Р Е Ш
Е Н И Е
№ 2466 20.06.2018 година град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII
- ти състав, в публично заседание на пети юни две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 2420 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 79, ал.
1, вр. с чл. 240 ЗЗД.
Ищецът
„Оборище 1876” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, ул. Стадион № 7, ет.4, ап. 17 е предявил против И.Г.П., ЕГН **********
*** иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 6500 евро - главница,
дължима по Договор за паричен заем от *** г., ведно със законна лихва от датата
на депозиране на исковата молба, а именно - 09.02.2018 г.
В исковата молба се твърди, че между страните е
сключен Договор за паричен заем на *** г., по силата на който „Оборище 1876”
ООД е предоставило на ответника в заем сумата от 6500 евро, срещу задължението
същият да я върне в срок до 22.09.2012 г. Твърди се, че ищецът, в качеството му
на заемодател, е изпълнил задължението си по така сключения договор и е предал
сумата към датата на сключване на процесния договор, за което била издадена
разписка от същата дата.
Твърди се, че в договора било уговорено сумата да
бъде върната до 22.09.2012 г. Ответникът не е изпълнил това свое задължение,
поради което в настоящото производство се моли същият да бъде осъден да върне
дадената му в заем сума. Претендира разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор от
ответната страна, с който се оспорва предявения иск по основание и размер.
Навеждат се твърденията, че представените документи са симулативни и не
разкриват истинската воля между страните. Прави се възражение за изтекла
погасителна давност. В тази връзка моли да бъде отхвърлен предявеният иск като
неоснователен. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XVIII - ти гр. състав, след
като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
Видно от приетия по делото договор за паричен заем се
установява, че на посочената дата 22.03.2011 год. между страните по делото е
сключен договор за заем, по силата на който ищецът в качеството му на
заемодател е предоставил на ответника в качеството му на заемополучател сумата
от 6500 евро. Ответникът е поел задължението да върне заемната сума до
22,09,2012 г. Сумата е получена от ответника на 22,03,2011 г. за което е
издадена и нарочна разписка.
По делото е разпитана св. Л. Г. Г. досежно спиране и
прекъсване на давността.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
По смисъла на чл. 240 ал. 1 ЗЗД с договора за паричен
заем заемодателят предава в собственост на заемателят определена сума пари,
срещу насрещното задължение на заемателя да ги върне. Договорът се счита за
сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от постигане на
съгласието на страните, за това независимо дали е налице писмен акт между тях
или само устна уговорка, само с предаването на съответната сума е завършен
фактическия състав на съглашението. Тежестта на доказване на съществуването на
такъв е на страната, която търси изпълнение по него, в случая на ищеца, който
твърди, че ответникът не му е върнал
съответната сума.
Договорът за заем за потребление по своята правна
характеристика е реален, каузален и неформален. По силата на тази сделка
заемодателят предоставя в собственост на заемополучателя пари, а последния се
задължава да върне заетата сума. За да възникне валидно правоотношение между страните по договор за заем, ищецът следва
да предаде на ответника процесната сума. От събраните по делото писмени
доказателства се установява, че ищецът е предал на ответника сумата от 6500
евро, която е следвало да бъде върната от ответника на 22,09,2012 г.
Ответникът, в чиято тежест бе, не противопостави
доказателства за погасяване на вземането на ищеца, чрез плащането му ,като единственото му правопогасяващо
възражение по делото е за изтекла давност. Съдът го намира за основателно по
следните съображения. По
отношение на процесното вземане следва
да намери приложение общата петгодишна погасителна давност, уредена в нормата
на чл.110 ЗЗД. Съгласно чл.114 ЗЗД,
давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а
съгласно чл.240, ал.4 ЗЗД, ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне
заетите вещи в течение на месец от поканата. В разглеждания случай обаче
страните са уговорили друго, а именно заемополучателят да върне сумата от 6500
евро до 22,09,2012 г., т.е. от 23,09,2012 г. е започнала да тече давността и е
изтекла на 23,09,2017 г. Исковата молба е депозирана в съда на 09.02.2018 г.
Според чл.116 от ЗЗД, давността се
прекъсва: - с признаване на вземането от длъжника; - с предявяване на иск или
възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или
възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат
уважени, давността не се смята прекъсната; - с предприемане на действия за
принудително изпълнение. От страна на ищеца се твърди, че давността е била
прекъсвана. За доказването на този факт
по делото е разпитан с. Л.Г. Г., която не установи нито спиране, нито
прекъсване на давността.
За пълнота следва да
се отбележи, че в разглеждания казус не
е налице прекъсване на давността поради признание на вземането от страна на
ответника- длъжник. Признание по смисъла на закона е налице, когато се признава
съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право.
Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и
недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Признаването на задължението, необходимо за
прекъсването на исковата давност, може да бъде изразено и в конклудентни
действия. Тези действия се изразяват в
поведението на длъжника, с което, макар и не изрично, се манифестира волята на
същия да потвърди факта на съществуването на дълга. Според
Решение№220/27.01.1969г. по гр.дело№2209/1968 г. – Iг.о. ВС признаване на вземането, годно да
прекъсне давността, е налице, когато се признае задължението към момента на
признанието. Съгласно
Решение№422/15.06.2004г. по гр.дело№1231/2003г.
– IIг.о ВКС едно от основанията за прекъсване на погасителната давност е
признаването на вземането от длъжника; волеизявлението на последния, че дължи
на кредитора, има единствена последица - прекъсване на погасителната
давност. За да е налице признаване на
вземането по смисъла на чл.116 б.”а” от ЗЗД,
същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е
отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването
на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда
(Решение №100/20.06.2011г. по т.дело №194/2010г. – ІІ т.о. ВКС, постановено по реда на чл.290
от ГПК). Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не
означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на
признаването.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи
обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение
относно осъществяването на правопораждащи факти в обективната действителност. В
противен случай влизат в сила неблагоприятните последици за разпределение на
доказателствената тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за
нестанало. В настоящия казус ищецът не е ангажирала доказателства, които да
установят факта на спиране или прекъсване на давността.
Ето защо така предявения иск следва да се отхвърли като погасен по
давност.
По
отношение на разноските:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК предвижда, че
ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Съгласно
чл. 38, ал. 1, т. 3, прел. 2-ро ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на
ответника, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на
близки. В договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя
безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Този размер - съобразно цената на иска и чл. 7, ал.
2, т. 4 НМРАВ възлиза на 911,39 лева, която сума ищецът ще следва да заплати
лично на пълномощника – а. И.Б.М..
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Оборище 1876” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. Стадион № 7, ет.4, ап. 17 иск,
с който се иска да се осъди И.Г.П., ЕГН ********** *** , да заплати сумата от
6500 евро - главница, дължима по договор за паричен заем от 22.03.2011 г.,
ведно със законна лихва от 09.02.2018 г., като погасен по давност.
ОСЪЖДА „Оборище 1876” ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Пловдив, ул. Стадион № 7, ет.4, ап. 17, на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да заплати на а. И. ***, сумата от 911,39 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание
чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала.
РЦ