Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 10.07.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОВА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на дванадесети юни през 2019
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
АНДРЕЙ
ГЕОРГИЕВ
при секретаря Татяна
Щерева, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 5716 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 21.02.2019
г. на ответника С.У.„*******“ срещу решението от 15.01.2019 г. по гр. д. № 16861/2018
г. на Софийския районен съд, 61 състав, с което е признато за установено, че жалбоподателят
дължи на ищеца “Р.” ООД, на основание чл.422 ГПК вр. чл.327, ал.1 ТЗ сумата 274,78
лв., представляваща неплатена цена на доставени стоки по фактура № 207782/12.06.2017
г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК - 22.12.2017
г. до окончателното изплащане, за която сума и издадена заповед за изпълнение
на парично задължение от 16.01.2018 г. по ч. гр. д. № 89999/2017 г. по описа на
СРС, на основание чл.422 ГПК вр. чл.327, ал.1 ТЗ сумата от 109,20 лв. представляваща
неплатена цена на доставени стоки по фактура № 209837/19.07.2017 г., ведно със
законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК - 29.12.2017 г. до
окончателното изплащане, за която сума и издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 16.01.2018 г. по ч. гр. д. № 90280/2017 г. по описа на
СРС. С решението жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца разноски за
исковото производство в размер на 930,00 лв. и разноски за двете заповедни
производства в размер на по 385,00 лв. за всяко.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно
поради нарушение на материалния закон и е необосновано, тъй като СРС не е обсъдил
и взел предвид всички събрани в процеса писмени доказателства. Твърди се договорно
неизпълнение на задължението на продавача да достави стоките, поради което
купувачът не дължи плащане на цената им. На следващо място се поддържа, че
вземането на ищеца не е било изискуемо към датата на устните състезания пред
СРС. За първи път в жалбата се навеждат твърдения, че фактурите и
приемо-предавателните протоколи не са подписани от лице без представителна
власт по отношение на възложителя, поради което не следва да се кредитират като
доказателства по делото, установяващи факта на реално доставяне на стоките.
Предвид
изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо
него да постанови друго, с което да отхвърли предявените установителни искове,
както и да му присъди направените разноски по делото за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият “Р.” ООД – ищец по иска – в писмения
отговор оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без
уважение, а обжалваното с нея решение – потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски за въззивното производство.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Въззивният съд приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, поради което въззивният
състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. Независимо от
това във връзка с доводите в жалбата следва да се добави следното:
За да уважи предявените установителни искове,
първоинстанционният съд е приел, че по делото е безспорно установено, че ищецът
е доставил на ответника, стоките, предмет на договора, за което е издал фактури
и са съставени приемо-предавателни протоколи, които са подписани от представител
на ответника. Отделно от това е установено, че процесните фактури, подписани от
получателя, са осчетоводени при ответника, отразени са в справката – декларация
по ДДС и дневника за продажби и покупки на стоки.
Процесната искова претенция по чл.422 ГПК вр.
чл.327, ал.1 ТЗ се основава на твърдяно неизпълнение от ответника на договорно
задължение за заплащане на цената на доставени стоки, предмет на процесните две
фактура. Предвид изричното оспорване от ответника в отговора по чл. 131 ГПК в
тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е било да докаже две
обстоятелства: 1) наличието на договорно правотношение /правоотношения/ между
страните, предмет на процесните фактури и 2) фактическото изпълнение на задълженията
на ищеца за доставяне на твърдяните стоки.
Въззивният съд намира и две обстоятелства за
доказани. В отговора по чл. 131 ГПК ответникът не е оспорил, че страните са
сключили договори за възлагане на обществена поръчка по обособени позиции
–доставка на консумативи и аксесоари на офис техника, за доставка на оригинални
тонери за копирни и печатащи устройства и за доставка на съвместими тонери за
копирни и печатащи устройства, но е оспорил факта, че стоките реално са
доставени.
На първо място, противно на твърденията на
въззивника, и двете процесни фактури, касаещи доставка на стоки с посочено
количество и единична цена, са подписани за получател от името на ответното
дружество. Представените от ищеца с молба от 09.05.2018 г./ т.е. преди връчване
на препис от исковата молба и приложенията на ответника/ приемо-предавателни
протоколи от 12.06.2017 г. и от 19.07.2018 г. също са подписани без забележи от
получателя на стоките от лицата М.М.и Е.Н.. В отговора на исковата молба
ответникът не е заявил възражение, че приемо-предавателните протоколи са
подписани от лице без представителна власт, а такова е направено едва във
въззивната жалба, поради което се явява преклудирано. Отделно от това, същото е
и неоснователно с оглед разпоредбата на чл. 301 ТЗ, според която когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се
смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага
след узнаването.
В случая не е налице такова противопоставяне, тъй като видно от неоспореното
заключение на ССЕ процесните фактури са осчетоводени в счетоводството на
ответника през м.06 и м.07.2017 г. и са декларирани
пред НАП в подадените справки-декларации и дневници за покупки с цел
ползване на правото на приспадане на данъчен кредит за съответния данъчен
период, като такъв е ползван и по двете фактури. Осчетоводяването и
декларирането пред НАП доказват съгласието на ответника като елемент от
конкретния договор, предмет на въпросните фактури, а също така доказва и
узнаването от негова страна за същите, поради което и при липса на доказано
противопоставяне на действията веднага след узнаването им, следва да се
приеме, че съобразно чл. 301 ТЗ законният представител на ответното дружество е
потвърдил представителната власт на лицата, подписали за получател фактурите.
С оглед изложеното неоснователни са доводите
във въззивната жалба, че решението на СРС е необосновано. По делото са
ангажирани доказателства /фактури, приемо-предавателни протоколи, заключение на
съдебно-счетоводна експертиза и гласни доказателства/, установяващи по
безспорен начин факта на доставяне на стоките. Приемо-предавателните протоколи
са подписани от служители на ответника, които са разпитани по делото и
потвърждават, че подписите, положени под протоколите са техни и че доставките
реално са извършени. Отделно от това, отразявайки процесните фактури в
счетоводните си книги ответникът декларира, че сделките по тях реално са
осъществени и, че той е страна по тях. На същия принцип за истинност се
подчиняват и изискванията за деклариране на доставките по фактурите и в
данъчното законодателство, и по-специално – по реда на ЗДДС. Ответникът сам е
включил фактурите в месечните справки-декларации по ЗДДС, като дори е ползвал
правото на данъчен кредит по тях. Ето защо, осчетоводяването и декларирането
пред НАП от ответника на процесните фактури е пряко признание за наличието на
договорни отношения с ищеца и за обстоятелството, че стоките са били доставени
на ответника. В този смисъл е и трайната съдебна практика, постановена по реда
на чл.290 ГПК, според която когато фактурата не е подписана или е подписана за
получател от лице без представителна власт, но същата е осчетоводена, включена
в дневника за покупките и за нея е ползван данъчен кредит, се приема, че
търговецът е потвърдил извършените от трети лица действия по приемане на
стоките и приложение намира презумпцията на чл.301 ТЗ. Отразяването на фактурите
в счетоводството на купувача, включването им в дневника за покупко-продажбите
по ДДС и ползването на данъчен кредит по същите съгласно ЗДДС представлява
недвусмислено признание на задължението за плащане на получените стоки и
доказва неговото съществуване. / решение № 71/22.06.2009 г. по т.д. № 11/2009
г., решение № 47/8.04.2013 г. по т.д. № 137/2012 г., решение № 114/26.07.2013
г., решение № 30/8.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г., решение № 198/13.05.2013
г. по т.д. № 2741/2014 г. и решение № 121/21.07.2016 г. по т.д. № 3210/2015 г.
и др. на ВКС, ТК/
По
отношение на възражението на ответника, че вземанията на ищеца не са били
изискуеми с оглед разпоредбата на чл. 5, ал.4 от договора от 30.09.2014 г., следва
да се посочи, че протоколите от 12.06.2017 г. и от 19.07.2017 г., установяващи
доставка на стоките, са подписани от получателя на стоката и 60 дневния срок за
заплащане на цената, започва да тече именно от датата на съставяне на
процесните протоколи. Този срок е изтекъл към датата на устните състезания пред
СРС, като обстоятелството, че препис от протоколите са представени в хода на
производството пред СРС е абсолютно ирелевантен за настъпване изискуемостта на
задължението за заплащане цената на стоките по двете фактури.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените
искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и
законосъобразно в обжалваната част.
При този изхода на спора на жалбоподателя не
следва да се присъждат своевременно поисканите разноски за производството.
На въззиваемата страна се дължат разноски за
настоящото производство за адвокатско възнаграждение, което видно от
представения договор за правна защита и съдействие е в размер на 720 лв.
Въззивният съд намира за основателно направеното от въззивника възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна с оглед
фактическата и правна сложност на делото, поради което същото следва да бъде
редуцирано до посочения в чл.9, ал.1 от НМРАВ размер от 300,00 лв.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.01.2019
г. по гр. д. № 16861/2018 г. на Софийския районен съд, 61 състав.
ОСЪЖДА С.У.„*******“, Булстат ******** да заплати
на „Р.“ ООД, ЕИК **********, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 300,00 лв.
– разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.