РЕШЕНИЕ
№ 48
гр. К. , 19.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Дарина И. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина И. Попова Гражданско дело №
20215320100097 по описа за 2021 година
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 55, ал.1, пр.
І-во от ЗЗД.
Ищецът Х. Д. К. с ЕГН **********, от гр. К., ул. „И.В.“ № ***
твърди, че с ответника сключили договор за потребителски кредит от
08.05.2019г. По силата на съглашението, ищецът получил от ответника в заем
сумата от 600.00 лева. Сумата по заема следвало да се върне до 08.11.2019г.,
на вноски съгласно погасителния план. Размерът на договорената лихва бил
при лихвен процент по кредита 24%, при годишен процент на разходите
(ГПР) от 50%, като сумата която следвало да се върне била в размер на 642.72
лева. Броят на погасителните вноски бил шест, всяка в размер на 171.55 лева,
която сума следвало да се погаси за период от 08.06.2019г. до 08.11.2019г.
Съгласно §4 от договора, ако в тридневен срок от подписването му,
кредитополучателят не осигури обезпечение на паричните си задължения,
чрез даване на поръчителство, при определени критерии, то
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 386.58 лева. Общо
дължимата сума плюс неустойката следвало да бъдат върнати с изплащането
на 6 броя погасителни вноски. Договорът бил потребителски по смисъла на
1
чл.9 от Закона за потребителския кредит ЗПК) и недействителен е на
специалните основания предвидени в чл.22 ЗПК. Договорът бил
недействителен на основание по чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Договорената
възнаградителна лихва била нищожна, поради 2 противоречието й с добрите
нрави. Съдебната практика установила, че нищожна поради нарушение на
добрите нрави е възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В
конкретния случай лихвата надвишавала, както двукратния, така и трикратния
размер на законната. Щом като била, нищожна, била несъществуваща. А след
като е несъществуваща, не било спазено правилото на нормата, в договора за
потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителнага лихва и
начинът на нейното прилагане. В нарушение на чл.11, ал. 1, т.10 ЗПК в
договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на
разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е
формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1 т.2 ДР
на ЗПК определяла, че тя представлява сбор от общия размер на кредита
(отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били
регламентирани в §1 т.1 ДР на ЗПК и по своето същество представлявали
годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно
законовата дефиниция, се включвала възнаградителната лихва и всички други
разходи (такси, комисионни и пр.), свързани с кредита. Определената в
договора неустойка представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако била
добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора,
потребителят щял да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допускало
нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. От тук
нищожен бил и договора, на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била уговорена
в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Нищожността се извличала
от следните обстоятелства: Поръчителството или поемането на солидарното
задължение по договора за кредит следвало да бъде учредено в изключително
кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник следвало да
представят на кредитното дружество обилна документация, която било
невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок.
Неустойката била 3 прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви
правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще
2
претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от
неустойката. Тук следвало да се има предвид, че всички преки или косвени
разходи възникнали от изпълнението на задълженията на страните по
договора били покрити от ГПР (чл.19, ал.1 и §1, т.1 от ДР на ЗПК). Затова
неустойката била начислена за покриване именно на тези разходи. По
изложените съображения, клаузата за неустойка била недействителна, но и на
допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали
задължения, които по своето същество се покривали от ГПР и по този начин
се надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК - ГПР да не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка
противоречала и на материалния закон - чл.71 ЗЗД. Съгласно тази разпоредба,
когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора
обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички задължения по
договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай се искало
нещо друго - натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови
разходи, което противоречало на материалния закон. Клаузата за неустойка
противоречала и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК, която
предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Това била единствената
санкция, предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с
процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба и затова тя била
нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК). Предвид на изложеното, предявява осъдителен
иск за връщане на недължимо платените суми от ищеца по нищожната клауза
за неустойка, тъй като били заплатени при начална липса на основание.
Нищожността на клаузата произтичала както от обстоятелството, че целият
договор е недействителен на основание чл.22 ЗПК, така и от обстоятелството,
че същата е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, материалния
закон и поради неговото заобикаляне.
На основание чл.127, ал.4 ГПК посочва банкова сметка за плащане:
„У.К. Б.“ АД: ***********.
МОЛИ съда да постанови решение, с което осъди ответника да му
заплати сумата от 100 (сто) лева, представляваща недължимо платена сума по
клауза за неустойка по договор за паричен заем от 08.05.2019г., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба –
3
20.01.2021 г., до окончателното плащане. Претендират се и разноските по
делото, включително адвокатско възнаграждение, което съдът да определи по
реда на чл. 38 от ЗА.
Ответникът „С.К.К.Г.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район 1 „И.“, ж.к. „Д.“, ул. „В.К.“, бл.***, ет.****,
представлявано от А. Д. С. оспорва изцяло твърденията за недействителност
на процесния договор за кредит, сключен между „С.К.К.Г.“ АД и Х. Д. К.,
изложени в исковата молба. Процесният договор за кредит напълно отговарял
на императивните изисквания, заложени в Закона за потребителския кредит и
Закона за защита на потребителя, поради което бил действителен. Годишният
процент на разходите бил изчислен по формулата, съгласно приложение № 1
към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Освен това, в исковата си молба ищецът оспорвал като
нищожна уговорената възнаградителна лихва, с твърдението, че същата
противоречи на добрите нрави. В закона липсвала легална дефиниция на
термина „добри нрави“, но същият бил формулиран по тълкувателен път в
съдебната практика. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение,
постановено на 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
„Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях.... “ Следователно,
„Добрите нрави“ представлявали обща правна категория, приложима както
към гражданските, така и към търговските правоотношения, в която попадали
тези наложили се правила и норми, които бранят принципи и ценности, които
са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на
обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от
договарящите страни. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип, който
можело и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му било
проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Такива били принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване. Въпросът дали поведението на
конкретния правен субект съставлява действие, накърняващо „добрите
4
нрави“, злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода,
следвало да се преценява във всеки отделен случай въз основа на доводите на
страните, събраните доказателства по конкретното дело и приложимите към
спора императивни правни норми. Липсата на легална дефиниция и
обективни критерии налагали извода, че противоречието с добрите нрави
зависи от субективната преценка на правоприлагащия орган. Съгласно чл. 9
от ЗЗД, ,,Страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави.“ От изложеното по-горе следвало, че противоречието на договора или
отделни негови клаузи с добрите нрави, следвало да се преценява, ако
спорният въпрос, в случая допустимият размер на възнаградителната лихва,
не е решен с императивни правни норми на действащото законодателство,
какъвто бил настоящият случай. Както се посочвало и в самата искова молба,
в конкретният случай се разглеждала действителността на договор за
потребителски кредит, поради което отношенията между страните се
регулирали от разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, „Годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.“ Годишният процент на
разходите бил дефиниран в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, според която: „Годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв 6 вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер па предоставения кредит.“ Според §1 т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
5
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“ От системното
тълкуване на тези разпоредби следвал изводът, че годишният процент на
разходите по кредита (ГПР) включва в себе си и възнаградителната лихва
като разход, наред с останалите такси, комисионни, възнаграждения и др.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗКП въвеждала максимален предел на ГПР,
който не можел да надвишава 5 пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с
постановление на Министерския съвет. Т.е. при актуалния размер на
законната лихва от 10 % на година, максималният ГПР по кредита, включващ
и възнаградителнага лихва, не можело да надвишава 50 %, като нарушаването
на въпросната забрана било скрепено със санкция. Съгласно чл. 19, ал. 5 от
ЗПК, „Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни.“ По аргумент за противното от цитираната разпоредба на чл. 19,
ал. 5 от ЗПК, клаузи в договора за кредит, които не надвишавали определения
по ал. 4 размер на ГПР по кредита, не се смятали за нищожни. В конкретният
случай, при изчисляването на годишния процент на разходите по процесния
договор за кредит бил включен единствено разходът за възнаграднтелна
лихва, тъй като други такси, комисионни и възнаграждения съгласно същия
договор, не се дължали. Видно от §1 на процесния договор за кредит, ГПР,
изчислен по начина, посочен в Приложение № 1 към чл. 19 от ЗПК бил в
размер на 50%, което било в рамките на законодопустимия размер, според
ЗПК. Основната цел на ЗПК била да осигури по-висока степен на защита на
потребителите от тази, предвидена в общите ЗЗД и ЗЗП. Със ЗПК детайлно се
регулирали отношенията между кредитора и потребителя по отношение на
сключените помежду им договори за потребителски кредити. Същият
специален закон признавал за действителни клаузите, с които се договарят
разходи по кредита в размер на до 5 пъти размера на законната лихва.
Обявяването на процесния договор за кредит за нищожен поради
противоречието му с добрите нрави по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от общия ЗЗД щяло
да доведе до противоречие със специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 от
ЗПК. Следователно, императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 от ЗПК
изключвала приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, по отношение на размера
на възнаградителната лихва. Възприемането на обратното становище за
правилно би довело до абсурдния извод, че приета от законодателя
императивна правна норма, ограничаваща размерите на разходите по
6
потребителските кредити, изначално противоречи на добрите нрави. Този
извод следвал и от тълкуването на разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, с която
свободата на договаряне се ограничавала от повелителните (императивните)
норми на закона и добрите нрави. Използването на съюзът „И“, вместо „ИЛИ“
водел до извода, че законодателят изключва възможността повелителна
(императивна) правна норма да противоречи на добрите нрави. В тази връзка,
съдебната практика, касаеща противоречието на договорите за потребителски
кредити с добрите нрави, в зависимост от съотношението между размера на
възнаградителнага и законната лихва, формирана до влизането в сила на чл.
19, ал. 5 от ЗПК, следвало да се приеме за неактуална. От изложеното
следвало, че процесният договор за кредит не противоречи на добрите нрави.
Същият бил сключен при стриктно спазване на разпоредбите на ЗПК, поради
което бил действителен. Освен това, ответникът „С.К.К.Г.“ АД бил небанкова
финансова институция. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ ,,Финансова
институция е лице, различно от кредитна институция и инвестиционен
посредник, чиято основана дейност е .... отпускане на кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства.“ По аргумент от противното по чл. 2 ЗКИ, за разлика
от банките, финансовите институции нямали право да набират средства чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Високите
нива на риск, при които финансовата институция работела, били причината за
по-високия размер на възнаградителната лихва. Дружеството „С.К.К.Г.“ АД, в
качеството си на финансова институция, отпускало кредити със собствени
средства и на лица, които банките често отказвали да финансират, което
значително увеличавало риска при упражняването на такъв тип дейност.
Вероятно точно тази била причината ответникът да използва именно
финансовите услуги, предоставяни от дружеството ответник, а не от банка,
която предоставяла кредити при по-нисък размер на възнаградителната лихва.
Ищецът имал възможност да се запознае предварително със съдържанието на
договора. Въпреки това, той избрал да сключи процесния договор, като
усвоил предоставената в заем сума. Освен това, ищецът не се възползвал от
правото си на отказ от сключения договор за кредит и не погасил предсрочно
задължението си. Нещо повече, ищецът сключил със „С.К.К.Г.“ АД друг
договор за кредит 04.09.2019 г. с дружеството при същите условия, което
било категорично доказателство, че същият одобрявал параметрите и
7
качеството на предоставяната от дружеството финансова услуга.
Признава иска за недействителност на клаузата на §6 от процесния
договор за кредит, уреждаща задължението за заплащане на неустойка и моли
съда да го уважи. Съгласно §1 от договора за кредит, общата сума за
погасяване била в размер на 642,72 лева, представляваща сбор от 600 лева
главница и 42,72 лева договорна лихва. Потребителят погасил предсрочно
процесния договор за заем като заплатил на „С.К.К.Г.“ АД общо 914,64 лева
по процсния договор за кредит, с която сума били погасени 600 лева
главница, 35.63 лева договорна възнаградителна лихва до момента на
предсрочното погасяване и 279.01 лева неустойка. С оглед на гореизложеното
за „С.К.К.Г.“ АД възникнало задължението да възстанови ищеца на сумата от
279,01 лева, представляваща получена без основание неустойка по договора
за кредит. Видно от представеното като доказателство към настоящата искова
молба платежно нареждане, сумата от 279,01 лева била възстановена на
потребителя, поради което предявеният осъдителен иск за връщането й бил
неоснователен и следвало да се отхвърли. С исковата молба било направено
особено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38 от ЗА, поради липсва на достатъчно средства да заплати адвокатско
възнаграждение. Съгласно Определение № 163, постановено на 13.06.2016 г.,
по ч.гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, І г.о.: „Яко обаче противната страна твърди,
че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са
налице и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили
предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други
съображения, различни от посочените в чл. 38 ЗА, тя следва да представи
доказателства в подкрепа на това свое твърдение…“ Видно от представената
електрона справка от НОИ за трудовите договори, ищецът имал сключен
трудов договор със „*** Б.Б.“ ЕАД с ЕИК ******** с трудово
възнаграждение, описано 10 подробно в справката, средният размер на което
бил над 1000 лева на месец. Следователно, основанието за освобождаване от
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА не съществувало и такова
не следвало да се присъжда на ищеца. Поради изложеното, възразява срещу
твърдението на ищеца за съществуването на предпоставките за предоставяне
на безплатна адвокатска помощ по чл. 38 от ЗА, поради липсва на достатъчно
средства да заплати адвокатско възнаграждение, като моли съда да отхвърли
претенцията му.
8
МОЛИ съда да постанови решение, с което да отхвърли иска като
неоснователен, като съобрази фактите, настъпили след предявяването му.
От събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. І-во от ЗЗД.
Първата хипотеза в посочения законов текст предвижда обезщетение за нещо,
предадено, респективно - получено без основание, в случая – по силата на
нищожна клауза на договор за потребителски кредит. Неоснователно
обогатилият се дължи връщане на всичко получено, а не само на онова, с
което се е обогатил.
В процеса са безспорни, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК
следните факти: На 08.05.2019 г. страните са сключили договор за
потребителски кредит. По силата на съглашението, ищецът получил от
ответника в заем сумата от 600.00 лева. Договорено е връщане на по заема
следвало в срок до 08.11.2019г., на вноски съгласно погасителния план.
Договорен е размер на възнаградителната лихва – 24%, при годишен процент
на разходите (ГПР) от 50%. Договорено е връщане на сума в общ размер от
642.72 лева, платима на шест броя погасителни месечни вноски, всяка в
размер на 171.55 лева. В §4 от договора страните са договорили, че ако в
тридневен срок от подписването му, кредитополучателят не осигури
обезпечение на паричните си задължения, чрез даване на поръчителство, при
определени критерии, то кредитополучателят дължи неустойка в размер на
386.58 лева. Общо дължимата сума плюс неустойката следва да бъдат
върнати с изплащането на 6 броя погасителни вноски. не се спори, че не е
осигурил договореното обезпечение и е върнал в пален размер уговорените
суми предсрочно, включително – неустойката. Ответникът признава, че е
получил следните плащания по договора: общо сума от 914,64 лева, с която
сума са били погасени 600 лева главница, 35.63 лева договорна
възнаградителна лихва до момента на предсрочното погасяване и 279.01 лева
неустойка.
Ответникът изрично е признал иска за нищожност на клаузата за
9
неустойка и в хода на процеса е заплатил на ищеца сумата от 279.01 лева.
При това положение, съдът като съобрази, че е настъпил нов факт,
плащане на сума, по-голяма от претендираната, намира, че следва да
отхвърли иска като неоснователен съобразно разпоредбата на чл. 235, ал.3 от
ГПК.
Съдът не е сезиран с иск за обявяване на целия договор за нищожен,
поради което по направените от страна на ответника възражения не следва да
се произнася. В направеното уточнение на исковата молба, ищецът сочи, че
единствения иск, който предявява е този за заплащане частично на сума,
получена без основание – поради нищожност на клаузата за неустойка.
ОТНОСНО разноските:
С оглед изхода от спора, следва да се осъди ответника да заплати на
ищеца направените по делото разноски в размер на 40 лева за заплатена
държавна такса.
Ищецът претендира да му бъде присъдено адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА. Съдът намира, че това искане следва
да се остави без уважение. Ответникът е възразил, че не са налице
основанията за договаряне на безплатна правна помощ и в тази връзка е
представил доказателства за сключен от ищеца трудов договор, в който са
посочени и получените от него трудови възнаграждения през периода от м.
март 2020 година до м. януари 2020 г. Посочените възнаграждения за по-
голяма част от месеците са в размер, близък до средната работна заплата за
област Пловдив. Тъй като в първото по делото заседание, при направено
възражение с отговора на исковата молба, ищецът не ангажира доказателства
да е бил материално затруднен, съдът не присъжда адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА. В този смисъл е определение № 163
от 13.06.2016 г. по частно гражданско дело № 2266 от 2016 година на ВКС, І г.о.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. І-во от ЗЗД,
предявен от Х. Д. К. с ЕГН **********, от гр. К., ул. „И.В.“ № *** за
10
осъждането на „С.К.К.Г.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район 1 „И.“, ж.к. „Д.“, ул. „В.К.“, бл.***, ет.****,
представлявано от А. Д. С. да му заплати сумата от 100 (сто) лева,
представляваща недължимо платена сума по клауза за неустойка по договор
за паричен заем от 08.05.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на предявяване исковата молба – 20.01.2021 г., до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА „С.К.К.Г.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район 1 „И.“, ж.к. „Д.“, ул. „В.К.“, бл.***, ет.****,
представлявано от А. Д. С. да заплати на Х. Д. К. с ЕГН **********, от гр. К.,
ул. „И.В.“ № *** деловодни разноски в размер на 50 (петдесет) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
11