Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно двадесет и шести юни две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 2313 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 291072 от 12.12.2017 г., постановено по гр. д. № 33910/2015
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 49-ти
състав, първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователен предявен от З.К.С.,
ЕГН **********, срещу П.на Република България осъдителен иск с правно основание
чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да плати сума в размер на 10 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периодс
10.11.1998 г. – 17.06.2015 г., вследствие на незаконно бездействие на служители
на ответника, които не съобщили на ищеца, че инициираната по негова тъжба
прокурорска преписка № 2472/1999 г. е прекратена с постановление от 18.01.2000
г. за отказ за образуване на наказателно производство. На основание чл. 78 ГПК съдът е
разпределил отговорността за разноските.
Срещу така постановеното
решение в указания законoустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК, е
депозирана въззивна жалба от З.К.С., в която се излагат доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение. Изложени са
доводи, че по делото е безспорно установено, че Софийска районна прокуратура
умишлено не е върнала процесното НЧХД № 4895/1998 г. на Софийски районен съд,
не е сезирала ищеца чрез връчване относно прекратяването на прокурорска
преписка № 2472/1999 г., като освен това прокурор е унищожил преписката с
делото с цел прикриване на престъпление на бивш министър на образованието. Заявено
е, че не се твърди вредите да са причинени от незаконно бездействие на
служители на ответника, които не са съобщили на ищеца за прекратителното
постановление. Наведени са доводи за произнасяне от съда по непредявен иск,
включително и относно компетентността на съдията-докладчик. Оспорват се
изводите на съда за недоказаност на твърдените неимуществени вреди. Съобразно
подробно изложените във въззивната жалба доводи се иска първоинстанционното
решение да бъде отменено и предявеният осъдителен иск да бъде уважен изцяло.
Претендират се разноски.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна – П.на Република
България, в който се е заявено становище за неоснователност на същата и за
правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Претендират се разноски юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
По
аргумент от чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав
констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във
въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя
изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл.
272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в
жалбата, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД срещу П.на Република България за сума в размер на
10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди във връзка с
унищожаването на документите по прокурорска преписка № 2472/1999 г. и претърпени вследствие на прекратяването на
назакателното производство без уведомяване на ищеца.
В исковата молба ищецът твърди, че по негова тъжба от 10.11.1998 г. за
престъпления обида и клевата, извършени от М.М.Т., е образувано н.ч.х.д. №
4895/1998 г. по описа на Софийски районен съд. Посочено е, че съдът е преценил,
че са налице основания и доказателства за образуване на наказателно
производство от общ характер, а не от частен, поради което е прекратил делото и
е изпратил материалите по същото на Софийска районна прокуратура по компетентност.
Твърди се, че ответникът е отказал да образува наказателно производство от общ
характер и без да съобщи на ищеца за това е прекратил производството по
образуваната прокурорска преписка № 2472/1999 г. и е унищожил същата, ведно с делото
по описа на СРС. Изложено е, че вместо да изпрати преписката на СРС по
компетентност, с цел потулване на случая ответникът е унищожил делото. Поддържа
се, че вследствие на описаните действия на служители на ответника ищецът е
претърпял неимуществени вреди, описани в исковата молба и молба уточнение от 14.11.2016
г. и в съдебно заседание на 07.12.2015 г. пред СРС, за които претендира
обезщетение в размер на 10 000 лв.
В указания законоустановен срок за отговор по реда на чл. 131 ГПК
исковата претенция е оспорена от ответника по основание и размер.
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди
виновни противоправни действия. По предявеният осъдителен иск чл. 49 ЗЗД по
делото трябва да бъдат установени следните елементи от фактическия състав,
пораждащ отговорността за обезвреда: противоправно действие или бездействие от
страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване
на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и
причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат,
включително характер на твърдените неимуществени вреди. По аргумент от чл. 45,
ал. 2 ЗЗД, вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на
противното, като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията,
доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия причинител. Доказването на
останалите елементи от фактическия състав е в тежест на ищеца.
От материалите по делото, на първо
място въззивният съд намира, че не се установява при условията на пълно и
главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, наличие на
противоправно поведение – действие или бездействие, на служители на ответника
във връзка прекратяването на производството по пр.пр. № № 2472/1999 г. и унищожаването на материалите
по същата. Фактическата обстановка по делото е следната:
Не е спорно и от представените по делото доказателства се установява, че на
10.11.1998 г. от ищеца е депозирана тъжба за престъпления обида и
клевата, извършени от М.М.Т., във връзка с която е образувано н.ч.х.д. №
4895/1998 г. по описа на Софийски районен съд. Производството по делото е
прекратено на основание чл. 285, ал. 7 НПК (отм.) и на 19.02.1999 г. делото е
изпратено на Софийска районна прокуратура. Образувана е прокурорска преписка №
2472/1999 г. С постановление от 18.01.2000 г. е постановен отказ за образуване
на предварително производство и производството по същата е прекратено. Видно от
писмо от ответника до Инспектората към Висшия съдебен съвет от 19.08.2013 г.
същата е унищожена поради изтичане на установения срок за съхранение с
административен акт № 506/2006 г. на Държавен архив.
При така установените факти въз основа на събраните по делото
доказателства, по делото не се установяват твърдените от ищеца противоправни
действия на служители при ответника. Съществено в случая е, че материалите по
преписката са унищожени със заповед на Държавен архив след проверка на законоустановените
предпоставки за унищожаване на съдържащите се в нея документи. Доколкото не се
касае за действия на служители на ответника по делото, въззивният съд не следва
да изследва законосъобразността на същите. Не се установява да е налице и
противоправно поведение, изразяващо се в неизпращане на прокурорската преписка
в съда след прекратяване на същата, доколкото такова задължение на органите на П.не
е предвидено в приложимата към казуса редакция на НПК (Обн., ДВ, бр. 89 от
15.11.1974 г., в сила от 1.03.1975 г.), Във въззивната жалба въззивникът сочи, че не
претендира вреди във връзка с неизпращане от служители на П.на препис от
постановлението, с което е прекратено производството по прокурорска преписка №
№ 2472/1999 г.. Независимо от това, във връзка с доводите на въззивника, че в
тежест на ответника е да докаже, че го е уведомил за отказа за образуване на
предварително производство е необходимо да се посочи, че съгласно чл. 55 и чл.
58 НПК (Обн., ДВ, бр. 89 от 15.11.1974 г., в сила от 1.03.1975 г.), и в качеството на частен тъжител, и в
качеството на частен обвинител, ищецът е имал право да се запознае с делото и
да прави необходимите извлечения, което не се твърди и не се установява да е
сторено. Към момента прокурорската преписка е унищожена поради изтичане на
предвидените в закона срокове за съхранението й, поради което не е възможно да
се извърши проверка на материалите по делото. Въззивният съд намира, че процесуалното бездействие на ищеца в период над 10 години –
от 2000 г., когато е постановен отказа за образуване на предварително
производство, до 2013 г., за който период са налице данни по делото ищецът да е
проявил активност във връзка с казуса чрез сезиране на Министерство на
правосъдието, не го освобождава от доказателствената тежест да установи
твърдените изгодни за него факти и не следва да се тълкува в ущърб на
ответника.
За пълнота е необходимо да се посочи, че дори да се приеме, че е налице
противоправно поведение на Прокуратурата, изразяващо се в описаните в исковата
молба и уточнение към нея действия и бездействия на нейни служители, не са
доказани твърдените неимуществени вреди в причинна връзка с описаното
противоправно поведение. За установяване на същите са събрани гласни
доказателства – проведен е разпит на свидетеля М.З.К.. Въззивният съд кредитира
дадените от свидетеля показания като вътрешно непротиворечиви и последователни,
като цени същите по реда на чл. 172 ГПК – при съобразяване на роднинската
връзка на свидетеля с ищеца, който е негов баща. Свидетелят сочи, че баща му е
депресиран от 20 години от дела, които води, изнервен е, получил е инфаркт. От
показанията на М.К. не се установява с категоричност влошеното здравословно
състояние на ищеца и негативните му преживявания в емоционален план да са
именно във връзка с процесната прокурорска преписка, т.е. не е проведено пълно
и главно доказване твърдените вреди да са в причинна връзка с описания деликт.
В обобщение, по изложените съображения, предявената исковата претенция с
правно основание чл. 49 ЗЗД правилно е отхвърлена като недоказана от районния
съд, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като правилно
и законосъобразно.
По разноските:
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По
реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006 г.), съобразно извършената от юрисконсулта
дейност в настоящата инстанция, въззивният съд определя такова в размер на 100
лв.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Така
мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 291072 от 12.12.2017 г., постановено по гр. д. № 33910/2015 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 49-ти
състав.
ОСЪЖДА З.К.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати,
на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, на П.на Р. Б., с адрес: град София,
бул. „******, сума в размер на 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.