РЕШЕНИЕ
№541/27.2.2020г. гр. Пловдив 27.02.2020 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, І отделение, ХХV състав в публично заседание на дванадесети
февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: МАРИЯ ЗЛАТАНОВА
при
секретаря СТАНКА ЖУРНАЛОВА, като
разгледа докладваното от Председателя адм.
дело № 1409 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 215 и следващите от Закона за устройство на територията
(ЗУТ), във връзка с чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано
е по жалба на В.В.В., ЕГН ********** ***, срещу Заповед № 19Ю-РОА-217/12.04.2019г.,
издадена от кмета на район „Южен“ - община Пловдив, с която на основание чл. 225а, ал.1 във
връзка с чл.223, ал.1, т.8 от ЗУТ е НАРЕДЕНО да се премахне незаконен
строеж: “Двуетажна жилищна сграда построена в имот с идентификатор ***и имот с
идентификатор ***с административен адрес гр.Пловдив, кв.***“ № **, с извършител
В.В.В..
Жалбоподателят счита оспорения
административен акт за незаконосъобразен. Твърди, че жилищната сграда
съществува в имота от 60 години,като понастоящем е налице неправилно заснемане,
поради което част от сградата попада в съседния имот. През 1986г. извършил
надстрояване на съществуващата сграда, а през 1999г. бил признат за собственик
по наследство на двуетажната масивна жилищна сграда. Твърди строежът да е
търпим и да не подлежи на премахване. Твърди да не притежава друго жилище,в
което да живее със семейството си,както и че е предприел всички възможни
действия за уреждане на отношенията със съседния имот. Представя писмени и
гласни доказателствени средства. Претендира разноски.
Ответникът, Кмета на район „Южен“-Община
Пловдив, чрез процесуалния си представител юрисконсулт А., моли да се отхвърли
жалбата. Твърди да е налице строеж без строителни книжа, който не е търпим. Претендира разноски.
Съдът,
като разгледа становищата и възраженията на двете страни и след преценка на
събраните по делото доказателства, намери за установено следното:
По допустимостта:
Жалбата
е депозирана до съда на 13.05.2019г. Оспорената заповедта е връчена на 09.05.2019г.,
видно от приложеното копие на лист 63. Тоест, правото на жалба е упражнено в
рамките на 14-дневния срок за обжалване.
Жалбоподателят
е адресат на оспорваната заповед и е заинтересовано по смисъла на чл.225а,ал.2
от ЗУТ лице.
Ето
защо жалбата се
явява ДОПУСТИМА.
По същество:
От
приложената административна преписка се установява, че при спазване на
разпоредбата на чл.225а,ал.2 от ЗУТ за спорния строеж са направени констатации
с Констативен акт № 1 от 07.02.2019г.
Прието
е със същия, че спорния строеж е, изграден без строителни книжа. Строежът е
описан като двуетажна масивна сграда в завършен вид със стоманобетонна
конструкция, тухлена зидария и скатен покрив с керемиди,монтирани врати и
дограма.
Констативния
акт е връчен лично на извършителя на сроежа.
Не
се констатира при съставянето и връчването на констативния акт да са допуснати процесуални
нарушения.
С
оглед вида на спорния строеж и разпоредбата на чл.225а от ЗУТ издателят на
заповедта е компетентния за издаването й орган . В тази връзка е представена и
заповед № 13ОА556 от 05.03.2013г. на кмета на община Пловдив.
Ето защо съдът приема, че не са налице
процесуални основания за незаконосъобразност, нито за нищожност на оспорвания
акт.
Констатира се, че нито в констативния
акт, нито в оспорваната заповед е обсъждан въпросът относно търпимостта на
строежа. Последното е твърде съществен пропуск на администрацията. Всъщност,
администрацията се е задоволила в мотивите си за издаване на оспорвания акт
единствено с констатацията,че за строежа не са налице строителни книжа и същия
е разположен в два съседни имота,този на жалбоподателя и този на лицето К.П.В.с
идентификатори ***и **. Същата е сигнализирала за попадащото в имота и
строителство с жалба от 04.04.2018г.,въз основа на която е започнала и процедурата
по издаване на оспорваната заповед.
Тук
е мястото да се отбележи,че липсата
на съгласие от собственика на урегулирания поземлен имот, в който е изграден
незаконен строеж, въпросите за правото на собственост и евентуално наличието на
отстъпено право на строеж не представляват елемент от допустимостта, съгласно
правилата и нормативите за извършване на строителство,нито са условие за
търпимост по § 16, ал. 1 от ПР
ЗУТ, респ. по правилата на § 127, ал. 2
– ал.15 от ЗИД на ЗУТ, които свързват посоченото изискване с узаконяването на
строежа, а не с неговата търпимост. В този аспект констатираното от контролните
органи изобщо не е относимо към предпоставките за премахване на незаконе
строеж.
Така,
изводът е, че оспорваната заповед всъщност е без мотиви, което е съществено
процесуално нарушение.
При служебна проверка, съдът
констатира,че от събраните по делото доказателства несъмнено нареденият за
премахване строеж е бил изграден към месец ноември 1999г. Към този момент е
издадено наказателно постановление за нарушение по чл.169,т.7 от ЗТСУ от страна
на извършителя на строежа, като в самото наказателно постановление строежът е
описан именно като двуетажна масивна жилищна сграда. Към същия момент с констативен
нотариален акт № 12, том 18 от 01.12.1999г. на СВ гр.Пловдив В.В. е признат за собственик по наследство на имот с № 102051
от землището на гр.Пловдив, ведно с построената в дворното място масивна
двуетажна жилищна сграда. Нещо повече, в цитираното наказателно постановление е
направена констатация, че строежът е извършен през 1994г.
С оглед възраженията на жалбоподателя, че
сградата съществувала от 60 години следва да се отбележи, че описаната в
нотариалния акт от 1962г. постройка/паянтово жилище/ очевидно не е идентична с
масивната двуетажна жилищна сграда, описана в констативния нотариален акт от
1999г. На база на писмените доказателства представени от самия жалбоподател се налага
извод, че се касае до строеж извършен в периода 1994г.-1999г. на мястото на
съществуваща преди това паянтова постройка. Ето защо съдът приема,че по
отношение на наредения за премахване строеж са относими разпоредбите за
търпимост на §16, ал. 2 и ал.3, ПР на ЗУТ, респ. по § 127,
ал. 1 от ПР на ЗУТ. Според приложимата разпоредба незаконни
строежи, започнати в периода 8 април 1987 г. - 30 юни 1998 г., но неузаконени
до влизането в сила на този закон/2003г./, не се премахват, ако са били
допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и
нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, и
ако са декларирани от собствениците им пред одобряващите органи до 31 декември
1998 г.; 2) незаконни строежи, започнати след 30 юни 1998 г., но неузаконени до
обнародването на този закон, не се премахват, ако са били допустими по
действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите,
действали за посочения период или съгласно този закон, и ако бъдат декларирани
от собствениците им пред одобряващите органи в 6-месечен срок от обнародването
на този закон.
С разпоредбата на § 127, ал. 1 от ЗИД на ЗУТ законодателят
е допълнил хипотезите на § 16, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ, като е въвел нов
период за обявяване на строежите за „търпими”. Този нов период включва строежи,
извършени до 31.03.2001 г., които за да бъдат „търпими“ следва да са били
допустими по разпоредбите,които са действали по времето,когато са извършени или
по действащите разпоредби.са били допустими по разпоредбите, които
са действали по времето, когато са извършени, или по действащите разпоредби
съгласно този закон.
Тъй като нормата на §16 от ПР на ЗУТ не е отменена със ЗИД на ЗУТ /
ДВ,бр.82/2012г/, т.е. тя е действаща, с визираните в нея три времеви периода -
по ал.1, ал.2 и ал.3. , то и нормата
на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ не изключва приложението
на § 16, ал. 1, 2 и 3 от ПР на ЗУТ, а е нейно
продължение, като въвежда нов, четвърти период за обявяване на строежи,
извършени без строителни книжа, за търпими. /така
Решение № 3558 от 30.03.2015 г. по адм. д. № 2009/2015 на Върховния
административен съд; Решение № 10670 от 12.10.2016 г. по адм. д. № 3521/2016 на
Върховния административен съд; Решение № 9323 от 13.07.2017 г. по адм. д. №
2310/2017 на Върховния административен съд /.
Каза се, строежът е изграден преди
31 март 2001г., а видно от цитирания нотариален акт е и бил деклариран от извършителя. Впрочем, липсата на деклариране
само по себе си не може да обоснове извод за нетърпимост на строежа, а се
следва цялостна проверка допустим ли е бил строежът по действащите подробни
градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на
извършването му или съгласно ЗУТ.
Остава да се установи допустимостта
на строежа по разпоредбите, действали към момента на изграждането му или по
действащите такива.
Видно от експертното заключение на
вещото лице инж. Б.Г. е, че до момента на одобряване на план за земеразделяне
през 1996г. няма кадастрални планове за кв.***. През 1998г. е одобрен
кадастрален план, според който имотът на жалбоподателя е с граници по
геодезически измервания на материализирани гранични точки и процесната сграда
попада изцяло в очертанията му. Кадастралната карта и кадастрални регистри не
са изготвени по данни от КП, като нанесените граници на поземлени имоти с
идентификатори **и **не се припокриват с материализираните на място. Така и
процесната сграда се разполага и в съседния имот, собственост на К.П.В., както
е отразено и в оспорваната заповед.
Решаващо за наличие на
предпоставките за търпимост се оказва не частичното
разположение на сградата в чужд имот, което очевидно от експертното заключение
се дължи на неправилно заснемане на кадастралните граници, пренесено от плана
за земеразделяне и картата на съществуващите или възстановими на терена стари
реални граници. Това е така, доколкото наличието на постройка в чужд имот и
споровете за това следва да е предмет на уреждане по общ исков път и не касае
законността или не на строежите. Важен в случая е статутът на самия терен,в
който е изградена сградата и предвижданията за същия, предмет на изследване от
допълнителната СТЕ, назначена служебно от съда. Така, видно от заключението на
вещото лице инж. Р. е, че към 1994г., когато е започнато изпълнението на
процесната сграда, констатирано и в представеното наказателно
постановление/лист/, за територията на процесния поземлен имот не е наличен
никакъв план, земята е земеделска и представлява „нива“ без данни за променено
предназначение. За строителството в такив тип територия приложение е намирала
Наредба № 2/20.05.1993г., съгласно чл.2,т.2 от която без да се изисква промяна
на предназначението на земеделските земи, в тях се разрешава строителство,
свързано с ползването им, както следва: 1. на стопански сгради, постройки и
съоръжения за производство и съхранение на растителна, растително-дървесна и
животинска продукция съгласно списъка в приложение № 1, вкл. инженерни мрежи и
съоръжения, свързани с необходимото благоустрояване на парцелите -
водоснабдяване, канализация и пречистване на отпадъчните води,
електроснабдяване, енергоснабдяване, третиране на твърдите отпадъци, мелиорации
и др.; 2. на жилищни сгради за временно или постоянно обитаване от
домакинствата на собствениците на земята и/или на лицата, които произвеждат
селскостопанска продукция от съответните земеделски земи.
Според чл.10 от същата наредба е
допустимо жилищните сгради да са до два етажа, а според установените в чл.9 норми
за застрояване, допустимата застроена площ в процесния имот от 999кв.м. е
50кв.м./чл.9,т.1,б.“б“ и т.2 б.“б“/. Наредената за премахване сграда е 113кв.м.
–повече от два пъти над допустимото.
Отделно от това, по приложимата тогава
наредба строителство на жилищна сграда се е допускало само след изграждане на
стопански строежи в имота или заедно с тях/чл.15,ал.2/ Данни за съществуването
на такива строежи в процесния имот няма. Тоест, по смисъла на посочената
наредба строежът не е отговарял на изискванията за допустимост.
Според действащата към настоящия момент
Наредба № 19/25.10.2012г. по отношение на строителство в земеделски земи без
променено предназначение, спорната сграда пак не отговаря на изискванията за
допустимост според параметрите на допустимото застрояване – застроена площ до
10% от площта на имота, което прави 99,90кв.м.,а на помещенията за обитаване до
10% от застроените площи-равно на 9,99кв.м., което очевидно в случая не е
така./чл.4 и чл.7 от наредбата/ Настрана остава въпросът за разположението на
сградата, попадаща в съседния имот, което обаче, установи се не е било така по
кадастрален план,а се е случило след одобряване на КККР.
Установява се още от експертното заключение, че
към настоящия момент от 2010 година земеделският имот е включен в строителните граници
на град Пловдив. За имота не е налице одобрен подробен устройствен план, но
действащият за територията ОУП на град Пловдив предвижда устройствена зона „Жм1“. Точното местоположение на имота е
посочено на извлечението от ОУП,приложено към експертизата на инж.Р., като
графично по ОУП е обозначен с цветовата сигнатура на територия с жилищни
функции. Не е налице ПУП, имотът не е урегуриран и
съответно няма конкретно предназначение по смисъла на ЗУТ/чл.8/. Същевременно,
за кварталът,в който се води,че се намира имотът кв.***, е изготвен и процедиран ПУП-ПРЗ кв.Остромила-***,като
имотът попада извън регулационните граници по този план. Изводът е,че строежът се
явява нетърпим и по правилата на ЗУТ.
Въпреки
установената незаконност и нетърпимост на строежа, за да се допусне премахването му следва да се
дължи и преценка за съразмерността на намесата в правната сфера на
собствениците на сградата.
Без съмнение заповедта за премахване на
незаконен строеж представлява намеса в
правото на оспорващия по чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧОС на неприкосновеността на
жилището. Именно в този аспект е установено и трайното разбиране в практиката
на ЕСПЧ, че във всеки конкретен случай се дължи проверка дали една такава
намеса е „допустима“ и преценка дали е "необходима в едно демократично
общество". Тук следва да се отбележи, че проверка за пропорционалност се
дължи служебно, без да са нужни изрични възражения в тази насока. По отношение
на „допустимостта на намесата“ като принудителна мярка, както ясно е посочено и
в текста на чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС, са релевантни обстоятелството дали тя е
предвидена в закона. Като продължение на тази проверка е необходимо да се
установи и дали намесата е съответна на целта на закона.
Релевантните за „необходимостта от
намесата“ в условията на демократично общество обстоятелства също са ясно
посочени в чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС: „ … в интерес на националната и
обществената сигурност или на икономическото благосъС.ие на страната, за предотвратяване на безредици или
престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на
другите.“ Наличието на което и да е от тези обстоятелства оправдава
необходимостта от намеса.
В случая, наличието на незаконен и
нетърпим строеж представлява фактическо основание, кореспондиращо с правното
такова по чл. 225а от ЗУТ, за намеса на Държавата, в хипотезата на
„допустимостта“ по чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС, чрез издаване на административен
акт въз основата на законова уредба в съответствие с целта на закона - да се
гарантира ефективното прилагане на регулаторното изискване никакви сгради да не
могат да се строят без разрешение, чрез възстановяването на върховенството на
закона (вж., mutatis mutandis, Saliba v. Malta, № 4251/02, § 44, 8 ноември 2005
г.), което в разглеждания контекст може да се смята като попадащо в
определението за „предотвратяване на безредици“ и като насърчаване на
„икономическото благосъстояние на страната“ /така по делото И. И ч. срещу
БЪЛГАРИЯ пред ЕСПЧ/.
При това положение, в конкретния случай
от решаващо значение е да се отговори на въпроса „необходима“ ли се явява тази намеса спрямо преследваната от законна
цел. Тук следва да се отбележи, че принципът за равенство пред закона
налага тази преценка да се извършва за всяко засегнато лице – независимо дали принадлежи
към уязвима група или не. Респективно, да не се дава превес на защитата на
определени групи лица по етнически, икономически или социален признак пред
защитата на отделния индивид. Противното би означавало да се допусне
дискриминационно третиране, което ще бъде в разрез с принципите на
демократичното общество.
Съдът намира за крайно необходимо да
обърне внимание и на един друг аспект от търсената защита. Безспорно е, че
правилата на чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧОС целят да гарантират основно право, каквото
е правото на жилище и неговата неприкосновеност. Тук обаче не може да се
пренебрегват обстоятелствата, при които засегнатото лице се е сдобило със
съответното незаконно жилище. Например:
законно и добросъвестно ли е придобита собствеността върху строежа; от
праводател или приобритател е извършен незаконния строеж; положени ли са усилия
за узаконяване; съществено ли са погазени регулаторните режими; върху собствен,
чужд – частен или държавен/общински терен е изпълнено строителството; за
задоволяване на неотложни жилищни нужди ли е изпълнен строежът;
търсени/предлагани ли са други способи за решаване на жилищния проблем –
настаняване в социални, общински жилища и др.; притежавало ли е други законни
жилища лицето и разпоредило ли се е с тях, преди да извърши строежа и т.н.
В този аспект, всяко недобросъвестно и
противоправното поведение, като строителство в територии, изключени от
гражданския оборот (изключителна държавна собственост, публична държавна и
общинска собственост); строителство в територии с абсолютен забранителен режим
(охранителни и сервитутни зони към инфраструктурни обекти, природни резервати,
плажни ивици, защитени зони и др.); строителство при наличието на изричен
административен акт за забрана на строежа и достъпа до него; отслабва тезата за
непропорционалност на държавната намеса, поради което не следва да бъде
стимулирано с благоприятни за извършителя правни последици. Противното би
означавало да се поставят под съмнение устоите на правовата държава и да се
стимулира погазването на законоустановените правила и норми за обществено
поведение с цел постигане на недължима облага под защитата на принципа за
съразмерност.
По тези съображения и с оглед
спецификите на настоящия казус съдът намира, че премахването на процесния незаконен строеж се явява непропорционална
принудителна мярка съобразно преследваната от закона цел. На първо място
следва да се съобрази, че незаконното строителство е заявено от оспорващия пред
контролите органи преди почти двадесет години. В този продължителен период на
бездействие на администрацията за жалбоподателят и семейството му се е създало
трайно фактическо положение по необезпокоявано ползване на жилищната сграда.
Собствеността върху строежа е придобита законно и добросъвестно. Към датата на
изпълнение на строежа принципно е била предвидена възможност за жилищно
застрояване в земеделски земи. Сградата е изпълнена в собствен имот за
задоволяване на жилищни нужди. Последващото
изместване на границата при одобряването на КККР не променя този извод. Сградата
е декларирана пред съответната приходна администрация, собственикът се е
снабдил с констативен нотариален акт, поискал е включване към водопроводна
мрежа. Явно е, че с това си поведение собственикът не е манифестирал поведение
в разрез с установения ред на държавно управление.
Тоест, съществуването на процесния строеж от момента на изграждането му до
одобряването през 2010 г. на плана на кв. „Остромила
- ***“, гр. Пловдив – не се явява в крайно нетърпима колизия със защитаваните
обществени интереси. Нещо повече. За изграждането на масивна двуетажна сграда
на мястото на съществуващата още от 1962г. паянтова постройка, извършителят е
бил санкциониран още през 1999г. с административно наказание. Тоест, за администрацията
въпросното строителство е известно още от преди двадесет години, но очевидно не
е била налице обществена нужда,поради която да се предприемат действия за
премахването му. Такава нужда не се установява да е налице и сега. В този
аспект, частният интерес на оспорващия и семейството му да запазят
еднофамилната си жилищна сграда се явява противопоставим на целта на закона.
Строежът не се установява в императивно забранена територия. Напротив,
земеделската земя е включена в границите на населеното място с цел да бъде
застроявана. Не се твърди от ответната страна да са налице инвестиционни
намерения, във връзка с които да е възможно възникването на отчуждителни
основания по отношение на имота. Налице е противопоставим друг частен интерес-
на собственика на съседния имот, в очертанията на който е попаднала спорната
сграда след одобряването на КККР, който частен интерес в случая не съвпада с
обществения. Липсата на яснота и последователност в политиката и визията на
администрацията за развитието на процесната територия допълнително разколебава
тезата за наличието на непосредствена необходимост от премахване на незаконния
строеж в защита на особено важни публични интереси.
Не е за пренебрегване и обстоятелство,
че контролните органи не са извършили проверка за това притежава ли друго
жилище жалбоподателят. Установи се в хода на съдебното производство, че има
такова в идеална част обитавано от сина му, който има друго семейство. Тоест,
фактически жалбоподателят не разполага с друго жилище, в което да живее със
семейството си. Не се представят и доказателства общинската администрация да е
предложила възможността за ползване на общинско жилище или друг способ за
преодоляване на жилищната нужда, която би възникнала при премахване на
незаконния строеж.
В резултата на горния анализ
съдът намира, че в случая не се обосновава „необходимостта“ от крайно
неблагоприятната намеса в правната сфера на оспорващия. Пороцесния
административен акт се явява издаден в противоречие с принципа за съразмерност
- чл. 6 от АПК, принципа за неприкосновеност на частната собственост – чл. 17,
ал. 3 вр. ал. 5 от Конституцията на Република България и принципа за
неприкосновеност на дома - чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧОС, поради което е
незаконосъобразен и подлежащ на отмяна.
За
разноските:
Предвид изхода на спора, на основание
чл. 143, ал. 1 във вр. § 1, т. 6 от ПЗР на АПК, в полза на жалбоподателя следва
да се присъдят сторените разноски в размер на 600лв. възнаграждение за един
адвокат, 10лв. държавна такса и 670лв. депозит за вещи лица, които са дължими
от юридическото лице, в структурата на което е ответния административен орган.
Ето
защо, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
по оспорване на В.В.В.,
ЕГН ********** ***, Заповед № 19Ю-РОА-217/12.04.2019г.,
издадена от кмета на район „Южен“ - община Пловдив, с която на основание чл. 225а, ал.1 във
връзка с чл.223, ал.1, т.8 от ЗУТ е НАРЕДЕНО да се премахне незаконен
строеж: “Двуетажна жилищна сграда построена в имот с идентификатор ***и имот с
идентификатор ***с административен адрес гр.Пловдив, кв.***“ № **, с извършител
В.В.В..*** да
заплати на В.В.В., ЕГН ********** ***, сумата от 1280 (хиляда двеста и
осемдесет) лева разноски.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд на
Република България в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за
неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: