О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
Ловешкият окръжен съд, в
закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА
ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ
ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като изслуша докладваното от съдия Пенов ч.гр.д. № 513 по
описа на съда за 2018 г. и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл.
413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД против
разпореждане № 682/16.08.2018г., по ч.гр.д. №
535/2018 г. на РС Луковит, с което е отхвърлено заявлението на частния
жалбоподател против В.В.П. в частта, с която е поискано издаване на заповед за
изпълнение за сумата 39,94 лв. – неустойка за изпълнение на задължение и 200
лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране.
В частната
жалба са направени оплаквания за материална незаконосъобразност на атакуваното
разпореждане и постановяването му при нарушение на съдопроизводствните
правила. Акцентувайки върху целта на заповедното производство (проверка безспорността
на вземането) и върху неговия формален характер на производството, частният
жалбоподател излага оплакване за напускане границите на формалната проверка на
заявлението, доколкото заповедният съд се произнесъл по валидността на
уговорката в договора, от която произтича вземането за неустойка, което
следвало да се извърши в евентуалното производство по неговото установяване. От
жалбоподателя е изложено оплакване за липса на мотиви относно преценката за
прекомерност на неустойката. В частната жалба е направено искане за отмяна на
разпореждането и за издаване на заповед за изпълнение за отхвърлените по
заявлението суми.
Частната жалба е допустима, тъй
като същата е подадена в срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от
лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 ГПК).
Едноседмичният срок за обжалване по чл. 275, ал. 1, вр.
чл. 413, ал. 2 ГПК е спазен, защото, броен от датата на връчване на атакуваното
разпореждане (12.09.2018 г.), същият е изтекъл на 19.09.2018 г., а частната
жалба е подадена на 12.09.2018 г., видно от датата на клеймото за подател. За
частния жалбоподател е налице интерес да обжалва разпореждането в тази му част,
доколкото е отхвърлено подаденото от него заявление за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист до пълния размер на претендираните вземания (чл.
413, ал. 2 ГПК).
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Със заявлението, по което е образувано производството
пред първоинстанционния съд, от заявителя е поискано издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист за следните суми: 299,68 лв. – главница по
договор за кредит „Бяла карта“ № 505187/19.09.2018 г. между „Асекс Файнанс“ ООД и В.В.П.; 39,94 лв. – неустойка за неизпълнение на
задължение; 18,72 лв. – договорна лихва за периода 06.06.2017 г. до 06.11.2017
г.; 22,11 лв. – законна лихва за периода от 07.11.2017 г. до 04.08.2018 г., 200 лв. – такси
и разноски за извънсъдебно събиране и за законната лихва от завеждане на
заявлението до изплащане на вземането.
За да отхвърли частично
заявлението по чл. 410 ГПК, отказвайки издаване на заповед за изпълнение за неустойка,
първоинстанционният съд е приел, че уговорената
неустойка излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, с оглед на което е счел, че тази клауза от договора е
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Относно вземането за разходи и
такси за извънсъдебно събиране съдът е приел, че уговорката противоречи на
императивна разпоредба - чл. 33, ал. 1 ЗПК и с оглед на това също е отказал
издаване на заповед за същото вземане.
Изхождайки от твърденията в
заявлението за относно съдържанието на уговорките за неустойка за неизпълнение,
настоящият състав на ОС Ловеч приема, че същите са нищожни, поради противоречие
със закона и добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Непротиворечиво и утвърдено в
съдебната практика е разбирането, че клаузата за неустойка е нищожна, когато е
уговорена извън присъщите й функции (ТР-1-10-ОСГТК, т.
3) и в разрез с принципа за добросъвестност в гражданските и
търговските правоотношения. В случая уговорената между страните неустойка за
непредставяне на обезпечение чрез на поръчители при всеки случай на забава, излиза
извън присъщата ѝ обезщетителна функция. Проявлението на тази функция е компенсиране
на кредитора за вредите от неизпълнението (пълното или неточно изпълнение с
оглед характеристиките време, количество и качеството) чрез получаване на
благото от неустойката. Вредите за кредитора от неизпълнението на задълженията
по договора за потребителски кредит се проявяват с неосигуряване на следните
дължими престации - за връщане на предоставените в заем парични средства, за заплащане
на възнаграждение за тяхното ползване и реалните разходи по събирането. Уговорената
между страните неустойка в случая не обезпечава възстановяването на тези вреди
от неизпълнение на задълженията по договора, а евентуални такива от
непредставянето на обезпечение чрез поръчителство, затова тя надхвърля обезщетителната ѝ функция. Неустойката в случая е
свързана единствено с неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчители за всяка забава. Предвид
акцесорния характер на това задължение,
неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни последици, а единствено
парира възможен механизъм за тяхното избягване. Такъв механизъм, обаче, е бил
изначално несигурен, защото кредиторът е поел риск да отпусне реално
необезпечен, а само обезпечаем кредит. Налице е
противоречие с принципа на добросъвестността, защото уговорката за неустойка е
свързана с реално неизпълними задължения. Кредиторът разполага с достатъчно
много източници на информация, за да оцени предварително кредитоспособността на
потребителя (чл. 16 ЗПК), и ако оценката му е лоша, той може да откаже да
предостави кредит (чл. 18 ЗПК), вместо да сключи договора за потребителски
кредит.
Заповедният съд е изложил
подробни мотиви за нищожност на уговорката за неустойка поради противоречието й
с добрите нрави. Мотивите на заповедния съд за несъответствие на същата уговорка
с функциите на неустойката съответстват на закона и цитираната по-горе съдебна
практика, а по съдържание се покриват и със съображенията на настоящия състав.
В този смисъл оплакванията в частната жалба за липса на мотиви са
неоснователни.
Законосъобразен е изводът на районния съд за
противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК на уговорката, от която произтича вземането за
такса за разходи в размер на 200 лв. Твърденията в заявлението сочат, че
уговорената предпоставка за начисляване на такси и разходи е единствено забавата
на длъжника. Според цитираната разпоредба, на която се позовал и районният съд,
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата (чл. 33, ал. 1 ЗПК). Ето защо валидността на
уговорката, от която произтича вземането за такса за разходи в размер на 200
лв., правилно е преценена с оглед чл. 33, ал. 1 ЗПК, като отчитайки
императивния на същата разпоредба характер, заповедният съд е изградил
законосъобразен извод, че тази клауза от договора ѝ противоречи. Макар да
не е констатирано от районния съд, конкретната уговорка противоречи и на чл.
10а, ал. 4 ЗПК, която също е с императивен характер. От изложеното в
заявлението не се установява да е изпълнено изискването видът, размерът и действието,
за което се събират такси да са ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. Кредиторът може да събира само такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит (чл. 10а, ал.
1 ЗПК). От твърденията в заявлението не може да се направи несъмнен извод за
такъв характер на начислената такса, доколкото не се изброяват извършените
дейности или допълнителни услуги в полза на кредитополучателя. Както се посочи
по-горе, таксите и разноските са основани на забавата на длъжника, която е
последица от договорно неизпълнение и не съставлява допълнителна услуга по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
С оглед изводите за
нищожност на уговорките за неустойка за неизпълнение и за такси за направени
разходи, поради противоречие със закона и добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД),
съдът намира, че за произтичащите от тях вземания следва да се откаже издаване
на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). Съдът в заповедното
производство е длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК от длъжника-потребител да
извърши служебно проверка за това дали предявеното със заявлението вземане не
произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде констатирана, той следва
да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има възможност да претендира
вземането си чрез осъдителен иск в общото исково производство, гарантиращо
състезателност и равнопоставеност на страните. Ето защо позоваването на
нищожността на клаузите от договора в заповедното производство от
първоинстанционния съд е законосъобразно. При тази преценка заповедният съд
правилно и в съответствие с чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е отказал издаване на
заповед за изпълнение както за вземането за неустойка, така и за вземането за
такси и разноски. В този смисъл са неоснователни и оплакванията в частната
жалба за напускане от заповедния съд границите на
формалната проверка на заявлението.
По тези съображения
обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим от гореизложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №
682/16.08.2018г., по ч.гр.д. № 535/2018 г. на РС
Луковит, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД против
В.В.П. в частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение за сумата
39,94 лв. – неустойка за изпълнение на задължение и 200 лв. – разходи и такси
за извънсъдебно събиране.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.