РЕШЕНИЕ
№ 162
гр. Сливен, 21.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Маргарита Анг. Андонова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20242230102485 по описа за 2024 година
Предмет на разглеждане са предявени в условията на обективно
кумулативно съединение искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр.1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за обявяване на нищожен на Договор за паричен заем №
*****/28.03.2024г., сключен между ищеца и първия ответник „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, както и за обявяване на нищожен на Договор за
предоставяне на гаранция № 5076047/28.03.2024г., сключен между ищеца и
втория ответник „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД.
Ищецът твърди, че на 28.03.2024г. между ищеца и ответното дружество
"Изи Асет Мениджмънт" АД бил сключен договор за паричен заем № ***, по
силата на който бил усвоен кредит в размер на 1250 лв., при фиксиран
годишен лихвен процент от 45.00 % и ГПР 55.68 % при срок на кредита от 13
месечни вноски. Съгласно чл.4(3) от Договора следвало да сключи Договор за
гаранция с втория ответник "Файненшъл България" ЕООД с цел да бъде
обезпечен, сключеният договор за кредит. По договора за гаранция, следвало
да заплати сумата от 595.40 лева., която била кумулирана в падежната вноска
по кредита.
Ищецът счита договора за паричен заем за недействителен/ нищожен,
1
тъй като в погасителния план нямало посочване на отделните компоненти на
вноската ( лихва и главница). Сочи, че съобр. чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не можел
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС РБ. В
процесния договор бил предвиден ГПР в размер на 55.68%, който бил в разрез
с разпоредбите на чл.19,ал,4 ЗПК и надвишавал законоустановения размер. В
договора бил посочен ГПР от 55.68 %, което не отговаряло на действително
приложения такъв процент. При изчислението на посочения в договора ГПР
не била включена сумата от 595.40 лева, стойност на гаранционното
възнаграждение. Тъй като тази сума била разход по кредита, то би следвало
да бъде включена в ГПР, съобразно § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Сочи, че гаранта бил свързано с кредитодателя лице но смисъла на § 1
ТЗ и възнаграждението за поръчителя всъщност прикривало печалба на
кредитора. Нищожна била договорна конструкция, при която трето на
договора за кредит лице "гарантира" за изпълнението на задължението на
кредитополучателя срещу безусловно дължимо от последния възнаграждение
такова, което се дължи дори в случай, че длъжникът по договора за кредит
изпълни задължението си точно — и когато гаранта бил свързано с
кредитодателя лице, както било в случая. Такава конструкция съставлявала
нелоялна или заблуждаваща търговска практика по смисъла на глава IV,
раздел III ЗЗП, доколкото се отклонявала значително от изискването за
добросъвестност и професионална компетентност на кредитодателя и гаранта
и на потребителя била дадена невярна информация. Клаузата за гаранционно
възнаграждение била сама по себе си по дефиниция нееквивалентна, тъй като
налагала задължение на длъжника - потребител, срещу което същият не
получавал насрещна престация, а кредитодателя не получавал никакво
обезпечение на вземането си, тъй като на практика липсвал втори
патримониум, срещу който кредиторът да насочи изпълнение на вземането си.
Доколкото обаче възнаграждението било съществен елемент на договора за
гаранция, то нищожността на тази клауза влечала след себе си и нищожност на
целия договор за гаранция поради, противоречието му и с добрите нрави.
Твърди още, че в договора за потребителски кредит не било
конкретизирано кои компоненти точно били включени в ГПР. Липсвала ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, тъй като не ставало
ясно кои компоненти били включени в него и как се формира той в размер на
2
55.68%. Договорът бил нищожен и поради противоречие с добрите нрави,
тъй като бил уговорен годишен лихвен процент 45.00%, надвишаващ
трикратния размер на законната лихва. В процесния случай се явявала
неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД по отношение на нищожността
на частта от договора, в която се уговаряли ГПР и ГЛП, тъй като същите били
незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не
би била сключена при ГПР, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Иска се прогласяване на нищожност на договор за паричен заем №****/
28.03.2024г., сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД и прогласяване
нищожност на договор за предоставяне на гаранция №***/ 28.03.2024г.,
сключен с "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД,, на основание чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 10, ал. 1,2 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т, 9, т. 10 и т. 11, чл. 19, ал.4 ЗПК, вр, чл.
26, ал. 1 ЗЗД.
Претендират се деловодни разноски. Прави се възражение за
прекомерност на юрисконсултско/адвокатско/ възнаграждение на ответниците.
В срока по чл.131 ГПК ответникът "Изи Асет Мениджмънт" АД
депозирал отговор, с който оспорва исковете. Излага подробни съображения в
подкрепа на това, че договора е действителен. Твърди, че основния лихвен
процент на БНБ в сила от 01.01.2024г. бил в размер на 3.79 %. Размерът на
законната лихва от 01.07.2023г. бил 13.79 %. Допустимият размер на ГПР към
момента на сключване на договора за паричен заем бил в размер на 68.95%.
Възнаграждението по договора за поръчителство не се включвал при
изчисляване на ГПР, тъй като не било част от общия разход по кредита за
потребителя.
Договорът за предоставяне на гаранция било отделно облигационно
правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на
договора за паричен заем. Възнаграждението на дружеството-гарант, не било
част от заемното правоотношение и пряк разход, свързан с кредита.
Възнаграждението на гаранта не било и разход за допълнителна услуга, който
да се включи в ГПР, тъй като сключването на договор с гаранта не било
задължително условие за получаване на кредита. Ищецът по собствена воля
избрал да обезпечи задължението си по договора за заем, чрез поръчителство,
имайки на свое разположение три алтернативни начина за обезпечаване.
Предоставянето на обезпечение не било условие за предаване на заемната
3
сума. Договорът за поръчителство бил пописан след сключване на договора
за паричен заем и получаване на заемната сума. В договора за поръчителство
било уговорено, че той влиза в сила, ако в тридневен срок от сключване на
договора за паричен заем потребителят не представи друго обезпечение на
кредитора. Релевантен за изчислението на ГПР бил момента на сключване на
договора за паричен заем и се вземали предвид съществуващите към този
момент ангажименти. Въпреки, че дружеството-поръчител било дъщерно
дружество на кредитодателя, това не превръщало гаранта в заемодател. Двете
дружества били различни правни субекти, с различен предмет на дейност.
Разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 не вменявала задължение за описване на кои
компоненти точно били включени в ГПР, каква била неговата структура и как
се формирал същият.
Иска се отхвърляне на претенциите, като неоснователни и недоказани.
Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение с искане за редуциране на размера.
В срока по чл.131 ГПК отговор е депозиран и от втория ответник
"ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с който се оспорват исковете.
Твърди, че договора за поръчителство бил действителен, тъй като
отговарял на приложимите изисквания на закона, сключен валидно - между
лице, вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, в
рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към
момента на сключване могло да разбира свойството и значението на
постъпките си и да ги ръководи, като била спазена и изисканата форма. Сочи,
че договора за поръчителство бил сключен по инициатива на ищеца. Той
уреждал отношенията на съконтрагентите по повод задължението на гаранта
да обезпечи кредита на ищеца. По силата на договора за поръчителство,
поръчителят се задължавал да отговаря солидарно с кредотополучателя пред
кредитната институция за изпълнение на задълженията му по договор за
паричен заем, както и да търпи последиците от неизпълнението на тези
задължения. Уговореното възнаграждение за гаранта било насрещната
престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Твърди, че
ищеца кандидатствал за кредит, който следвало да бъде обезпечен или с
поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез дружество- гарант. Ищецът
можел да избере дали да сключи договор за кредит при тези условия или не.
4
Можел да избира между три вида обезпечения, които да представи.
Иска се отхвърляне на исковете, като неоснователни и недоказани.
Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение с искане за редуциране на размера.
От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и се установява от приетия по делото
договор за паричен заем № **/28.03.2024г., че от същата дата ищеца в
качеството на кредитополучател и ответното дружество, като кредитодател са
в облигационни отношения, по силата на които ищецът получил заемна сума в
размер на 1250 лв. със погасяване на 26 седмици, 13 бр. вноски, размер на
двуседмична погасителна вноска 108,20 лв., обща сума за връщане по заема 1
406,60 лв., включващи главница и лихва, фиксиран годишен лихвен процент –
45%, ГПР 55,68%. В чл.4 от договора за кредит е предвидено предоставяне на
обезпечение под формата на банкова гаранция в срок до 3 дни от сключване на
договора или поръчителство от две физически лица, отговарящи на
определени условия или с одобрено от заемодателя дружество – поръчител,
предоставящо гаранционни сделки. Така на същата дата 28.03.2024г., под
същия номер като този на договора за паричен заем между ищеца и втория
ответник бил сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата
на който поръчителя поел отговорност пред заемодателя за изпълнение на
задълженията на заемополучателя по договора за заем срещу възнаграждение
от 595,40 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 45,80
лв., дължими на падежа на плащане на вноските по договора за паричен заем,
сключен с първия ответник заемодател. Първият ответник заемодател бил
овластен по силата на чл.3, ал.3 от договора за предоставяне на поръчителство
да приема вместо поръчителя изпълнението на задължението за плащане на
възнаграждение по договора. В случай, че платената от заемателя вноска била
недостатъчна да покрие задълженията му по двата договора, то с приоритет
било задължението към поръчителя.
В стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
кредити също е вписано изискването за предоставяне на едно от трите
посочени в договора за заем обезпечения. В погасителния план, наред с
вноските за главница и възнагразителна лихва са включени и вноските за
5
възнаграждение на гаранта, а именно 13 бр. по 45,80 лв. всяка.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявените обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване за нищожни,
като противоречащи на закона на два договора – за паричен заем и за
предоставяне на поръчителство са допустими, а разгледани по същество и
основателни.
По иска за прогласяване нищожност на сключения договор за паричен
заем.
Няма спор, а и се установи по делото налични облигационни отношения
по договор за заем, както и няма спор, че ищеца е усвоил заемната сума.
Ответникът заемодател е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Неоснователно е възражението на ищеца, относно съдържанието на
погасителния план по договора. Последният съдържа елементите съобразно
чл.11, ал.1, т.11 ЗПК - информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването. Това, че в погасителния план не
се съдържа разбивка на сумите за главница, лихва и застраховка не води до
недействителност на договора за кредит. Този въпрос е разгледан и решен с
Решение № 106/03.06.2022г. по гр.д. № 3253/2021г. III г.о. ВКС, като е прието,
че само по искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му
предостави извлечение под формата на погасителен план със съответните
6
разбивки по чл.11, ал.1, т.12 ЗПК. Когато не са приложими различни лихвени
проценти, какъвто е настоящия случай /при фиксиран лихвен процент/ не е
необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на
главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска.
Спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба.
Недействителността на целия договор е обоснована с това, че не е приложен
реално действителният ГПР по договора и в този смисъл той е нищожен,
поради противоречие със ЗПК. Нарушената правна норма е чл.22, вр.11, т.10,
вр.чл.19 ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е
посочен неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на
законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК.
В случая не е спорно, че в договора за паричен заем в посочения ГПР от
55,68% не е включен разхода за възнаграждението на гаранта по договора за
гаранция, макар този разход да е посочен в погасителния план към договора за
заем.
В случая получаването на кредита при предлаганите условия, вкл. чл.4
включва даване на обезпечение, респ. заплащане на такса гарант, ако това е
дружество одобрено от заемодателя. Освен това се установи, че такова
възнаграждение е включено и в преддоговорната информация в стандартния
европейски формуляр, т.е. ищецът не е могъл да избира дали да предостави
обезпечение или не. При това положение допълнителната услуга за сключване
на договор за гаранция е условие за предоставяне и усвояване на кредита.
7
Следователно възнаграждението за гаранта представлява разход, който е
следвало да се включи в ГПР и липсата на този разход в ГПР по договора е в
противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК / в този см.
Определение № 50685/30.09.2022г. по гр.д. № 578/2022г. III г.о. ВКС/.
Неоснователни са възраженията на ответното дружество, че договора за
гаранция не бил задължителен за сключване, първо защото даването на
обезпечение е включено като условие за усвояване на кредита и второ, защото
възнаграждението за гаранта представлява част от месечната погасителна
вноска по кредита, т.е. разход по същия.
Неоснователно е възражението на ответниците, че за кредитодателя
било обективно невъзможно да узнае за размера на договореното
възнаграждение и да го включи в ГПР. Посоченият от кредитодателят
поръчител е финансова институция, вписана в Регистъра на финансовите
институции по чл.3, ал.1 ЗКИ при БНБ- с право да извършва гаранционни
сделки като основна дейност. Установява се от данните от търговския
регистър, че едноличен собственик на капитала на поръчителя е кредиторът
по договора за заем. Освен това заемателят е овластен да получава плащания
и по договора за поръчителство. Очевидно е формиран бизнес модел за
разделяне на приходите от кредита между две свързани юридически лица с
цел да се заобиколи изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК в размера на ГПР да се
включат и тези разходи, към който те несъмнено се отнасят.
Съдът приема за установено, че на кредитора е било известно
задължението на ищеца да заплаща услугата по предоставеното
поръчителство, тъй като това е определено като условие по заема. По този
начин макар формално клаузата на чл.4 от договора за кредит да не съдържа
условия по формиране на ГПР, води до неговата реална промяна, защото
задължава кредитополучателя да предприеме правни действия, като се
задължи с допълнителни разноски пред дружеството поръчител.
Съгласно чл.19 ал.5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал.4 размери, се считат за нищожни.
Така пропускането на „такса гарант“ се отразява на размера и на ГПР,
защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
8
от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
При включването на таксата гарант като разход, ГПР ще надхвърли
максимално допустимия петкратен размер на законната лихва или посочения
размер на ГПР не отговаря на действителния.
В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
"заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази
директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост.
Общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния
план от договора за кредит, сборни плащания, в които се включват и
задължението за плащане на гарант. Това плащане обаче не е отразено като
разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки, че е включено в общия
дълг към месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл.19, ал.1 ЗПК. Така като не е оповестило
действителен ГПР в договора за кредит ответното дружество нарушило
изискванията на ЗПК и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва и други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23
ЗПК.
С оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и следва да
прогласи нищожността.
По иска за прогласяване нищожност на сключения договор за
предоставяне на гаранция/поръчителство.
Въпреки обстоятелството, че всеки един от процесните два договора -
9
този за кредит и този за предоставяне на гаранция/поръчителство, формално
представляват самостоятелни договори, те следва да се разглеждат като един
комплексен договор. Двата договора носят един и същи номер, сключени са
на една и съща дата и задълженията по договора за поръчителство са с
приоритет и могат да се погасяват направо на заемодателя. В този смисъл и
доколкото двата процесни договора се намират във взаимовръзка по между си
и като комплекс от правоотношения между страните, последиците от
прогласяването на недействителността на договора за паричен заем
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство. Кредитополучателят е икономически по-слабият
субект на правоотношението, за когото практически липсва каквато и да е
свобода да договаря условията за поръчителство. Поръчителят/гарант, който е
и икономически по-силният субект, разполага и със защитата на чл.143, ал. 1
ЗЗД, която му дава възможност да иска от длъжника главницата, лихвите и
разноските, които е платил, както и законна лихва върху платените суми от
датата на плащането, което е и договорено в чл.3, ал.4. Така поетият от
поръчителя риск при предоставянето на поръчителство е напълно покрит от
предвидената законова защита, а размерът на уговореното възнаграждение за
предоставянето на поръчителство е абсолютно необоснован и несъответен на
този риск. Макар и наречено възнаграждение за поръчителя, представлява
допълнителна печалба за кредитора. Когато търговецът създава предпоставки
за получаване на допълнителна парична облага във връзка с предоставения
кредит и когато това се прави с цел да се избегнат законови ограничения, да се
реализира по – голяма печалба от страна на кредитодателя, чрез договаряне на
по-високо възнаграждение, независимо от начина на нейното наименуване,
тази облага представлява печалба за него и като такава следва да бъде
калкулирана като елемент на договорна лихва. В тази насока е и установеното
вече по-горе в изложението, че двете дружества ответници са свързани лица и
уговореното възнаграждение за поръчителя, което не е включено в ГПР на
договора за заем всъщност представлява скрита лихва.
По изложените съображения съдът приема, че договорът за
предоставяне на гаранция от 28.03.2024г., сключен с ищеца е нищожен,
поради противоречие със закона.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответниците
следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца направените от него разноски
10
по делото за платена държавна такса в размер на 100 лв. и 425 лв. платено
адвокатско възнаграждение или всеки един от ответниците да заплати на
ищеца сума в размер на 262,50 лв. Възраженията за прекомерност на
адвокатския хонорар на ищеца са неоснователни, тъй като той не надвишава
минималния размер и не следва да се редуцира.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.22
ЗПК Договор за паричен заем № ****/28.03.2024г., сключен между К. Д. А.,
ЕГН: ********** от гр.**, кв.“**“, бл.**, ет.** и „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Люлин, ж.к.„Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2,
ап.40-46, представлявано от Г.Т.Т.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.22
ЗПК Договор за предоставяне на гаранция № **/28.03.2024г., сключен между
К. Д. А., ЕГН: ********** от гр.**, кв.“**“, бл.**, ет.** и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2,
ап.40-46, представлявано от П.Б.Д.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2,
ап.40-46, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М. ДА ЗАПЛАТИ на К. Д. А., ЕГН:
********** от гр.**, кв.“**“, бл.**, ет.**, сума в размер на 262,50 лв. /двеста
шестдесет и два лева и 0,50 ст./, деловодни разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, р-н
Люлин, ж.к. „Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46,
представлявано от П.Б.Д. ДА ЗАПЛАТИ на К. Д. А., ЕГН: ********** от
гр.***, кв.“**“, бл.**, ет.**, сума в размер на 262,50 лв. /двеста шестдесет и
два лева и 0,50 ст./, деловодни разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
11
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
12