№ 77
гр. Н., 25.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Н., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Галина Николова
при участието на секретаря Галина Ал. Иванова
като разгледа докладваното от Галина Николова Гражданско дело №
20213620101260 по описа за 2021 година
Предявен е иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
Предявена е искова молба, съдържаща иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД за обявяване нищожността
на клауза за неустойка, обективирана в чл. 6.2 от договор за заем № *** г.
Ищецът твърди, че е сключен с ответника договор за паричен заем за сумата от 800лв. при
срок за издължаване от 12 месеца, като съгласно договора сумата, която трябва да се върне е
1019,43лв. Съгласно чл. 6.2 от договора се предвижда заплащането на неустойка в размер на
1068,57лв., разсрочена на 12 месечни вноски.
Ищецът твърди, че уговорената неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр.
чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Ищецът твърди, че с договарянето на посочената неустойка е накърнен и принципа на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, т.3 от ЗЗД, като по този начин се достига до
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора, до нарушаване на
интересите на ищеца и с цел извличане на собствена изгода за кредитора.
Ищецът твърди, че договорената неустойка е неравноправна клауза по см.на чл. 143 от ЗЗП
и като такава е нищожна. Съгласно чл. 21, ал.1 от ЗПК уговорката за неустойка е нищожна
поради това, че има за цел заобикаляне изискванията на закона. Тя е и нищожна по аргумент
на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като е неоснователно висока.
Ищецът твърди, че с уговарянето на посочената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал.4 от ЗПК и се нарушава изискването ГПР да не бъде по – висок от 5 пъти размера на
1
законната лихва по просрочените задължения. Ищецът сочи, че посочения в договора размер
на ГПР не е реалния и това е заблуждаваща търговска практика по см.на чл. 68д, ал.1 и
ал.2,т. 1 от ЗЗП, а посочването на по – нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по см.на чл. 6, пар.1 от Директива 2005/29/ЕО. Това
прави клаузата за неустойка неравноправна по см.на чл. 4, пар.1 от Директива 93/13/ЕО.
Ищецът се позовава на нарушение на Директива 93/13/ЕО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи.
Ищецът твърди, че е нарушен и чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като посочения в договора
ГПР не включвал, противно на разпоредбата от закона, всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула.
Ищецът моли съда, да постанови решение, съгласно което да прогласи като нищожна
клаузата за неустойка по 6.2 от Договор за заем № *** г., сключен между ищцата и „Сити
кеш“ ООД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1068,57 лв. на основание
чл. 26, ал.1 от ЗЗД, поради неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. Чл. 22
от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
От ответната страна е постъпил писмен отговор по иска, с който се признава неговата
допустимост, но се твърди, че е неоснователен и недоказан. Не се оспорва сключения
договор за заем, но се твърди, че ответната страна не била погасила задълженията си по
него. Съгласно чл. 7 от договора вр. Чл. 26, т.4 от Общите условия, кредиторът може да
обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем в случай на забава от страна на заемателя,
независимо от броя и размера на вноската, както и дните забава. Ответникът сочи, че е
налице пълно неизпълнение на задълженията по договора от страна на ищцата.
Ответникът е предявил насрещни осъдителни искове.
Насрещния иск е с правно основание по чл. 240, ал.1 от ЗЗД за сумата от 800,00 лв.
неизплатена главница по договор за заем и иск по чл. 240, ал.2 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 53,40 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за периода от
изпадането на длъжника в забава от *** г. до предявяване на иска – *** г.
Ответникът и ищец по насрещния иск сочи, че по посочения договор за заем, ищцата не е
изплащала задължението си по договора напълно, поради което за ищеца по насрещния иск
е възникнало съгласно чл. 26, т. 4 от ОУ на договора за заем, основанието за предсрочна
изискуемост на кредита, считано от *** г.
Ищецът по насрещните искове, обявява кредита за предсрочно изискуем и претендира
непадежирания остатък по него относно главницата и възнаградителната лихва.
Предвид на горното, ответникът моли съда да постанови решение, с което да осъди ищцата
2
да му заплати оставащата неплатена част от вземанията, произтичащи от договора за кредит,
конкретно за неизплатена главница в размер на 800,00 лв. и иск по чл. 86 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 53,40 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за
периода от изпадането на длъжника в забава от *** г. до предявяване на иска – *** г.
По предявения насрещен иск е постъпил писмен отговор, с който първоначалния ищец,
оспорва исковете, поради това, че не е настъпила предсрочната изискуемост на вземанията
по договора за заем. От съдържанието на чл. 26, т. 4 от ОУ не можело да се определи при
какви условия настъпва предсрочната изискуемост на вземането на кредитора, поради което
счита, че поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията исковете са
неоснователни.
Сочи, че договореното в договора за паричен заем представлява неравноправна клауза,
която прави договора нищожен, съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП и чл. 24 от ЗПК.
Оспорва исковете поради това, че сключеният договор е нищожен поради съдържащите се в
него клаузи в нарушение на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и 20 и ал.2 и чл. 12, а.1, т. 7-9 от
ЗПК.
Сочи, че договорът съдържа клауза за неустойка, която е нищожна, тъй като се касае за
вземане, което представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата.
Оспорва като нищожна клаузата за възнаградителна лихва в размер на 53,40 лв. поради
противоречие с добрите нрави.
Предвид на горното, ответникът моли съда да отхвърли като неоснователни насрещните
искове.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът прие за безспорно установено
от фактическа и правна страна следното:
По делото е прието за безспорно установено в отношенията между страните сключването на
договор за заем № *** г. Договорът е сключен с предмет предоставяне на паричен заем в
размер на 800 лв. Съгласно чл. 3 от договора, предоставения заем следва да се погаси на
12бр. месечни вноски, 3 от които по 26,70лв. и 9 по 104,37лв. Дата на първото плащане е
посочена *** г. и последна дата за погасяване *** г. В чл. 3 от договора е посочено още, че
фиксирания лихвен процент е 40,05% и ГПР от 48,14 %, а общия размер на всички
плащания е 1019,43лв.
Съгласно чл. 6 от договора, страните се съгласявали договорът да бъде обезпечен чрез
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 33, ал.1 от ОУ.
Съгласно чл. 6.2 от договора, при неизпълнение на задължението по чл. 6.1 от договора за
предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер
на 1068,57лв.
По своя характер, сключения между страните договор за паричен заем отговаря на
3
изискванията на чл. 9, ал.1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), за който по силата на
препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК се прилагат нормите на чл. 143 от Закона за защита
на потребителите (ЗЗП). Ищецът по делото има качество качеството на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, като за самото му сключване има формални изисквания, които са
задължителни. Такива изисквания се съдържат в нормите на чл. 10, 10а и чл. 11 от ЗПК.
Съгласно разпоредбите на чл. 7, ал.3 от ГПК, съдът е длъжен служебно да следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Съдът намира, че сключения от страните договор потребителски кредит съдържа
неравноправни клаузи, които правят договора частично недействителен. Конкретно такава
клауза е посочената в чл. 6 от договора, относно предоставянето на обезпечение на
задълженията на кредитополучателя по договора за кредит по начин, посочен в чл. 6 от
договора.
По делото са приложени ОУ по договор за потребителски кредит, валидни от *** г.
Съгласно чл. 33 от ОУ, страните могат да уговорят изпълнението на договора за кредит да
бъде обезпечен, по някой от посочените начини, което показва, че наличието на обезпечение
не е задължително условие за предоставяне на кредита, а само възможност. Това следва от
разпоредбата на чл. 33, ал.2 от ОУ, където е посочено, че заемодателят си запазва правото
еднолично и без да се мотивира, да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да
обезпечи заема и да откаже сключването на договор за заем, докато не бъде предоставео
исканото обезпечение или да откаже сключванет она договор за заем при непредставяне на
исканото обезпечение. Това показва, че в случай, че заемополучателят не представи
надлежно обезпечение, то договор не следва да се сключва. Сключването на договора е
резултат от преценката за надлежно обезпечение. Независимо от това, в чл. 6 от договора е
посочено, че страните се споразумяват договорът да бъде обезпечен. Съгласно посоченото в
чл. 33, ал.1, т.1 от ОУ, самото обезпечаване на задължението по договора, може да стане
чрез Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна
от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните
данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход. Съгласно т.2 като
обезпечение се предвижда предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от
4
лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем,
включваща договорената главница и лихва.
В сключения между страните по делото договор не е посочено как ще се случи това
обезпечение, а само бланково са изброени два от предложените в ОУ начини – поръчител
или банкова гаранция (поне едно от изброените). Както в общите условия, така и в самия
договор, обаче не е посочено какво от същинския договор обезпечават тези обезпечения и в
какъв размер следва да е даденото обезпечение. Съдът намира, че въпреки посоченото в
титулната част на договора, сключен между страните, че е сключен при индивидуални
условия, то уговорките относно обезпечението не са индивидуално договорени. Посоченото
в чл. 6 от договора, е бланково, едностранно изготвено и дори в нарушение на разпоредбата
по чл. 5, ал.12 от ЗПК, съгласно която при договор за кредит, съгласно който плащанията,
направени от потребителя, не водят незабавно до съответстващо погасяване на общия
размер на кредита (цялата главница), а се използват за формиране на средства при
кредитора, в периоди и при условия, предвидени в договора за кредит или в допълнителен
договор, в преддоговорната информация се посочва ясно и разбираемо, че за този вид
договори за кредит не се предвижда гаранция от трето лице като обезпечение за погасяване
на общия размер на кредита, усвоен по договора за кредит, освен когато такава гаранция е
предоставена.
Посоченото задължение за обезпечение е по договор, при който изпълнението е посочено в
12 отделни периоди и при посочени в него условия, поради което и изискването за
обезпечение не е било задължително според разпоредбата на чл. 5, ал.12 от ЗПК. Съгласно
чл. 33 от ОУ един от възможните начини за обезпечение е предоставянето на поръчителство
от физически лица с доход едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната. За периода на сключения договор, действащата МРЗ в страната
е била 650 лв., съгласно ПМС № 331/26.11.2020, считано от 01.01.2021 г. Това означава при
едно лице поръчител, то да има доход не по – малко от 4550лв., а при две лица поръчители
всеки от тях да има по не по- малко от 2600лв. И двете искани обезпечения значително
надхвърлят размера на предоставения кредит, поради което и при така посочените в ОУ
възможности, те са недействителни и противоречат на добрите нрави. Същите водят до
значително неравенство в насрещните престации на всяка от страните по договора. Това
прави само по себе си посочените в ОУ обезпечителни мерки и посоченото в чл. 6 от
договора недействителни, поради което са нищожни съгл. чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Посочената в договора неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, посочена в чл. 8 от договора в размер на 1068,57 лв. е за това, че
заемополучателят не представи на кредитора изискуемите от него обезпечения.
5
Вменяването на задължение за неустойка за подобно условие за сключването на договора
представлява неравноправна клауза, т.к преценката за наличното финансово състояние на
кредитополучателя е изцяло в тежест на кредитора, съгл. чл. 16 от ЗПК и той не може да
поставя други условия и тежести, в т.ч и заплащането на неустойка за условие, което
длъжникът не е изпълнил, след като заема е вече предоставен. Освен това посочването на
задължение за плащане на неустойка, основано на недействителна клауза, каквато се явява
посоченото в чл. 6 от договора и чл. 33 от ОУ обезпечение е също недействително съгл.
чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Размерът на посочената в договора неустойка е по – голям от размера на предоставения
кредит и същата видно от съдържанието на чл.4 от договора е начислена в погасителния
план, с което е увеличена месечната погасителна вноска с три вноски от по 147,30 лв. и
девет вноски по 69,63 лв.
Съдът намира, че посочената неустойка обслужва кредитора, който към момента на
сключване на договора поставя с него условие, което има значение за кредитната
платежоспособност на заемателя и е условие за сключване на самия договор. Така
посоченото в чл. 6 от договора за заем условие, утежнява положението на заемателя, като го
задължава с изплащането на сума, посочена в чл. 6.2 от договора, дължима като неустойка за
неизпълнение на задължение, което няма пряко отношение към отпускането на заема, а към
неговото обезпечаване. Съгласно чл. 10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Практически смисълът на поставените в договора условия, в т.ч по неговото обезпечаване,
представляват комисионна за действие, свързано с усвояването на кредита.
В случая чрез неустойката се обезпечава изпълнението на едно акцесорно и недействително
задължение на кредитополучателя, а не на основното му задължение да върне
предоставената му в заем сума и не служи за обезщетяване на вредите от неизпълнението
му.
С това, уговорената неустойка води единствено до оскъпяване на предоставения заем и
реално длъжникът се задължава с допълнителна сума над договореното по договора за заем.
Съдът намира, че така установена в чл. 6.2 от договора, неустойката неустойка излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което накърнява
добрите нрави и следователно е нищожна съгл. чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В този смисъл
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК.
Съгласно §1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като
6
неустойка в договора при неизпълнение, сумата по чл. 8 не е включена в посочения от
кредитора ГПР.
Съгласно т. 2 от ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя, а „общ размер на кредита“ е
максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит.
Всичко гореизложено прави договореното в чл. 6.2 от договора заплащане на неустойка,
недействителна клауза.
Самата клауза за неустойката от договора се явява и неравноправна клауза по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 3, 5, 10 и т. 19 от ЗЗП, като поставя изпълнението на задълженията на търговеца
или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата
воля; задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка; налага на потребителя приемането на
клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора и
най – вече не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна
клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Според чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са
дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/ 2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Посочената в договора неустойка за
предоставяне на „обезпечение“ се дължи, независимо дали отговорността на
поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално неизпълнение от страна на длъжника или
не. Това възнаграждение е в размер по – голям от размера на предоставения заем, което води
до увеличение на ГПР по договора за кредит, което от своя страна представлява заобикаляне
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като води до увеличение на размера на
разходите по кредита. Посочената разпоредба ограничава размера на ГПР до пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. С ПМС № 426 на МС от
18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения е определен годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10
процентни пункта. Предвид на това, че ОЛП на БНБ момента на сключване на договора е
бил 0, 00 % и до настоящия момент е в същия процент, то нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК
7
означава, че ГПР не може да е повече от 50%. От това следва, че посоченото в договора
относно лихвения процент и ГПР не отговаря на действителността, доколкото посочената в
договора неустойка увеличава значително техния размер.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, поради невключване в
него на разходите по неустойката, представлява невярна и следователно измамна
информация относно общите разходи по кредита, и е проява на нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /Директива
за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го
подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати
потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост.
Това води до накърняване на принципа за добросъвестност при сключване на договорите
съгл. чл. 12 от ЗЗД и на еквивалентност на насрещните престации, и е нарушение на
добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Съдът намира, договорената клауза в чл. 6.2 от договора е неравноправна по смисъла на чл.
143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 от ЗЗП и като такава не може да породи изпълнение за длъжника.
Съдът намира, че нищожността на клаузата по чл. 6.2от договора за заем, не води до
нищожност на целия договор, тъй като той може да се приложи и без тях – чл.146, ал.5 от
ЗЗП.
Предвид на горното, съдът намира, че искът на ищцата за обявяване на нищожността на
клаузата по чл. 6.2 от договор за заем за основателен и доказан и следва да се уважи.
Относно предявените насрещни искове от ответника срещу ищцата по делото.
По насрещния иск е с правно основание по чл. 240, ал.1 от ЗЗД за сумата от 800,00 лв.
неизплатена главница по договор за заем по делото е назначена експертиза, за установяване
на размера на непогасения остатък от главницата по договора. Съгласно приетото по делото
заключение, непогасения остатък от главницата по договора за заем е 800лв., което показва,
че ищцата не е платила нито една погасителна вноска по предоставения й заем.
Поради неплащането на задълженията по договора за заем от страна на ищцата, ответникът
с връчването й на препис от насрещната искова молба е обявил целия кредит за предсрочно
изискуем, съгласно условията на чл. 7 от договора за заем, както и чл. 26, ал.4 от ОУ към
договора. Насрещния иск е предявен на *** г., а препис от него е получен на 25.11.2021 г. от
пълномощника на ищцата по делото. Като предсрочно изискуеми, непадежирани вноски са
обявени вноските от № 3 до № 12, т.е тези с падеж от *** г. до *** г.
Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
8
или вещи от същия вид, количество и качество. Към датата на обявяване на предсрочната
изискуемост на вземането по договора за заем, ищцата не е била платила нито една
погасителна вноска. Съгласно чл. 240, ал. 4 от ЗЗД, ако не е уговорено друго, заемателят
трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. В рамките на
посочения от закона срок, който е и равностоен на месечния срок за отговор на иска, от
страна на ищцата не е постъпило плащане по договора за заем. Съгласно назначената по
делото експертиза, такова плащане не е постъпило и след това, считано към датата на
изготвянето й 17.03.2022 г.
Съдът намира, че обявяването на предсрочната изискуемост на целия размер на заема е
надлежно съобщено на длъжника по договора за заем, считано от 25.11.2021 г. Съгласно т. 2
от ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК, размерът на вземането на
кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в
размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до
датата на плащането.
Съдът намира, че поради пълното неизпълнение от страна на ищцата на задължението по
договора за заем, то искът на ищеца по чл. 240, ал.1 от ЗЗД за сумата от 800,00 лв.
неизплатена главница по договор за заем, е основателен и доказан и следва да се уважи
изцяло, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба – *** г.
Относно искът на ответника срещу ищцата по чл. 240, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата от
53,40 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за периода от изпадането на
длъжника в забава от *** г. до предявяване на иска – *** г.
Съгласно чл. 240, ал. 2 от ГПК, заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено.
Съгласно посоченото в чл. 3 от договора, страните по него са договорили фиксиран годишен
лихвен процент от 40,05 %.
Съгласно приетото по делото експертно заключение се установява, че размерът на
непогасената възнаградителна лихва за периода от изпадане в забава до обявяването на
предсрочната изискуемост по договора за паричен заем за периода от *** г. до *** г. е 53,40
лв., колкото е и поискания от ответника размер на лихвата.
Гореизложеното прави предявеният иск за договорна лихва основателен и доказан до
размера на исковата претенция, поради което следва да се уважи изцяло.
Гореизложеното сочи, че насрещните искове на ответника спрямо ищцата са основателни и
следва да се уважат изцяло в исканите размери.
Относно разноските по чл. 81 от ГПК:
По чл. 78, ал.1 от ГПК.
Ищцата претендира направените по настоящето дело разноски.
9
По исковото производство ищцата е направила разноски в общ размер на 50 лв. за държавни
такси по главния иск.
Ответникът е направил разноски по делото в размер на 100лв. по предявените насрещни
искове и 200 лв. за възнаграждение на вещо лице за експертиза, общо 300лв.
Предвид разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК, поради уважаване на претенцията на ищцата
изцяло, то следва на същата да се платят направените по делото разноски, които са в размер
на платената вместо нея от пълномощника й държавна такса в размер на 50 лв.
Поради уважаване на предявените от ответника насрещни искове и на основание чл. 78, ал-
.1 от ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника направените от него
разноски по тези искове в общ размер на 300лв.
Относно искането на пълномощника на ищцата, адв. М.В. М. от АК Пловдив по чл. 38, ал.1,
т. 2 от ЗА.
Пълномощникът на ищцата претендира суми по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за оказана правна
помощ по предявения от ищцата иск, но не сочи техния размер, както и разноски по
предявените срещу ищцата насрещни искове, като също не сочи размера на това
възнаграждение.
Съгласно чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, минималното възнаграждение би било в размер на 300лв. В
същия размер би било и възнаграждението за предявените срещу ищцата насрещни искове.
Съдът намира искането за разноски за оказаната от пълномощника на ищцата правна защита
и помощ, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за допустимо, но неоснователно.
Съгласно посоченото в чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално
затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист. Посоченото от пълномощника на
ищцата основание по т. 2 „материално затруднени лица“ не е подкрепено с каквито и да е
доказателства. Същите не биха били необходими само при условие, че не се претендира
възнаграждение в посочения от него размер.
Претенцията на пълномощника на ищцата се основава на произтичащото от Закона за
адвокатурата, материално право на адвоката, да получи възнаграждение за положения труд
съгл. чл. 36 от ЗАдв. Разпоредбата на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. е специална хипотеза, която сочи,
кой заплаща дължимото на адвоката възнаграждение, при оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие на страна по делото, конкретно в случаите когато насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което от своя
страна се определя по реда на Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и не може да бъде в размер по-нисък от предвидения в
наредбата. В тези случаи възнаграждението се дължи от другата страна и съдът следва да я
осъди да го заплати. Реализирането на правото да получи възнаграждение в хипотезата на
10
чл. 38, ал.2 от ЗАдв.е резултат от упражненото от адвоката право да окаже безплатна правна
помощ на страна (pro bono), при наличие на посочените от закона предпоставки. Това
изисква от страна на пълномощника на ищцата, законосъобразно упражняване на
процесуалните права, така както го изисква чл. 5 от ГПК, който е функция на чл. 4, ал.1 от
КРБ. Спазването на този принцип е гаранция от най – висока степен и за спазването на
останалите принципи на гражданския процес, вкл. и състезателното начало, съгласно което
и на основание чл. 8, ал. 2 от ГПК, страните посочват фактите, на които основават исканията
си, и представят доказателства за тях. При несъответствие със самото материално право
и/или неспазване на изискването за доказаност на защитаваното материално право (чл. 8,
ал.2 ГПК), съдът може само да отхвърли претенцията. Спазвайки принципа на
диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) всяка страна следва да установи фактите, от които черпи
права, което отговаря на принципа на установяване на истината (чл. 10 ГПК). Този принцип
засяга не само провеждането на процесуалните действия по основния процес, предмет на
делото, но и свързаните с него действия на останалите участници и правата, които те имат.
Това включва, съгл. чл. 3 от ГПК и задълженията на защитниците на страните и техните
представители, които следва да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само
истината. Единствено формално доказаните, а не предполагаеми, твърдени от страните или
техните представители факти пораждат и т.н материална доказателствена сила, липсата на
която, прави твърдените обстоятелства недоказани.
Претенцията на пълномощника на ищцата се явява посвоему една адхезионно съединена с
основната претенция на самата ищца, претенция на нейния пълномощник, основана на чл.
38, ал.2 вр. ал.1 и вр. чл. 36 от ЗАдв. За да се приеме, че същата е основателна, следва
пълномощникът на страната да докаже наличието на посочените в чл. 38, ал.1 от ЗАдв.
факти. Това следва да се направи при условията на пълно и пряко доказване. Това означава,
че ако пълномощникът на ищцата й е оказал безплатна адвокатска помощ, той трябва да
докаже основанията за това и конкретно, с оглед на посоченото от него по делото и в
пълномощното, че ищцата е лице в затруднено материално положение.
Пълномощникът на ищцата е бил длъжен да я информира, като негов клиент не само за
правото на безплатна адвокатска услуга, но и за другите форми на безплатна правна помощ,
вкл. и по чл. 95 от ГПК. Това обаче изключва изначално възможността настоящия
пълномощник да бъде назначен за особен представител, поради това, че е вписан в
адвокатската колегия на друг съдебен район, различен от този по седалището на настоящия
районен съд. Ако в действителност, ищцата е лице в затруднено материално положение, то
същата би имала право както по чл. 95 от ГПК за предоставяне на правна помощ, така и на
освобождаване от заплащане на ДТ и разноски по делото, съгл. чл. 83, ал.2 от ГПК при
представяне на съответните доказателства. Адвоката пълномощник би могъл да й съдейства
и изготви исковата молба по начин, по който се договорят в рамките на закона, вкл. и
безплатно.
Представените към писменото становище от *** г., преди последното съдебно заседание
11
копия на Решение по гр.д. № *** г. на НПРС, ВЗС на *** г., копие от Акт за смърт на
бащата на детето Е.Б., удостоверение от СУ „***“ гр. Н., че детето е ученик в * клас,
удостоверение за раждане на детето М.Б., копие от студентска книжка, копия от 9 бр.
сключени договори за бързи кредити, са неотносими към претенцията на пълномощника на
ищцата, доколкото същите се представят за първи път не в рамките на дадения от закона
срок за представяне на такива, поради което като преклудирани не следва да се вземат
предвид при постановяване на решението. Доказването на обстоятелствата, налагащи
предоставянето на безплатна правна помощ, следва да стане с всички допустими
доказателства, но надлежно представени в рамките на добросъвестното упражняване на
процесуалните права на страните (за ищеца с подаването на исковата молба или в първото
по делото съдебно заседание, съгл. чл. 143, ал. 3 от ГПК, а след това и до приключване на
съдебното дирене по делото, по силата на чл. 147, т.1 и т.2 от ГПК, само за новооткрити или
нововъзникнали. Поради това, че ищцата има и качеството на ответник по насрещните
искове, то за нея в това качество срокът за представяне на доказателствата е срокът за
подаване на писмения отговор, съгл. чл. 131, ал. 2 и 3, както и в първото по делото съдебно
заседание, съгл. чл. 143, ал. 3 от ГПК и чл. 147, т.1 и т.2 от ГПК. Единствено с характер на
нововъзникнало обстоятелство е това, относно факта на смъртта на бившият съпруг на
ищцата. Това обаче по отношение на облигационните отношения на ищцата с ответника
няма пряко отношение, тъй като договора за кредит с ответника по настоящето дело е
сключен след ВЗС на определението за утвърждаване на споразумението за прекратяване на
брака й (от *** г. по гр.д. № *** г. на НПРС).
Фактите, удостоверени в представените копия са били съществуващи и към момента на
предявяване на исковата молба, но не са представени, поради което те не могат да се
разглеждат като новооткрити или нововъзникнали по см. чл. 147 от ГПК. Представеното
удостоверение, че непълнолетното дете е учащ е издадено на 11.02.2022 г. не може да се
разглежда като доказателство за ново обстоятелство, тъй като той е бил учащ и преди датата
на издаването му. Съдът намира, че пълномощникът на ищцата се опитва необосновано да
извлече в максимална степен полза за себе си за сметка на ищцата, извличайки облаги от
нещастието сполетяло децата на ищцата, а не самата нея, доколкото същата е разведена,
считано от *** г.
От друга страна, това, което пълномощникът на ищцата не сочи във връзка с претенцията си
по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., е ноторно известния факт, оповестен на сайта на ОУ „***“ с.
В., общ. Н., обл. Ш. http://ou-
valnari.info/%d1%83%d1%87%d0%b8%d0%bb%d0%b8%d1%89%d0%b5%d1%82%d0%be/%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%bf%d0%be%d0%b4%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%b8/
че ищцата работи като старши прогимназиален учител. Наличието на постоянна трудова
заетост и доходи предшества сключването на договора за кредит, както и
упълномощаването на адв. М. от *АК. Представените от пълномощника на ищцата
доказателства са само за нейните задължения, но не и за нейните доходи и имущество. Това
означава, че посоченото от пълномощника на ищцата, че същата е лице в материално
затруднено положение, се използва единствено с цел извличане на лични облаги за
12
представителя, а не за представляваното лице.
Всички представени от пълномощника на ищцата доказателства в последното съдебно
заседание са преклудирани, съгл. чл. 146, ал. 3 от ГПК и не могат да служат за доказателство
на сочените от пълномощника на ищцата факти и обстоятелства. Доказването на
обстоятелствата, налагащи предоставянето на безплатна правна помощ, следва да стане с
всички допустими доказателства, но надлежно представени в рамките на добросъвестното
упражняване на процесуалните права на страните.
Съдът е запознат с посочената в писменото становище от адвокат М. практика на ВКС, но
същата няма задължителен характер и касае конкретни дела, по които са постановени
посочените определения, които отричат необходимостта от доказване на основанията за
предоставяне на безплатна правна помощ и съгласно които „това е въпрос на вътрешни
отношения между страните, в които съдът не може се намесва, за разлика от хипотезата при
освобождаване от публични държавни вземания по чл. 83 от ГПК“.
Липсата на каквито и да е доказателства за причините, поради които се предоставя
безплатна адвокатска помощ прави претенцията на пълномощника на ищцата недоказана. В
този смисъл е Определение № *** ВКС по ч.т.д. № *** г. І т.о, ТК ВКС, където е посочено,
че „Независимо от това състоянието на материално затруднение следва да е обективен факт.
При претенция за определяне на възнаграждение на адвокат пред съда се ангажират
доказателства, въз основа на които да се обоснове извод за съществуващи материални
затруднения на страната съгласно чл. 38 ЗА“. Подобно е и посоченото в Определение №
*** от *** г. на ВАС по адм. д. № *** г., VIII о., относно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА „за
предоставена безплатна правна помощ на материално затруднено лице, следва да са налични
доказателства, че страната няма средства за заплащане на адвокатски хонорар по аналогични
критерии. Удостоверяването на това обстоятелство става с писмени доказателства“.
Принципът на законност (чл. 5 от ГПК) не е само прякото спазване на определени разписани
в законите правила, но той като по – широкообхватно понятие, включва и спазването на
основните начала на правото, обичая и морала. Законът не е в състояние да обхване всички
възможни хипотези на злоупотреба с права, подобно на посоченото в практиката на ЕС,
където формите на злоупотреба с права по смисъла на чл. 35, § 3, буква „а“ от КЗПЧОС
според отделните решения могат да се групират в пет възможни групи: 1/подвеждащи факти
– когато жалбата се основа на неверни факти с цел подвеждане на съда; 2/ употреба на
обиден език; 3/ нарушение на принципи на поверителност на процедурата във връзка с
приятелско споразумение; 4/жалба, която е явно подадена за да дразни Съда или е лишена от
реална цел и 5/ всички останали случаи, които не могат да се изброят изчерпателно (виж с.
48-52 от Практическо ръководство върху критериите за допустимост на жалбите до ЕСПЧ
на адрес https://www.refworld.org.ru/cgi-bin/texis/vtx/rwmain/opendocpdf.pdf?
reldoc=y&docid=4f16c3432).
Именно невъзможността за обхващане на всички случаи на злоупотреба с процесуални
права, налага необходимостта, при това особено в производствата, по които страна са лица,
имащи качеството на потребители, да следи за наличието на злоупотреба с процесуални
13
права от някоя от страните по делата, вкл. и когато правата се упражняват в защита на
потребителите.
Забраната за злоупотреба с процесуални права има за цел ограничаване или препятстване на
възможността на страната, която недобросъвестно ги използва да извлече повече ползи за
себе си, отколкото й се следват за сметка на другата страна.
При установената трайна и неотменима съдебна практика по поставения правен въпрос,
касаещ изхода на спора, относно наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори, поради което не е трудно да се предвиди изхода от делото, което е положително за
ищцата решение. Това от страна на пълномощникът на ищцата се използва за извличане на
ползи не за потребителя, а за себе си.
Изготвените по настоящето дело, както и по всички останали, общо 13 дела, предявени от
ищцата С. Х. М., по някои от които вече с постановени съдебни актове от настоящия съдия –
докладчик (гр.д. № № ***, ***, *** г., *** и ***), сочат на бланково изготвени искови
молби, с едни и същи мотиви и с едно и също процесуално поведение на пълномощника на
ищцата по тях, вкл. и без лично явяване по делата, а представените списъци за разноски, по
по- голямата част от тях са само с посочи отделни пунктове, отчитащи броя на предявените
искове (с изключение на размера на платената ДТ), но не и конкретен размер на исканото
възнаграждение.
Съдът приема, че претендирането на суми по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.1 от
Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
без доказателства за наличието на основанията за това е нарушаване на изискването на чл. 3
от ГПК, както и на чл. 40 от ЗАдв. за добросъвестно упражняване на професията и
съответните права в гражданския процес.
Съдът приема, че е налице нарушение на принципите за законосъобразно упражняване на
процесуалните права, така както го изисква чл. 4, ал.1 от КРБ и чл. 3 и 5 от ГПК, което
представлява злоупотреба с процесуални права от страна на пълномощника на ищцата,
каквато чл. 57, ал.2 от Конституцията на Република България не допуска.
Съдът намира искането на пълномощника на ищцата за присъждане на адвокатски
възнаграждения в размер на 600лв. (определени от съда за предявения от ищцата иск и по
предявените срещу нея насрещни искове) на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2,
т.1 от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за неоснователно и следва да се отхвърли.
На пълномощника следва да се изплати само дължимото за разноски за държавна такса от
50лв. които съгласно представеното платежно са платени от него, във връзка с уважения
евентуален иск срещу ответника „Сити Кеш“ ООД относно Договор за заем № *** г., което
е в очевидна полза на ищцата.
Посочената сума следва да се изплати по посочената от пълномощника на ищцата банкова
сметка.
14
На основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 10а, чл. 19, ал.5 от ЗПК и
чл. 143, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, по отношение на „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от
Н.П.П., нищожността на клаузата по чл. 6.2 от Договор за заем № *** г., сключен между
„Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********, като кредитодател и С. Х. М. с ЕГН ********** от гр.
Н., обл. Ш., ул. ***, като кредитополучател, предвиждаща заплащането на неустойка в
размер на 1068,57 лв. (хиляда шестдесет и осем лева петдесет и седем ст.).
ОСЪЖДА чл. 240, ал.1 от ЗЗД, С. Х. М. с ЕГН ********** от гр. Н., обл. Ш., ул. ***, ДА
ЗАПЛАТИ на „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П., сумата от 800,00 лв.
(осемстотин лева), представляваща неизплатена главница по Договор за заем № *** г.,
сключен между „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********, като кредитодател и С. Х. М. с ЕГН
********** от гр. Н., обл. Ш., ул. ***, като кредитополучател.
ОСЪЖДА чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, С. Х. М. с ЕГН ********** от гр. Н., обл. Ш., ул. ***, ДА
ЗАПЛАТИ на „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П., сумата от 53,40 лв. (петдесет и
три лева и четиридесет ст.), представляваща дължима възнаградителна лихва за периода от
изпадането на длъжника в забава от *** г. до предявяване на иска – ***г. по Договор за заем
№ *** г., сключен между „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********, като кредитодател и С. Х. М.
с ЕГН ********** от гр. Н., обл. Ш., ул. ***, като кредитополучател.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от
Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ НА адвокат М.В. М. от АК Пловдив, с ЕГН **********, от гр.
Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет.3, ап. Б, по банкова сметка IBAN BG86 UNCR 7000
1521 5142 35, BIC UNCRBGSF, УниКредит Булбанк, платените от името на ищцата С. Х. М.
с ЕГН **********, разноски по делото в размер на 50 лв. (петдесет лева).
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК С. Х. М. с ЕГН ********** от гр. Н., обл. Ш.,
ул. ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П., разноски по
делото в размер на 300 лв. (триста лева).
15
ОТХВЪРЛЯ искането на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба №
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адвокат
М.В. М. от АК Пловдив, с ЕГН **********, от гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81,
ет.3, ап. Б, за осъждане на „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П., за заплащане
на възнаграждение за предоставена на С. Х. М. с ЕГН ********** от гр. Н., ул. ***,
безплатна адвокатска помощ, по предявения от нейно име иск по чл. 26 от ЗЗД в размер на
300 лв. (триста лева) и по предявените срещу нея насрещни искове по чл. 240 от ЗЗД в
размер на 300лв. (триста лева).
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Ш. в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
На основание чл. 7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Съдия при Районен съд – Н.: _______________________
16