ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Номер ІІ – 1613 30.08.2019 г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, втори граждански въззивен състав
На: тридесети август две хиляди и деветнадесета година
в закрито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕНА ВЪРБАНОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
частно гражданско дело № 992 по описа за 2019 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.274-279 ГПК и чл.248, ал.3 ГПК.
I. Постъпила е частна жалба вх.№ 15010/03.04.2019 г. от Д.С.Д., със съдебен адрес Бургас, ул.Ген. Гурко“ № 7А, ет.1, офис 1А, подадена чрез адв.Арнаудов,против определение № 2451/21.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 8851/2017 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което на основание чл.17, вр. чл.10 от Регламент(ЕО) № 2201/2003 производството по делото е прекратено, поради липса на международна компетентност на българския съд – БРС за разглеждане и произнасяне по иска с правно основание чл.127, ал.2 СК за предоставяне на ищцата Д.С.Д. на родителските права върху малолетното дете Н Т. Д – испански гражданин, за определяне на местоживеенето му в дома на майката, за определяне режим на лични контакти с бащата Г Д.Т.В. и за присъждане на месечна издръжка.
Жалбоподателката оспорва постановеното определение като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Изразява се несъгласие с извода на районния съд, че делото следва да се прекрати, поради липса на международна компетентност на БРС по чл.8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., при условията на оспорена от страна на ответника международна компетентност на българския съд и невъзможността за прилагане на чл.12, § 1 от Регламента за субсидиарна компетентност на БРС. В тази връзка се счита, че испанското гражданство на детето няма никакво значение за преценката при определяне на международната компетентност на българския съд. Оспорва се като неправилен и извода на съда, че по настоящото дело е налице хипотезата на неправомерно отвеждане и задържане на дете по смисъла на чл.10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., тъй като детето е доведено в Република България от двамата си родители. А след като ответникът сам е взел решение да напусне ищцата и детето и е заминал за Испания, то следвало да се приеме, че обичайното местопребиваване на детето е било променено по взаимно съгласие на двамата родители, поради което е налице хипотезата на чл.8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., тъй като към момента на завеждане на делото детето има обичайно местопребиваване в страната. Посочва се също, че БРС неправилно е приел, че ответникът е оспорил компетентността на българския съд, тъй като възражението му е следвало да се докаже, което не е сторено от него по делото. Изложени са и доводи, че районният съд не е бил безпристрастен при постановяване на обжалваното определение и е налице нарушение на чл.6 ЕКПЧОС, като в този смисъл определението се явява необосновано и немотивирано, тъй като съдът не е посочил на база на кои конкретни обстоятелства и доказателства е изградил изводите си. Моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и да върне делото на БРС за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна Г Д.Т.В., подаден чрез адв.Дамянов, с който жалбата се оспорва като неоснователна, като се излагат подробни съображения. Евентуално, е направено е възражение за прекомерност на платеното за настоящото дело адвокатско възнаграждение от жалбоподателката и се моли за неговото намаляване.
II. Постъпила е и частна жалба вх.№ 22722/28.05.2019 г. от Д.С.Д., със съдебен адрес Бургас, ул.Ген. Гурко“ № 7А, ет.1, офис 1А, подадена чрез адв.Арнаудов, против определение № 3826/10.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 8851/2017 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е допълнено постановеното по същото дело определение № 2451/21.03.2019 г. в частта за разноските, като Д.С.Д. е осъдена да заплати на Г Д.Т. Велафуерте сумата от 400 лв. за направени в производството разноски, на основание чл.78, ал.4 ГПК.
Жалбоподателката счита обжалваното определение от 10.05.2019 г. за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Посочва се, че въпросът за присъждане на разноските на другата страна е следвало да се разреши от въззивния съд при произнасянето му по депозираната от Д. частна жалба против определението на БРС от 21.03.2019 г. Посочва се също, че когато окръжният съд се произнася по частната жалба против определението от 21.03.2019 г., съответно за да се произнесе относно допълнението на това определение в частта му за разноските, БОС следва да е надлежно сезиран по този въпрос. По тези съображения жалбоподателката моли въззивния съд да отмени обжалваното определение като неправилно и необосновано. Претендира присъждане на разноските по делото.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна Г Д.Т.В., подаден чрез адв.Дамянов., с който жалбата се оспорва като неоснователна, за което се излагат съображения. Оспорва се и искането в жалбата за присъждане на разноски, като се счита, че такива не се дължат за настоящото производството, тъй като същото не е самостоятелно. Евентуално е направено възражение за прекомерност на претендираните от жалбоподателката разноски за адвокатско възнаграждение и се моли за неговото намаляване.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид жалбите, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено следното:
По частната жалба жалба
вх.№ 15010/03.04.2019 г.:
Жалбата е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирано лице и против подлежащ на обжалване акт на съда, поради което е допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството по гр.д.№ 8851/2017 г. по описа на РС – Бургас е образувано по исковата молба на Д.С.Д. с адрес ***, против Г Д.Т.В., испански гражданин, с адрес И, гр.Б, ул.“Беленгуер де ****, с която се иска от съда да предостави на ищцата упражняването на родителските права по отношение на детето на страните Н Т. Д и да се определи местоживеенето на детето при нея на адреса й в гр.Бургас, Република България; да се определи на ответника-баща режим на лични отношения с детето, съобразен с факта, че бащата не живее в РБългария; да се определи бащата да заплаща месечна издръжка на детето в размер на 500 лв., считано от подаване на исковата молба до настъпване на основания за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска.
Ищцата е изложила твърдения, че с ответника са живели в Кралство Испания на семейни начала, без брак, като от съвместното си съжителство имат родено дете – Н, роден на *** г. Твърди се, че на 03.11.2017 г. страните заедно с детето пристигнали в България, за да прекарат празниците в гр.Бургас. Двамата обаче се карали всеки ден, ищцата била обиждана и ругана, а ответникът трудно се владеел. Така, на 12.11.2017 г. след пореден скандал ответникът решил да напусне ищцата и детето им, като при тръгването си за Испания я заплашил, че ще й вземе детето. Твърди се, че от този момент страните били във фактическа раздяла, като ищцата се установила да живее заедно с детето в дома на родителите си в гр.Бургас.
Така предявеният иск е с правно основание чл.127, ал.2 СК.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил иска като неоснователен, за което е изложил съображения. С отговора е направено възражение за липса на международна компетентност на българския съд – РС-Бургас да разгледа и реши повдигнатия спор, тъй като същият е от компетентността на съответния съд в Испания, където е обичайното местопребиваване на детето на страните, като се позовава на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. от 27.11.2003 г. на Съвета на ЕС относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. В тази връзка са изложени твърдения, че от 2015 г. страните са живели в Испания като двойка, детето Н е испански гражданин и от момента на раждането му също живее в Испания, като обичайното му местопребиваване е в тази държава. Ответникът твърди, че никога не се е съгласявал обичайното местопребиваване на детето да бъде променено с пребиваване в България, нито е имал намерение детето да се установява занапред в България. В тази връзка е посочил, че през м.ноември 2017 г. семейството е пристигнало на ваканция в България, за да прекарат предоставения на ответника отпуск, но в деня, в който той е следвало да се върне в Испания, за да започне работа след края на отпуска, ищцата му заявила, че не желае да се прибере с него и ще остане в България с детето, като не му оставила никаква друга възможност, освен да замине сам. Затова и ответникът след прибирането си в Испания е отправил искане до испанския централен орган по Хагската конвенция за връщане на детето му Н в Испания, като счита, че детето е незаконно задържано в България от майката.
С обжалваното
определение районният съд е прекратил производството по делото, като е приел,
че съгласно чл.8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г, не е компетентен да
разгледа предявения иск, тъй като детето има обичайно местопребиваване в
Испания, като българският съд е субсидиарно компетентен съгласно чл.12, § 1 от
същия регламент, но при условие, че ответникът по недвусмислен начин приеме
компетентността на БРС, а по делото липсва такова приемане, напротив – изрично
е депозирано възражение, че БРС не е международно компетентен да разгледа иска,
с който е сезиран. Прието е също, че в случая не са налице и предпоставките по
чл.10, б.“а“ и б.“б“ от Регламента. Предвид това, районният съд е приел, че
възражението на ответника е основателно и е прекратил производството по делото,
поради липса на международна компетентност на българския съд – БРС, като е
указал на страните да сезират съответния съд на компетентната държава-членка
Испания, съгласно правилата на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г.
Бургаският окръжен съд
споделя изцяло изводите на районния съд и намира обжалваното определение за
прекратяване на делото за правилно и законосъобразно, а депозираната против
него частна жалба за неоснователна.
Производството пред първоинстанционния съд е за предоставяне на родителски
права, определяне на режим на лични отношения с малолетното дете и неговата
издръжка. От представените към исковата молба писмени доказателства е видно, че
детето Н Т. Д е родено на *** г. в гр.Б, И, от съвместното съжителство на
страните Д.С.Д., български гражданин и Глен Д.Т.В., испански гражданин. Не се
спори, че детето е испански гражданин и от раждането си живее в Кралство
Испания. Не се спори също, че на 03.11.2017 г. родителите и детето са
пристигнали в Република България, в гр.Бургас, за ограничено време (по
твърдения на ищцата – за да прекарат празниците, а по твърдения на ответника –
за да прекарат разрешения му от работодателя отпуск). Безспорно е също, че на
12.11.2017 г. ответникът е отпътувал сам за Кралство Испания, като същият
твърди, че е следвало да се върне на работа след края на отпуска му, но ищцата
не е заявила желание да се върне там с него и е останала с детето в България,
където същото се намира и понастоящем, а ищцата твърди, че ответникът по
собствено желание е заминал за Кралство Испания, като след поредния скандал сам
е решил да напусне нея и детето. Настоящият иск е предявен на 23.11.2017г.
Спорният въпрос по делото, с който е сезирана и въззивната инстанция, е относно компетентността на българския съд да разгледа и реши делото. Настоящото дело касае родителската отговорност и издръжката по отношение на малолетното дете на страните, които са граждани на различни държави-членки на ЕС, поради което в случая приложение намират Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, както и Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета от 18.12.2008 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка. По силата на чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ, посочените Регламенти имат директно действие и се ползват с приоритет пред вътрешното ни законодателство, поради което при преценката за компетентността на българския съд приложение намират посочените в тях правила.
Разпоредбата на чл.8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. посочва кога държава-членка е компетентна да разгледа дело, свързано с родителската отговорност – компетентен е съдът на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето по времето, когато съдът е сезиран, при спазване на условията по чл.9, чл.10 и чл.12 от същия Регламент. Следователно, ако не са налице посочените в Регламента изключения, компетентността на съда следва да бъде определена, съобразно обичайното местопребиваване на детето към релевантния момент – към датата на подаване на исковата молба, съгласно чл.16 от Регламента.
В Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. не се съдържа определение на „обичайно местопребиваване на детето“, поради което по приложението на Регламента и по повод преюдициално запитване Съдът на европейските общности се е произнесъл с Решение от 22.12.2010 г. по дело С-497/10, с което е дадено задължително тълкуване за настоящия съд (чл.633 ГПК), съгласно което – „Понятието „обичайно местопребиваване“ по смисъла на чл.8 и чл.10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. трябва да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда. За тази цел, когато се разглежда положението на дете в кърмаческа възраст, което пребивава само от няколко дена с майка си в държава-членка, в която е било отведено и която е различна от държавата-членка на обичайното му местопребиваване, трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на тази държава-членка и за преместването на майката в тази държава, от една страна, а от друга – особено предвид възрастта на детето – географският и семейният произход на майката, както и семейните и социалните отношения, поддържани от нея и детето в тази държава-членка. Националната юрисдикция следва да установи обичайното местопребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от специфичните за конкретния случай фактически обстоятелства.“.
Предвид горните разяснения, въззивният съд намира следното: По делото е
безспорно е, че детето Н е родено на *** г. в гр.Б, Кралство И, същото е
испански гражданин и от рождението си живее в тази държава с родителите си,
поради което там е и неговото обичайно местопребиваване. По делото е установено
също, че на 03.11.2017 г. детето заедно с родителите си е пристигнало в
Република България и до момента се намира в страната с майка си, а бащата се е
върнал в Кралство Испания на 12.11.2017 г., като след заминаването му ищцата е
депозирала настоящата искова молба на 23.11.2017 г. Тук следва да се отбележи,
че от фактическите твърдения в исковата молба става ясно, че намерението на
страните е било да пребивават в България за ограничено време, тъй като самата
ищца твърди в молбата, че страните са пристигнали в страната, за да прекарат
празниците. Следователно, целта на пътуването не е била по причина майката и
едногодишното дете да се установят в България, нито да се променя обичайното местопребиваване
на детето, а поводът за престоя на територията на България е бил гостуване в
страната за определен срок, след изтичане на който родителите и детето да се
върнат в Испания. Индиция за това е и представения от ответника документ от
испанския му работодател за разрешен отпуск за периода 03.11.2017 г. –
12.11.2017 г., което означава, че същият е следвало да се върне на работа след
края на отпуска, а това обстоятелство няма как да не е било известно на ищцата,
предвид съвместното им съжителство. Ето защо, не може да се приеме, че бащата
внезапно е заминал и по собствено желание е оставил майката и детето в
Република България, които доводи на жалбоподателката не се споделят от от
настоящия съд. В тази връзка неоснователни
са и доводите на жалбоподателката, че обичайното местопребиваване на детето
било променено от Кралство Испания в Република България по взаимно съгласие на
двамата родители. По делото не се съдържат данни за подобно съгласие от страна
на бащата, а пътуването на детето с двамата му родители до Република България в
никакъв случай не е равнозначно на заявено съгласие от ответника за промяна на
обичайното местопребиваване на детето, нито такъв смисъл може да бъде придаден
на отпътуването на бащата за Кралство Испания за започването на работа след
края на разрешения отпуск, още повече, че в отговора на исковата молба
ответникът е заявил, че никога не е давал съгласие за това. Обстоятелството, че
впоследствие майката вероятно е променила намерението си за престоя си в
страната не обосновава извод за промяна и на обичайното местопребиваване на
детето и придобиването на ново такова към момента на сезирането на съда.
Предвид горното, с оглед преценката на всички специфични за конкретния
случай фактически обстоятелства, целта и причините за престоя на детето в
страната, както и кратката му продължителност (няколко дни) към момента на
подаване на исковата молба, в който период е невъзможно същото да изгради
трайна и определена интеграция в новата социална и семейна среда, въззивният
съд намира, че към релевантния момент – сезирането на българския съд обичайното
местопребиваване на детето Н е в Кралство Испания и не се е променило.
В случая, не е налице хипотезата на чл.9 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 за запазване на компетентността по предишно обичайно местопребиваване, тъй като и предишното местопребиваване на детето е на територията на Кралство Испания и не е придобивано ново такова, освен това конкретния спор не попада в хипотезата на посочената норма, доколкото в случая не се касае до изменение на решение за право на лични отношения с детето, издадено от държава-членка преди установяването на детето.
Въззивният съд намира, че не е налице и хипотезата на чл.10 от Регламент
(ЕО) № 2201/2003, тъй като спора не касае случай на отвличане – неправомерно
отвеждане или задържане на дете, доколкото по делото липсват данни
производството по молбата на ответника за връщане на детето да е приключило и
да има произнасяне по нея със съдебен акт. В тази връзка, неоснователни са
възраженията на жалбоподателката, че БРС неправилно бил приел наличие на
хипотезата по чл.10 от Регламента, тъй като в обжалваното определение липсва
произнасяне на районния съд в този смисъл.
Не са налице и предпоставките за пророгация на компетентността по чл.12, § 1 и § 3 от Регламент (ЕО) № 2201/2003, тъй като не е налице условието по б.”Б” на двата параграфа – компетентността на българския съд съда да е приета от страните изрично и недвусмислено към момента на сезирането на Районен съд – Бургас. В случая такова приемане няма, доколкото с отговора на исковата молба ответникът изрично е направил възражение за международна некомпетентност на Районен съд – Бургас. В този смисъл е и задължителната практика на Съда на европейските общности по приложението на Регламента, в която се прима, че „наличието на изрично или недвусмислено съгласие по смисъла на чл.12 от Регламента явно не може да бъде установено, когато въпросният съд е сезиран единствено по инициатива на една от страните в производството и когато по-късно другата страна в това производство още с първото си процесуално действие в рамките на същото производство оспори компетентността на сезирания съд.“, както и че „не е налице такова съгласие относно пророгацията на компетентност, ако само едната страна сезира съда, а другата встъпи по-късно в производството пред същия съд, но за да оспори неговата компетентност“ (така – Решение на Съда от 12.11.2014 г. по дело С-656/13 и Решение на Съда от 19.04.2018 г. по дело С-565/16).
След като посочените изключения в Регламента не са налице за настоящия
казус, то компетентността на съда следва да се определи по чл.8 от Регламент
(ЕО) № 2201/2003, а именно – съобразно обичайното местопребиваване на детето
към момента на сезиране на съда, което както се посочи по-горе е в Кралство
Испания, поради което спорът относно родителската отговорност следва да се
разгледа от тази държава-членка.
Спорът по съединения иск за издръжката на детето също не е подведомствен на българския съд, тъй като не са налице предпоставките по чл.3 Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета от 18.12.2008 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка. Съгласно чл.3 б.”а” и „б” от Регламент (ЕО) 4/2009 г., компетентни по искове за задължения за издръжка в държавите-членки са съдът по обичайно местопребиваване на ответника или съдът по обичайно местопребиваване на взискателя, а според б.“г“ от същата разпоредба – съдът, който по силата на закона на съда е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва този иск, освен ако тази компетентност не се основава единствено на гражданството на едната от страните. В конкретния случай, след като малолетното дете Н, което се явява кредитор на издръжката, е с обичайно местопребиваване в Кралство Испания към момента на сезиране на съда, като в тази държава-членка е обичайното местопребиваване и на бащата, то българският съд не е международно компетентен да се произнесе по спора, а такъв е съответния съд в Кралство Испания, като съд по обичайното местопребиваване на кредитора и на ответника. Освен това, съобразно приложението на чл.3, б.“г“ от Регламент (ЕО) № 4/2009, компетентната юрисдикция по Регламент (ЕО) № 2201/2003 да разгледа иска за родителската отговорност по принцип е компетентна да се произнесе и по искането за издръжка, тъй като същото е акцесорно на иска за родителската отговорност и го допълва. В случая, по изложените по-горе съображения, по настоящия спор за родителската отговорност компетентен е съответния съд в Кралство Испания, поради което този съд е компетентен да се произнесе и по искането за присъждане на издръжка на малолетното дете.
С оглед горното и съобразно предвижданията на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. и Регламент (ЕО) № 4/2009, въззивната инстанция намира, че настоящото дело не попада в международната компетентност на българския съд и БРС не е компетентен да разгледа така предявения иск за определяне на родителски права, режим на лични отношения с детето Н и неговата издръжка, поради което производството по предявения иск следва да бъде прекратено, както правилно е процедирал и районния съд. Ето защо, депозираната частна жалба се явява неоснователна, а поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Предвид изхода на спора, на жалбоподателката не се
дължат разноски за настоящото производство, поради което искането й в този
смисъл е неоснователно.
По частната жалба жалба
вх.№ 22723/28.05.2019 г. по чл.248, ал.3 ГПК:
Жалбата е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В конкретния случай, производството по делото е прекратено от районния съд с определение № 2451/21.03.2019 г., като видно от същото липсва произнасяне по въпроса за разноските на ответната страна. Ответникът Г Д.Т.В. е уведомен за прекратяването на делото на 22.04.2019 г. чрез адв.Дамянов.
В срока за обжалване на прекратителното определение, на
24.04.2019 г. адв.Дамянов е депозирал молба по чл.248, ал.1 ГПК с искане за
допълването му в частта за разноските, като в полза на ответника се присъдят
направените по делото съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
3129.33 лв., съгласно представения договор за правна помощ и съдействие и
документ за плащането му. В депозирания в срока по чл.248, ал.2 ГПК отговор
ищцата и настоящ жалбоподател Д.С.Д. е направила възражение по чл.78, ал.5 ГПК
за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение и е
поискала неговото редуциране в минималния размер по Наредба № 1/2004 г. за
МРАВ.
С обжалваното понастоящем определение № 3826/10.05.2019 г.
районният съд е намерил молбата по чл.248, ал.1 ГПК за основателна, както и
направеното от ищцата възражение по чл.78, ал.5 ГПК, като е допълнил
постановеното по делото прекратително определение № 2451/21.03.2019 г. в частта
му за разноските, осъждайки Д.С.Д. да заплати на Г Д.Т.В. сумата от 400 лв. за
направените в производството разноски за адвокат, на основание чл.78, ал.4 ГПК.
В случая, с частната жалба не се оспорва присъждането на
разноски на ответника и техния размер, а единственото наведено възражение е за
липса на компетентност на БРС да се произнесе по молбата по чл.248, ал.1 ГПК. В
тази връзка жалбоподателката счита, че предвид обжалването от нея на
определението от 21.03.2019г. за прекратяване на делото, въпросът за присъждане
на разноските следва да се разреши от БОС при произнасянето му по частната й
жалба против това определение.
Въззивният съд не споделя доводите на жалбоподателката и намира възраженията й за неоснователни.
Съгласно чл.78 ГПК всяка от страните има право да й бъдат присъдени разноски в зависимост от изхода на спора, поради което ако страните са направили искане за присъждане на разноски, съдът дължи произнасяне по тях. При прекратяване на делото ответната страна също има право на разноски на основание чл.78, ал.4 ГПК, какъвто е и настоящият казус. С разпоредбата на чл.248, ал.1 ГПК е предоставено право на всяка от страните по спора да иска допълване или изменение на постановения съдебен акт в частта му за разноските. Районният съд е бил сезиран от ответника именно с молба по чл.248, ал.1 ГПК за допълване на прекратителното определение в частта за разноските, тъй като в същото липсва произнасяне на съда по този въпрос. В този смисъл, компетентен да се произнесе по молбата е БРС, чието определение се иска да бъде изменено в тази част. Тук следва да се отбележи, че по молба по чл.248, ал.1 ГПК се произнася винаги съдът, чийто съдебен акт се иска да бъде изменен или допълнен в частта за разноските. Едва след произнасянето на първата инстанция по това искане, неговото определение за изменение/допълване на съдебния акт в частта за разноските подлежи на въззивна проверка, тъй като в противен случай, ако искането бъде разгледано за първи път от въззивния съд, се препятства инстанционния контрол по него. Ето защо, неоснователни са възраженията на жалбоподателката, че въпросът за разноските и съответно допълването на определението от 21.03.2019 г. за прекратяване на делото е следвало да се реши от въззивния съд при произнасянето му по частната жалба против това определение. Друг би бил въпросът, ако районният съд беше присъдил разноски при прекратяване на делото, в която хипотеза при обжалване на прекратителното определение и в зависимост от изхода на обжалването въззивният съд се произнася и по въпроса за присъдените разноски в първата инстанция, какъвто обаче не е настоящият случай.
Предвид горното, въззивният съд намира, че БРС е постановил обжалваното определение по чл.248, ал.1 ГПК в кръга на своите правомощия, съобразил е направеното от ищцата възражение по чл.78, ал.5 ГПК и е допълнил определението за прекратяване на делото, като е присъдил на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в редуциран размер от 400 лв., съобразно установените размери в Наредба № 1/2004 г. за МРАВ. Ето защо, депозираната частна жалба против определение № 22723/28.05.2019 г. по гр.д.№ 8851/2017 г. по описа на БРС е неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Предвид неоснователността на частната жалба, на жалбоподателката не следва да се присъждат разноски, поради което искането й в този смисъл е неоснователно.
Мотивиран от горното,
Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2451/21.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 8851/2017 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което производството по делото е прекратено, поради липса на международна компетентност на българския съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3826/10.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 8851/2017 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което на основание чл.248, ал.1 ГПК е допълнено постановеното по същото дело определение № 2451/21.03.2019 г. в частта за разноските, като Д.С.Д. ***, е осъдена да заплати на Г Д.Т. В с адрес в И, съдебен адрес гр.Пловдив, ул.“Райко Даскалов“ № 63, сумата от 400 лв. за направени в производството разноски за адвокат, на основание чл.78, ал.4 ГПК.
Определението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните (чл.274, ал.3, т.1 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.