Р Е Ш Е Н
И Е
№….
гр. София,29,12,2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-14 състав, в открито заседание на шестнадесети
ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: МАРГАРИТА А.
При участието на секретаря Йоана
Петрова, като разгледа докладваното от съдия М. А., гр. дело № 7227 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.235 и сл. от ГПК.
Образувано
е по предявени от И.Н.К. срещу П.на Р.Б. искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД и 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от общо 95000,00лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от
01,01,2018год. до изплащане на вземането.
Излагат
се съображения, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в резултат от смъртта
на негови близки -Е.В.Б./майка/, К.Н.К./сестра/ и Н.Н.И./племенница/, причинена
умишлено от Р.Ж.А.на 01,01,2018год. в гр.Нови Искър. Поддържа да е налице
противоправно бездействие от органите на прокуратурата, тъй като към момента на
деянието, деецът е бил осъден с влязла в сила присъда по НОХД №413/2018год. по
описа на СОС, потвърдена с решение на ВКС №464/22,12,2009год. по
н.д.№521/2009год. Сочи бездействието по привеждане в изпълнение на влязлата в
сила осъдителна присъда спрямо Р.А.да е в пряка причинна връзка с осъщественото
впоследствие престъпление-нарушение на чл.5, ал.1 от ЗИНЗПС.
Съобразно
изложеното е заявено становище за основателност на исковата претенция.
Претендира разноски.
Ответникът-П.на
Р.Б. в законоустановения срок за отговор по реда на чл.131 от ГПК излага
становище за недопустимост, респективно неоснователност на исковата претенция.
Поддържа за ищеца да липсва активна процесуална легитимация, тъй като не е
страна в наказателното производство, както и липсва качеството пострадал. При
условията на евентуалност поддържа да липсва причинна връзка с това, влязлата в
сила осъдителна присъда да не е приведена в изпълнение и умъртвяването на
родствениците на ищеца, тъй като осъдителната присъда е за срок от 8 години
лишаване от свобода -влязла в сила на 22,12,2009год., поради което към датата
на деянието същата би била изтърпяна, както и сочи да съществува нормативна
възможност за намаляване на размера на наказанието при определени условия.
Излага доводи дори да е изтърпяно наказанието същото да не би могло да гарантира
превенция относно следващо престъпно поведение. Релевира възражение за изтекла
погасителна давност.
Съобразно
изложеното е заявено становище за отхвърляне на исковата претенция.Претендира
разноски.
При така
изложеното след като обсъди доказателствата по делото и на
осн.чл.235 от ГПК, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото не се спори, а и от доказателствата по
делото се установява, че ищецът е роднина Е.В.Б. /майка/, К.Н.К.
/сестра/ и Н.Н.И. /племенница/.
По
делото е представено постановление от 16,04,2019год. по ДП № 513,
ЗМК-5/2018год. по описа на СДВР, пр. пр. № 49/18год., по описа на СГП /л. 21/,
с което е прекратено наказателното преследване срещу Р.Ж.А.на основание чл.
199, чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 и чл. 243, ал. 2 и 3 от НПК –
тъй като деецът е починал. От съдържанието на постановлението се установява, което
обстоятелство не е спорно и между страните, че на 01,01,2018 г., около 00:05
часа, в гр. Нови Искър, общ. София, в къща, находяща се на адрес гр.Нови Искър,
кв. Изгрев, ул. *****, Р.Ж.А.умишлено е умъртвил лицата Е.В.Б., Н.Н.И., Б.Б.И.,
Н.Г.Ю., и Г.Н.Ю., К.Н.К., като ги е прострелял с неустановено оръжие 22
калибър.
С присъда № 20 от 13,05,2009год. по нохд. № 413 по описа
за 2008год. на СОС Р.Ж.А.е признат за виновен, в това, че на 12.02.2007 г.
около 12:30 ч. в с. Луково, обл. Софийска, местността „Сърце”, във вилна
сграда, собственост на Г.И.Д.от гр. Нови Искър, е извършил действия с цел да
възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, ненавърпшло
14- годишна възраст - В.В.Г., живуща ***, като деянието представлява опасен
рецидив, поради което и на основание чл. 149, ал. 5 - т. 3 вр. ал. 1 вр. чл.
29, ал. 1 - б. „а“ от НК и съобразно чл. 54 от НК е осъден на лишаване от
свобода за 8 години при първоначален „СТРОГ” режим на изтърпяване. Присъдата е
потвърдена с Решение № 293 от 10,07,2009год. по внохд № 414/2009год.
на САС /л. 150/, което е оставено в сила с Решение № 464 от 22.12.2009год. по
н.д. № 521/2009год. на ВКС, II Н.О /л. 157/.
Видно от представеното по делото свидетелство за съдимост
на Р.А./л. 160/, с присъда от 13,07,1998год. по нохд № 3281/1997г. на СРС, той
е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК.
По
делото е представена пр.пр. № ДП-3/2010год. за надзор на влязла в
сила присъда по нохд № 413/2008год.
С
писмо № П-1/2010год. от 04,01,2010год. /л. 144/ Окръжна прокуратура София е
изпратила за изпълнение по делегация на СГП процесната присъда, с вх.№ДП-3/10
по описа на СГП.
С
писмо от 14.01.2010год. /л. 143/ СГП е изпратило присъдата до Началника на
ОЗ„Охрана“ при Министерство на правосъдието за привеждане в изпълнение.
Представена е докладна записка от Т.П.М.– служител на ОЗ „Охрана“ при МП /л.
142/, видно от която Р.Ж.А.е потърсен на 19,01,2010год. на адрес ж.к. „****, но
не е намерен на него. Проведен е разговор с К.К.–наемател на адреса и Т.Ц.-собственик
на жилището, от които е видно, че търсеното лице не живее на адреса.
По
делото е представено постановление на прокурор, с непълно съдържание /л. 139/,
видно от което е постановено Р.А.да бъде обявен за общодържавно издирване от
СДВР.
С
писмо вх. № ДП-3/10 от 05.02.2010год. на СГП /л. 138/, СДВР е уведомило СГП, че
Р.А.е обявен за издирване с Телеграма №
43449/08.09.2009г., актуализирана с бюл. №32/02,02,2010год., като от
проведените оперативно-издирвателни мероприятия, лицето не е установено. В
период 2010-2015год. са изпращани множество уведомления от страна на СДВР до
СГП за това, че издирвателните дейности по отношение на лицето продължават, но
същото не е установено. Посочено е, че са правени проверки по постоянния му
адрес, както и беседи с негови роднини. От страна на СГП е изискана снимка по
личен документ /л. 105/ и дактилоскопна карта /л. 104/ на лицето Р.А..
Представена е европейска заповед за арест от 22,06,2015г.
/л. 88/, издадена от СГП за задържане на лицето Р.А..
По делото е представен препис-извлечение от акт за
смърт на Р.Ж.А./л. 71/, видно от който това лице е починало на 07,01,2018год.
От изслушаното по делото заключение на
съдебно-психологическа експертиза, неоспорено от страните и прието от съда,
което следва да бъде кредитирано при постановяване на съдебния акт се
установява, че ищецът се намира в нестабилно емоционално състояние. Видно от
тестовото изследване той изпитва отчаяние, тревога, остра неудовлетвореност от
стеклите се в живота му обстоятелства. Вещото лице посочва, че предишен период
на засилена психична активност е причина за превъзбуда и преумора. Усеща
слабост и апатия. Нуждае се от тишина и спокойствие, в противен случай става
раздразнителен. Намира се в състояние на стрес, предизвикан от нежелателни
въздействия на външни фактори, ограничаващи свободата и изборите на действия.
Яростно се съпротивлява на създалите се условия, които му оказват
дезорганизиращо въздействие. Чувства се в ситуация без изход. Инцидентът от
01,01,2018г. се е отразил силно травматично на ищеца - изпитал е емоционален
шок при научаването за смъртта на най-близките си хора-майка, сестра и
племенничка, както и за другите жертви-неговият зет, синът му и приятелят на
племенничката му. При споделяне за преживяното се наблюдава остра вегегативна
реакция с възбуда, силно зачервяване и тремор на главата и тялото. От тестовото
изследване се установява заемане на пасивна житейска позиция, усещане за разрив
в отношенията с другите хора, ограничаване на емоционалното въвличане в
общуването, за да избегне напрежението, което изпитва. При ищеца е налице
състояние на изразена емоционална лабилност, депресивитет, повишено ниво на
стрес и фрустрация /препятстване, крах на надеждата/, като последица от преживяното
и необратимостта на тежката загуба на близките му хора. В заключението е
посочено, че травматичните изживявания не са отзвучали към настоящия момент и
се актуализират видимо при репродуциране на спомена за случилото се.
По делото са събрани и гласни доказателства, чрез
разпит на св. И.А.А., чиито показания съдът цени по реда на чл.172 от ГПК. В
деня на убийството ищецът бил изключително разстроен. Няколко дена по-късно не
бил на себе си от тъга, почти неадекватен. Не е могъл да повярва на случилото
се. Бил изключително ядосан, защото не е могъл да се сдобие с ползването на
общинско жилище и се обвинявал, защото вярвал, че ако такова жилище му било
предоставено майка му и сестра му щели да
бъдат при него за Нова година като по този начин е можело да бъде избегната настъпилата
трагедия. Свидетелят посочва, че ищецът е бил в прекрасни отношения със сестра
си К.К.. Когато бил на 15-16 години, се наложило да поеме отглеждането ѝ,
която била на 7-8 години. Когато е
следвало да изпълнява военна служба е направил всичко възможно да я отложи, за
да се грижи за сестра си, тъй като майка му е била в затвора и е трябвало да
бъде настанена в приемно семейство. През лятото на 2017год. имал здравословен
проблем и финансови затруднения, сестра му осигурила нуждата медицинска грижа,
за което ищецът бил много признателен. След убийството на близките му, ищецът започнал
системно да употребява алкохол, като изпаднал в трайни финансови затруднения. Трудно
се комуникирало с него, станал човек, на когото не можело да се разчита. По
тази причина свидетелят спрял контактите си с него. Ищецът постоянно се
обвинявал за това, че не е могъл да предотврати случилото се. Много съжалявал
за племенницата си Нанси, към която изпитвал силна привързаност. Свидетелят посочва,
че е присъствал на погребението на починалите лица, което ищецът понесъл
изключително тежко.
При така изложената
фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
За да бъде уважен предявеният иск с
правно основание чл. 49 от ЗЗД е необходимо да се установи кумулативното
наличие на предвидените законови предпоставки, а именно: възлагане на
определена работа при или по повод на която е извършено виновно, противоправно
деяние, настъпили вреди, причинна връзка между противоправното деяние,
вследствие на възложената работа и вредоносния резултат.
На първо място, следва да бъде посочено, че
качеството на страна в наказателно производство, респ. пострадал не е
предпоставка за уважаване на иска по чл. 49 от ЗЗД. В същото време, видно от
съдържанието на исковата молба, ищецът не обосновава възникването на
претендираното вземане с това качество. Ето защо доводите на ответника в тази
насока не следва да бъдат споделени.
По
делото се установява, че на 01,01,2018 г., около 00:05 часа, в гр. Нови Искър,
общ. София, в къща, находяща се на адрес гр. Нови Искър, кв. Изгрев, ул. „*****,
Р.Ж.А.умишлено е умъртвил шест лица, измежду които и роднините на ищеца - Е.В.Б.
/майка/, К.Н.К. /сестра/ и Н.Н.И. /племенница/.
Установява се, че с присъда № 20 от
13,05,2009год. по НОХД №413/2018год. по описа на СОС, Р.А.е осъден на лишаване
от свобода за 8 години, която присъда е влязла в сила на 22,12,2009год. с
постановяване на решение от 22,12,2009год. на ВКС, II Н.О.
по н.д. № 521/2009год. Установява се също така, че присъдата не е била приведа
в изпълнение до смъртта на осъденото лице на 07,01,2018год.
Първият елемент от фактическия състав на
отговорността по чл. 49 от ЗЗД е наличието на противоправност в поведението на
служители на ответника. Дейността по привеждане в изпълнение на наказанията е правно-регламентирана,
като е дадена уредба на компетентните органи и техните правомощия. С
разпоредбата на чл. 416, ал. 2 от НПК, законодателят изрично е предвидил
действията по привеждане на изпълнение на присъдата да се осъществяват от
прокурора. Действително, самите фактически оперативни действия по задържане и
отвеждането на осъдения до мястото за изпълнение на наказанието, съгласно чл.
418 от НПК, се извършва от службите на Министерството на правосъдието, които от
своя страна могат да ползват съдействието на съответните органи на
Министерството на вътрешните работи, но е задължение на компетентния прокурор,
упражнявайки правомощията си по чл. 145 от ЗСВ, да осигури окончателното привеждане
в изпълнение на присъдата. В конкретния случай, видно от представената преписка
по пр.пр. № ДП-3/2010год. за надзор на влязла в сила присъда по нохд №
413/2008год., Р.Ж.А.така и не е задържан
за изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода. Това
обстоятелство, само по себе си обосновава извод за неизпълнения на
законоуредното задължение на компетентния прокурор да изпълни влязлата в сила присъдата
по нохд № 413/2008год. на СОС и
по този начин се установява противоправност в неговото поведение.
Изложените
от ответника доводи, че назначените при него прокурори не са извършили незаконосъобразни
действия или бездействия, като не следва да отговаря за укриването на осъдения,
съдът цени като възражение, че поведението им не е виновно. Вината в
гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите
последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според
един абстрактен модел - поведението на определена категория лица (напр. добрия
стопанин, добрия работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за
извършването й. В същото време в разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД е установена
оборима презумпция за наличието на вина. Когато страна по делото твърди, че
поведението ѝ не е виновно, нейна
е доказателствената тежест да установи обхватът на изискващото се от нея
с оглед особеностите на случая или дължимата грижа, както и това, че е
предприела поведение, което съответства на този модел. В конкретния случай,
въпреки изричните указания, дадени от съда с доклада по делото, че е в тежест
на ответника е установяване на обстоятелството,
че са осъществени всички възможни действия по привеждане в изпълнение на
влязлата в сила присъда, от него не бяха ангажирани доказателства в тази насока.
За установяване на горните релевантни факти ответникът следва да установи предприемането на мерки,
характеризиращи се с достатъчност, ефективност и навременност. По делото не се установява
в пълнота конкретна методика и способи при
извършване на оперативно-издирвателните дейности от компетентните органи.
По делото е представена единствено пр.пр.
№ ДП-3/2010год. за надзор на влязла в сила присъда по НОХД № 413/2008год. Съдържащите
в нея документи единствено удостоверяват реално извършените действия от страна
на П.и органите на МВР, но от нея не може да се извлече съдържание на методика
или техника при извършване на издирвателни дейности. От друга страна, не може
да се приеме, че спорадичното изискване на информация от страна на П.дали
издирваното лице е намерено, посещението на постоянния му адрес, който отдавна
е напуснал или провеждани беседи с негови роднини съответстват на установени
методи по издирване на отклонили се от изтърпяване на наказание лица, нито
обективно биха довели до полезен резултат. Ограничено въздействие би имала и
издадената повече от 5 години след влизане в силата на присъдата/22,12,2009год./
Европейска заповед за арест на осъдения от 22,06,2015год. Това говори за
формално изпълнение на правомощията на органите на ответника, при изразена
липса на целенасоченост, неотложност и динамика на извършваните действия. Сам
по себе си фактът, че лицето е обявено за общодържавно издирване едва на
08,09,2010год. или девет месеца след влизане в сила на присъдата сочи на
неангажираност с издирването. От друга
страна изпращаните от органите на МВР данни за неефективно намиране на осъденото лице, не пряпятства прокуратурата,
в изпълнение на правомощията си, активно
да даде конкретни писмени указания/задължителни за полицейските органи/ какви
конкретно мерки да бъдат предприети за издирване на осъдения/ справки от НБД, проследяване на
банкови операции, разговори с приятелски кръг, роднини, наблюдение на места, на
които лицето би могло да пребивава и др./Следва да се отбележи и необосновано
бездействие в периода от изискана справка от СГП на 31,01,2013год. до
05,03,2014год., в който период повече от година, не са извършвани никакви
действия способстващи издирване на осъдения.
Не на последното място следва да бъде посочено, че трупът на Р.Ж.е
открит именно в района на с.Луково, или мястото на извършване на деянието, за
което е осъден с влязла в сила присъда. С
оглед на това, не може да се приеме, че поведението на прокурора, респ. на
съдействащите му органи на Министерство на правосъдието и Министерството на вътрешните работи съответства на
приложимия модел на дължимата грижа и в този смисъл, че са извършени всички
необходими действия при издирването на осъдения Р.А.. Ето защо
презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД остава необорена и поведението на органите
на ответника следва да се счита за виновно.
По
делото се установява настъпването на вреди за ищеца във връзка с извършеното от
Р.А.деяние. Убитите лица са били част от близкия роднински кръг на ищеца –
негова майка, сестра и племенница и загубата им по такъв внезапен и жесток
начин неминуемо води до възникването на силни по интензитет душевни болки и
страдания.
Последната предпоставка на отговорността по чл. 49
от ЗЗД, която следва да се прецени по делото е наличието на причинна връзка
между установеното неизпълнение на задължението за привеждане в изпълнение на
присъдата по нохд № 413/2008год. на СОС, убийството на близките
ищеца и търпените от последния душевни болки и страдания.
Съгласно Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д. №
1144/2017 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС причинната връзка е философска категория
и общото понятие за нея е създадено от философската наука, но то е валидно за
всички науки, включително и за правната. Изискването към причинната връзка
между деянието и вредата е деянието да предшества във времето настъпването на
вредата и да я обуславя под влиянието на вътрешни, решаващи и съществени връзки
на необходимост. Деянието трябва да е това условие, което с вътрешна
необходимост предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на
увреденото лице. То трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т.е.
условие, без което вредата не би настъпила. И обратно, ако вредата би настъпила
в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено, липсва причинна
връзка между тях. Следователно, най-напред се прилага теорията за
еквивалентността, въз основа на която следва да се отсеят тези фактори, без
които вредата не би настъпила. Това обаче не е достатъчно, за да се реши въпросът
дали има причинна връзка между деянието и вредата. Вредата следва обективно,
необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово
случайно следствие. За да има причинна връзка вредата трябва да бъде адекватна
последица на непозволеното увреждане. Адекватността е налице, когато деянието
по своята природа е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. Става
дума за така наречената теория за адекватната причинна връзка, известна още
като теория за относимата причина. Едно действие или бездействие представлява
адекватна или относима причина, когато по своя характер е практически годно да
причини вреда, подобна на тази, която е настъпила, т.е. ако при нормалното
стечение на обстоятелствата би настъпила същата последица. Теорията за
адекватната причинна връзка позволява извършването на преценка дали дадено
деяние е причина за дадена последица. То не е причина, ако е напълно негодно да
предизвика настъпилия резултат. Същевременно е необходимо да се има предвид още
едно важно обстоятелство. Преди да се осъществи в действителността, вредата
като закономерна, необходима последица от деянието, следва да съществува като
реално възможна или преди да настъпи следствието вредата съществува като
вероятност, като потенциална възможност. Затова от значение са не само
действията или бездействията, които превръщат тази реална възможност в
действителност, но и тези, които създават реалната възможност. При изясняване
на причинната връзка е нужно да се отговори и на въпроса, дали резултатът е бил
реално възможно следствие на извършеното деяние. Ако между дадено обстоятелство
и резултата не може да се докаже с по-голяма вероятност настъпила обусловеност,
причинната връзка не бива да се приема за дадена. За да се изясни ролята на
всяко от предшествалите следствието необходими условия за неговото настъпване,
трябва да се види, дали те създават конкретна, реална възможност за това или я
превръщат в действителност. Предвид изложеното ВКС е обобщил, че причинната
връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на
вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на
деликвента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата,
тоест вредата, да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество
явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но
това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем.
В конкретния случай, съдът намира, непривеждането на
присъдата по нохд № 413 по описа за 2018год. да е в пряка причинна връзка с
настъпилото увреждане. На първо място следва да се посочи, че при навременното
изпълнение на задължението на прокуратурата, към момента на извършване на убийството
– 01,01,2018год., осъденият Р.А.е следвало да изтърпява наказание лишаване от
свобода. Действително, присъдата по нохд № 413/2008год. на СОС е
влязла в сила с постановяването на решението от 22,12,2009год. по н.д. №
521/2009год. на ВКС, II Н.О. Независимо от това обаче,
срокът на наказанието лишаване от свобода, по аргумент от чл. 59 от НК, започва
да тече от момента на задържането на осъдения, а не влизане в сила на
присъдата. В конкретния случай, видно от по пр.пр.
№ ДП-3/2010год. за надзор на влязла в сила присъда по нохд № 413/2008год., компетентният
прокурор при Окръжна прокуратура София е изпратил на СГП за изпълнение по
делегация присъдата на 04,01,2010год., от своя страна СГП е изпратила присъдата
на ОЗ „Охрана“ при МП на 14,01,2010год., като видно от представената по делото
докладна записка, конкретни действия по издирване и задържане на лице са
извършени едва на 19,01,2010год., чрез посещение на адрес ж.к. „****. По този
начин, осъденото лице би могло да бъде задържано най-ранно на 19,01,2010год. и
дори изпълнението на присъдата да бе започнало от този момент, то наложеното с
нея наказание „лишаване от свобода“ за срок от 8 години не би било изтърпяно
към 01.01.2018год. и Р.А.не би имал възможност да извърши процесното деяние.
Следва да се посочи, че не
съществува задължение на осъдения да се яви пред прокурора за изпълнение на
наказанието му. От друга страна, дори да се приеме, че е било възможно
ефективното изтърпяване на наказанието да започне на 22,12,2009год. /постановяване
на решението на ВКС/ и по този начин да бъде изтърпяно към 22,12,2017год, т.е.
преди датата на убийството, то това не би прекъснало причинната връзка между
поведението на служителите на ответника и вредоносния резултат. В случая
процесната присъда не е била приведена в изпълнение в период от почти 8 години.
Задължението на прокурора да изпълни наложеното наказание съществува до
изтичане на изпълнителската давност по чл. 82 от НК, която в процесната
хипотеза съгласно чл.82, т.3 от НК е 10 години. Доколкото, както бе посочено,
срокът на наказанието лишаване от свобода започва да тече от момента на
задържането на осъдения, то задържане във всеки един момент след 01,01,2010год.
би означавало, че към момента на убийството деецът ще изтърпява наложеното му
наказание лишаване от свобода и не би имал възможност да го извърши. По този
начин, непривеждане на присъдата в изпълнение за осемгодишния
период /срокът на наложеното наказание лишаване от свобода/ от 01,01,2010год. до
01,01,2018год., всякога би било в причинна връзка с увреждането.
Горните
изводи не се опровергават и от обстоятелството, че при привеждане в изпълнение
на наложеното наказание „лишаване от
свобода“, осъденият би могъл да бъде освободен предсрочно при полагане на труд
или др. Дори този факт да е налице противоправното бездействие се обосновава от
това да не са предприети всички възможни действия за изпълнение на наложеното
наказание, чиято цел съгласно чл.36 от НК е да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и
добрите нрави, както и да се въздействува предупредително върху
него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления.
Несъздаването на условия и възможност, чрез задържането да се въздейства
възпитателно върху провинилия се е факт, който сочи на причинна връзка между
деянието и вредоносния резултат. Само в хипотезата на предприети всички възможни мерки за издирване
на лицето, с цел реализиране изпълнението на субективната превенция и възпитателното въздействие върху
осъденото лице, въпреки което е извършено последващо престъпление би освободило ответника от отговорност.
С
оглед изложеното се налага извод за наличието на обективна причинна връзка
между поведението на служителите на ответника и настъпилите вреди. Непривеждането
на наказанието в изпълнение създава една закономерна, конкретна и реална възможност за извършването на деянието,
предвид че се запазва възможността на дееца да се придвижва свободно в пространството.
Ето защо, настоящият състав намира да е налице причинна връзка между
неизпълнението на компетентния прокурор да приведе в изпълнение наложената
присъда по отношение на лицето Р.А., убийството на Е.В.Б., К.Н.К. и Н.Н.И. и
възникналите за ищеца душевни болки и страдания.
Предвид гореизложеното дотук се установява настъпването
на фактически състав по чл. 49 от ЗЗД по отношение на ответника Прокуратура на Р.Б.,
като на ищеца И.Н.К. се дължи обезщетение за претърпените от него неимуществени
вреди, търпени във връзка със загубата на неговите близки.
При
определяне на размера на обезщетенията за неимуществените вреди следва да бъде
съобразено ППВС №4/1968год., т.11,
според което същите се възмездяват от съда по справедливост. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни
обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. При причиняването на смърт
от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията
между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От
значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз
основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да
присъди за неимуществени вреди. В постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК
редица решения на ВКС: № 749/05.12.2008 г., по т.д. № 387/2008 г. на ІІ т.о.; №
124 от 11.11.2010 г., по т.д. № 708/2009 г. на ІІ т.о.; № 59/29.04.2011 г., по
т.д. № 635/2010 г. на ІІ т.о.; № 66 от 03.07.2012 г., по т.д. № 619/2011 г. се
излага становището, че понятието „неимуществени вреди включва всички онези
телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от тях болки и
страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални
изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но
създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална
възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние, както и
че критерият за справедливост, поради паричния израз на обезщетението, е
всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от
общественото му възприемане на даден етап от развитие на самото общество в
конкретната държава“.
С оглед изложеното,
съгласно чл. 51, вр.чл. 52 от ЗЗД, на увреденото лице се дължи обезщетение за
причинените от деянието неимуществени вреди, които в конкретния случай имат
характера на претърпени болки и страдания вследствие на претърпени телесни
увреждания. При определянето му съдът съобрази изключително тежкия и
травматичен характер на увреждането. Вследствие на извършеното убийство, ищецът
е загубил членовете на най-близкия си семеен кръг – своята майка, сестра и
племенница. От депозираните по делото свидетелски показания се установява, че
ищецът е бил изключително близък с неговата сестра и майка, като с последната доскоро
живеел, изпитвал привързаност и към племенницата си. В същото време не поддържал
връзка с баща си и нямал собствено семейство. По този начин, вследствие на
извършеното убийство, той е лишен от единственото си семейство, от възможността
да разчита на подкрепа, близост и разбиране. Следва да се отчете внезапния,
произволен и жесток характер на деянието на Р.А.. С оглед на това е нормално проявлението
на изключително интензивните душевни болки и страдания, установени със
свидетелските показания и констатирани от заключението на съдебно-психологична
експертиза – изразена емоционална лабилност, депресивитет, повишено ниво на
стрес и фрустрация, отказ да приеме случилото се, епизоди на силно емоционално въздействие,
които персистират и до настоящия момент и не може да се направи прогноза за
отшумяването им. Предвид силния интензитет на изживените емоции, съдът намира,
че установената със свидетелските показания системна употреба на алкохол е реакция
на търпените силни душевни болки и страдания. Отчитайки изложеното,
икономическата конюнктура в страната и предвид родствената връзка с Е.Б.и К.К.,
съдът намира, че търпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на смъртта
им следва да бъдат обезщетени в пълните заявени размери, а именно: 50000,00 лв.
за Е.В.Б.; 30000,00 лв. за К.Н.К.. Съдът намира за ищеца да е възникнало вземане за обезщетение за вреди
от смъртта на К.К., тъй като от ангажираните
доказателства се установи да е изградена изключителна емоционална близост, с
оглед това в детството на К.К. именно ищецът да е полагал грижи за нея при липса на други
роднини.
Исковата претенция съдът намира да е неоснователна относно претендираното
обезщетение от ищеца от смъртта на Н.Н.И. в размер на 15000,00лв. Съдът намира
по делото да не се установи създаването на такава дълбока и емоционална връзка
с починалата, която да обоснове активната материална легитимация на ищеца относно
претенция за обезщетение за неимуществени вреди. В този смисъл съдът съобрази
разясненията дадени с ТР №1/2016 от 21,06,2018год. на ОСНГТК на ВКС, съгласно
които материално легитимирани да получат обезщетение
за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на
Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да
бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с
починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В конкретния случай
ангажираните гласни доказателства сочат, че ищецът много е съжалявал за смъртта на племенницата
си. При финансови възможности й е закупувал подаръци, но тези факти не могат да
обосноват извод за създадена особено близка връзка между роднините по съребрена
линия, която по изключение да обоснове възможност за обезщетение.
На основание чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, върху присъдените
суми се дължи законна лихва и без покана от датата на деянието, към който момент бездействието продължава
и е налице проявление на противоправно деяние, от което са настъпили вреди за
ищеца. Релевираното възражение за давност от ответника е неоснователно. Съгласно чл.114 от ЗЗД давността
тече от момента, в който вземането е изискуемо, а приложимата давност съобразно чл.110 от ЗЗД е петгодишна. С оглед датата на исковата молба 20,07,2020год. и датата на
деянието 01,01,2018год. същата не е
изтекла. Неоснователно е и възражението за изтекла давност относно вземането за
лихва, за което е приложим чл.111, б.“в“
от ЗЗД.
По разноските:
На осн.чл.78, ал.6 от ГПК, с
оглед изхода от спора от ответника се дължат разноски в общ размер на 3452,00 лв., от които 3200,00 лв. за държавна такса и 252,00лв.
от общо 300,00 лв. депозит за вещо лице.
На осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. на
адв. Я.С. – А. се дължи адв.хонорар, определен по чл. 7, ал. 2 от Наредбата за
минималните размери на адвокатски възнаграждения, съобразно уважената част от исковата
претенция в размер на 2839,20лв. от общо 3380,00 лв.
На ответната страна се дължат
разноски съобразно отхвърлената част от
иска в размер на 15,00лв. от общо 100,00лв.-юрк. Възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното Софийски градски
съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.на Р.Б., седалище: гр. София, бул. „*****да
заплати на И.Н.К., ЕГН **********, съдебен адрес ***, офис 107, на основание чл. 49 от ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди
в размер на 50000,00лв. от смъртта
на Е.В.Б., във връзка с непривеждане в изпълнение по отношение на Р.Ж.А.на
наказание лишаване от свобода за период от 8 години, наложено с присъда №20 от
13,05,2009г., постановена по НОХД № 413/2008год. по описа на СОС, ведно със
законната лихва от 01,01,2018год. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА П.на Р.Б., седалище: гр. София, бул. „*****да
заплати на И.Н.К., ЕГН **********, съдебен адрес ***, офис 107, на основание чл. 49
от ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30000,00лв. от смъртта на К.Н.К., във
връзка с непривеждане в изпълнение по отношение на Р.Ж.А.на наказание лишаване
от свобода за период от 8 години, наложено с присъда №20 от 13,05,2009г.,
постановена по НОХД № 413/2008год. по описа на СОС, ведно със законната лихва
от 01,01,2018год. до изплащане на
вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявен от И.Н.К., ЕГН **********,
съдебен адрес ***, офис 107 срещу П.на Р.Б., седалище: гр. София, бул. „*****иск с пр.осн.чл.49 от ЗЗД за сума в размер на 15000,00лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Н.Н.И.,
ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 01,01,2018год. до
окончателното изплащане на вземането като неоснователен.
ОСЪЖДА П.на Р.Б., седалище: гр. София, бул. „*****да
заплати по сметка на СГС, на основание
чл. 78, ал. 6 от ГПК, сума в размер на 3452,00
лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА П.на Р.Б., седалище: гр. София, бул. „*****да
заплати на адв. Я.С.
– А., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.,
сума в размер на 2839,20лв. –
адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА И.Н.К.,
ЕГН **********, съдебен адрес ***, офис 107 да заплати на П.на Р.Б., седалище: гр. София, бул. „*****на осн.чл.78, ал.3 от ГПК сума в размер
на 15,00лв.-разноски.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: