Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
11.05.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 4005 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение от 08.07.2019г. по гр.д. № 78115/2017г. Софийски районен съд, 88 състав:
Отхвърлил изцяло главните искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД,
предявени от И.И.А., ЕГН **********, срещу Д.С.Е., ЕГН **********, и К.С.Е.,
ЕГН **********, за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумите от по 6
000 лв.; Осъдил Д.С.Е., ЕГН **********, да заплати на И.И.А., ЕГН **********, по
евентуалния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД сумата от 12 000 лв., ведно със
законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба на 01.11.2017г. до окончателното изплащане на сумата;
Осъдил Д.С.Е., ЕГН **********, да заплати на И.И.А., ЕГН **********, на
основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД сумата от 3 000 лв., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба на 01.11.2017г. до
окончателното изплащане на сумата; Осъдил К.С.Е., ЕГН **********, да заплати на
И.И.А., ЕГН **********, на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД сумата от 4 500 лв., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба на 01.11.2017г. до окончателното
изплащане на сумата; Осъдил Д.С.Е., ЕГН **********, да заплати на И.И.А., ЕГН **********,
на основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД сумата от 8 000 лв., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 01.11.2017г., до
окончателното изплащане на сумата; Осъдил Д.С.Е., ЕГН **********, да заплати на
И.И.А., ЕГН **********, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 000 лв., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба на 01.11.2017г. до окончателното
изплащане на сумата. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Д.С.Е. е осъден
да заплати на ищеца сумата 2 916.65 лв. – разноски по делото, а ответникът
К.С.Е. – да му заплати разноски в размер на 673.35 лв.; На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника К.С.Е. разноски в размер на
485.71 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника К.С.Е., който го
обжалва в частта, с която предявеният срещу него иск с правно основание чл. 93,
ал. 2 ЗЗД е уважен, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Районният съд не обсъдил в решението си, че ответникът К.Е. не е подписвал
спогодбата от 24.08.2017г. и не е обвързан от клаузите на същата, както и не
обсъдил че тази спогодба е с дата една година след т.нар. „предварителен
договор“, който също не носел подписа на К.Е.. След като нямало подпис върху
посочените документи, те нямали обвързваща сила по отношение на въззивника. Още
повече че в представения предварителен договор имотът не бил индивидуализиран,
поради което неправилен бил и изводът на съда, че нямало налице неясна воля на
страните по него при определянето му.
Освен това не било установено по никакъв начин, че К.Е. е получил суми,
както и размерът на тези суми. Поради това липсвало и правно основание за връщане
на такива суми. Районният съд кредитирал показанията на св. Тодорова, без да
изложи мотиви. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в
атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения срещу
него иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Претендира разноски за двете
инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Съображения излага в молба от 23.02.2021г.
Въззиваемата страна И.И.А. с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК,
подаден чрез пълномощника му адв. Стойчева, оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди
решението в атакуваната част като правилно. Претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част.
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта му по
предявения срещу К.С.Е. иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за сумата 4 500 лв., представляваща
тройния размер на ½ от дадения от ищеца задатък по предварителен договор
от 29.06.2016г. В останалите части първоинстанционното решение е влязло в сила.
Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение
в обжалваната част не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно в същата част по следните
съображения:
Съгласно чл. 93, ал. 1 ЗЗД, задатъкът служи за доказателство, че е сключен
договорът и обезпечава неговото изпълнение. Според чл. 93, ал. 2 ЗЗД, ако
страната, която е дала задатъка, не изпълни задължението си, другата страна може
да се откаже от договора и да задържи задатъка; Ако задължението не е изпълнено
от страната, която е получила задатъка, другата страна при отказ от договора
може да иска задатъка в двоен размер.
Задатъкът е акцесорно съглашение между страните по договор, предоставящо на
изправната страна право в определени, конкретно договорени хипотези, при
конкретно договорно неизпълнение на насрещната страна, да развали договора (да
се откаже от него), без да спазва реда по чл. 87 ЗЗД и като получи престация в размер на
договорения задатък, респ. в двойния му размер, без да е нужно да доказва
вреди от договорното неизпълнение. За да бъде уважен иск по чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, е необходимо да се установи
наличието на следните предпоставки: валидно сключен договор, чието изпълнение е
обезпечено с даване на задатък; неизпълнение от страната, която е получила
задатъка; отказ от (разваляне на) договора от другата страна - тази, която е
дала задатъка, като последната трябва да е изправна - да е изпълнила задълженията
си по договора или да е готова да престира (в този смисъл практиката на ВКС - решение
№ 85 от 04.07.2018г. по гр.д. № 4262/2017г., ІІІ ГО, решение № 120 от
31.07.2019г. по гр.д. № 992/2018г., ІІІ ГО и др.).
Нормата на чл. 93 ЗЗД е диспозитивна и страните имат възможност да
уговорят нещо различно от предвиденото в
закона, вкл. да уговорят връщане на задатъка в троен размер. Обвързването на
конкретен договор със задатък, както и определянето на размера му, е израз
на автономията на волята на договарящите страни (в този смисъл трайната
практика на ВКС - решение № 126 от 24.04.2012г. по гр.д. № 563/2011г., ІІІ ГО
на ВКС, решение № 64 от 10.09.2012г. по т.д. № 193/2011г., ІІ ТО на ВКС, решение
№ 775 от 16.02.2011г. по гр. д. № 906/2009г., ІV ГО на ВКС и др.).
В случая по делото се установява, че между ищеца, като купувач, и
ответниците, като продавачи (обещатели) е бил сключен предварителен договор от
29.06.2016г., по силата на който ответниците са поели задължение да прехвърлят на
ищеца съсобствения си при равни квоти сънаследствен имот - къща с дворно място
от 4 декара, находящ се в с. Егърница, махала Бумбарска – чл. 1 от договора.
Уговорена е продажна цена е в размер на 30 000 лв., като при подписването на
договора е заплатен задатък (капаро) в размер на 3 000 лв. - чл. 3 от
договора. Договорът служи като разписка за платеното капаро от 3 000 лв. -
чл. 22 от договора. Съгласно чл. 3 и чл. 5, ал. 1, останалата част от
продажната цена ще бъде заплатена от купувача при подписването на окончателния
договор, за което е уговорен срок до 30.09.2016г. С чл. 13 е уговорено, че при
неизпълнение на задълженията на продавачите купувачът може да развали договора
и да иска връщане на задатъка в троен размер, както и да иска обезщетение за
всички причинени вреди. Същото е предвидено и в чл. 17 от предварителния
договор.
Противно на поддържаното в жалбата, районният съд не е приемал, че К.Е. е
обвързан от последиците на спогодбата от 24.08.2017г. Обратно – приел е, че
последната обвързва само подписалия я продавач Д.Е., а продавачът К.Е. е обвързан
от предварителния договор от 29.06.2016г.
Неоснователен е поддържаният в жалбата довод, че въззивникът не бил
подписал предварителния договор, поради което не бил обвързан от него. От
приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-графическа
експертиза, което не е оспорено от страните, а съдът кредитира като обективно и
компетентно се установява по безспорен начин, че изписаното име „К.С.Е.“ и
подписът, положен след него на стр. 3 от предварителния договор, са изпълнени
от К.С.Е.. Нещо повече – в проведеното последно открито съдебно заседание в
първата инстанция ответникът К.Е. признава, че е подписал договора и твърди, че
направил това 7 - 8 дни след 29.06.2016г. С полагане на подписа си под
предварителния договор, съгласно чл. 22 от който договорът служи за разписка за
плащането на задатъка в размер на 3 000 лв., ответникът К.Е. е потвърдил действията
на брат си Д.Е. по сключване на предварителния договор, както и получаването на
задатъка в посочения размер. Няма спор и се установява, че задатъкът е получен
на 29.06.2016г. от другия продавач и брат на въззивника – Д.Е.. Дали последният
е предал на съсобственика си и обещател по предварителния договор полагащата му
се част от задатъка е въпрос на вътрешните отношения на обещателите, но това обстоятелство
е непротивопоставимо на ищеца.
Настоящият състав намира за
неоснователен и довода на въззивника за нищожност на предварителния договор
поради липса на достатъчна индивидуализация на имотите – предмет на договора. Непълнотата
в описанието на имотите в предварителен договор не е липса на предмет, ако
идентифицирането е осъществено по такъв начин, който доказва достатъчно точно
волята на страните за определен обект. Както е разяснено в практиката на ВКС (решение
№ 49 от 29.03.2013 г. по гр. д. № 363/2012 г., ІV ГО на ВКС), в предварителния
договор е достатъчно всяко описание, което прави възможна идентификацията на имота с
оглед отношенията между страните и обстоятелствата при извършването на
сделката. Обещанието в предварителен договор за продажба на „къща с дворно
място 4 декара в с. Егърница, махала Бумбарска“, придобити по наследство от
продавачите, съставлява достатъчна индивидуализация на имота,
ако обещателите имат само един наследствен имот в посочената махала. Ответниците
не твърдят, а и не се установява да притежават друга наследствена къща с дворно
място в махала Бумбарска на с. Егърница, с оглед на което волята на страните
относно имотите – предмет на предварителния договор е ясна. Що се отнася до
установената впоследствие разлика в площта на дворното място – 2.200 декара
вместо обещаните 4 декара, съобразно правилата на чл. 210, ал. 2 ЗЗД в този случай купувачът има право да
развали договора или да иска намаление на цената, но за продавачите не възниква
право да развалят договора и същият продължава да ги обвързва.
Във връзка с оплакването в жалбата, че районният съд не изложил защо дава
вяра на показанията на св. Тодорова следва да се посочи само, че тези показания
са обсъдени от СРС във връзка с предявения срещу Д.Е. иск за обезщетение за
неимуществени вреди, поради което са ирелевантни за правилността на решението в
обжалваната от К.Е. част.
По делото се установява, че окончателният договор не е сключен по вина на продавачите,
с оглед на което за ищеца – купувач като изправна страна се е породило
потестативното право да развали предварителния договор (да се откаже от него),
което право е упражнил с исковата молба.
По изложените съображения въззивният съд намира, че са налице всички
предпоставки за уважаване на иска по чл. 93, ал. 2 ЗЗД срещу ответника К.Е..
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 600 лв. –
адвокатско възнаграждение, което е заплатено по банков път, видно от
представеното платежно нареждане от 02.04.2020г. Съобразно обжалваемия интерес
от 4 500 лв., минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал.
2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
възлиза на 545 лв. Поради това не може да се приеме, че заплатеното
възнаграждение от 600 лв. е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, а
възражението на въззивника е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.07.2019г., постановено по гр.д. № 78115/2017г. на Софийски
районен съд, 88 състав в обжалваната
част, с която К.С.Е., ЕГН **********, е осъден да заплати на И.И.А., ЕГН **********,
на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД сумата 4 500 лв., представляваща тройния
размер на ½ от дадения от ищеца задатък по предварителен договор от
29.06.2016г. ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба на 01.11.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА К.С.Е., ЕГН **********,***, да
заплати на И.И.А., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 600 лв. (шестстотин лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
В необжалваните части решението от 08.07.2019г., постановено по гр.д. №
78115/2017г. на Софийски районен съд, 88 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.