчисляване на работното време в режим на смени, включващи и
полагане на труд през нощта/, следва да бъдат превръщани в дневни такива с коефициент,
равняващ се на отношението между нормалната продължителност на работния ден /приета
от КТ, ЗДСл, и различните ЗМВР в сила към исковия период - за 8 часа/, към нормалната
продължителност за работа през нощта - /приета в КТ за 7 часа/ - 8/7 = 0.143 и сумирани към
останалите изработени през отчетните периоди часове труд. Посоченото непризнаване на
изброените категории работни часове за такива, и съответно изключването им от
изработеното от ищеца работното време за отчетен период, не намира законова опора в нито
един от специалните закони и подзаконови нормативни актове, приложими за ищеца през
исковия период - ЗИН, ЗИНЗС, ППЗИН от 1990г и ППЗИНЗС от 2010г., ЗМВР от 1997г,
ЗМВР от 2006г и НА по прилагането им. Никъде в изброените специални за ищеца правни
норми в нормативните актове не съществуват такива, които да уреждат изрично по различен
начин спорните факти, или да забраняват или ограничават приложението на общи правни
норми от трудовото законодателство /КТ и ЗДСл и подзаконовите актове по приложението
им/, даващи право на ищеца да претендира, че оспорваните часове и минути за него като
служител работещ в режим на смени при СИРВ представляват работни такива и са част от
работното му време. В ППЗМВР от 1998г, е съществувала правна норма - чл.148, ал.З, която
е предвиждала че: „3) (Изм. - ДВ, бр. 39 от 2003 г.) Времето за почивка на държавните
служители, включително на работещите на смени, когато им е осигурена такава, не се
включва в продължителността на работното време.”. Видно от самото съдържание на
цитираната разпоредба - невключването в работното време на минутите, часовете,
предоставени за „почивка” не се изключват по общо правило за всички служители на МВР,
в това число и за тези, работещи на смени, а по изключение - доколкото и ако им е
осигурявана такава. Въпрос на доказване е дали е предоставяна изобщо такава възможност
на ищеца да се ползва от същинска почивка по време на всяко дежурство, като в този
смисъл, ищеца твърди и със свидетелски показание ще доказва, че на практика в нито едно
5
от положените от него дежурства през годините не е ползвал „почивка” за хранене или за
отдих по време на дежурство, че прекият му ръководител не е издавал нарочна заповед -
кога през времетраене на дежурството да почива и не го е освобождавал от носенето на
службата; нито пък е имал възможност за реално ползване на каквито и да е същински
почивки с пълно откъсване от служебните задължения и прякото ръководство на прекия
началник, поради самото естество на извършваната от него надзорно-охранителна дейност.
По време на т.нар. „почивки” по време на смените си, ищеца не се е откъсвал напълно от
изпълнението на служебните си задължения; бил с работно облекло с пълно бойно
снаряжение и на място, указано му от прекия му началник на територията на Затвора Стара
Загора, като дори, когато не е бил ангажиран пряко с осъществяване на специфичните си
правомощия, последният нито е могъл да напуска района на Затвора Стара Загора, нито е
могъл да съблече униформата си, и да свали снаряжението си, нито да изключи станцията
си, нито пък да прекара определеното и за „почивка” време на определено от него самия
място и както намери за добре. През цялото времетраене на дежурството, в това число и
през минутите, които евентуално са му били предоставяни за хранене/отдих, същия е
оставал на разположение на прекия си началник, и „почивката” и в най-добрия случай, се е
изразявала в „хапване” по време на смяната в самото поделение на Затвора Стара Загора,
ако има възможност за това и оперативната обстановка го позволява.
Посоченият ППЗМВР се е прилагал до 09.06.2006г, когато бива отменен с ППЗМВР
от 2006г в сила от 09.06.2006г, в който на подзаконово нормативно ниво няма нито една
разпоредба, касаеща работното време на служителите от МВР, неговото отчитане и
компенсиране. През целия исков период организацията на работното време, неговото
отчитане и компенсиране е ставало с вътрешноведомствени актове на МП и ГДИН,
Началници на затвори, които не са били обнародвани и чиито конкретни разпоредби не са
му известни. Предполага, че непризнаването и неотчитането на спорните часове като
работни такива, вероятно е намерило „законова” опора в посочените вътрешноведомствени
актове на МП/ГДИН/на Началника на Затвора Стара Загора, но последните актове предвид
техния характер не са известни на ищеца и не могат да бъдат представени от него. В случай,
че ответника се позове на разпоредби от такива вътрешноведомствени актове на МП, ГДИН,
МВР моли на основание чл.15 ал.3 от ЗНА, съдът да констатира тяхната материална
незаконосъобразност, предвид противоречието им с правни норми от по-висок ранг, вкл. и с
посочената чл.148, ал.3 от ППЗМВР /която не изключва времето за „почивка” изобщо от
работното време на служителите на МВР, а сочи - предпоставката последните да не бъдат
включвани в работното време, а именно - ако са били осигурявани такива/ и да ги игнорира
от доказателствения материал по делото.
Сочи, че относно работното време и конкретно възможността при непрекъсваем
работен процес да бъдат ползвани същински „почивки” съществува нормативен акт на
Европейския съюз /ЕС/ - Директива 2003/88/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
4.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното време. Директивата се
прилага във всички области на дейност в частната и публичната сфера с изключение на
6
транспорта. Същата е приложима за страната ни като държава членка на ЕС и с
подписването на договора за присъединяване на България в сила от 01.01.2007г - България е
поела задължението да синхронизира, инкорпорира в националното си законодателство
правото на Европейския съюз /ПЕС/, в това число и посочената Директива. При анализа на
българското трудово законодателство, обаче, прави впечатление, че същото - КТ, ЗДСл е в
пълен синхрон с посочената Директива и трудовото законодателство на ЕС, още преди
присъединяването ни към ЕС. Разпоредбите в КТ, регламентиращи „времето за хранене”
като част от работното време при непрекъсваем работен процес /чл.155, ал.З от КТ/ и
легалното определение на понятието „работно време” в ДР на КТ съществуват в кодекса на
трудовото законодателство още преди присъединяване на РБ към ЕС. Съгласно чл.155, ал.З
от КТ (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г., изм. - ДВ, бр. 25 от 2001. в сила от 31.03.2001 г.) В
производства с непрекъсваем процес на работа и в предприятия, в които се работи
непрекъснато, работодателят осигурява на работника или служителя време за хранене през
работното време”. Специалното законодателство - ЗМВР от 1997г. и от 2006г. също не
правят изключение и са в пълен синхрон с общото национално и общностно
законодателство, в лицето на КТ, ЗДСл, Директива № 2003/88/ЕО, но на практика редица
основни принципи на трудовото законодателство вероятно са били погазвани от силовите
ведомства, работещи по ЗМВР чрез използване на вътрешноведомствени актове и методи за
налагане, основани на принципите на централизма и единоначалието.
Съгласно чл. 2 от посочената по-горе Директива 2003/88/ЕО на ЕС, „работно време е
всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на
работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е
работно време”. Директивата, като част от вторичното право на ЕС, макар да няма директно
приложение спрямо националните законодателства на държавите членки, е възможно да има
по изключение „директно” действие за гражданин на държава членка, при която
директивата не е достатъчно добре и напълно транспорирана, правната норма, на която
същият се позовава е достатъчно ясна и точна по смисъл, и от него могат да се извлекат
права за гражданина и то по отношение на институциите на държавата членка, която не е
синхронизирала напълно националното си законодателство с това на ЕС / а не спрямо друг/и
гражданин/и. Именно в тази хипотеза счита, че попада ищеца в периодът, до нормативно
установените промени в ЗМВР от 2014г., които му признават като част от работното време
— времето за отдих/хранене. Отделно от директното приложение на самата Директива,
въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на
разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да
се считат изцяло за работно време, е била предмет на разглеждане в решения на Съда на
Европейския съюз /СЕС/ по различни дела. С тези решения постановени по преюдициални
запитвания, които са задължителни и за държавите членки като България, които не са
отправили директни запитвания до ЕС, се дава тълкуване, че разграничителният критерий е
дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на
разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или
служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото
7
дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване,
работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част
от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява
работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено
от работодателя . Преюдициалните заключения на СЕС са правнообвързващи за всички
национални юрисдикции, ако не са отправили преюдициално запитване по същия въпрос.
Разпоредбите на правото на ЕС следва да се прилагат по отношение на всички така, както ги
е тълкувал СЕС. Поради това тълкувателните преюдициални заключения обвързват по
еднакъв начин всички субекти на правото на ЕС, поради което намират приложение и при
разглеждане на проиесния казус.
Синхронизация на нормативно ниво с общото трудово законодателство и
общностното такова, в силовите ведомства, работещи по ЗМВР, се извършва едва през края
на 2012г, когато бива приета първата обнародвана Инструкция на ЗМВР /в сила от
14.12.2012г./, в която се изброяват дейностите, които се включват в работното време и сред
тях са времето за хренене, времето за отдих при непрекъсваем работен процес; за
инструктажи, приемане, сдаване, отвод, развод по време на дежурство. Подобно разрешение
е мотивирано от множеството заведени по места граждански дела за компенсиране на
извънреден труд от служители на МВР против последната институция и структурните и
териториалните и поделения, последвани и от образуваното т.д. №8 от 2013г, по което бе
издадено ТР № 8 от 2014г. На ОСГК на ВКС, в което разграничителния критерий дали
неактивната част от дежурствата при смени съставлява част от работното време бе възприет
и посочения по-горе в ПЕС, а именно дали съответния служител е длъжен да е на
територията на работното си място или може сам да разполага с времето си и дали по това
време е на разположение или не със задължението да изпълнява служебните си задължения
при необходимост.
Въпреки, посочените нормативни и тълкувателни разрешения по въпроса за
неактивната част на дежурствата при работа на смени, положението в ответната дирекция,
след 2013г, а още повече и с изм. на ППЗИНЗС от 07.03.2014г. не се е променило по
отношение на непризнаването на онези часове труд, които съпътстват полагането на
дежурствата - т.нар. инструктажи, приемане, сдаване, тъй като след 20.03.2014г, ответната
ГДИН му отчитала само по 12 часа за всяка 12-часова смяна и по 8-часа за всяка 8-часова
смяна, без да се съобрази с тяхната реална фактическа продължителност, в която не са
включвани инструктажите, и др. дейности при и по повод изпълнение на служебните
задължения, изброени в чл.16е, т.3 от ППЗИНЗС.
Времето, при което ищеца е на инструктаж, приема и сдава дежурството си, както и
освобождаването и от дежурство от Началника на Затвора гр.Стара Загора съдържа всички
характерни признаци на понятието за работно време, чиято легална дефиниция се намира в
т.11 от &1 от ДР на КТ, а именно : „Работното време е всеки период от време, при което
работникът е длъжен да изпълнява работата, за която се договорил” и безспорно
представлява „действия при изпълнение на служебните задължения”, съгласно §1,т.6 от ДР
8
на ЗМВР, съгласно който: 6. "Действия при изпълнение на служебни задължения" са такива
действия или бездействия, които съставляват изпълнение на задължения, произтичащи
непосредствено от заеманата длъжност.”. Конкретно при държавните служители, с оглед
спецификата на служебното правоотношение, като възникващо не по договаряне на
страните, а с административен властнически акт от органа по назначаването, не може да
става и дума за договаряне на работното време, същото се определя едностранно от органа
по назначаване, а служителят само се съгласява с него, подписвайки се в актовете за
назначаване и встъпване в длъжност. В този смисъл, при определяне на това, кое време е
част от работното време за държавните служители, като ищеца, следва да се изхожда от
критерия „длъжен”. Конкретно в силовите ведомства, при които принципите за
централизъм, подчиненост и строга йерархичност са в основата на самото съществуване на
тези системи, задълженията на държавния служител, в частност на ищеца се определят от
една страна в длъжностната му характеристика, а от друга от началниците му /чиито
заповеди по силата на самите нормативни разпоредби има задължение да спазва/. Предвид
изложеното счита, че не е налице съмнение относно характера на съпътстващите
дежурството при работа на смени дейности - те не са с пожелателен характер за съответния
служител, а задължителни по силата на заповеди /писмени и устни/ на прекия му и по-
горестоящите от него ръководители; служителят не може да определя нито дали, нито кога
да се яви, съответно да си тръгне от работа, защото последните обстоятелства му се оказват
от работодателя и; по време на тях, ищеца е със работното си облекло и снаряжение, на
разположение на своя пряк началник, изпълнява неговите разпореждания във всеки един
момент /това особено личи при инструктажите, които обикновено се водят от прекия
ръководител/ и престара работна си сила, която дори да не е основната и служебна функция
по длъжностна характеристика, е жизнено необходима и свързана с последната, за да може
конкретната система за сигурност да действа при спазване на принципите за ефективност,
приемственост и единоначалие.
Конкретно, задължението на ищеца да бъде инструктиран преди започване на
постовата и дейност на конкретен пост,е регламентирано на подзаконово ниво с ППЗИН и
ППЗИНЗС. В чл.305, 306, 307 и чл.308 от последния НА изрично са регламентирани
задълженията на инструктираните и инструктиращите служители, което еднозначно сочи за
задължителния характер на този вид съпътстваща постовата дейност задачи. Съгласно
разпоредбата на чл.305 в първоначалната и редакция при обнародването на ППЗИНЗС от
02.02.2010г, която е била в сила до края на исковия период, служителите от надзорно-
охранителния състав са били длъжни да се явят на работа 15 минути преди започване на
инструктажа. По данни на ищеца такова е било положението и преди началото на 2010г. от
самото начало на исковия период. По Заповед на Началника на затвора, същия е следвало да
се явява на работа 15 минути преди инструктажа, или общо 30 минути преди самото
застъпване на смяната и на конкретния предварително определен пост.
За задължението на служителят да сдаде/приеме своето дежурство, също не може да
стане на мига при приключване на работната смяна от един и застъпване от друг служител,
9
защото има изисквания както за информиране на приемащия, така и за попълване на книжа,
за което е нужно време, което несъмнено е работно за служителя, най-малкото защото
процесът в надзорно-охранителната дейност на МВР е непрекъсваем по своята природа и
службата не може да се преустановява самоволно и напуска, без да е застъпила на работа
новата смяна / съгл. Общото задължение на чл.141, ал.6 от КТ - (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992
г.) - „При производства с непрекъсваем процес на работа работникът или служителят не
може да преустановява работата си до идването на сменящия го работник или служител без
разрешение на непосредствения ръководител. В тези случаи непосредственият ръководител
е длъжен да вземе необходимите мерки за идването на сменящ работник или служител.”/.
Посочената обща разпоредба е реципирана и в ППЗИНЗС — чл.311, ал.5 от същия. На
подзаконово ниво задълженията, които съставляват част от работните функции на ищеца
след приключване на постовата и дейност и застъпване на новата смяна са регламентирани в
чл.311. ал.1- до ал.8 вкл. а преди влизане в сила на ППЗИНЗС, задълженията и по приемане
и сдаване на поста, по данни на ищеца са били абсолютно гъшите и са се осъществявали
извън нормативно установената продължителност на работната смяна, но не са и били
отчитани като работно време. По време на същите ищеца е следвало да запознае
застъпващия на смяна е оперативната обстановка, особености и станали произшествия, да
обходят заедно поста и да проверят наличностите и изправностите на врати, прозорци,
л.свобода и т.н., след което да докладва за резултатите от постовата си дейност на прекия си
ръководител, а при станали инциденти и да напише докладна записка и докладва за това
писмено. Едва след извършване на тези свои задължения, последващи самата постова
дейност по охрана и наблюдение, ищеца е бил освобождаван от своето дежурство и
работната му смяна е приключвала.
На последно място, ищеца твърди, че ответната ГДИН не е изпълнила свое
императивно задължение да преобразува нощните часове в дневни такива, което следва да
бъде извършено при всички случаи на отчитане на работното време при режим на смени -
СИРВ. Задължението му, да преобразува всички нощни часове /от 22 ч до 06.00 часа/ в
дневни такива за целите на СИРВ, произтича от императивните разпоредби за нормална
продължителност на работното време през деня и на това през нощта и е израз на особената
закрила, която се дава на служителите, полагащи труд през нощта, с оглед неговото
отрицателно отражение върху човешкото здраве. Съгласно чл.136, ал.3 от КТ (Изм. - ДВ, бр.
25 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.) Нормалната продължителност на работното време през
деня е до 8 часа. А. съгласно чл. 140. (1) изр.второ (Изм. - ДВ, бр. 25 от 2001 г., в сила от
31.03.2001 г.) Нормалната продължителност на работното време през нощта при 5-дневна
работна седмица е до 7 часа. Посочените разпоредби, предвиждат общи императивни
правила нормалната продължителност на работното време за всички работници и служители
и са задължителни за спазване от всеки работодател или орган по назначаването.
Последните могат да предвидят отклонения от общите правила за нормална
продължителност на работното време, но само ако приемат за нормална продължителност
по-малка от 8 часа за дневното, съответно от 7 часа за нощното работно време, защото
чл.136, ал.З и чл.140, ал.1 от КТ сочат по императивен начин горната граница, т.е.
10
максималната възможна продължителност на работното време /до 8ч., съответно до 7ч./. За
служителите, работещи на смени, които поради естеството на работния режим, полагат и
нощен труд и при които работното време се изчислява сумирано /СИРВ/, императивната
нормална продължителност на нощния труд до 7 часа, не може да бъде спазена по обективни
причини /защото нощен е труда, полаган от 22.00 до 06.00 ч/. Или поне, защото при сменен
режим на работа би се затруднила организацията на смените, тъй като нощните такива
трябва да са с продължителност не повече от 7 часа, което в крайна сметка, би довело до
различен начален и краен час на всяка смяна всеки ден. Отделно от това при сменен режим
на работа, не биха могли да бъдат спазени общите забрани, създадени в полза на
работниците/служителите за минимална междудневна почивка, седмична почивка. Предвид
изброените причини, законодателят, в лицето на МС, е създал механизъм за частично
компенсиране на вредните последици върху човешкото здраве от по-голяма от нормалната
продължителност на нощния труд от нормативно установената, като са създадени правила,
според които :„(2) При сумирано изчисляване на работното време нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане
на работното време за съответното работно място. И (3) При сумирано изчисляване на
работното време трудовото възнаграждение, заработено по трудови норми, се увеличава с
коефициент, равен на отношението между часовете, получени след превръщането на
нощните часове в дневни, и действително отработените часове през месеца или установения
друг период”. Посочените две разпоредби са напълно идентични и се съдържат в два от
подзаконовите актове по приложението на КТ, издадени от МС - Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата в сила от 01.07.2007г. - чл.9, ал.2 и ал.З, и отменената от
него - Наредба за допълнителните и други трудови възнаграждения от 1993г - чл. 7, ал.2 и
ал.З.
Правото при СИРВ, нощните часове да бъдат преобразувани в дневни такива с
посочения коефицент, не представлява допълнително възнаграждение за нощен труд, като
последното е самотоятелно право с паричен характер и е в сила за всички служители,
полагащи труд през нощта, независимо от формата на организация на работното им време и
продължителността на нощния труд.
Преобразуването за целите на СИРВ на нощните часове в дневни е израз на
възприетата от законодателя техника за неравенство на дневния и нощния труд и особената
закрила на последния от закона и дължима по-голяма грижа от страна на
работодателя/органа по назначаване, за неутрализиране на неблагоприятните последици
върху човешкото здраве при полагане на труд през нощта. И именно, защото при
непрекъсваем работен процес, извършван на смени, работодателят на практика не би могъл
да реализира това свое императивно задължение да организира нощните смени като такива с
по-кратка продължителност от дневните, последният следва да компенсира частично
последиците от превишаване на нормалната продължитеност за нощния труд, като приравни
7 отработени часа през нощта на 8 такива през деня, което е израз на отношението нормална
11
продължителност на дневен към нормална продължителност на нощен труд /8:7 = 0.143/.
Това фиктивно приравняване на практика се осъществява, чрез по-високо заплащане на
нощните часове труд, като простичко казано 7 часа нощен труд се плащат като 8 дневни, без
последното да представлява допълнително възнаграждение за нощен труд.
И двата ЗМВР, които са били в сила през исковия период от началото на 2003г до
31.12.2011г., както и актуалния ЗМВР в сила от 01.07.2014г. възприемат изрично за
нормална продължителност на дневния работния ден в МВР - максималната установена
такава в КТ — а именно — 8 часа, а по отношение на нормалната продължителност на
нощния труд -нито в ЗМВР от 1997г, от 2006г, и от ЗМВР от 2014г, нито в ПП на същите,
няма изрична разпоредба уреждаща нормалната продължителност на този вид труд за
служителите на МВР, която да дерогира общата такава /до 7 часа/. При мълчание на
специалния закон, ищеца счита, че бившия му работодател е нямал никакво основание да не
се съобрази с установеното в общия закон и да приложи общия правен принцип на
„прилагане на закона по аналогия”, като предвид обстоятелството, че ЗМВР не определят
колко до максимум 7 часа е конкретната нормална продължителност в МВР на нощния труд,
той счита, че в този случай, следва за нормална продължителност на нощния труд да се
приеме максималната такава, която предвижда КТ — чл.140. ал.1 — а именно — 7 часа /тъй
като тя е най- неблагоприятната за работника/служителя/ и съответно възможно най-
благоприятна за ответника като работодател, т.е. нощните 7 часа трябва да се приравнят към
дневни 8 часа. По този начин се получава коифицента от 0.143, изразяващ отношението на
нормална продължителност на нощен към дневен труд (8/7), с който трябва да бъдат
умножени всички нощни часове при сумирано изчисляване на работното време и така
трансформирани да се сумират с общия брой на изработените часове за отчетния период, за
да се получи реалната продължителност на положения от ищеца труд за периода при СИРВ.
С оглед гореизложените аргументи, ищеца претендира, че през цялото време от
началото на 2003г до 01.07.2014г / когато с влизане в сила на последния ЗМВР нощните
часове труд започват да се преобразуват на дневни с посочения коефициент 0.143/, ответната
ГДИН, допълнително го е ощетявала, като нито е организирала нощните дежурства /при 24-
часовите и 12-часовите нощни/ така, че нощните часове труд да са не 8 /от 22 часа до 06.00
часа/, а най-много 7 часа на денонощие, нито като не е изпълнявала практически
последното, е извършвала за нуждите на СИРВ преобразуване на всички часове нощен труд
от смените с нощни часове в дневен такъв. Неизпълнението на задължението да се
приравнят на дневни нощните часове труд за нуждите на СИРВ, е поставило ищеца в
неравностойно положение спрямо другите работници и служители в държавата, работещи в
условията на сумирано изчисляване на работното време, и то без да има забраняваща
съответното право правна норма в специален закон, или такава предвиждаща нещо
различно от общото правило / 7 нощни = 8 дневни/.
Сочи, че със създаването на чл.188, ал.2 от ЗМВР в сила от 01.07.2014г. легално се
признават императивните правила на КТ, касаещи закрилата на работниците/служителите,
полагащи труд през нощта. Преди създаването на тази разпоредба не съществуваше нито в
12
ЗИНЗС, ЗИН /отм./, съответно в ЗМВР /от 1997/, нито в ЗМВР /от 2006г./ изрична препратка
към разпоредбите за нощния труд в КТ, но не съществува и изрична разпоредба, която да
забранява превръщането на нощните часове в дневни такива при сумирано изчисляване на
работното време при работен режим на смени, предвид което при празнота в специалната
уредба, приложение следва да намери общата такава. В действителност до м.март 2014г в
ППЗИНЗС / Обн. ДВ. бр.9 от 2 Февруари 20 Юг./ се съдържала разпоредба, която изрично
сочела, че „ държавните служители от ГДИН не получават възнаграждение за нощен труд”,
но ограничаването на това право е различно от приравняването на нощните часове в дневни
такива за нуждите на изчисляването на продължителността на работното време при
сумирано изчисляване на същото, както и с цел установяване на положени часове
извънреден труд, тъй като касае различна законова уредба, /в случая отнемаща
общопризнати права с общ закон /КТ/, в специален нормативен акт/ на правото на
допълнително възнаграждение за нощен труд, което няма нищо общо с начина, по който се
работи и изчислява работното време на служителите и ако е предвидено такова се полага на
всички служители, полагащи труд през нощта, а не само на тези, работещи в условията на
СИРВ.
Нормата работно време за ищеца през отчетните и периоди, които са били
тримесечни през целия исков период се е образувала като се сумират броя на работните дни
от трите месеца от тримесечието и се умножат по нормалната продължителност на работния
ден - по 8 часа. Полученото число представлява нормата работно време за ищеца през
съответния отчетен период, като за исковите периоди същия може да варира от 480 до 520
часа, в зависимост от брой работни дни през съответните календарни месеци. Аналогично -
при едномесечен отчетен период - нормата на ищеца варира от 144 ч / при 18 р.дни/ до 184 ч.
/при 23 р.дни/. Върху индивидуалната норма работно време се отразява ползването на
платен годишен отпуск, както и ползването на т.нар. болнични - на отпуски за временна
неработоспособност, като 1 ден платен отпуск се равнява на 8 часа, които се приспадат от
индивидуалната норма работно време на ищеца при ползването на платени отпуски през
периода.
За да се установи налице ли е или не неизплатен извънреден труд, следва всички
часове положен труд от ищеца, които за него са част от работното му време /наряди по
график, и такива извън него, съпътстващите дежурствата трудови дейности - инструктажи,
приемане, сдаване, отводи, разводи/, извършените непланирани други дейности, които са
част от работното му време - да се сумират. Към тези часове ищеца твърди, че следва да му
бъдат прибавени часовете, които същия е полагал труд извън графика под формата на
претърсвания/ обиски и служебни занятия, защото същите са част от служебните и
задължения. След това към получената сума следва да се добави стойност, който се образува
от умножението на сбора на всички нощни часове труд от нощните му
смени/наряди/дежурства в периода /работните часове в часовия диапазон от 22.00 до 06.00
часа/ с коефициент - 0.143 за преобразуване на нощните часове в дневни такива.
В случаите, когато така получения сбор от работни часове за отчетен период
13
надвишават индивидуалната норма на работното време за ищеца, както и ако последните са
повече от признатия и заплатен от ответника извънреден труд за отчетния период, е налице
извънреден труд, който до 50 часа на отчетен период е следвало да бъде заплатен с
увеличение от 50 процента върху основното трудово възнаграждение, получавано през
отчетния период. За нуждите на изчисляването на изв.труд следва установените часове над
нормата работно време да се умножат по часовата ставка за извънреден труд, образувана от
нормалната часова ставка за 1 час труд, умножена с 1.5. За часовете над 50 часа на отчетен
период от 01.01.2003г до 31.12.2011г, ищеца е следвало да бъде компенсиран с
допълнителен платен отпуск съгл. предвиденото в чл.212, ал.5, т.2, пр.второ от ЗМВР от
1997г и чл.211, ал.5, т.2, пр. второ от ЗМВР от 2006г.
По гореописания начин, чрез неотчитане на всички часове труд, положени от ищеца
през исковия период - 01.01.2003г до 31.12.2011г. ищеца претендира, че за него е възникнало
правото да иска осъждане на ответната ГДИН да му заплати обезщетение за неизползваните
по 12 дни допълнителен платен годишен отпуск годишно, които са му се полагали като
компенсация за положения от него извънреден труд над 50 часа за отчетно тримесечие за
периода от 01.01.2003г. до 31.12.2011г., и на което е имал право на основание чл.229, ал.1, т.
9 /предишна т.8/, във вр. с чл. 212, ал.5, т.2, пр.второ от ЗМВР от 1997г /отм./ и на основание
чл.212, ал. 1, т. 3, вр. с чл.211, ал.5, т.2, пр.второ от ЗМВР 2006г. (отм.)
Ищецът излага своя анализ на относимата правна правната уредба.
По календарни години претенциите за обезщетения за неизползван допълнителен
отпуск са както следва :
1. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50 те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.012003г до 31.12.2003г - /3 дни
допълнителен отпуск * 50 лв/ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/.
2.Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50 те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2004г до 31.12.2004г - /3 дни
отпуск * 50 лв/ден =150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/.
3.Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50 те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2005г до 31.12.2005г - /3 дни
отпуск * 50 лв/ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/.
4.Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50 те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2006г до 31.12.2006г - /3 дни
отпуск * 50 лв/ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/.
5.Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50 те часа, положени през
14
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2007г до 31.12.2007г - /3 дни
отпуск * 50 лв/ден =150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/.
6.Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50 те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2008г до 31.12.2008г - /3 дни
доп.отпуск * 50 лв/ден =150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/.
7.Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50 те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2009г до 31.12.2009г - /3 дни
отпуск * 50 лв/ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/.
8.Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50 те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2010г до 31.12.2010г - /3 дни
отпуск * 50 лв/ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/.
9.Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50 те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2011г до 31.12.2011г - /3 дни
отпуск * 50 лв/ден =150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/.
Предвид обстоятелството, че не разполага с точни данни за размера на последното
получено брутно възнаграждение от ищеца при изработен от него месец с поне 10 работни
дни, условно приема, че среднодневното и брутно възнаграждение към последния месец
преди прекратяване на служебното му правоотношение е било в размер на 50 лева. Така
общият размер на претендираното от ищеца обезщетение за всички полагаеми се и
неизползвани дни допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа през всяко
отчетно тримесечие през исковия период от 01.01.2003г. до 31.12.2011г е в размер на 5 400
лева. Върху общия размер на полагаемото се обезщетение, ищецът претендира и
изплащането на мораторна лихва в размер на 50 лева от 01.01.2021г до датата на завеждане
на ИМ в съда.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от
5 400 лв., представляваща сбор от обезщетенията за неизползваните по 12 дни годишно
допълнителен отпуск по чл.229, ал.1, т.9 /предишна т.8/, във вр. с чл.212, ал.5, т.2, пр.второ
от ЗМВР от 1997г /отм./ и по чл.212, ал.1, т.3, вр. е чл.211, ал.5, т.2, пр.второ от ЗМВР 2006г.
(отм.), на който ищеца е имал право за общо 864 /по 96 часа годишно или по 24 часа на
отчетно тримесечие /положен извънреден труд над 50-те часа за всяко тримесечие в периода
от 01.01.2003г. до 31.12.2011г., ведно със законната лихва върху цялата главница, считано от
предявяване на ИМ в съда - 01.02.2021г. до окончателно изплащане; и сумата от 100 лева,
представляваща мораторна лихва върху целия размер на обезщетението за неизползван
отпуск за положен извънреден труд в периода 2003г-2011г, считано от 01.12.2020г. до датата
на завеждане на ИМ в съда. Претендира направените по делото разноски.
15
На основание чл.214 ГПК по искане на ищеца с протоколно определение от
05.04.2022г. е допуснато изменение на размера на обективно съединените искове за
главница и лихва, след което ищецът претендира сумата от 5811,02лв. за главница и 351,89
лв. за лихва за забава.
Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при МВР София
представя писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, в който взема становище, че оспорва
пасивната процесуална легитимация на ГД „ИН“ София за периода: от 01.01.2003г. до
01.06.2009г. и не оспорва същата за другата част от процесния период, а именно: за периода
от 01.06.2009г. до 31.12.2011г. Заявява, че по силата на чл.12, ал.2 и ал.3 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), ГД „ИН” е юридическо лице
към министъра на правосъдието със седалище гр.София и второстепенен разпоредител с
бюджетни кредити, считано от 01.06.2009г. В периода от 01.01.2003г. до 01.06.2009г., ГД
„ИН” не е персонифицирано юридическо лице (съобразно действащата в този период
нормативна уредба - ЗИН и ППЗИН) и за този период претенцията на ищеца, не е насочена
към пасивно легитимиран ответник.
Оспорва правният интерес на Н. М. П. от водене на настоящото исково производство,
за периода от 01.01.2003г. до 14.03.2003г., с оглед факта, че същият по силата на Заповед №
Л-1139/06.03.2003г. на Главен директор на ГД „ИН“ встъпва в длъжност в 30 Черна гора при
Затвора Стара Загора, считано от 14.03.2003г.
Прави възражение за погасяване по давност на исковата претенция. Заявява, че с
оглед противоречивата съдебна практика досежно приложимостта на института на
погасителната давност към установителния иск по чл.124, ал.1 от ГПК за признаване право
на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229, ал.9 от ЗМВР 1997 /отм./ и чл.221, ал.1,
т.З от ЗМВР 2006г. /отм./ и какъв е давностният срок, в който се погасява правото на иск за
признаване на правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на
тримесечие е образувано тълкувателно дело № 6/2017г. на ОСГК на ВКС, по което към
настоящият момент няма постановено решение. Застъпваното от ответника становище е, че
всяка исковата защита следва да се търси в определен от закона срок. При неспазването на
този срок - неговото изтичане отпада възможността да се получи определен процесуален
резултат, т. е. погасява се правото на иск на съответното лице. Института на погасителната
давност има важна функция от една страна към своевременното упражняване на
субективните граждански права и от друга страна към осигуряването на справедливо
съдопроизводство поради трудността за доказване на факти, които са се осъществили далеч
назад във времето. В тази връзка сочи, че тригодишен период е предвиден и в чл. 12, ал.1,
т.З от Закона за счетоводството за съхранение на всички останали носители на счетоводна
информация извън посочените в предходните хипотези и в чл. 9а от Наредбата за работното
време за съхранението на поименните графици при сумирано отчитане на работното време,
което има пряка връзка при изчисляването на извънредния труд, респ. на допълнителния
отпуск. За трудовите спорове Кодексът на труда (КТ) е предвидил специални давностни
срокове, които изключват прилагането на общите давностни срокове, предвидени в Закона
16
за задълженията и договорите. Те са установени в разпоредбата на чл. 358, ал.1 от КТ.
Съгласно чл.358, ал.1, т.3 от КТ давностния срок е 3-годишен за всички трудови спорове, а
съгласно ал.2, т.2 на чл.358 от КТ давностният срок започва да тече от деня, в който правото,
предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. Ако законодателят е
бил счел, че следва да се прилага по аналогия КТ и издадените въз основа на него
подзаконови актове, то той би изразил тази си воля изрично, с едно изречение и нямаше да
променя ЗМВР в годините и да урежда изчерпателно служебните правоотношения на
държавните служители в МВР, а щеше да посочи както за лицата работещи по трудово
правоотношение „Статутът на лицата, работещи по трудово правоотношение, се урежда при
условията и по реда на Кодекса на труда и на този закон." Действащият ЗМВР не препраща
към общия ЗДСл, но доколкото няма изрично уредено нещо друго, следва по неуредените
въпроси в специалния закон да намери субсидиарно приложение ЗДСл. Разпоредбата на
чл.125 от Закона за държавния служител (ЗДСл.), не съдържа ограничения, изключения,
разлики, с оглед вида на търсената защита. Разпоредбата визира 3-годишната погасителна
давност за всички имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и е
приложима за всички видове искове относно тях.
Съгласно т.23 на ТР №6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, в МВР има служители,
назначени по трудови договори и такива по служебно правоотношение, като тези от втората
група са държавни служители по смисъла на ЗДСл и общият закон намира субсидиарно
приложение по отношение на тях. Обратното би поставило в неравностойно държавните
служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и на тези работещи по
трудови правоотношения.
Началният момент на погасителната давност в случая следва да бъде съобразен и е
обстоятелството, че правото на служителя да иска допълнителен отпуск за положен
извънреден труд над 50 часа за тримесечие е срочно. Моментът на преустановяване на
срочните задължения е изтичането на срока им, още повече че съгласно разпоредбата на чл.
70, ал. 1 от ЗЗД, срокът се смята уговорен в полза на длъжника. Работодателят изпада в
забава с настъпване на изискуемостта на задължението - от месеца, следващ приключване на
тримесечието, т.е. тригодишния давностен период изтича на 31.01.2013г., а исковата молба е
подадена Районен съд Стара Загора на 06.07.2021г.
Счита, че следва да се съобрази и обстоятелството, че част от правото на
допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на правоотношението
между страните вече е било погасено по давност на друго основание, а именно: С
разпоредбата на чл.59а, ал.1 от ЗДСл. (в сила от 01.03.2011г.) е въведено правилото, когато
платеният годишен отпуск или част от него не е използван до изтичане на две години до
края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползване
да се погасява по давност. От което следва изводът, че за възникналите права на отпуск до
момента на влизане в сила на разпоредбата на чл.59а, ал.1 от ЗДСл двугодишния давностен
срок не може да бъде приложен, но той се прилага за правото на отпуск, което е възникнало
след 01.03.2011г. Така евентуално дължимото обезщетение за периода 01.03.2011г. -
17
31.12.2011г. за допълнителен годишен отпуск е погасено по давност на още едно основание
и не се дължи (за този период отпускът е следвало да се ползва до края на 2013г.).
Възразява и за погасяване на претендираната законна лихва, поради изтекла
погасителна давност. Вземането за лихви за забава се погасява с изтичането на тригодишна
погасителна давност. Поради това при вземания с периодичен характер, каквото е и
вземането за лихви, погасени следва да се считат онези от тях, които са извън тригодишния
период преди датата на исковата молба.
Оспорва предявеният иск, като неоснователен по основание и размер. Заявява, че
местата за лишаване от свобода (затвор, затворническо общежитие, арест) се характеризират
със специфичен характер на организация на работа и ползване на почивки от надзорно-
охранителния състав. Същите напускат поста, определен по ежедневна нарядна ведомост и
по време на почивката пребивават на място различно от мястото, определено от началник
на затвора. Непрекъсваемост на надзора се осигурява, чрез заместването на един служител с
друг. Докато се намират на служба надзирателите, в частност и ищеца има качеството на
длъжностно лице в наряд и предвид на това не може да напуска района на службата.
Нарушаването на тази забрана би довело до ангажиране не само на дисциплинарна, но и на
наказателна отговорност, предвид нарушение не само на преките задължения на служителя,
разписани в длъжностната му характеристика, но и както на правилата за организацията на
постовата и конвойната служба, посочени в Глава десета от ППЗИНЗС, така и на
извършване на съставомерно деяние по Глава тринадесета, Раздел IV от НК „Престъпления
против караулната постовата, патрулната, вътрешната и граничната служба”. Служителят,
когато е постъпвал на работа се е запознал с условията на труд и е приел същите. Поради
спецификата на работата, която извършват и с оглед задължителния непрекъсваем процес,
законодателят е разписал на служителите от ГД „ИН“, в т.ч. и на ищеца допълнителни
привилегии и права, е разпоредбите на ЗИН, а впоследствие и на ЗИНЗС, които на другите
държавни служители не са предоставени, така н.р.: чл.22 (допълнително възнаграждение за
продължителна работа върху основното месечно възнаграждение в размер 2 на сто за всяка
година трудов стаж), чл. 23 (ежемесечно храна или левовата й равностойност), чл.24, ал.1
(трудът се зачита за първа категория при пенсиониране), ал.З (задължително застраховане за
сметка на републиканския бюджет) и ал.5 (социално и здравно осигуряване за сметка на
републиканския бюджет), чл.26 (безплатно пътуване в общ. градски транспорт при
изпълнение на служебни задължения); чл.202 от ЗМВР (допълнителни възнаграждения и за:
изпълнение на специфични служебни дейности; резултати в служебната дейност;
извънреден труд; научна степен; специфични условия на труд).
През процесния период са действали ЗМВР от 1997г. (отм. в редакцията от ДВ бр. 17
2003г.) и ЗМВР 2006г. (отм.). Същите са предвиждали възможността служителите в МВР,
които са положили труд над установения размер да бъдат компенсирани с допълнителен
отпуск до 12 дни. Според разпоредбите на чл. 212 ал. 5 т. 2 от ЗМВР 1997г. (отм.), съответно
чл. 211 ал. 5 т. 2 от ЗМВР 2006г. (отм.) ако положения извънреден труд е до 50 часа на
отчетен период (тримесечие) се заплаща допълнително възнаграждение, а ако е над 50 ч.,
18
служителят има право на допълнителен отпуск. Колко е размерът на допълнителния отпуск
се определя в разпоредбата на чл. 229 ал. 1 т. 9 от ЗМВР 1997г. (отм.) и в чл.212 ал. 1 т. 3 от
ЗМВР 2006г. (отм.). Съответно тези разпоредби препращат към чл. 212 ал. 5 от ЗМВР 1997г.
(отм.) и чл. 211 ал. 5 от ЗМВР 2006г. (отм.) и са в размер на 12 дни годишно.
Аналогична текстове има в Инструкция № 1з 1331/ 25.08.2006г. за реда за
разпределяне на работното време в МВР, отчитането му и компенсиране работата на
държавните служители извън редовното работно време, съгласно която работата над
редовното време на държавните служители в системата на МВР се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд за отработените до 50 часа на отчетен период-с 50 на сто
увеличение върху основното месечно възнаграждение и с допълнителен платен годишен
отпуск до 12 работни дни - за отработеното време над 50 часа - чл.12, ал.2 от инструкцията.
Съгласно чл.25, ал.2 от Инструкция № 1з-343/ 05.03.2009г. за реда за определяне на
работното време на държавните служители в МВР, отчитането му и компенсиране работата
извън установеното работно време, редът за ползване на допълнителния платен годишен
отпуск като компенсация за работа над редовното работно време се определя със заповедта
за отпуските на държавните служители. Предвидено е още в същата инструкция, че
изпълняването на служебните задължения от държавни служители извън установеното
работно време да се извършва въз основа на заповед за полагане на извънреден труд,
издадена от ръководителите им, положеният извънреден труд да се отчита почасово, с
протокол /пр. 4/, както и да се документира в специална книга по образец /пр. 6/.
През процесният период, ГД „ИН” се е намирала в условия на обвързана
компетентност със задължителни за изпълнение - Заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007г., на
министъра на правосъдието, относно определен реда за разпределяне на работното време в
ГД „ИН” и ГД „Охрана” и териториалните им звена, отчитането му и компенсиране на
работата на държавните служители извън редовното работно време; Заповед № ЧР - 05-
400/06.08.2012г. на министъра на правосъдието, относно реда за разпределяне на работното
време в ГД „ИН” и териториалните й служби, на осн. чл.211 от ЗМВР във вр. с чл. 19, ал.2
от ЗИНЗС; Заповед № ЧР - 03-26/26.01.2007г. на министъра на правосъдието, относно
определяне на видовете, размерите и реда на ползване на отпуските на държавни служители
по ЗМВР от ГД „ИН” и ГД „Охрана” и териториалните им звена.
Преди издаването на горепосочените заповеди на министъра на правосъдието, в МЛС
се е прилагала Заповед № Л -2207/14.05.2003г. на Главен директор на ГД „ИН“ София.
Ответникът счита, че ищецът неоснователно претендира увеличаване на часовете
дежурства през нощта и приравняването им към часове работно време през деня чрез
увеличение с коефициент 0,143. Специалната нормативна уредба не предвижда такова
преобразуване на част от времето, през което е дадено дежурството. Разпоредбите на ЗДСл.
и КТ не са приложими по аналогия по отношение на правото на допълнителен отпуск по
чл.229 ал.1 т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.З ЗМВР 2006г. (отм.), тъй
като отношенията, уредени с посочените закони, не са сходни, а са различни. В същия
смисъл е вече установената практика на ВКС (н.р. Решение № 55/ 07.04.2015г. по гр.д. №
19
5169/ 2014г., III г.о.). При работата на смени (дежурства) работното време на държавните
служители в МВР (съответно - ГД „ИН“) се отчита по специален ред, което прави
недопустимо аналогичното приложение на законите за държавните служители в
гражданските ведомства, включително конвертиране на часовете труд, положен през нощта,
в дневни часове.
Не оспорва, че през процесният период ищецът Н. М. П. е бил държавен служител по
смисъла на ЗМВР. Същият е встъпил на длъжност в системата на ГД „ИН“, считано от
14.03.2003г. В периода от 17.05.2004г. до 09.07.2004г., преминал курс за първоначална
пенитенциарна подготовка в Учебен център на ГД „ИН“. Със Заповед № ЛС - 03-
1781/16.11.2004г. на министъра на правосъдието, на базата на издаденото Свидетелство за
първоначална пенитенциарна подготовка № 1732/2004г. му е присъдена заплата за длъжност
и звание. Заповедта е получена в Затвора Стара Загора на 20.12.2004г., поради което и
считано 01.01.2005г. започва самостоятелно да носи служба. Изпълнява служебните си
задължения на длъжност „Надзирател“ до 01.06.2012г., когато е назначен на длъжност
„Командир на отделение“ в ЗОЗТ „Черна гора“ при Затвора Стара Загора. В хода на
образувана дисциплинарна проверка е депозирал заявление за освобождаване от заеманата
длъжност. Със Заповед №Л- 3572/31.08.2020г. на Главен директор на ГД „ИН“ служебното
правоотношение на Н. М. П. е прекратено, считано от 25.09.2020г.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за установена
следната фактическа обстановка:
По делото не е спорно и се установява от представените писмени доказателства, че
ищецът Н. М. П. е назначен на длъжност „надзирател“ в ЗО „Черна гора“ към Затвора
Ст.Загора със Заповед №Л-1189-2/06.03.2003г. на главния директор на ГД „Изпълнение на
наказанията“ и е встъпил в длъжност на 14.03.2003г. Не се спори също и се установява от
представената справка от 30.11.2021г., че в периода 14.03.2003г. до 09.07.2004г. е работил
само дневна смяна – 5 дни в седмицата по 8 часа; от м.07.2004г. до 30.06.2011г. е работил на
смени по утвърден график с продължителност от 12 часа; а от 01.07.2011г. е включен в
график на 24 часови смени.
Ищецът твърди, че е полагал труд над нормативно установената продължителност в
периода 01.01.2003 г. – 31.12.2011 г., както и че за превишението над 50 часа на тримесечие
не е ползвал допълнителен отпуск и обезщетение за такъв не му е изплатено.
За изясняване на обстоятелствата по делото са събрани писмени и гласни
доказателства и е допусната и назначена съдебно-счетоводна експертиза /първоначална и
допълнителна/.
Приложени са фишове за заплати за м. март 2003г. до м.12.2011г., справка за
полагаем и ползван платен годишен отпуск от 2003г. до 2011г., справка за отпуск, поради
временна нетрудоспособност за периода от 2003г. до 2011г., справка за изплатени суми за
положен извънреден труд в периода 2003г. до 2011г., протоколи за отчитане на положения
труд над нормативно установеното работно време.
20
От показанията на свидетелите Иван Тодоров и Веселин Милчев /колеги на ищеца/ се
установява, че ищецът започнал работа през м.03.2003г., като 4-5 месеца след това започнал
да дава същински дежурства, които били по график 12 часови, но продължавали повече, тъй
като се изисквало служителите да бъдат на работа 30 минути преди дежурството за
подготовка /обличане на униформи, снаряжение/, инструктаж, приемане и предаване на
постовете, и продължавали 15-20 минути след приключване на работното време.
Свидетелите сочат, че от влизането в района на общежитието до края на дежурството, в т.ч.
и по време на хранене и отдих са на разположение и при заповед следва да се отзоват.
Показанията на тези свидетели не се опровергаха от показанията на Св.Иво Бошнаков, който
в периода 2003г-2011г. е заемал длъжността ст.инспектор надзорно охранителна дейност
към ЗО „Черна гора“, към Затвора Ст.Загора. Същия заявява, че през периода 2003г. до
2011г. дежурствата са били 12 часови, като са се редували дневна смяна от 08,00ч. до
20,00ч., нощна смяна от 20,00лв. до 08.00ч. и два дни почивка. Бошнаков свидетелства за
начина на отчитане на работното време и почивката и сочи, че всички съпътстващи
дейности свързани с приемане и предаване на дежурствата влизали в смяната. Заявява също,
че по ППЗИНЗС надзирателите са били длъжни да се явяват 15 минути преди началото на
работния ден. Съдът кредитира показанията на тези свидетели, тъй като отразяват преки
впечатления и са непротиворечиви.
При така обсъдените доказателства съдът намира, че по делото не е спорно, че
ищецът през периода м.07.2004г. до м.12.2011г. е полагал труд по служебно
правоотношение с ответника като държавен служител, работещ на 12-часови при сумирано
изчисляване на работното време за тримесечен период. По отношение исковия период
м.01.2003г. до м.03.2003г. ищецът не е бил в служебно правоотношение с ответника, а от
събраните доказателства се установи, че през периода 14.03.2003г. до 09.07.2004г. е полагал
труд само дневна смяна – 5 дни в седмицата по 8 часа.
Спорен по делото е въпроса полагал ли е труд ищеца над установената 12-часова
работна смяна – 30 минути преди започването на установеното за смяната работно време и
20 мин след приключването му; следва ли почивката от 45 минути по време на 12-часовото
дежурство да се включва в работното време; следва ли нощния труд да се преобразува в
дневен; полага ли се за това време допълнителен платен годишен отпуск, респ. обезщетение
за такъв след прекратяване на служебното правоотношение.
Съгласно разпоредбата на чл.19 ал.2 от ЗИНЗС за държавните служители /какъвто е
ищеца/ се прилагат разпоредбите относно държавната служба в ЗМВР, доколкото в този
закон не е предвидено друго. В този смисъл са и разпоредбите на отменения ЗИН. Предвид
липсата на изрична уредба относно продължителността на работното време, приложения
намират разпоредбите на ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл.212 ал.1 и ал.3 от ЗМВР от
1997г. – отм., на която кореспондира разпоредбата на чл.211 ал.1 и ал.3 от ЗМВР от 2006г.-
отм., нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8
часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица; работното време се
изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени -
21
сумирано за тримесечен период. Съгласно чл.212 ал.5 ЗМВР /1997г./ и чл.211 ал.5 ЗМВР
/2006г./ работата над редовното работно време се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за
отработеното време над 50 часа.
Като надзирател, ищецът е бил част от надзорно - охранителния състав, чиято
основна задача е да осигури постовата служба в затвора. Смените, на които е работил
ищецът са били организирани като 12-часови дежурства по график. Със Заповед на МП
№2207/10.05.2003г. отм., Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007г., отменена със Заповед №ЧР-05-
400/06.08.2012г., е определен редът за разпределяне на работното време в ГДИН, като в
последните две заповеди е предвидено, че времето за почивка не се включва и не се отчита
за работно време, времето на разположение се включва и отчита в работното време,
работата над редовното време се компенсира с възнаграждение за отработени до 50 часа за
отчетен период и допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни за отработено
време над 50 часа.
В настоящия случай с оглед характера на работата на ищеца и тъй като се касае за
непрекъсваем процес на работа, ищецът е следвало физически да присъства на мястото,
определено от работодателя. В подкрепа на горното са и регламентираните в чл.242 от
ППЗИН /отм/ задължения на постовия надзирател, както и установените в чл.313 от
ППЗИНЗС забрани. Освен това в чл.305 от ППЗИНЗС /в редакцията от 2010г./ е било
установено задължение назначените в наряд да се явяват най-малко 15 минути преди
определеното за инструктаж време, облечени в униформа. Местоположението на ищеца по
време на дежурство, в т.ч. и по време на подготовка, инструктаж, приемане и предаване на
дежурство, почивка е било в рамките на предприятието – затвора. С оглед на това времето
за посочените по-горе дейности не следва да бъде изключвано от отработеното време и за
същото следва да се дължи възнаграждение, съответно допълнителен отпуск. В подкрепа на
изложеното е разрешението, дадено в Тълкувателно решение №8 от 14.11.2014 г. на ВКС по
тълк. д. № 8/2013 г., ОСГК, а именно, че при непрекъсваем производствен процес /смени,
дежурства/ нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако
работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от
работодателят. Неяснотата относно включването на посочените по-горе дейности в
отработеното време е преодоляна с приетата през 2014г. нова разпоредба в ППЗИНЗС -
чл.16е от ППЗИНЗС, съгласно която в отработеното време се включва времето за
инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство; времето за
физиологични почивки; времето за отдих и хранене; времето за провеждане на
професионално обучение фактически извършената работа по време на разположение
(активен период на разположение в поделението); времето на дежурство. Макар и не
касаеща процесния период, същата е в подкрепа на изложеното по-горе.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че времето за почивка в рамките на 12-
часово дежурство, в действителност представлява част от работното време на служителя,
през което той изпълнява, макар и в непълен обем, служебни задължения. В случая не са
22
налице белезите, присъщи на почивката като период от време, през който работникът или
служителят не е длъжен да изпълнява трудовите си задължения, тъй като предназначението
й е да бъде възстановена изразходваната в процеса на труда работна сила. По делото се
установи, че отделно от работната смяна, ищецът се е намирал на работното си място още
половин час преди и около 15-20 минути след дежурството във връзка с обличане на
униформа, провеждането на инструктаж, приемане, сдаване на смяната. Това време
притежава характеристики на работно време, доколкото служителят се е намирал на
разположение на работодателя. По тази причина то следва да бъде включено при
сумираното изчисляване на работното време и да се взема предвид при отчитането на
евентуално положен извънреден труд.
В заключението на съдебно – счетоводна експертиза, прието в с.з. на 05.04.2022г.,
което съдът възприема, тъй като същото отразява в пълен обем събраните по делото
писмени и гласни доказателства, изготвено е компетентно и обективно, в съответствие с
нормативната уредба, вещото лице дава два варианта на изчисление на обезщетението за
допълнителен платен годишен отпуск. Първият вариант съдържа изчисления при
приравняване на нощното дежурство към дневното, а втория – без такова приравняване. В
първия вариант вещото лице представя в табличен вид по години дължимия, извънреден
труд /включващ продължителността на едно 12 часово дневно дежурство да се изчислява
като 12 часа и 50 минути, а продължителността на едно нощно дежурство - да се изчислява
като 12 часа и 50 минути плюс /+/ коефициента на приравняване на нощното към дневното
дежурство, който е 1,14 стотни/, като за периода 14.03.2003г. до 09.07.2004г. не е отчетен
извънреден труд над 50 часа; за периода 14.03.2003г. до 31.12.2011г. дължимия извънреден
труд, които е положил ищецът е 2 945 часа/368 дни, като до 50 часа на тримесечие
подлежали на парична компенсация или за процесния период са общо 1 750 часа/218 дни и
горницата над 50 часа на тримесечие следва да се ползва като допълнителен платен отпуск в
размер на 1 260.64 часа/157.58 дни; като се приложи ограничението по чл.229, ал.1, т.8 от
ЗМВР до 12 дни/96 часа на година се получава, че некомпенсираните часове извънреден
труд, които подлежат на компенсация с допълнителен отпуск са в размер на 683.98 часа/86
дни; Среднодневно брутно трудово възнаграждение за определяне на обезщетението по
чл.224, ал.1 от КТ, изчислено съобразно разпоредбите на чл.177 от КТ и чл. 18, ал.1 от
НСОРЗ, е в размер на 67.57 лв. /1 554.20 лв. : 23 работни дни; Размерът на евентуално
дължимо обезщетение за неизползвания допълнителен платен отпуск, поради положен
извънреден труд за 86 дни неизползван платен годишен отпуск от 14.03.2003 г. до 31.12.2011
г. е 5 811.02 лв./86 р.д. х 67.57 лв./; Размерът на мораторната лихва върху 5 811.02 лв.,
считано от 01.12.2020г. до завеждане на исковата молба /06.07.2021г./ възлиза на 351.89 лв.
Във втория вариант вещото лице представя в табличен вид по години дължимия,
извънреден труд /включващ продължителността на едно 12 часово дневно дежурство да се
изчислява като 12 часа и 50 минути, а продължителността на едно нощно дежурство - да се
изчислява като 12 часа и 50 минути плюс без коефициента на приравняване на нощното към
дневното дежурство, като за периода 14.03.2003г. до 09.07.2004г. не е отчетен извънреден
23
труд над 50 часа. Вещото лице сочи, че за исковия период ищецът е положил извънреден
труд 2 288 часа/286 дни, като до 50 часа на тримесечие подлежали на парична компенсация
или за процесния период са общо 1 750 часа/218 дни и горницата над 50 часа на тримесечие
следва да се ползва като допълнителен платен отпуск в размер на 630.48 часа/52.54 дни,
който следва да се ограничи съгласно чл.229, ал.1. т.8 от ЗМВР до 12 дни /96 часа на година.
Като се приложи ограничението по чл.229, ал.1, т.8 от ЗМВР до 12 дни/96 часа на година се
получава, че некомпенсираните часове извънреден труд, които подлежат на компенсация с
допълнителен отпуск са в размер на 581.74 часа/73 дни; Среднодневно брутно трудово
възнаграждение за определяне на обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ, изчислено съобразно
разпоредбите на чл.177 от КТ и чл. 18, ал.1 от НСОРЗ, е в размер на 67.57 лв. /1 554.20 лв. :
23 работни дни/; Размерът на дължимото обезщетение за неизползвания допълнителен
платен отпуск, поради положен извънреден труд за 73 дни неизползван платен годишен
отпуск от 14.03.2003 г. до 31.12.2011 г. е 4 932.61 лв./73 р.д. х 67.57 лв./; Размерът на
мораторната лихва върху главницата от 4 932.61 лв., считано от 01.12.2020 г. до завеждане
на исковата молба е 298.70 лв.
Съдът счита, че при определяне на обезщетението за неизползвания допълнителен
платен отпуск, поради положен извънреден труд следва да възприеме втория вариант,
предложен в заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съдържащ изчисления без
коефициента на приравняване на нощното към дневното дежурство. Действително в
приложимите закони – ЗМВР от 1997 г. (отм.); и в ЗМВР от 2006 г. (отм.) липсва изрична
регламентация на продължителността на нощното работно време. С оглед възприетата от
настоящия състав и от съставите от Старозагорския съдебен район практика, по отношение
на нощния труд не биха могли по аналогия да се приложат разпоредбите на трудовото
законодателство и в частност чл.9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата, която гласи, че при сумирано изчисляване на работното време, нощните
часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, или коефициент 1,143, тъй като в
нормативната уредба държавните служители в МВР са изключени от обхвата на общия
правен режим, който предвижда ограничение от 7 часа на нормалната продължителност на
нощния труд, и на тези служители не е предоставена възможност за преобразуване на
нощния труд в дневен. В подкрепа на горното е и разрешението, дадено в Решение от
24.02.2022г. по дело С-262/20 на СЕС, в което се приема, че чл.8 и чл.12 от Директива
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти
на организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че не налагат да се
приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на
нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по-
кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда пред деня. Чл.20 и чл.31
от Хартата на основните права на ЕС допускат определената в законодателството на
държавата членка нормална продължителност на нощния труд от 7 часа за работниците от
частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, вкл. полицаите и
пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен
24
критерий, т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е
съразмерна с тази цел. В случая е налице именно такава допустима от закона цел, свързана с
разликата в третирането, и тя изхожда от спецификата на дейността на тези органи,
насочена към защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на
престъпността, защита на националната сигурност, опазване на обществения ред и пожарна
безопасност и защита на населението – чл.2 ЗМВР, както конкретно от спецификата на
някои от основните дейности, извършвани в МВР - оперативно-издирвателна; охранителна;
разследване на престъпления и осигуряване на пожарна безопасност и защита при пожари,
бедствия и извънредни ситуации. Именно затова следва да се приеме, че различното
третиране е основано на обективен и разумен критерий, напълно съответстващ на
обществено значимата цел, към която е насочена дейността на тези органи. /Така и най-
новата практика на ОС Ст.Загора – решения по възз.гр.дела №1436/2020г., №1438/2020г.,
№1413/20202г., №3071/2020г., №1301/2020г. №3073/2020г., №1407/2020г. и др./
Съгласно разясненията, дадени в решение №197/07.10.2019г. по дело №786/2019г. на
ВКС правото на допълнителен отпуск е по своето естество компенсация за положен от
съответния държавен служител в МВР извънреден труд (решение по гр.д.№ 3814/ 2014 г., ІV
г.о.). Това следва от законодателната уредба, създадена със ЗИДЗМВР 1997 г. (ДВ бр.17 от
21.02.2003 г.), в сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от
държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното
работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Положеният от такива
служители труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при
условията на чл.212 ал.5 т.2 ЗМВР 1997 г. (отм.), съответно чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР 2006 г.
(отм.): до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а
разликата над 50 часа – допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа не може да е нещо
различно от превишението до 50 часа – то във всеки случай се явява работа извън редовното
работно време, т.е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е защо част от
положения труд се компенсира парично, а друга част – с допълнителен отпуск, но и двете
вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по отношение на положен
от него извънреден труд. В решението се сочи, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл.176
ал.3) и ЗДСл (чл.59 ал.6), нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавния служител
в МВР да упражни правото си на допълнителен отпуск с едностранно волеизявление.
Естеството на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам
да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си,
нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на
съответния ръководител. От друга страна отменените закони за МВР изрично забраняват
този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл.229 ал.4 ЗМВР 1997 г.-отм. и
чл.212 ал.4 ЗМВР 2006 г.-отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение.
След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато
съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде
упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до
момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за
25
кредитор, който бездейства да упражни правото си и тя няма приложение там, където
кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по
упражняване на това право. Ирелевантно е обстоятелството, че действащият ЗМВР не
предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на
държавните служители в МВР. Това няма отношение към вече възникналите при действието
на отменените нормативни актове права. Тези права продължават да съществуват, не могат
да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече докато
правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги
уреждали. Предвид изложеното и в синхрон с разясненията, дадени в решение
№197/07.10.2019г. по дело №786/2019г. на ВКС, съдът намира правопогасяващото
възражение на ответника за неоснователно. Служебното правоотношение на ищеца с
ответника е прекратено на 25.09.2020г., а исковата молба е депозирана на 06.07.2021г.
В тежест на ответника е да докаже, че е заплатил обезщетението след прекратяване
на правоотношението между страните, същият не е ангажирал доказателства в тази насока.
С оглед изложеното съдът намира, че предявения иск за главница се явява доказан по
основание и в размер 4 932,61 лв., до който следва да бъде уважен.
С оглед основателността и доказаността на главния иск основателна се явява и
акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на главницата. В
случая ответникът изпада в забава от датата на прекратяване на служебното
правоотношение 25.09.2020г., но ищецът е заявил претенцията си от по-късна дата –
01.12.2020г. и доколкото съдът е обвързан от направеното искане, то от тази дата следва да
се присъди и лихва за забава в изплащането на главницата, която съгласно заключението на
съдебно-счетоводната експертиза възлиза 298,70 лв.
В останалата част до претендираните размери и периоди исковете за главница следва
да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
На основание чл.78 ал.6 от ГПК вр. с на чл.1 от Тарифа за ДТ, които се събират от
съдилищата по ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Държавата по
Бюджета на съдебната власт сумата от 209,25лв. държавна такса, както и сумата от 640,00
лв. възнаграждение за вещо лице съдебно-счетоводна експертиза.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение и възнаграждение за
вещо лице съразмерно с уважената част от исковете в размер на 1145,93лв.
На основание чл.78 ал.3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение съразмерно с
отхвърлената част от исковете в размер на 45,34 лв.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
26
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ ПРИ
МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО, гр.София 1309, бул.Ген.Н.Столетов №21, да
заплати на Н. М. П., ЕГН **********, гр....., на основание чл.212, ал.5, т.2, от ЗМВР от
1997г. /отм/ и чл.212, ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, от ЗМВР 2006г. /отм/, сумата от 4932,61
лв., представляваща обезщетение за допълнителен отпуск 73 дни, за положен в периода
м.07.2004г. до 30.06.2011г. извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие, ведно със
законната лихва от завеждане на иска - 06.07.2021г. до окончателното плащане и сумата от
298,70 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за периода
01.12.2020г. до 06.07.2021г., както и направените по делото разноски съразмерно с
уважената част от исковете в размер на 1145,93 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. М. П., ЕГН **********, гр..... против ГЛАВНА
ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ ПРИ МИНИСТЕРСТВО НА
ПРАВОСЪДИЕТО, гр.София 1309, бул.Ген.Н.Столетов №21 обективно съединени искове за
главница за периода 01.01.2003г. до 09.07.2004г. и за сумата над 4932,61 лв. до
претендираните 5811,02 лв., и за лихва за сумата над 298,70 лв. до претендираните 351,89
лв., като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА Н. М. П., ЕГН **********, гр..... да заплати на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
„ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ ПРИ МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО,
гр.София 1309, бул.Ген.Н.Столетов №21 направените по делото разноски за юрисконсултско
възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 45,34 лв.
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ ПРИ
МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО, гр.София 1309, бул.Ген.Н.Столетов №21, да
заплати в полза на Държавата по Бюджета на съдебната власт сумата от 209,25лв. държавна
такса
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ ПРИ
МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО, гр.София 1309, бул.Ген.Н.Столетов №21, да
заплати по сметка на Районен съд Ст.Загора сумата от 640,00 лв. възнаграждение за вещо
лице съдебно-счетоводна експертиза.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
27