№ 209
г. П., 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско
дело № 20225000500454 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Т. Г. Ч. чрез процесуалните си
представители адвокат Л. Т. и адвокат Р. Г. против решение №
260233/15.06.2022 г., постановено по гр.д. № 666/2020 г. по описа на
Пловдивския окръжен съд – ХV гр.с. Жалбоподателката твърди, че решението
е порочно поради противоречие с материалния закон по изложените в
жалбата съображения, поради което моли съда да го отмени и да постанови
друго решение, с което да бъдат уважени предявените от нея искове и да
бъдат осъдени Л. Д. и Е. Д. да й предадат посочените в исковата молба
недвижими имоти и да й заплатят обезщетение за ползването им в общ
размер на 4 280 лв. по равно от всяка от ответниците, заедно със законната
лихва върху сумите, считано от датата на предявяване на исковете до
окончателното им изплащане, като бъде отхвърлено направеното от
ответниците възражение за задържане и претенция за извършени в имотите
подобрения. Претендира направените по делото разноски за двете съдебни
инстанции. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско
1
възнаграждение на противната страна за въззивното производство.
Въззиваемите Л. Г. Д. и Е. И. Д. чрез процесуалните си представители
адвокат Я. Я. и адвокат М. Д. оспорват въззивната жалба като неоснователна,
като твърдят, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, за
което излагат подробни мотиви, и молят съда да потвърди решението.
Претендират направените в производството разноски.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Съдът намира, че жалбата е подадена в срок против подлежащ на
обжалване съдебен акт от лице, имащо право на жалба, изпълнени са и
останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като
ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявените от Т. Г. Ч.
против Л. Г. Д. и Е. И. Д. обективно и субективно кумулативно съединени
искове по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД. Ищцата твърди, че е собственик по
силата на договор за дарение от 05.07.2019 г., сключен с майка й В. К. Д., на
поземлен имот с идентификатор *********** по КККР на г. П. с площ от 271
кв.м., ведно с построените в имота сграда с идентификатор ***********.1 със
застроена площ от 56 кв.м., сграда с идентификатор ***********.4 със
застроена площ от 25 кв.м., сграда с идентификатор ***********.2 със
застроена площ от 32 кв.м. и сграда с идентификатор ***********.3 със
застроена площ от 23 кв.м., като ответниците като наследници на И. Д.
живеели в дома на майка й в Пловдив, а последната отишла да живее при
ищцата в С., като отношенията им рязко се влошили, тъй като те заявили, че
имотът е техен и отказали да й предоставят ключовете за гаража, настанили
се в цялото жилище и подменили всички ключалки, като по този начин
ограничили достъпа до имота на нея и майка й. Предвид факта, че
ответниците не притежавали друго жилище, ищцата ги поканила с нотариална
покана да освободят само гаража, но те оспорили правата й на собственик и
отказали да й предадат ключа за имота. Доколкото Ч. е лишена от
възможността да ползва имота си, тя моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответниците да й предадат собствеността и владението върху
описания поземлен имот, ведно с построените в него сграда с идентификатор
***********.1 и сграда с идентификатор ***********.4, както и всички
2
подобрения в имота. Ищцата твърди също, че ответниците са я лишили от
възможността да ползва имота си, като по този начин тя се е обеднила с
ежемесечния пазарен наем за него, а ответниците са се обогатили, поради
което моли съда да осъди ответниците да й заплатят 4 280 лв. /по 2 140 лв. от
всяка от тях/, представляващи обезщетение за ползването от тях без
основание за периода 05.07.2019 г. - 10.02.2020 г. на собствения й недвижим
имот – земя и двете сгради, за които се претендира установяване на
собствеността, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира
разноски.
Ответниците Л. Г. Д. и Е. И. Д. оспорват исковете като неоснователни
и недоказани и молят съда да ги отхвърли. Считат, че праводателката на
ищцата В. Д. не е притежавала недвижимите имоти изцяло, като част от тях са
били съсобствени между В. Д., Т. Ч., И. Д., наследодател на ответниците, и Д.
С., тъй като извършената на 06.07.1990 г. делба е нищожна, доколкото част от
съделителите не получили дял в натура, а друга част от имотите са придобити
от ответниците по давностно владение, продължило повече от 10 години за
периода след 21.10.1990 г. за ½ ид.ч., когато В. Д. подтикнала сина си и
семейството му да се установят да живеят в наследствения имот, който се
възприемал като общ между него и сестра му, през 2004 г. В. Д. се
споразумяла с И. Д. той да се грижи за нея до смъртта й в процесната
жилищна сграда и да получи в лична собственост цялата къща и гаража, т.е.
останалата ½ ид.ч. от имота, и през 2014 г. му било предадено владението
върху останалата част от къщата и гаража, за което ищцата нямала
възражения и И. Д., а впоследствие наследниците му извършвали действия в
имота, с които недвусмислено демонстрирали правата си на пълноправни
собственици спрямо В. Д., ищцата и собствениците на съседния имот, страни
по нищожната спогодба от 1990 г., като по този начин придобили целия имот
по давност. Ответниците правят възражение за нищожност на дарението от
05.07.2019 г. поради липса на съгласие, тъй като В. Д. страдала от тежка
форма на деменция, проявила се за пръв път преди 7 години, постепенно
прогресираща и към датата на дарението се намирала в невъзможност да
формира воля, което състояние било трайно и тя не можела да разбира и
ръководи действията си. По отношение на исковете по чл. 59 от ЗЗД
ответниците считат, че те са неоснователни, тъй като дори да не се приеме, че
3
те са ползвали имотите като владелци, това е ставало със знанието и без
противопоставянето на ищцата според нейните признания в исковата молба.
При условията на евентуалност правят възражение за право на задържане на
процесния имот до заплащане на направените в него подобрения на обща
стойност 11 000 лв., респективно на пропорционална част от тази сума,
съответстваща на правата на ищцата в съсобствеността, като част от
подобренията са били необходими, а друга – полезни, изразяващи се в
подмяна на дограма на първия етаж през 2005 г. и на втория етаж през 2007 г.,
основен ремонт на покрива през 2014 г., поставяне на дограма и прозорци на
терасата, гледаща към бул. „Х. Б.“ през 2016 г. и основен ремонт на детската
стая през 2017 г., а всички подобрения били извършени съвместно от общия
наследодател на ответниците и съпругата му със знанието и без
противопоставянето на ищцата. Претендират разноски.
С обжалваното решение са отхвърлени предявените от Т. Г. Ч. против
Л. Г. Д. и Е. И. Д. искове по чл. 108 от ЗС по отношение на процесните
недвижими имоти и по чл. 59 от ЗЗД за обезщетение в размер на 4 280,00 лв.
/ по 2 140 лв. за всеки от ответниците/ за това, че те са ползвали в периода
05.07.2019 г. - 10.02.2020 г. собствения й имот без правно основание, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане, а Т. Г. Ч. е осъдена да заплати на Л. Г.
Д. и на Е. И. Д. общо 4 650 лв. направени по делото разноски.
Решението е обжалвано от ищцата изцяло и то е предмет на въззивното
производство в неговата цялост.
При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не
се установиха пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.
По отношение на правилността на обжалваното решение съдът
съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване
проверка само в обжалваните части /в случая изцяло/, на оспорените в
жалбата фактически констатации и на изрично въведените в жалбата
процесуални нарушения от първоинстанционния съд.
За да бъде основателен иск по чл. 108 от ЗС, е необходимо наличието
на три кумулативно действащи предпоставки – ищецът да е собственик на
претендираната недвижима вещ, ответникът да я ползва лично или чрез трето
4
лице и това ползване да е без правно основание.
По отношение на първата посочена предпоставка:
С договор от 12.09.1958 г. Пловдивският градски народен съвет е
отстъпил на Г. И. Д. правото да построи върху целия урегулиран парцел
******** по регулационния план на г. П. с площ от 532 кв.м. двуетажна
жилищна сграда с две самостоятелни жилища заедно с Д. П. С. по едно за
всеки строител с общо ползване на мястото и с равно участие в собствеността
на общите части.
От удостоверение за наследници на ОП - РИ“ се установява, че Г. И. Д.
е починал на 27.07.1987 г. и е оставил като наследници преживялата си
съпруга В. К. Д. и децата си Т. Г. Ч. и И. Г. Д., починал на 20.01.2019 г. и
оставил като наследници съпругата си Л. Г. Д. и дъщерите си Е. И. Д. и Л. И.
Д..
Със съдебна спогодба, сключена в съдебно заседание на 06.07.1990 г.
по гр.д. № 3736/1990 г. на Пловдивския районен съд, съсобствениците на
жилищната сграда са я разделили помежду си, като в самостоятелен дял на Д.
П. С. и съпругата му Н. Г. С. е дадена западната част от двуетажната жилищна
страда, съставляваща самостоятелно еднофамилно жилище със самостоятелен
вход от север, ведно с две избени помещения под тази част с вход от юг, а в
самостоятелен дял на В. Д. е дадена източната част от двуетажната жилищна
страда, съставляваща самостоятелно еднофамилно жилище със самостоятелен
вход от север, ведно с две избени помещения под тази част с вход от юг и
таванско помещение над тази част, която двуетажна жилищна сграда е
построена в държавно дворно място с площ от 532 кв.м., съставляващо имот
пл. № ****, включен в парцел І-комплексно застрояване, ** по плана на П. К.
на гр. П., като спогодбата е подписана и от И. Д., действащ за себе си и като
пълномощник на Т. Ч., и страните са заявили, че ликвидират съсобствеността
върху имота и нямат претенции помежду си във връзка с него.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответниците, че тази
съдебна спогодба е нищожен договор, тъй като част от съсобствениците не са
получили дял в натура или пари за уравнение на дяловете им.
От една страна, целта на постигнатата на 06.07.1990 г. спогодба е
уреждане на имуществените отношения между две групи лица, построили в
държавен недвижим имот въз основа на отстъпено им общо право на строеж
5
обща сграда, която е раздЕ. на два самостоятелни дяла, като тази цел е
изпълнена с предоставяне на Д. С. и Н. С. на западната част на сградата и на
В. Д. на източната част на същата.
От друга страна, доколкото прекратяването на съсобствеността е
станало не чрез договор за доброволна делба, а със съдебна такава, завършила
със спогодба, следва да се имат предвид особеностите на последната,
представляваща договор, с който страните прекратяват един съществуващ
спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки, но
той е одобрен от съда, при сключването му са участвали всички
съсобственици, изразили изрично волята си, че ликвидират съсобствеността
върху имота и нямат претенции помежду си във връзка с него, т.е. В. Д. е
получила своя дял в натура, а И. Д. и Т. Ч. са направили отказ от вещните си
права в жилищната сграда, и формата на съдебната спогодба е била спазена.
За сравнение – при договора за доброволна делба, ако някой от
съделителите не получи дял в натура или в пари, той би бил нищожен именно
поради неспазване на изискуемата от закона форма, доколкото ще е налице
договор за дарение в частта, в която съделителят, който не получава нищо от
прекратената съсобственост, прехвърля правата си на друг съдебител, за
който законодателят изрично е предвидил нотариална форма /чл. 18 от ЗЗД/.
Предвид изложените мотиви съдът намира, че вследствие на
сключената съдебна спогодба В. Д. е станала собственик на описаната в нея
източна част от двуетажната жилищна страда, за която не се спори между
страните, че понастоящем е сграда с идентификатор ***********.1 по КККР
на г. П..
С договор от 23.02.1997 г. В. Д., И. Д. и Т. Д. са закупили от Д. чрез О.
у. на П. о. недвижим имот, съставлящ парцел І-****, **-стар, к. **нов по
плана на гр. П. - П. К. като първата от тях е закупила 4/12 ид.ч. от имота, а
останалите двама – по 1/12 ид.ч., на обща стойност 223 440 лв.
С договор за доброволна делба от 08.10.2003 г. Г. Д. С., К. Г. С., Й. Д.
М. А. С. М., В. К. Д., И. Г. Д., Л. Г. Д., Т. Г. Ч. и П. С. Ч. са прекратили
съсобствеността помежду си по отношение на бивш парцел І-****, **-стар, к.
**нов по плана на гр. П. - П. К. като на първите четирима съделители е даден
в общ дял и при равни права дворно място в г. П. с площ от 266 кв.м.,
представляващо УПИ парцел І-****, **-стар, к. **нов по плана на г. П., кв.
6
„Ч.“, а в самостоятелен дял на В. Д. е дадено дворно място в г. П. с площ от
266 кв.м., представляващо УПИ парцел ***-****, **-стар, к. **нов по плана
на г. П., кв. „Ч.“, а съделителите са декларирали, че не си дължат уравнение
на дяловете поради това, че имуществените отношения между тях са уредени
по-рано и нямат претенции помежду си.
Видно от договор за дарение от 05.07.2019 г., сключен с н.а. №
********, н.д. № ******** г. на нотариус И. И. с рег. № **** и с район на
действие района на Пловдивския районен съд, В. К. Д. е подарила на дъщеря
си Т. Г. Ч. поземлен имот с идентификатор *********** по КККР на г. П. с
площ от 271 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с
начин за трайно ползване – за ниско застрояване, ведно с построените в имота
сграда с идентификатор ***********.1 със застроена площ от 56 кв.м.,
предназначение – жилищна сграда еднофамилна, сграда с идентификатор
***********.2 със застроена площ от 32 кв.м., предназначение – сграда за
обществено хранене и сграда с идентификатор ***********.3 със застроена
площ от 23 кв.м., предназначение – постройка на допълващо застрояване,
както и всички други подобрения в имота.
С нотариална покана, връчена на Л. Д. на 21.11.2019 г., Т. Ч. я е
поканила да й предаде ключа от гараж, построен в поземлен имот с
идентификатор *********** в г. П., който да бъде опразнен изцяло в
седемдневен срок, като в противен случай ще потърси правата си по съдебен
ред.
С отговор на нотариалната покана от 28.11.2019 г. Л. Д. е оспорила
правата на ищцата, твърдейки, че имотът и построените в него сгради са
тяхна собственост.
Основният спорен въпрос по делото е дали договорът за дарение е
нищожен поради липса на съгласие /чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД/ вследствие на
това, че към момента на сключването му В. Д. е страдала от тежка форма на
деменция и е била в трайна невъзможност да формира воля.
За изясняване на този въпрос по делото са приети три заключения на
съдебно-психиатрична акспертиза.
От заключението на вещото лице д-р Д. К. се установява, че В. Д.
страда от ХМСБ, съдова деменция, през 2014 г. била приета в неврологично
отделение и при направен скенер били маркирани данни за мозъчна атрофия,
7
въпреки че не показала клинични признаци на деменция, към момента на
извършване на дарението /05.07.2019 г./ дементният процес е бил в рамките
на лакунарна форма със запазено ядро на личността, тя била със запазена
психична годност да разбира съществени и по-прости неща от ежедневието,
можела е да ръководи постъпките си, но не е могла да прогнозира
последствията от делата си, състоянието й се влошило около смъртта на сина
й през януари 2019 г., а към момента на експертизата състоянието й било
влошено със задълбочаване на когнитивните нарушения в рамките на
глобалната деменция, а заболяването й представлява продължително
разстройство на съзнанието, протичащо на фона на ясно съзнание с
нарушение на мислене, емоции и воля.
При приемане на заключението в съдебно заседание на 04.03.2021 г.
експертът посочва, че деменцията може да се задълбочи при тежък стрес,
какъвто безспорно е смъртта на сина на Д., като тя останала на етапа на
отричането /неприемане, че детето й е починало/, след което е имала нужда
от специални грижи в домакинството, а на проверения от психиатъра преглед
през октомври 2020 г. не разпознала дъщеря си, припознала нейния съпруг
като сина си и не знаела в кой град живее, но няма данни към момента на
сделката тя да се е припознавала, независимо от преживения остър стрес от
смъртта на сина си.
По делото е назначена тройна съдебно-психиатрична експертиза с
вещи лица д-р М. Г., д-р Р. Д. и д-р М. П., като преди изготвяне на
заключението им В. Д. починала /установено с с акт за смърт № **** г. на
Община Р./, поради което то е направено само по писмени данни. От това
заключение е видно, че Д. е страдала от световъртеж, артериална хипертония,
васкуларна енцифалопатия, деформираща цервикална спондилоартроза,
остеохондроза, хипакузис невросензорика, съдова деменция, а мозъчно-
съдовата болест е обсъждана през 2014 г., като е проведено медикаментозно
лечение, било налице качествено разстройство на психичните процеси -
мисленето, емоциите, волята, възприятно-представните процеси, което
нарушило способността й да възприема детайлите, да анализира
обстоятелствата, да съобразява правните последици от поведението си, като
дементният процес препятствал възможностите на В. Д. да разбира
свойството и значението на постъпките си при сключване на договора за
дарение на 05.07.2019 г. и да разбира последиците от него.
8
При приемане на заключението в съдебно заседание на 09.12.2021 г.
вещите лица допълват, че с оглед развитието на дементния процес Д. била
уязвима и загубила автономността си да осмисля случващото се и да
ръководи постъпките си, като към датата на сключване на договора за
дарение дементният процес бил достатъчно напреднал и пречел на Д. да
преценява правилно ситуацията или я поставял в емоционална зависимост, но
не е задължително това да се е отразило на способността за движение,
каквито засягания са сравнително редки.
В първоинстанционното производство е прието заключение на още
една тройна съдебно-психиатрична експертиза с вещи лица: д-р Н. П., д-р А.
К. и д-р Д. Л., според което при В. Д. са диагностично обективизирани
невросоматични заболявания, които са засегнали психичните й функции,
водейки до декомпенсирано психично здраве; съдовата енцефалопатия и
коровата атрофия са генерирали дементен синдром, който се характеризира с
нарушени възможности за правилно и адекватно осъзнаване на
свойството,значението на постъпките и резултиращите последици при
сключване на договора за дарение на 05.07.2019 г., като състоянието й се
приема за качествено разстройство на психичните функции и представлява
продължително нарушение на съзнанието, което засяга способността да се
възприемат детайлите и обстоятелствата от съществено значение за
формирането на личната воля, както и правните последици от поведението.
В подкрепа на изводите на двете тройни съдебно-психиатрични
експертизи са и събраните гласни доказателства.
От показанията на свидетеля Ц. П. се установява, че той като съсед на
имота често виждал В. Д., която последните години страдала от деменция или
склероза, понякога не можела да се ориентира и съседките я прибирали, на
погребението на сина си се усмихвала и не показала скръб, мъка или жал.
В същата насока са показанията на свидетелката Р.А., според която
преди 5-6 години в психическото състояние на В. Д. настъпила промяна,
видимо вече не била добре, не разпознавала свидетелката, въпреки че преди
това се били срещали многократно, това потвърдил и синът й И., който казал,
че майка му започнала да забравя, да не ги познава и да ги бърка – сина си със
съпруга си Г., покойник, както и внуците си, а на погребението на сина си се
държала неадекватно, не познала свидетелката, поднесените й
9
съболезнования избила на смях, питала къде е синът й и защо отишъл
другаде.
Като свидетел в първоинстанционното производство е разпитана и
самата В. Д., макар и в момент, отдалечен от датата на сключване на
договора, която твърдяла, че живее в С. к. в П. под наем заедно с мъжа си,
има дъщеря и не помни да е ходила при нотариус.
Според свидетеля П. Ч. той е чувал, но не е присъствал, на разговор
между ищцата, майка й и брат й, на който те се разбрали имотът да остане на
Т. Ч., защото брат й бил получил имоти от родителите си, а тя нямала нищо,
както и като благодарност за това, което е направила за майка си през
годините, свидетелят докарал съпругата и тъща си от С. в П. за изповядване
на сделката, в този момент В. Д. била относително добре, можела да се владее
и знаела какво прави, нямала тежки забежки, отклонение не установил и
нотариусът, като свидетелят не присъствал на самата сделка, а състоянието на
Д. се влошило около година след отИ.ето й в С..
Съдът не кредитира показанията на свидетеля в тази част не толкова
поради близките му връзки с ищцата /неин съпруг/, обосноваващи неговата
заинтересуваност от изхода на спора при приложение разпоредбата на чл. 172
от ГПК, колкото поради явното им противоречие с показанията на останалите
свидетели, които имат много по-пълни, преки, ежедневни и непосредствени
впечатления от психичното състояние на В. Д. към момента на сделката,
както и с приетите съдебно-психиатрични експертизи.
От друга страна съдът възприема заключенията на двете тройни
съдебно-психиатрични експертизи и не възприема това на единичната такава,
доколкото разширените експертизи са изследвали пълно, подробно и
задълбочено състоянието на Д. към релевантния момент, имайки предвид не
само медицинската документация, но и показанията на разпитаните свидетели
и непосредствените им впечатления от състоянието на дарителката, в т.ч. чрез
конкретни нейни действия, които могат да се приемат като симптоми на
заболяването и стадия на развитието му.
Въз основа на всички събрани по делото доказателства съдът приема за
установено, че към момента на сключване на договора за дарение /05.07.2019
г./ вследствие на деменцията като неврологично дегенеративно заболяване, от
която е страдала, са били ограничени паметта, мисленето, мозъчните функции
10
и социалните способности на В. Д. до степен, че тя не е била в състояние да
разбира свойството и значението на постъпките си при сключване на
договора и да разбира последиците от него.
Това обаче не води до извод, че Д. не е формирала воля, респ. че
договорът за дарение е нищожен поради липса на съгласие, доколкото с ТР №
5/30.05.2022 г. по тълк.д. № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС, което е
задължително за органите на съдебната власт, изрично е прието, че
договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в
състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си,
е унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД.
Предвид изложените мотиви съдът намира за неоснователно
възражението на ответниците, че договорът за дарение е нищожен поради
липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД.
С отговора на въззивната жалба ответниците за първи път са
направили възражение, че договорът за дарение е нищожен поради
противоречие с добрите нрави.
С оглед забраната по чл. 266, ал. 1 от ГПК за навеждане на нови
обстоятелства от страните във въззивното производство, които са могли да
посочат в срок в първоинстанционното такова, и при липсата на
изключенията по чл. 266, ал. 2 от ГПК и по чл. 266, ал. 3 от ГПК съдът
намира, че това възражение е направено несвоевременно.
В същото време обаче съгласно ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. №
1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, задължително за органите на съдебната власт,
съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на
правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за
решаване на правния спор, без да е направено възражение от
заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства.
В случая не може да се приеме, че нищожността на атакувания договор
за дарение произтича пряко от сделката, за да се произнесе съдът служебно
по това основание.
Спорен е въпросът дали нищожността на договора произтича от
събраните по делото доказателства.
В правната теория и в съдебната практика е прието, че добрите нрави
11
са морални норми, които законът въздига в критерий за оценка на сделките,
те съществуват като общи принципи или произтичат от тях, основанието за
нищожност е последица и от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, но това основание
е субсидиарно спрямо другите такива за нищожност, макар да има
самостоятелно значение, като то следва да се разглежда само в случай, че
липсва друго основание за нищожност на сделката.
Подобна дефиниция е дадена в ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. №
1/2009 г. на ОСTK на ВКС, според което добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, в т.ч.
принципът на справедливостта, който изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес.
Преценката дали са накърнени добрите нрави следва да се извърши
към момента на сключване на договора, като се вземе предвид доколко е
засегнат частният и общественият интерес от евентуално нарушаване на
установени обществени отношения на определен етап от развитието на
обществото, касаещи представите за морално и неморално, за правилно и
неправилно поведение в опредЕ. ситуация, за добро и зло, като това
нарушение трябва да бъде съществено, тъй като и санкцията при
неспазването на добрите нрави /нищожност на договора като най-тежък негов
порок/ е сериозна, но в същото време може да се приеме, че този критерий е
обективен, т.е. не е необходимо страните да съзнават или да желаят
несъответствието между договора и добрите нрави.
Както вече беше посочено, съдът приема за установено, че към
момента на сключване на договора за дарение В. Д. е страдала от деменция в
напреднала фаза, ограничила в много голяма степен паметта, мозъчните
функции и възможностите й за обективна и реална преценка на ситуации,
проблеми и извършване на правни действия, като тя не е разбирала
свойството и значението на постъпките си, както и последиците от тях.
Установено е също, че няколко месеца преди сключване на договора
В. Д. е отишла да живее при същеря си Т. Ч. в С., която е поела ежедневните
грижи за нея, доколкото майка й не е била в състояние да се грижи сама за
12
себе си, като постепенно е станала физически, емоционално и социално
зависима от ищцата, довело в крайна сметка до невъзможност или
затруднение при формиране на лична воля и подчиняване на поведението й на
наложените изисквания от дъщеря й.
Според общоприетите представи в обществото за отношенията между
майка и дъщеря Ч. е имала моралното задължение да се грижи за Д., като не
само поеме нейното всекидневно обслужване, осигуряване на физически и
психически комфорт и подходящо общуване, но и положи усилия за
охраняване на нейното имущество, доколкото последната не е имала
адекватна преценка на ситуацията и как правилно и пълноценно да защитава
интересите си, тъй като била в такъв стадий от заболяването си, че болестта
била завладяла ума й, тя не можела да си спомня и съобразява поведението си
с околната среда, имала загуба на представа за място и време, поради което
била напълно зависима от дъщеря си като човек, с когото се срещала
всекидневно и който полагал грижи за нея, и под това влияние сключила
договора за дарение, без да съзнава неговите последици.
Предвид изложеното съдът приема, че вместо да се грижи за
имуществените интереси на майка си, Ч. е използвала положението и
влиянието си върху нея, която в този момент не е била в състояние да разбира
значението на сключения договор, и е предпочела собствените си интереси,
придобивайки безвъзмездно имущество на Д., като по този начин е предала
доверието на последната и е злоупотребила с интересите на неспособно лице,
което не може да ги защитава пълноценно само, а степента на моралната
укоримост на поведението й е висока и това води до извод за накърняване на
добрите нрави поради несъвместимост с общоприетите житейски норми за
справедливост и добросъвестност, респ. за нищожност на договора на това
основание, която нищожност произтича от събраните по делото доказателства
и по нея съдът е длъжен да се произнесе служебно.
Съдът не може да направи обратен извод само въз основа на факта, че
договорът за дарение е сключен в нотариална форма.
Действително нотариалният акт в частта, в която нотариусът е
извършил нотариално удостоверяване, има характер на официален документ
по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, съставляващ доказателство за
изявленията пред длъжностното лице и за извършените от него и пред него
13
действия.
Имайки предвид обаче различните проявления на деменцията,
периодите на преминаването й, както и липсата на специални знания в
нотариуса за разпознаването й, съдът намира, че обективно е невъзможно тя
винаги да бъде категорично идентифицирана от кратък разговор със страна в
нотариалното производство и тези бегли впечатления на нотариуса да бъдат с
такава доказателствена сила, че да преодолеят събраните гласни
доказателства и категоричните заключения на двете тройни съдебно-
психиатрични експертизи.
Доколкото договорът за дарение е нищожен, той не е породил вещно-
транслативен ефект и въз основа на него Ч. не може да се легитимира като
собственик на процесните недвижими имоти.
Предвид принципа за диспозитивното начало в гражданския процес и
тъй като ищцата не е навела други основания за придобИ.е на собствеността
върху имотите, такива не следва да бъдат преценявани в настоящото
производство.
Поради неустановяване, че Ч. е собственик на имотите, не е налице
един от задължителните елементи на фактическия състав на чл. 108 от ЗС,
поради което само на това основание обективно съединените искове следва да
бъдат отхвърлени и съдът не следва да се произнася по възраженията на
ответниците за придобИ.е от тях на правото на собственост по силата на
давностно владение на имотите, право на задържане и за извършени
подобрения.
Предвид отхвърляне на исковете по чл. 108 от ЗС като акцесорни и в
пряка зависимост от принадлежността на правото на собственост върху
имотите следва да бъдат отхвърлени и субективно съединените искове по чл.
59 от ЗЗД като неоснователни.
Доколкото първоинстанционният съд е стигнал до същите правни
изводи, макар и с други съображения, решението му е правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
Обжалваното решение следва да бъде потвърдено и в частта, в която
ищцата е осъдена да заплати на ответниците направените от тях разноски
пред окръжния съд в общ размер на 4 650 лв., представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение от 3 200 лв.и 1 450 лв. депозит за работата на
14
вещите лица, като по отношение на размера на адвокатското възнаграждение
и при направено от ищцата възражение за неговата прекомерност по реда на
чл. 78, ал. 5 от ГПК окръжният съд е съобразил фактическата и правна
сложност на делото, опредЕ.та цена на предявените искове, направените
възражения от ответниците и разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т. 2 и т. 4 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в редакцията им към момента на постановяване на
решението.
Предвид отхвърляне на жалбата жалбоподателката дължи на
ответниците по нея направените в настоящото производство разноски от 3
200 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът намира
за неоснователно възражението на жалбоподателката за прекомерност на това
възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК не само въз основа на
изложените по-горе съображения, но и поради актуалната към момента на
последното съдебно заседание редакция на разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т. 2 и
т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Ето защо съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260233/15.06.2022 г., постановено по
гр.д. № 666/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – ХV гр.с.
ОСЪЖДА Т. Г. Ч. от гр. С., ул. „В., № *, вх. *, ап. **, ЕГН **********,
със съдебен адрес: гр. С., ул. „А. К., № **, вх. *“ /чрез адвокат Л. Т./ да
заплати на Л. Г. Д., ЕГН ********** и на Е. И. Д., ЕГН **********, двете от
г. П., бул. „Х. Б.“ № *** *, със съдебен адрес: г. П., бул. „Ш. с.“ № ***** ет. *
/чрез адвокат Я. Я. и адвокат М. Д./ общо сумата 3 200,00 лв. /три хиляди и
двеста лева/ разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
15
1._______________________
2._______________________
16