Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 25.02.2020
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №10010 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.06.2019 год., постановено
по гр.дело №64366/2018 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, е признато за
незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на П.Т.М.,
извършено със заповед №818 от 25.09.2018 год., на управителя на „С.К.“ ООД, на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът
е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „регионален мениджър“ и
ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 225, ал. 1 и 2 КТ
сумата от 14 636.53 лв. – обезщетение за периода от 25.09.2018 год. до
25.03.2019 год., от които 2 036.53 лв. – за периода от 25.09.2018 год. до
24.10.2018 год. и 12 500 лв. – за периода от 25.10.2018 год. до 25.03.2019
год., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в
размер на 2 500 лв.; ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 685.46 лв. – държавна такса и 300 лв. –
разноски.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „С.К.“
ООД. Жалбоподателят поддържа, че СРС бил допуснат процесуално нарушение като
приел, че ищецът е нередовно призован за първото съдебно заседание по делото,
като в съдебния протокол не била записана причината за това и липсвали
доказателства. На следващо място сочи, че било установено от заключението на
вещото лице по съдебната компютърно-техническа експертиза, че за командировките
по заповеди №183 и №191 ищецът не предоставил дневен отчет за дейността си за
дните 28.08., 31.08., 04.09., 05.09., 07.09., 17.09., 18.9. и 19.09., въпреки
вмененото му задължение за това. Това задължение произтичало от т. 2, предл. 4
от длъжностната му характеристика. Непредставянето на отчет за девет дни
представлявало сериозно и системно нарушение на трудовата дисциплина и
неизпълнение на служебните задължения и покривало състава на чл. 190, ал. 1, т.
3 КТ. Представянето на отчет на дневна база зависело изцяло от действията на
ищеца и не се влияело от други външни фактори и/или лица. В поканата за писмени
обяснения работодателят изрично поискал обяснения за липсата на отчети и такива
не били предоставени от ищеца. Представянето
на дневна отчетна форма било от съществено значение на работния процес и
постигане на заложените цели и било от още по-голямо значение при
командироването на служител, тъй като прекият му ръководител нямал
непосредствен достъп и друга възможност за контрол върху извършваната от
служителя работа. Ищецът бил представил отчети само за 5 дни, които били два
пъти по-малко от непредставените, като по този начин съзнателно бил саботирал
отчетността на извършената от него работа и сериозно бил затруднил работния
процес. Предвид образованието на ищеца, той бил в състояние да изготвя дневни
отчети и съзнавал значението на своите действия/бездействия. По време на
командироването нетното трудово възнаграждение на ищеца било в размер на
2 500 лв., като освен него получавал и пътни, дневни и квартирни пари,
поради което и напълно основателно работодателят изисквал предоставянето на
дневни отчети. Освен това ищецът бил назначен на длъжност „регионален мениджър“
– ръководна длъжност в структурата на ответното дружество, която предполагала
служителят, която я изпълнява, да служи за пример на останалите, като извършени
от него нарушения на трудовата дисциплина оказвали влияние на търговската
структура на ответника и му нанасяли неизмерими морални и материални вреди. СРС
не бил обсъдил показанията на свидетелката Е.Н., от които било видно, че офис
„Стамболийски“ не е станал офис на самоодобрение. Неправилно били кредитирани
показанията на свидетелите на ищеца В.Ч.– който водел гражданско дело срещу ответника,
поради което бил пристрастен и Й.М.– която била подчинена на ищеца. На ищеца
били изпращани електронни съобщения по електронната му поща от И.В.– зонален
мениджър за София, И.Т.– заместник търговски директор и П.Х.– търговски
директор, на които той отговарял. И при стария и при новия търговски директор
било констатирано неизпълнение на служебни задължения от страна на ищеца. По
делото били приложени 1 852 електронни писма, чиято автентичност била
потвърдена от вещото лице. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
заповедта за уволнение е необоснована. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата П.Т.М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че поради голямото задоволство на работодателя от постигнатите
резултати, на 30.03.2018 год. бил повишен в длъжност „регионален директор“,
като трудовото му възнаграждение било увеличено на 2 500 лв. Регулярно
получавал бонуси за отлично справяне с работата в размери, достигащи 2 000
лв. месечно. Ежедневно получавал похвали и поощрения от преките си ръководители
И.Т.и С.Р., а също и бонуси за м.април и м.май 2018 год. През м.май 2018 год.
била направена смяна в ръководството на ответника и бил назначен нов търговски
директор П. Х.. Ищецът бил известно време в отпуск поради временна
неработоспособност и като се върнал на работа новият търговски директор в устен
разговор го накарал да напусне работа по собствено желание. Ищецът отказал, при
което бил предупреден, че ще последват командировки в страната и други
обстоятелства, които няма да му харесат. Със заповед №183 ищецът бил
командирован в регионален офис „Стамболийски“ /в гр.Стамболийски/, като му било
указано, че следва да ползва железопътен транспорт. Ежедневно изпращал отчети
на указания му и-мейл, като докладвал извършената работа, планировка, както и
затруднения, но нито веднъж не бил получил обратна връзка от ръководителя нито
по електронна поща, нито по телефона. Поискал съдействие във връзка с това, че
70 % от клиентите в забава не живеят в гр.Стамболийски и попитал с какъв
транспорт да достигне до тях, като получил отговор, че трябва да ги посещава с
автобус, като разходите ще му бъдат заплатени впоследствие от работодателя.
Попитал също на какво разстояние от гр.Стамболийски може да се отдалечава без
да е командирован, като посочил също така, че заповедта му за командироване не
включва прилежащите към регионалния офис Стамболийски населени места, поради
което била налице преча да пътува до тях в работно време и не му било ясно дали
ще му бъдат изплатени транспортните разходи до други населени места. Не получил
адекватен отговор на поисканото съдействие, което се явявало обективна пречка
за справяне с поставените задачи. Вместо това със заповед №190 от 24.08.2018
год. ответникът го отзовал в гр.София на 27.08.2018 год., за да отчете
свършената работа – за изминалите 4 дни. След като се отчел, със заповед №191
от 27.08.2018 год. бил отново командирован в офис „Стамболийски“ до 19.09.2018
год., като в същата като целеви дестинации били посечи конкретни населени
места, както и че пътуването до тях следва да се извършва с железопътен транспорт,
евентуално с обществен автобусен градски/междуградски транспорт. За времето на
командироването си ищецът не бил получил никакви командировъчни пари
предварително, поради което на 21.08.2018 год. поискал служебен аванс, който
тепърва му бил предоставен. На 23.08.2018 год. уведомил работодателя, че
клиентите на офиса не са му предадени по установения вътрешен ред, не са
уведомени за командироването му и не му е предоставен документ или знак за
легитимиране пред тях. В тази връзка на ищеца бил връчен единствено фирмен бадж
на 27.08.2018 год. На 28.08.2018 год. уведомил работодателя, че до определени
населени места няма директен железопътен и автобусен транспорт, което
възпрепятства работния процес, че не може да посещава населени места, които не
са включени в заповедта за командироването му, че има нужда от служебен
автомобил и лаптоп, с каквито разполагал преди командироването. Във връзка с
рекламната акция от 22.08.2018 год. предупредил работодателя, че според
общината същата се явява нарушение, но не получил отговор и съдействие. На
17.09.2018 год. предупредил работодателя, че е влизано в офиса и липсват РКО, обосноваващи
направените от него разходи, но не получил отговор. Единствената „подкрепа“,
която бил получил от работодателя, била, че процесният офис става такъв на
самоодобрение, т.е. такъв, който дава сам становища по исканията за кредити. Впоследствие
се оказало, че това уведомление е „грешка“, за което ищецът не бил известен. В
този смисъл заповедта за уволнение била незаконосъобразна. Заложените „цели“ на
регионалните мениджъри били пожелателни, но трудно изпълними реално. Установено
било, че никой от регионалните мениджъри не бил постигнал 100 % изпълнение по
всички зададени от работодателя показатели, като те получавали бонуси при
изпълнение на целите над 60 %. Работодателят бил поставил ищеца в ситуация, в
която пълното изпълнение на поставените цели било обективно възпрепятствано на
първо място от недобре издадената първоначална заповед за командироване, в
която не са били включени прилежащите офиси, на второ място от влошаването на
здравословното състояние на ищеца през периода от 10.09.2018 год. до 14.09.2018
год. и на трето място поради умишленото неоказване на съдействие от ответника,
който за изпълнение на същата длъжност в гр.София, където имало уреден
транспорт, бил предоставил на ищеца служебен автомобил. Освен това ответникът
бил наясно, че районът на офис „Стамболийски“ бил напълно непознат на ищеца
преди командироването му. Не било ясно кога и как на ищеца било вменено
постигането на определени цели. Ако ответникът бил възприел, че ищецът не си е
вършел добре работата през м.април, май и юни 2018 год., то тогава щял да го
санкционира, а не да му изплаща 2 бр. бонуси, които били месечни. Не било ясно
и в какво точно се изразявало виновното поведение на ищеца – така например по
зададената цел да ангажира персонал на ответника, последният не твърдял, че
ищецът не е предприел действия в тази насока, а единствено резултат –
недостатъчно наети лица. Възможностите на ищеца се свеждали до това да публикува
обяви за работа, да провежда срещи с потенциални кандидати, като им разяснява
условията за работа, но той не можел да наема лица на работа против волята им и
въпреки несъгласието им с размера на възнаграждението. Условията по кредитите
не се определяли от ищеца, а от ръководството на дружеството. Ответникът не бил
предоставил на ищеца възможност за устни обяснения, а бил приел, че дадените
такива в писмен вид не са по темата. Овен това искането за обяснение било и
неясно. От всички вменени на ищеца дисциплинарни нарушения било извършено само
едно, а именно неизпращането на дневни отчети за 9 дни. След като ежедневно и
многократно писал до ответника, но не получил внимание и отзив, счел за
безсмислено да се отчита. Това не го оневинявало, но по делото липсвали
доказателства, че бездействието му се отразило трайно или интензивно върху
дейността на работодателя и съответно не можело да обоснове налагането на
най-тежкото дисциплинарно наказание. Твърдели се нарушения през период, за
който на ищеца били изплащани бонуси над основното трудово възнаграждение – за добро
справяне с работата. На 28.09.2018 год. постъпил на работа при друг
работодател, което срочно правоотношение било прекратено на 24.10.2018 год.,
като по същото било уговорено заплащането на трудово възнаграждение в размер на
463.47 лв., което било по-ниско от получаването по процесното правоотношение.
Неоснователно било оплакването на жалбоподателя за допуснато от СРС процесуално
нарушение. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че в процесната заповед
за уволнение се съдържа оценка на поведението на ищеца, но не е посочено в
какво точно се изразява неизпълнението на трудови задължения от негова страна.
Несъответствието между зададените и постигнатите резултати можело да се дължи
на обективни и субективни фактори, като например липсата на качества на
служителя, а не на виновно неизпълнение на трудови задължения. Показанията на
свидетелите Ч. и М. кореспондирали с останалия доказателствен материал по
делото и следвало да бъдат кредитирани. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от П. Т. М. с искова молба, с която срещу „С.К.“ ООД са били предявени искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението на ищеца, извършено
със със заповед №818 от 25.09.2018 год., на управителя на „С.К.“ ООД, на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за
възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „регионален
мениджър“ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за осъждане на ответника
да заплати сумата от 14 636.53 лв. – обезщетение по чл. 225, ал. 1 и 2 КТ
за периода от 25.09.2018 год. до 25.03.2019 год., от които 2 036.53 лв. –
за периода от 25.09.2018 год. до 24.10.2018 год. и 12 500 лв. – за периода
от 25.10.2018 год. до 25.03.2019 год. В исковата молба
се твърди, че дисциплинарното уволнение е незаконно, тъй като не е
изпълнена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ – непредоставяне на възможност за даване на устни
обяснения, не са налице твърдените от работодателя нарушения на трудовата
дисциплина и че не са спазени критериите, установени в нормата на чл. 189, ал.
1 КТ. В молба от 21.01.2019
год. ищецът сочи, че заповедта за уволнение е и немотивирана /своевременно
предприето изменение на основанието на предявения иск по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/.
Не се спори между страните, а това е видно и от
представените трудов договор №568 от
03.07.2017 год. и допълнително споразумение от 30.03.2018 год., че считано от 01.04.2018
год. между тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение,
по силата на което ищецът е
изпълнявал длъжността „регионален мениждър“ в офис „Централен офис“, с адрес:
гр.София, ул.“********, при пълно работно време, основно
трудово възнаграждение от 2 500 лв. и
допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от 0.6
% за всяка година трудов стаж. Представена е длъжностна характеристика за
длъжността „регионален мениджър“, която е връчена на ищеца на 30.03.2018 год.
Със заповед №183 от 20.08.2018 год.
на управителя на ответното дружество, връчена същия ден, ищецът бил
командирован в регионален офис „Стамболийски“, с адрес: гр.Стамболийски, ул.“********,
за периода от 21.08.2018 год. до 19.09.2018 год. включително, като му било
наредено да изпълнява и отчита писмено на работодателя /по електронна поща на
конкретен адрес/ изпълнението на задачите на дневна база, посочени в служебна
карта за цели – неразделна част от заповедта – приета като доказателство по
делото /на л. 81 от първоинстанционното дело/. Указано било, че разходите за
пътни, дневни и квартирни пари са за сметка на работодателя, като пътуването
следва да се извърши с обществен железопътен транспорт, а квартирата ще бъде
осигурена и заплатена от работодателя. На 20.08.2018 год. ищецът върнал на
работодателя предоставените му служебен автомобил и лаптоп.
Със заповед №190 от 24.08.2018 год.
на управителя на ответника, връчена същия ден, била прекъсната командировката
на ищеца, считано от 27.08.2018 год., като на посочения ден същият следвало да
се яви на работа в Централния офис на дружеството, в установеното по Правилник
за вътрешния трудов ред работно време, за да отчете свършеното до момента по
поставените задачи в картата за цели към горепосочената заповед за
командироване.
Със заповед №191 от 27.08.2018 год.
на управителя на ответното дружество, връчена същия ден, ищецът бил
командирован в регионален офис „Стамболийски“, с адрес: гр.Стамболийски, ул.“********,
както и в други населени места /изброени в заповедта/, за периода от 28.08.2018
год. до 19.09.2018 год. включително /в заповедта е посочено, че се касае за
продължение на командировката с предходната заповед, след прекъсване за отчет
на резултати по цели/, като му било наредено да изпълнява и отчита писмено на
работодателя /по електронна поща на конкретен адрес/ изпълнението на задачите
на дневна база, посочени в служебна карта за цели – неразделна част от
заповедта – която е приета като доказателство по делото /на л. 41 от
първоинстанционното дело/. Указано било, че разходите за пътни, дневни и
квартирни пари са за сметка на работодателя, като пътуването следва да се
извърши с обществен железопътен транспорт, а квартирата ще бъде осигурена и
заплатена от работодателя.
Не се спори, че през периода от 10.09.2018
год. до 14.09.2018 год. ищецът е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност
– видно и от приетия болничен лист на л. 117 от първоинстанционното дело.
Със заповед №814 от 20.09.2018 год., връчена същия ден, работодателят наредил на ищеца в срок до 28.09.2018 год. да изготви писмен анализ, включващ конкретна информация /посочена в заповедта/. В тази връзка ищецът направил искане срокът за изпълнение за бъде удължен до 15.10.2018 год.
Със Заповед №818 от 25.09.2018 год.
на управителя на ответното дружество, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на
ищеца било наложено дисциплинарно наказание “уволнение” поради системни нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в
неизпълнение на възложената работа и неспазване на задължения, предвидени в Правилника
за вътрешния трудов ред /чл. 190, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 187, ал. 1, т. 3 и чл.
26, ал. 1, т. 2 и 3 от Правилника за вътрешния трудов ред/, за това, че за
периода от 01.04.2018 год. до 19.09.2018 год. /в това число за периода на
командироването/ не е изпълнил поставените цели за продажби, рейтинг на
поверените му офиси под конкретен процент, намаление на управляваното
портфолио, увеличение на забавите по събиране на кредити спрямо поставената
цел, неизпълнение на поставената цел за брой активни кредитни консултанти,
неизпълнение на конкретен процент посещение на длъжници на дружеството в
просрочие над 30 дни и липса на отчетност на дневна база за реализирани
рекламни акции спрямо поставената цел. В заповедта е посочено също така, че
ищецът е изпрали по електронната поща на прекия си ръководител отчети за
дейността на 22.08., 23.08., 24.08., 29.08 и 30.08.2018 год. – само към тези от
23.08. и 29.08.2018 год. били приложени форми за посещения, като съответно липсвали отчети за 28.08.,
31.08., 03.09., 04.09., 05.09., 07.09., 17.09., 18.09. и 19.09.2018 год. Със
заповедта било наредено на ищеца да бъде изплатено обезщетение по чл. 224, ал.
1 КТ – за неползван платен годишен отпуск в размер на 5 дни за 2018 год. и по
чл. 221, ал. 2 КТ, като му било указано, че дължи обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на едномесечното си брутно трудово възнаграждение. Заповедта била
връчена на ищеца на 25.09.2018 год. – обстоятелството, което същият е
удостоверил с подписа си.
С покана от 20.09.2018 год., връчена
същия ден, работодателят поискал от ищеца обяснения в срок от три дни за неизпълнение
на възложената работа в цялост във вид на месечни търговски цели за поверените
му териториални офиси в периода от 01.04.2018 год. до 19.09.2018 год. и
недаването на отчети за дейността за 22.08., 24.08., 28.08., 30.08, 31.08.,
03.09., 04.09., 05.09., 07.09., 17.09., 18.09. и 19.09.2018 год. В тази връзка
на 21.09.2018 год. ищецът депозирал писмени обяснения, с които отрекъл да е
нарушил трудовата дисциплина.
Установено е, че на 28.09.2018 год.
между „А.П.Т.2018“ ООД и ищеца бил сключен срочен трудов договор, по силата на
който последният изпълнявал длъжността „продавач-консултант“, с основно трудово
възнаграждение в размер на 566 лв. и допълнително трудово възнаграждение в
размер на 0.6 % за всяка година професионален трудов стаж. Това трудово
правоотношение било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 68,
ал. 1, т. 2 КТ със заповед от 24.10.2018 год., връчена на ищеца същия ден.
Не спори между страните, че
последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение за пълен отработен
месец преди уволнението – м.август 2018 год., е в размер на 2 500 лв. /виж
и фиш за заплата на л. 181 от първоинстанциононто дело/.
В съдебното заседание, проведено на 13.03.2019 год., СРС е направил констатация по оригинала на трудовата книжка на ищеца, от която се установява, че след процесното уволнение същияте започнал работа при „А.П.Т.2018“ ООД на 28.09.2018 год., като това правоотношение е било прекратено на 24.10.2018 год., след което няма друго записване за започване на работа по трудово правоотношение.
Видно е от разменена между страните
кореспонденция чрез електронни съобщения, чиято автентичност е потвърдена от
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че 1/ на 22.08.2018 год. ищецът уведомил
прекия си ръководител, че над 70 % от клиентите в просрочие, т.е. 140 /от общо
177/ живеят с съседни села, като попитал
по какъв начин и с какъв транспорт да осъществи посещенията си. Същият ден бил
уведомен, че за посещенията на клиентите следва да ползва автобусен обществен
транспорт, като подава искане за разходите и да ги получава на касата на дневна
база след представяне на билет; на 22.08.2018 год. ищецът съобщил на прекия си
ръководител и по какъв начин ще осъществява рекламни акции, в т.ч. посочил
улиците, на които ще се рекламира. Същият ден уведомил също така, че рекламата
е направена и че са извадени списъците за посещения на клиенти; 2/ на
23.08.2018 год. ищецът поискал от прекия си ръководител да му бъде предоставен
представителен документ, за да може да осъществява посещения на клиентите в
просрочие и го уведомил, че не е изпълнена „Процедура за прехвърляне на
клиенти“, имаща за цел запознаване и представяне пред клиентите. В тази връзка
на 27.08.2018 год. работодателят предал на ищеца служебен бадж на негово име;
на 23.08.2018 год. ищецът отчел 6 посещения
на клиенти в просрочие, както и улиците, на които е осъществена реклама; 3/ на
24.08.2018 год. ищецът уведомил прекия си ръководител, че не може да предприеме
мерки по посещения на клиенти извън гр.Стамболийски /част от населените места,
в които те живеели, се намирали на голямо разстояние от града/, тъй като бил
командирован само в гр.Стамболийски. Същият ден ищецът бил уведомен, че се
прекъсва командироването му; на 24.08.2018 год. ищецът съобщил на прекия си
ръководител и, че с оглед рекламната акция от 22.08. и 23.08.2018 год. получил
обаждане от Община Стамболийски, че е констатирано нарушение за рекламиране на
места и в тази връзка са били изготвени протокол и снимков материал, както и
предупреждение, че ще бъде наложена глоба, поради което поискал указания дали
да продължи рекламната акция; 4/ на 28.08.2018 год. ищецът отново напомнил на
прекия си ръководител, че не е представен по надлежния ред на клиентите в
просрочие /с приемо-предавателен протокол/; на 28.08.2018 год. ищецът
предупредил прекия си ръководител, че поради това че не е получил отговор на
предходното си запитване, ще спре рекламната акция, тъй като е възможно да
последва налагането на глоба; 5/ на 29.08.2018 год. ищецът уведомил прекия си
ръководител, че до някои от населените места, предмет на командировъчната
заповед, няма никакъв пряк железопътен или автобусен транспорт, а до някои от
тях няма никакъв транспорт. Посочил също така, че не е командирован там, както
и че има нужда от служебен автомобил и лаптоп, с каквито разполагали колегите
му, изпълняващи същата длъжност; на 29.09.2018 год. ищецът отчел 10 посещения
на клиенти в просрочие на 29.08.2018 год. и 9 посещения на клиенти в просрочие
на 28.08.2018 год., както и улиците, на които е осъществена реклама и 6/ на
30.08.2018 год. ищецът отчел улиците, на които е осъществена реклама.
От показанията на свидетелите Й.Ф.М.
и В.В.Ч., които при преценката им /в т.ч. и по реда на чл. 172 ГПК/ следва да
бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни и кореспондиращи с
останалия доказателствен материал по делото, се установява, че докато работел в
централния офис на ответното дружество ищецът разполагал със служебен автомобил
и лаптоп, каквито било предоставени и на останалите служители, изпълняващи
същата длъжност, които върнал, след като бил командираван в офис
„Стамболийски“. В последния имало само един служител, като клиентите на
дружеството не били предадени на ищеца по предвидения от работодателя ред, той
не ги познавал, както и те него, като трябвало да издирва адресите, на които
живеят.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни правни норми.
Решението
е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
По отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и
2 КТ:
Твърденията в исковата молба за незаконност на
уволнението, очертаващи основанието на предявения иск, поддържани и в отговора на въззивната жалба и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно
диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани с това, че не е била изпълнена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ /тъй като не е била предоставена
от работодателя възможност за даване на устни обяснения/, заповедта за
уволнение не била мотивирана, не били налице твърдените от работодателя
нарушения на трудовата дисциплина и не били спазени критериите, установени в
нормата на чл. 189, ал. 1 КТ.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба настоящият съдебен състав
намира, че СРС не е допуснал процесуално нарушение като е приел, че ищецът е
нередовно призован за първото насрочено съдебно заседание в първоинстанционното
производство, макар да се е явил лично и да е бил представляван от упълномощен
адвокат, респ. че не му е бил надлежно съобщен писменият доклад по делото по
чл. 312, ал. 1, т. 2 ГПК /което вероятно жалбоподателят счита за значимо с
оглед счетеното от СРС за своевременно предприето от ищеца изменение на
основанието на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК/, поради следните съображения:
Според разпоредбата на чл. 41 ГПК, страната която отсъства повече от месец от адреса, който е съобщила по
делото или на който веднъж и е било връчено съобщение, е длъжна да уведоми съда
за новия си адрес, като при неизпълнение на това задължение всички съобщения се
прилагат по делото и се смятат за връчени. Промяна на адреса е налице не само
при промяна на адресната регистрация на страната, но и при фактическото и
постоянно отсъствие от адреса за продължителен период, чието времетраене е
изрично фиксирано в закона. Съдът трябва да се убеди по несъмнен начин в
отсъствието на страната, като преценката за това се прави въз основа на удостоверяване
от връчителя, който е длъжен да отрази в съобщението /призовката/ всички
действия във връзка с връчването, включително по сведения на кои лица или въз
основа на какви наблюдения е направил констатация, че лицето е променило
адреса, респ. отсъства от него. В разглеждания случай фикцията, предвидена в
чл. 41, ал. 2 ГПК, не може да намери приложение, тъй като служителят по
връчването не е удостоверил отсъствие на ищеца от адреса, посочен от него като
такъв за връчване документи и книжа, в продължение на повече от месец, видно от
направените удостоверявания в приложената по делото призовка в цялост /на л. 86
– 87/. Отделен е въпросът, че изменение на основанието на иска е допустимо само
пред първата инстанция, най-късно в първото съдебно заседание – чл. 214, ал. 1 ГПК и в частност е било своевременно предприето от ищеца /виж например Решение № 790 от
29.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 148/2010 г., IV г. о., ГК/.
Видно е от разпоредбата на чл. 193,
ал. 1 КТ, че законът поставя акцент на задължението на
субекта на дисциплинарна власт за реално
предварително изслушване или приемане
на писмени обяснения от работника
или служителя. Достатъчно е по разбираем за работника начин да
бъде изложено за какво се искат обясненията, без да е необходимо да са посочени обективните и субективни елементи на
изпълнителното деяние или правната му квалификация. Целта на
предварителното изслушване или приемане на писмени обяснения е работникът или
служителят да има възможност да изложи пред субекта на дисциплинарна власт своята
защитна позиция по твърдяните дисциплинарни нарушения и ако това реално е
станало, то правото му на защита е било надлежно упражнено. За да изпълни
това свое
задължение работодателят следва да покани
служителя да даде такива обяснения за конкретно посочено нарушение, като поканата
следва да достигне до знанието на адресата, за да породи последиците на чл.
193, ал. 1 КТ.
В частност е несъмнено установено, че обяснения са
били поискани от ищеца преди издаване на процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание –
уволнение. Ищецът
се е възползвал от правото си на защита и в рамките на определения му срок е
депозирал писмени обяснения, с които е оспорил извършването на сочените от работодателя
дисциплинарни нарушения. Доколкото работодателят е приел тези писмени
обяснения, то СГС приема, че това е достатъчно за извода, че задължението по
чл. 193 КТ е изпълнено /изслушването на работника или служителя и приемането на
писмените му обяснения са алтернативни форми за защита/. Следва да се посочи също
така, че работодателят не е длъжен да възприема
защитната позиция на работника или служителя, като очевидно налагането на
дисциплинарно наказание свидетелства, че той не е приел обясненията за
оневиняващи, а дали те действително са такива е въпрос, който е относим към
законосъобразността по същество на наказанието, а не представлява формално
нарушение на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ.
На следващо място, необходимо
съдържание на писмената заповед за налагане на дисциплинарно наказание по
смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, са фактическите признаци на нарушението – кога и
от кого е извършено то и в какво се изразява. Задължението по посочения законов
текст за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на
чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, спазването на сроковете по
чл. 194 КТ, както и възможността на наказания работник или служител за
ефективна защита в хода на съдебното производство при обжалване на наложеното
наказание. Следователно достатъчно е нарушението на трудовата дисциплина да
бъде посочено по разбираем за работника или служителя начин, включително и чрез
позоваване на известни му обстоятелства и документи /без да е нужно
удостоверяване на връчването на документите/ – същественото е работникът или
служителят да узнае за фактическите и правните основания за налагане на
наказанието, за да може да защити правата си, включително и по съдебен ред – като не е необходимо в
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да бъдат описвани конкретно
всички действия на работника или служителя по извършване на нарушението, нито
пък да бъдат възпроизведени всички направените от него твърдения в буквалния им
смисъл; достатъчно е в заповедта да са описани извършените от работника или
служителя нарушения, такива каквито са според оценката на работодателя и да е
посочена датата или периода на извършването им. Когато изложените мотиви са
достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на
изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ /в този смисъл Решение № 676 от 12.10.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 999/2009 г., ІV г. о., ГК, Решение №
128 от 28.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 726/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 339
от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 213
от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7372/2014 г., III г. о., ГК/.
Въззивният съд намира, че процесната
заповед, с която е наложено дисциплинарното наказание, не отговаря на
изискванията за мотивиране по чл. 195, ал. 1 КТ, с изключение на частта й,
която се отнася до неизпълненото задължение за даване на ежедневен отчет от
ищеца през периода на командироването му в офис „Стамболийски“. И това е така,
тъй като не е налице индивидуализация на нарушенията чрез описание на техните
фактически признаци. Работодателят се е задоволил единствено да обобщи, че е
налице неизпълнение на поставени цели /което изявление има оценъчен характер/,
без обаче да посочи каквото и да било конкретно и лично извършено от ищеца
деяние – действие или бездействие, с което същият е нарушил трудовите си
задължения. Т.е., не е ясно дали непостигането на заложените цели се дължи на
обективна невъзможност работата да бъде изпълнявана ефективно от ищеца или се
дължи на негово виновно поведение /ако поставените за изпълнение цели са реални
предвид осъществяването им в предходен уволнението период/, при положение, че и
в двата случая работодателят разполага с възможност да прекрати трудовото
правоотношение, но основанията за прекратяването са различни.
Несправянето с възложената работа
или неизпълнението на определени задължения може да се дължи на недостатъчно
познания, липса на конкретни умения, немарливост, неспособност за работа в
екип, недисциплинираност или други подобни качества. Дисциплинарното нарушение
е неизпълнение с дължимата грижа /т.е. виновно/ на задължение по трудов договор
и осъществяването му най-често е проява на липса на качества у работника или
служителя. За гражданското право е без значение дали длъжникът е способен
/притежава необходимите качества/ да положи дължимата грижа, тъй като
положените усилия се съизмерват с един абстрактен модел /грижата, която би
положил добрият работник или служител, зает със съответната дейност при подобни
условия/. Вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към
деянието и неговите последици, както е в наказателното право. Дисциплинарното
нарушение по правило не изключва липсата на качества, като основание за
прекратяване на трудовия договор. Двете основания съществуват паралелно във
всички случаи, при които работникът или служителят не полага дължимата грижа, не
защото не иска да я положи, а защото не може. Дисциплинарното нарушение, като
основание за прекратяване на трудовия договор, изключва основанието липса на
качества, когато нарушението на трудовата дисциплина е извършено умишлено или
небрежно /работникът или служителят съзнателно не изпълнява задълженията си,
защото иска да увреди работодателя или въпреки че допуска възможността той да
бъде увреден/. Липсата на мотивация може да доведе до извършването на
дисциплинарно нарушение по чл. 186 КТ, когато тя пречи на работника или
служителя да полага дължимата грижа. В зависимост от тежестта на нарушението
работодателят може да наложи наказание дисциплинарно уволнение, но той може да
прекрати трудовото правоотношение поради липса на качества на основание чл. 328,
ал. 1, т. 5 КТ, когато нарушението не е умишлено. Специфичното при липсата на
качество е, че състоянието е трайно, макар видимите му проявления да са
инцидентни и не винаги съставляват дисциплинарно нарушение. Преценката за
причините, довели до неизпълнение на работата, е на работодателя, който
определя на какво основание да прекрати трудовия договор /а и в рамките на
трудовия спор по законността на уволнението, когато работникът оспорва
наличието на виновно поведение, в тежест на работодателя е да установи, че
работникът или служителят съзнателно не е проявил дължимата грижа, че не
изпълнил точно задълженията си, въпреки че е разполагал с обективна възможност
да го стори – които обстоятелства обаче следва да се съдържат в заповедта за
уволнение/ – виж например Решение № 102 от 31.03.2015 год. на ВКС по гр. д. №
3687/2014 год., ІV г. о., ГК и Решение № 420 от 08.01.2013 год. на ВКС по гр.
д. № 1014/2011 год., ІV г. о., ГК.
В останалата част процесната заповед
за уволнение удовлетворява изискванията на чл. 195 КТ. Отразените в нея
нарушения, свързани с неизпълненото задължение за даване на ежедневен отчет от
ищеца през периода на командироването му в офис „Стамболийски“, са индивидуализирани
достатъчно ясно и подробно – посочени са дните и начинът на извършването им. Работодателят
е посочил и законовите текстове, под който счита, че се подвеждат описаните
нарушения /чл. 190, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ/, но по принцип
евентуалното несъответствие между описаните нарушения и правната им
квалификация само по себе си не води до незаконност на уволнението, а е от
значение дали визираното поведение принципно представлява нарушение на
трудовата дисциплина /виж смисъл Решение № 318 от
21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 120/2009 г., III г. о., ГК/.
Несъмнено е също така по делото, че е
спазен двумесечния преклузивен срок по чл. 194, ал. 1 КТ.
В разпоредбата на чл. 187, ал. 1, т.
3, пр. 1 КТ е регламентирана една от хипотезите на нарушение на трудовата
дисциплина, изразяваща се в неизпълнение на възложената
работа. Същото
представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина, доколкото засяга
същността на трудовото правоотношение, а именно престацията, която работникът
или служителят дължи по трудовото правоотношение. Фактическият състав на това
нарушение може да бъде осъществен както с бездействие, когато работникът или
служителят не изпълнява задълженията, влизащи в трудовата му функция, така и с
действие – когато същият работи не това, което му е възложено или следва от
характера на определената работа.
В разглеждания случай е несъмнено,
че ищецът е бил длъжен ежедневно да изготвя отчети за своята дейност по
зададена актуална форма, които да представя на прекия си ръководител – т. 2,
предл. 4 от раздел „основни задължения и отговорности“ от длъжностната характеристика
за длъжността „регионален мениджър“ и възложеното със заповедите за
командироване.
Според представените по делото
служебни карти за цели и признанията на самия ответник, обективирани в
процесната заповед за уволнение /чл. 175 ГПК/ задължението за ежедневен отчет на
ищеца е свързано само с осъществяването на рекламните акции на офис
„Стамболийски“ по график и посещения на длъжници в просрочие над 30 дни.
Не се спори между страните, че ищецът
не е изготвил отчети на 28.08., 31.08., 04.09., 05.09., 07.09., 17.09., 18.9. и
19.09.2018 год. Същевременно ответникът не е провел пълно и главно доказване,
че е осъществено нарушение на трудовата дисциплина, предвидено в чл. 190, ал.
1, т. 3 КТ. Насрещното доказване, проведено от ищеца чрез гласните и писмени доказателства
сочи на извод, той не е осъществил нарушение на трудовата дисциплина –
обратното работодателят не му е съдействал при изпълнение на трудовите
задължения чрез осигуряване на нормални условия в съответствие с характера на
работата и на указания за реда и начина за изпълнение на трудовите задължения /чл.
127, ал. 1, т. 2 и 5 КТ/ – първоначално издадената заповед за командироване е
била непълна /виж чл. 121 КТ/, на ищеца не е бил предоставен веднага служебен
бадж за легитимиране пред клиенти и същият не е бил изцяло въведен в работата,
възложена му за изпълнение по времето на командироването му в офис
„Стамболийски“; работодателят не е положил и минимално необходимите усилия, за
да не допусне неговия служител да извърши правонарушение, вкл. дисциплинарно
такова /агр. и от чл. 8, ал. 2 КТ/, при положение, че е бил уведомен от ищеца
за транспортните му затруднения във връзка с осъществяването на посещения на множество
клиенти в забава, респ. за невъзможността му да изпълни задълженията си по
отношение на някои от тези клиенти /още повече, че когато е полагал труд на
мястото на постоянната му работа ищецът е разполагал със служебен автомобил/ и
за риск от санкциониране с оглед нерегламентирано от Община Стамболийски
разпространение на рекламни материали /доколкото начинът за осъществяване на
рекламните акции е бил изрично указан от ответника в служебните карти за цели –
неразделна част от заповедите за командироване/.
Ето защо наложеното на ищеца
дисциплинарно наказание – уволнение, се явява незаконосъобразно и подлежи
на отмяна. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен. Поради това и с
оглед обстоятелството, че трудовото правоотношение между страните е безсрочно,
основателен се явява и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на предишната
работа.
По отношение на исковете по
чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ:
Настоящият съдебен състав приема,
че са налице основанията за ангажиране отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ, която е договорна и е за имуществени вреди – пропуснати ползи /осуетено от незаконното уволнение увеличение на
имуществото на работника или
служителя/.
Доказано е
по несъмнен начин по делото, че през периода от
28.09.2018 год. до 24.10.2018 год. ищецът е работил при друг работодател по
силата на сключен срочен трудов договор до завършване на определена работа,
който е бил прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ – обстоятелство,
което се установява от направените отбелязвания в трудовата му книжка и което
не е било спорно между страните. За периода преди това – от уволнението на
25.09.2018 год. до 28.09.2018 год., както и за времето след това – от
25.10.2018 год. до края на процесния период /до края на шестмесечния период/,
ищецът е останал без работа – обстоятелство, което също е безспорно по делото.
Въззивният
съд приема, че ако в шестмесечния период незаконно уволненият работник е
започнал работа при друг работодателя по срочен трудов договор първоначалният
работодател /в частност ответното дружество/ дължи обезщетение по чл. 225, ал.
1 КТ за периода след времетраенето на срочния трудов договор, а по време на
изпълнението му, ако работата е била по-ниско платена /както е в настоящия
случай/ – и обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ. В тази хипотеза
причинно-следствената връзка между незаконното уволнение и оставането без
работа не е прекъсната – в този смисъл Решение №169 от 29.03.2011 год. на ВКС
по гр.дело №1699/2009 год., ІV г. о., ГК и Решение №247 от 13.07.2011 год. на
ВКС по гр.дело №1974/2009 год., ІV г. о., ГК.
В разглеждания
случай обезщетенията по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ за исковия период възлизат съответно на 12 500 лв. и 2 036.53 лв., или
общо 14 536.53 лв., до които и размери исковете са били законосъобразно уважени
от първоинстанционния съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 2 500 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.06.2019 год., постановено по гр.дело №64366/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 72 с-в.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на П.Т.М. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски
във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на
2 500 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/