Р Е
Ш Е Н
И Е № 260014
гр.
Шумен, 19.08.2020 г.
Шуменски окръжен съд, в открито заседание на двадесет и четвърти юли две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Карагоьзян
ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова
2. мл.с. С Стефанова
при секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия – докладчика гр.д. № 164 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на Н.Т.Д., чрез пълномощника адв. Д. С. от ШАК срещу решение № 1039/01.11.2019 г. по гр.д. № 752/2019 г. по описа на ШРС, в частта, в която е осъден да заплати на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, гр. С.сумите от 2 630.78 лева – дължима главница по договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 г., ведно със законната лихва от 28.12.2018 г. до окончателното й плащане; 50.96 лева – неплатена договорна лихва за периода 27.12.2015 г. – 12.05.2017 г.; 224.72 лева – начислена наказателна лихва за периода 27.12.2015 г. – 12.05.2017 г. и 582.97 лева – деловодни разноски.
Жалбоподателят намира решението за недопустимо, неправилно и постановено в нарушение на процесуалните и материално правните норми, по съображения, подробно изложени в жалбата, с оглед на което моли въззивният съд да го отмени в обжалваната част и постанови друго, с което да отхвърли предявените искови претенции в пълен размер, като му присъди и извършените по делото разноски за две инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, гр. С., представлявано от юрисконсулт М. В.депозира отговор жалбата, в който я оспорва като неоснователна и моли за оставянето й без уважение, като му бъдат присъдени извършените във въззивното производство разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лева.
Въззивната жалба е подадена в срок, от и срещу надлежно легитимирани лица, редовна и допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното:
Гр.д. № 752/2019 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на въззиваемия срещу жалбоподателя, в която ищецът е навел твърдения, че на 12.06.2007 г. между „ Банка ДСК „ ЕАД и ответника е бил сключен договор за кредит за текущо потребление, за сума в размер на 5 000.00 лева. Уговореният лихвен процент е бил 7.45% при ГПР 9.78 %. Договорът е бил сключен за срок от 120 месеца, с падежна дата на издължаване на месечните вноски 27-мо число на месеца. На 29.11.2012 г., на основание чл.19.2 от ОУ, неразделна част от договора, банката е приела остатъка от дълга за предсрочно изискуем, за което кредитополучателят не е бил уведомен. На 23.07.2013 г. банката е подала заявление по чл.417 от ГПК, въз основа на което се е снабдила със заповед за изпълнение № 453/28.03.2013 г., издадена по ч.гр.д. № 858/2013 г. по описа на ШРС срещу длъжника, за неизплатените по договора задължения, а именно: 3 030.06 лева – главница и 469.76 лева – лихва за просрочие, вкл. такса закъснение за периода 29.11.2012 г. – 26.03.2013 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 27.03.2013 г. до окончателното й плащане и за съдебно деловодни разноски в размер на 314.99 лева. На 03.07.2013 г., по силата на договор за покупко-продажба на вземания / договор за цесия /, банката е прехвърлила на ищеца вземането си срещу ответника, произтичащо от договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 г., ведно с всичките му принадлежности, привилегии, изтекли лихви и обезпечения. Въз основа на изрично пълномощно от банката, на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД ищецът е изпратил от името на цедента писмо до длъжника, което не е било получено от него. В тази връзка, моли, ако съдът приеме, че не е налице надлежно съобщаване на ответника, същият да се счита уведомен за извършената цесия с исковата молба. На 23.11.2018 г. ищецът е бил уведомен от заповедния съд, че следва да предяви установителен иск за вземанията си.
Позовавайки се на изложените факти и тълкуването по т.10.б от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ищецът е поискал съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че по отношение на Н.Т.Д. съществуват вземания в полза на цесионера по договор за покпуко-продажба на вземания от 03.07.2013 г. - „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, за които срещу него, в качеството му на кредитополучател е издадена заповед незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 858/2013 г. на ШРС, в полза на „ банка ДСК “ ЕАД, заявител /цедент/, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 г., включващи 3 030.06 лева – главница и 469.76 лева – лихва за просрочие / наказателна лихва на основание т.19.2 от ОУ към договора за кредит, с вкл. такса закъснение / за периода 29.11.2012 г. – 26.03.2013 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 27.03.2013 г. до окончателното й плащане. При условията на евентуалност, в случай, че производството по установителния иск бъде прекратено като недопустимо, или искът бъде отхвърлен, поради неуведомяване на кредитополучателя за изискуемостта на задължението преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, т.е. поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на вземането, е поискал съдът да пиреме, че задължението е с настъпил краен падеж на 12.05.2017 г. и осъди ответника да му заплати сумите от 2 686.82 лева – неизплатена главница за периода 27.12.2013 г. – 12.05.2017 г., която сума представлява сбор от вн. № 67 до вн. № 120 по погасителния план, 57.02 лева – неплатена договорна лихва за периода 27.12.2015 г. – 12.05.2017 г., която представлява сбор от договорените лихви по вн. от № 103 до № 120 по погасителния план и 233.10 лева – наказателна лихва на основание т.19.1. от ОУ към договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 г., за периода от 27.12.2015 г. до 12.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на дълга. Ищецът е поискал съдът да се произнесе и относно разноските в заповедното производство, както и да му бъдат присъдени сторените в исковото такова.
В срока по чл.131 от ГПК, ответникът е депозирал отговор, в който е навел възражения за нищожност на договора за цесия, поради липса на предмет – ликвидни и изискеуми задължения, както и за неравноправност на клаузите по параграф 2 от договора и противоречие с чл.146 от ЗЗП, тъй като всички точки към параграф 2 от договора са с неясни и неточни клаузи със зачерквания, което води до невъзможност за индивидуализиране на вземането. На следващо място е заявил, че не е уведомен за извършената цесия и е оспорил подписа на представеното уведомление, твърдейки, че е подписано от трето лице, което не е управител на ищцовото дружество. На трето място е възразил, че пълномощното от „ Банка ДСК „ не е с нотариална заверка на подписа, поради което е нищожно и е оспорил достоверността на датата на издаването му. Въз основа на изложеното е изразил становище, че исковата претенция е недопустима, поради липса на процесуална легитимация на ищеца да заведе иск и отсъствие на доказателства за предсрочна изискуемост на вземанията, което е предпоставка от външна страна за уважаване на иска по чл.422, ал.1 от ГПК, както и поради недопустимост да се предявяват евентуални осъдителни искове в специалното производство по чл.422, ал.2 от ГПК.
В молба – уточнение към отговора рег. № 11240/20.06.2019 г., ответникът е навел и възражение за нищожност на договора за кредит, поради липса на предмет и пълна симулация. Доколкото обаче молбата е подадена след изтичане на срока за отговор по чл.131 от ГПК, който се брои от датата на връчване препис от исковата молба на ответника – 09.04.2019 г. посочените възражения не следва да се вземат предвид, поради преклузия по чл.133 от ГПК.
В първото по делото заседание ищецът е оспорил подписа, положен на възражение по чл.414 от ГПК по ч.гр.д. № 858/2013 г. на ШРС, с оглед на което с протоколно определение от 02.07.2019 г. е открито производство по чл.193 от ГПК по оспорване на истинността му. С протоколно определение от същата дата първоинстанционният съд е оставил без уважение исканията на ответника за откриване на производство по оспорване на подписи и датата на изготвяне на пълномощното по чл.99, ал.3 от ЗЗД и на уведомлението за цесия.
Първоинстанционният съд е квалифицирал главните искове по чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.4, вр. ал.1, т.2 от ГПК, а предявените при условията на евентуалност осъдителни искове – по чл.79, ал.1 от ЗЗД.
С решението си, съдът е оставил без уважение предявените искове за признаване за установено в отношенията между страните, че Н.Т.Д. дължи на „ ОТП Факторинг България ” ЕАД, гp. С., в качеството на цесионер по договор с „ Банка ДСК ” ЕАД, гр. С.сумата от 3 030.06 лева – главница, за погасяване на задължение за връщане на кредит по договор за кредит от 12.06.2007 г., 469.76 лева – лихва за просрочие, включително такса закъснение от 29.11.2012 г. до 26.03.2013 г. и законна лихва от 27.03.2013 г. до изплащане на вземането, както и разходите по заповедното и тези в съдебното производство, като неоснователни и недоказани; осъдил е Н.Т.Д., да заплати на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, гp. С., в качеството на цесионер по договор с „ Банка ДСК ” ЕАД, гр. С.сумата от 2 630.78 лева – дължима и невърната главница по договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.12.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от 50.96 лева – неплатена договорна лихва, за периода от 27.12.2015 г. до 12.05.2017 г. и сумата от 224.72 лева – начислена наказателна лихва за периода от 27.12.2015 г. до 12.05.2017 г.. Със същото решение съдът е отхвърлил осъдетелните искове за главница - за разликата до пълния предявен размер от 2 686.82 лева, за договорна лихва - за разликата до пълния предявен размер от 57.02 лева и за начислена наказателна лихва за периода 27.12.2015 г. до 12.05.2017 г. - за разликата до пълния предявен размер от 233.10 лева, като неоснователни и е осъдил ответника да запати на ищеца деловодни разноски в размер на 582.97 лева, а ищеца на ответника – деловодни разноски в размер на 35.10 лева, съобразно уважената и отхвърлена част от исковите претенции.
Решението се обжалва от ответника по исковете в осъдителната му част.
При проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд установи, че решението е валидно и допустимо в обжалваната част.
Според настоящата инстанция правната квалификация на предявените осъдителни искове е чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл.99, ал.2, вр. чл.79 и чл.92 от ЗЗД, която се различава от дадената от първоинстанционния съд, но разминаването не е порок, който да води до недопустимост на решението в обжалваната част, тъй като, въпреки неточното посочване на приложимите материално правни норми, съдът е събрал доказателства за всички релевантни за правния спор факти и обстоятелства и ги е съобразил при постановяване на решението си.
В частта, в която са оставени без уважение като неоснователни положителните установителни искове и в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на евентуалност осъдителни искове решението не е обжалвано и е влязло в законна сила, поради което в тази му част същото не подлежи на въззивна проверка относно неговата допустимост и правилност.
По същество, в обжалваната му част, с която са уважени предявените осъдителни искове, решението е правилно, поради следното:
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установява, че на 12.06.2007 г., между „ Банка ДСК “ ЕАД и жалбоподателя Н.Т.Д. е бил сключен договор за кредит за текущо потребление в размер на 5 000.00 лева, със срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на усвояване, без гратисен период и падеж на месечените погасителни вноски 27-мо число на съответния месец, при променлив лихвен процент, който към момента на подписване на договора е бил определен на 7.45 %. ГПР по кредита е бил определен на 9.78 с опция за промяна при предпоставките, предвидени в ОУ. В чл.13 -15 от договора е било посочено, че кредитополучателят е запознат с Тарифата за лихвите, таксите и комисионните и се задължава да заплаща предвидените в нея такси по извършвани услуги на клиента, включая за учредяване, вписване и заличаване на обезпечения по договора за кредит, както и, че кредиторът има право да извършва изменения или допълнения към ОУ и Тарифата, за които кредитополучателя се уведомява чрез съобщения на видно място в салоните на Банката и които са задължителни за него.
В т.19.1 от ОУ, представляващи неразделна част от договора е посочено, че при забава на плащането на месечна вноска за главница и/или лихва от седмия ден след падежната дата, определена в договора, остатъкът от кредита се олихвява с договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от десет процентни пункта. Съгласно т.19.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молба за събирането му по съдебен ред остатъкът по кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка в размер на десет порцентни пункта. В т.25 ОУ е указано, че кредиторът има право да прехвърли на трето лице правата си по договора за кредит.
Изпълнението задълженията на кредитополучателя по договора за кредит е било обезпечено със залог върху вземанията му по трудово правоотношение, с договор за залог от 12.06.2007 г..
От заключението на вещото лице по допуснатата в първоинстанционното производство ССЕ се установява и не се оспорва от страните, че кредитът е бил усвоен еднократно от ответника на 12.06.2007 г.. Общият размер на постъпилите суми за погасяване на кредита е 4 273.77 лева, като последното плащане е извършено на 24.08.2012 г.. До тази дата е допуснато просрочие на 22 месечни вноски. На 27.03.2013 г. банката е осчетоводила кредита като предсрочно изискуем, като постъпилата сума е разпределена за погасяване на главница в размер на 1 969.94 лева, на договорна лихва в размер на 2 077.71 лева, на такси за обслужване в размер на 220.00 лева и на санкционна лихва върху главницата в размер на 6.12 лева. Оставащите непогасени задължения са осчетоводени от банката, както следва: 3 030.06 лева – главница, 359.76 лева – лихва за просрочие до 26.03.2013 г., включая такса закъснение от 29.11.2012 г. до 26.03.2013 г., 50.00 лева – неплатени такси, 60.00 лева – такса обслужване и 110.00 лева – разходи при изискуем кредит, съгласно условия по кредитна програма „ДСК Престиж „. Вещото лице посочва, че през периода на кредита е имало няколко промени на лихвения процент, като от 7.45 % той се променя на 7.95 %, след което следват още промени до 11.4 5%, като се установява, че длъжникът е подписал само един погасителен план при сключване на договора, при лихвен процент – 7.45. Имайки предвид последното и извършвайки изчисления на база лихвен процент от 7.45 лева за целия срок на договора експертът дава заключение, че размерът на непогасените задължения на кредитополучателя към датата на завеждане на исковата молба възлиза на 2 630.78 лева – главница, 75.24 лева – лихва за просрочие за периода 27.01.2012 г. – 26.03.2013 г. и 60.00 лева – неплатени такси. Размерът на изискуемите вноски по главница, падежирали след 27.12.2015 г. е 923.53 лева. Размерът на дължимата редовна лихва за просрочие върху главницата от 2 630.78 лева за исковия период – от 27.12.2015 г. до 12.05.2017 г. се равнява на 50.96 лева, а размерът на наказателната лихва за същия период, начислена върху главница от 923.53 лева – на 224.72 лева.
На 27.03.2013 г. Банката е подала заявление по чл.417 от ГПК, въз основа на което се е снабдила със заповед за изпълнение № 453/28.03.2013 г. по ч.гр.д. № 858/2013 г. по описа на ШРС, за осъждане на жалбоподателя да й заплати сумите от 3 030.06 лева – главница по договор за кредит от 12.06.2007 г., 469.76 лева – лихва за просрочие, вкл. такса закъснение от 29.11.2012 г. до 26.03.2013 г. и законната лихва за забава върху главницата от 27.03.2013 г. до окончателното й плащане, както и 314.99 лева – деловодни разноски.
На 03.07.2013 г. между Банката и „ ОТП Фаткоринг България „ ЕАД е бил сключен договор за покупко-продажба на вземания / цесия /, съгласно който Банката е прехвърлила на въззиваемото дружество свои вземания, включая тези срещу жалбоподателя по договора за кредит от 12.06.2007 г., като вземанията са отразени в двустранно подписан приемо-предавателен протокол към договора и прехвърлянето им е било потвърдено изрично от цедента / л. 25 от делото / .
На 23.11.2018 г. на ищеца е било съобщено от заповедния съд, че следва да предяви вземанията си по съдебен ред, поради подадено от длъжника възражение по чл.414 от ГПК.
На л.24 от първоинстанционното дело на ВРС е приложено пълномощно без дата, с което представляващите „ Банка ДСК „ са упълномощили „ОТП Факторинг България „ ЕАД с правото да уведоми всички длъжници по, прехвърлени с договора за продажба на вземания от 03.07.2013 г., вземания за извършената цесия, като пълномощникът има право да подпише писмените съобщения до длъжниците по чл.99, ал.3 от ЗЗД от името на банката.
На л.22 от първоинстанционното дело пред ШРС е
приложена декларация от ответника от 02.07.2019 г., в която заявява, че на
12.06.2013 г. е бил уведомен по телефона от служител на банката, че от
27.03.2013 г. ще считат кредита му за предспорочно изискуем, както и, че до
мента не е уведомен за извършената цесия.
На л.29 е приложено уведомление
до ответтника за извършената цесия.
Между старните не се спори, че жалбоподателят не е бил надлежно уведомен за прехвърляне на вземанията по договора за кредит.
Въз основа на така установените факти, съдът достига до следните изводи от правна страна:
За успешно провеждане на защитата си по осъдителен иск за парично вземане ищецът дължи да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е легитимиран като кредитор на ответника по силата на валидно правоотношение, основанието за възникване на вземането и, че то е действително, ликвидно и изискуемо. От своя страна ответникът по иска следва да обоснове възраженията си, че не дължи претендираните суми.
В настоящия случай ищецът обосновава активната си легитимация в качеството си на цесионер по договор за цесия с предишния кредитор на ответника, по силата на който са му прехвърлени вземания срещу последния, произтичащи от договор за предоставяне на потребителски кредит от 12.06.2007 г., сключен между него и цедента, които вземания са падежирали окончателно на 12.05.2017 г..
От доказателствата по делото се установи и жалбоподателят не спори, че между него и „ Банка ДСК “ ЕАД е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за кредит за текущо потребление, сключен на 12.06.2007 г., по който е усвоил сумата от 5 000.00 лева, както и, че е допуснал просрочие при плащане на дължимите погасителни вноски, като до края на срока на договора – 12.05.2017 г. е изпълнил само част от задълженията си.
Относно обявяването на кредита за предсрочно изискуем, съдът съобрази следното:
По своята същност обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изрично изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Законът не поставя строги изисквания към това изявление, но съдебната практика категорично приема, че същото следва да бъде обективирано в нарочен писмен документ, който трябва да е достигнал до знанието на длъжника. Ето защо, следва да се приеме, че, регламентираната в т.19.2 от ОУ към процесния договор за кредит автоматична предсрочна изискуемост на кредита при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни не поражда действие за длъжника, ако кредиторът не е отправил до него изрично волеизявление в този смисъл. Отнасянето на кредита в просрочие е счетоводна операция и няма характер на уведомление за длъжниците. Освен това, предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, но само ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
В настоящия случай ищецът не представя доказателства, че ответникът е бил уводомен писмено за обявяването на кредита за предсрочно изискуем до датата на завеждане на исковата молба. По делото е представена декларация от ответника, в която заявява, че на 12.06.2013 г. е бил уведомен устно за предсрочна изискуемост на кредита му от кредитен инспектор при Банката. По повод на тази декларация пълномощникът му заявява, че е била изготвена по негов съвет и за целите на настоящото дело. Предвид горното, съдът приема, че длъжникът не е уведомен надлежно за предсрочна изискуемост на кредита до завеждане на исковата молба и такава не е настъпила, поради недовършен фактически състав.
Независимо от липсата на уведомяване за предсрочната изискуемост обаче, съдът следва да съобрази обстоятелството, че на 12.05.2017 г. е настъпил крайният падеж на задължението, поради което от този момент непогасените чрез плащане вземания по договора за кредит от 12.06.2007 г. безспорно са станали изискуеми.
Жалбоподателят оспорва валидността на договора за цесия, като твърди, че няма предмет, тъй като към датата на сключването му прехвърлените вземания са били неиндивидуализирани, неликвидни и неизискуеми.
Възражението е необосновано, тъй като, видно от приложения по делото приемо-предавателен протокол, представляващ неразделна част от договора за цесия, прехвърлените на ищеца вземания срещу длъжника са индидуализирани относно основанието от което произтичат, техния вид и размер и задължено лице. За валидността на договора за цесия се изисква цедираните права или вземания да могат да бъдат прехвърляни, да са реално съществуващи и престацията да бъде определена или определяема. Предвид това и, че в конкретната хипотеза се установи, че при сключване на договора за цесия цедираните вземания са били валидни, надлежно индивидуализирани и определяеми, макар и да не са били изскуеми в цялост, следва извод, че изискванията за валидност на прехвърлянето са били изпълнени и възражението на ответника следва да се отхвърли като неоснователно.
Жалбоподателят възразява и, че не е уведомен за извършената цесия, като оспорва подписа на представеното уведомление, твърдейки, че е подписано от трето лице, което не е управител на ищцовото дружество. Също така възразява, че пълномощното от „ Банка ДСК „ по чл.99, ал.3 от ЗЗД не е с нотариална заверка на подписа, поради което е нищожно, като оспорва и достоверността на датата на издаването му.
Съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Трайно установената съдебната практика, обективирана и в постановените решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., приема, че установеното в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. От друга страна с решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., е прието, че по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а е само за противопоставимост, поради което длъжникът може да възразява успешно за недължимост, поради липсата на уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението (в този смисъл Определение № 987/18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на ВКС, IV г. о.). Ето защо сама по себе си липсата на уведомяване не води до отсъствието / непораждането / на дълг към новия кредитор. Предвид това и при отсътвие на твърдения, от негова страна, че е изпълнил задълженията си на стария кредитор до момента на уведомяване, всички възражения на ответника за липса на надлежно уведомяване се явяват ирелевантни за конкретния спор, поради което не следва да се обсъждат.
Досежно възражението на жалбоподателя за неравноправност на клаузите по параграф 2 от договора за цесия и противоречие с чл.146 от ЗЗП, тъй като всички точки към параграф 2 от договора са с неясни и неточни клаузи със зачерквания, което води до невъзможност за индивидуализиране на вземането, съдът счита, че следва да се отхвърли като неоснователно, тъй като, видно от съдържанието на приложеното заверено копие от договора, в пар.2 е почернен само текстът, сочещ общия размер на прехвърлените вземания, а не размера на конкретните вземания срещу ответника. Освен това и, доколкото длъжникът по прехвърленото вземане не е страна по договора за цесия, същият не разполага с правото да навежда възражения относно дествителността на договорни клаузи, касаещи вътрешните отношения между цедент и цесионер и незасягащи правната му сфера, а още по-малко да се позовава на неравнопоставеност на тези клаузи по смисъла на ЗПП по отношение на него.
В съответствие с изложеното, съдът приема, че ищецът, в качеството си на цесионер по валиден договор за цесия, се легитимира като надлежен кредитор на длъжника за дължими от него и неизплатени суми по договор за кредит от 12.06.2007 г., сключен с „ Банка ДСК „ ЕАД, чиято действителност не се оспорва.
По отношение конкретните вземания на кредитора, като съобрази изложеното по-горе и заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ, което няма основание да не приеме, съдът намира за доказано, че отвитникът има задължения към ищеца за сумите от 2 630.78 лева – главница, 50.96 лева – договорна лихва за периода
27.12.2015 г. – 12.05.2017 г. и 224.72 лева – наказателна лихва за периода 27.12.2015 г. – 12.05.2017 г., за които суми предявените искове се явяват основателни и доказани и следва да се уважат, като в останалата им част, за разликата до пълния предявен размер бъдат отхвърлени.
Що се касае до възведените за първи път с въззивната жалба възражения относно правото на вземане на въззиваемия, съдът не следва да ги обсъжда като напарвени след срока по чл.131 от ГПК и поради това преклудирани.
С оглед на изложените фактически и правни доводи, настоящата инстанция достига до извод, че в обжалваната му част първоинстанционното решение е изцяло правилно и следва да се потвърди.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лева, определено на основание чл.78, ал.8 от ГПК и съобразно реда по чл.37 от ЗПП.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1039/01.11.2019 г. по гр.д. № 752/2019 г. по описа на Районен съд – Шумен, в ЧАСТТА, в която
Н.Т.Д., ЕГН **********, адрес: *** e осъден да заплати на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гp. С.*, район О., бул. № , стаж , представлявано от И.Г.Д.-М.- изпълнителен директор и Е.К.- прокурист, сумите от 2 630.78 лева - дължима и невърната главница по договор за кредит за текущо потребление от 12.06. 2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.12.2018 г. до изплащане на вземането; 50.96 лева - неплатена договорна лихва за периода от 27.12.2015 г. до 12.05.2017 г. и 224.72 лева - начислена наказателна лихва за периода от 27.12.2015 г. до 12.05.2017 г., както и в съответната ЧАСТ, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца деловодни разноски съобразно уважената част от исковете.
В останалата част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Н.Т.Д., ЕГН **********, адрес: *** да заплати на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гp. С.*, район О., бул. № , стаж , представлявано от И.Г.Д.-М.- изпълнителен директор и Е.К.- прокурист юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 200.00 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.