О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ …
гр. Пловдив, 01.11.2019 г.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, Наказателно отделение, XXI наказателен
състав в закрито заседание на първи ноември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
като
разгледа докладваното от съдия Гетов ч.
н. д. № 4795 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 243, ал. 5 от НПК.
Образувано
е по жалба от Х.Т.Р., ЕГН: **********, с адрес: *** против Постановление за прекратяване на наказателно производство от
16.07.2019 г. по досъдебно производство № 159/2018 г. по описа на сектор
„Икономическа полиция“ при ОД на МВР – Пловдив, образувано и водено за
престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК.
В жалбата
се навеждат доводи за необоснованост и за незаконосъобразност на
прекратителното постановление на прокурора. Жалбоподателят твърди да не е било проведено
обективно, всестранно и пълно разследване, тъй като не е извършен разпит в
качеството на свидетел на А.В.Л., не е извършен повторен разпит на св. П. М. ,
не е направена справка колко сделки е сключило дружеството „Жаник“ ООД през
последната година при *** П.-А., не е изследвано дали платеният задатък е бил
осчетоводен, както и не е извършена пълна проверка на дейността на „Жаник“ ООД
с оглед установяване на евентуални нарушения по реда на Закона за ограничаване
на плащанията в брой. Оспорват се и изводите на прокурора както да не е
извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, така и престъпление по чл. 209,
ал. 1 НК. Жалбоподателят моли постановлението за прекратяване на наказателното
производство да бъде отменено, а делото върнато на Районна прокуратура –
Пловдив.
Районен
съд – Пловдив, XXI наказателен състав, като провери законосъобразността и обосноваността на
обжалваното постановление и като взе предвид възраженията и доводите на
жалбоподателя, приема за установено следното:
Препис от
постановлението за прекратяване на наказателното производство е бил връчен на
жалбоподателя на 22.07.2019 г., а жалбата е подадена на 24.07.2019 г., поради
което същата е подадена в законоустановения 7-дневен срок за упражняване
правото на обжалване. Жалбата изхожда от легитимирана страна и е насочена против
подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Досъдебно
производство № 159/2018 г. по описа на сектор „Икономическа полиция“ при ОД на
МВР – Пловдив било образувано с постановление за образуване на досъдебно
производство от 25.04.2018 г. на прокурор при Районна прокуратура – Пловдив за
това, че на неустановена дата през 2017 г. в гр. Пловдив противозаконно
присвоил чужди движими вещи – сумата от 10 000 лева, собственост на Х.Т.Р.
***, която владеел – престъпление по чл. 206, ал. 1 НК. В хода на досъдебното
производство не е било привлечено лице в качеството на обвиняем.
Така
образуваното наказателно производство било прекратено с постановление от
16.07.2019 г. за прекратяване на наказателното производство на прокурор при
Районна прокуратура – Пловдив. Представителят на държавното обвинение е приел,
че не е извършено престъпление от общ характер, като макар от доказателствата
по делото да следва, че св. М. от обективна страна е осъществила състава на
престъплението по чл. 206, ал. 1 НК, то деянието й е несъставомерно от
субективна страна поради наличието на граждански спор. Формирал е извод, че не
е било извършено и престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, защото св. М.обективно е
имала възможността да извърши посредничество за сключване на процесната сделка,
както и е положила редица усилия за нейното реализиране, но тя не е била
осъществена по независещи от нея причини. Така мотивиран, прокурорът е
прекратил наказателното производство.
От
фактическа страна съдът, като обсъди събраните и проверени по делото
доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено
следното:
Дружеството
„Жаник“ ООД имало предмет на дейност строителство, продажба на имоти,
проектиране и ремонтни дейности. Съдружници в него били св. Н.И.Т.и св. С.Л.М.,
като последната била *** на дружеството. Във връзка с тази си дейност „Жаник“
ООД построило жилищната сграда, находяща се в ***. Правото да построи сградата дружеството
придобило по силата на Нотариален акт за учредяване на права на строеж от
26.06.2013 г. на *** М. П.-А. с район на действие Районен съд – Пловдив, вписан
в Служба по вписванията под № 95, том 47, дело № 8240/2013 г., с който А.В.Л.
-едноличният собственик на поземлен имот с идентификатор *** и адрес ****,
собственик и на правата на строеж от предвидената за построяване в същия имот
жилищна сграда, учредил на „Жаник“ ООД правата на строеж на обекти, подробно
описани в нотариалния акт. След построяването на сградата съгласно договореното
всяка страна щяла да стане собственик на отделните обекти, предвидени по
одобрения инвестиционен проект и подробно описани в нотариалния акт.
Един от
обектите в тази сграда бил апартамент № 3, на ет. 2, с идентификатор ***, който
бил собственост на „Жаник“ ООД.
На
23.03.2017 г. „Жаник“ ООД продало посочения по-горе апартамент на св. П.М., с
която св. М.била в близки отношения, с вписана законна ипотека в полза на
дружеството до окончателното изплащане на договорената между страните цена на
имота, което следвало да стане на няколко части. Междувременно, преди да бъде
изплатено жилището, съпругът на св. М. се разболял, поради което последната решила да
продаде имота. Предвид че св. М.се занимавала с покупко-продажби на недвижими
имоти, както и дългогодишното им познанство, на 15.10.2017 г. св. М. сключила с „Жаник“ ООД, представлявано от св. М.,
договор за посредничество при покупко-продажба на недвижим имот, с който възложила
на същото дружество да намери купувач на апартамента й в ***за сума не по-малко
от 40 000 евро. За посредническата услуга св. М. се задължавала да заплати на „Жаник“ ООД
възнаграждение в размер на 5 000 лева, а в случай че уговорената от
посредника продажна цена за имота е над 40 000 евро, то следвало да бъде
заплатена допълнително възнаграждение (освен посоченото по-горе) и половината
от разликата между уговорената продажна цена и посочената в договора минимална
цена от 40 000 евро. По силата на този договор „Жанет“ ООД имало право да
прихване така уговореното възнаграждение от платения му задатък/капаро/ от
бъдещия купувач на имота, който задатък от своя страна бил предназначен за св. М.
като собственик на имота.
С цел
по-бързата продажба на посоченото жилище св. М. сключила договор за посредничество и с „АДРЕС
НЕДВИЖИМИ ИМОТИ“ АД, които да предлагат същото на клиенти, ползващи услугите им
за закупуване на недвижими имоти. Договорът бил сключен от страна на посоченото
дружество от св. И.С., който бил информиран, че върху имота има вписана
законова ипотека.
През
месец ноември 2017 г. свидетелите Р.М.и Х.Р., които живеели във фактическо
съжителство, решили да си закупят жилище. Търсейки такова, те попаднали на процесния
имот в ***чрез св. Р.У.-*** в ***. Имотът им харесал. Свидетелката У.им
показала акт 15 на сградата, където видели, че извършилото строежа на сградата
дружество е „Жаник“ ООД. Чрез свой познат свидетелите М. и Р. се свързали директно
с *** на „Жаник“ ООД - св. С. М., без посредничеството на брокер. На 27.11.2017
г. те се срещнали с нея и извършили втори оглед на имота. Свидетелката М.обяснила,
че е необходимо да капарират имота, като й дадат сумата от 10 000 лева, тъй
като имало и други кандидат-купувачи и парите били нужни за изкарване на скица
на имота и за насрочване на сделка при нотариус. Непосредствено след огледа св.
М.и св. Р. се обадили на св. М.и й казали, че искат да купят имота. Договорили
се да закупят имота без брокера „АДРЕС НЕДВИЖИМИ ИМОТИ“ АД за сумата от
50 000 евро. В същия ден св. М.и св. Р. посетили офиса на „Жаник“ ООД гр.
в Пловдив, ул. „Брацигово“ № 1, където заплатили в брой капарото от 10 000 лева
за имота, за което св. С.М.им издала квитанция към приходен касов ордер номер
08/27.11.2017 г. Уговорили се щом св. М.набави необходимите документи за
сделката, да им се обади за насрочената дата и час за изповядването й.
След като
предали капарото за закупуване на жилището, свидетелите М.и Р. се консултирали
с ***. К.А., който им казал, че били допуснали много грешки. На 08.12.2017 г.
св. М., св. Р. и ***. А.се срещнали в офиса на фирма „Жаник“ ООД със св. М.. На
тази среща М.им представила документ за собственост на имота, от който било
видно, че собственик на същия е св. П. М. . Бил повдигнат въпросът кога св. М.ще
вдигне ипотеката върху имота. Не постигнали съгласие преди или след изповядване
на сделката да стане това. *** А.казал на св. М.и св. Р., че имало проблем с
това, че „Жаник“ ООД не било собственик на земята, върху която била построена
жилищната сграда на ***, че имало конфликт между собственика на земята и св. М..
Въпреки това св. М.и св. Р. все пак решили да го купят. *** А.обаче им казал,
че след извършена от него проверка, установил, че срещу „Жаник“ ООД има
заведена искова молба от М.С.за неизпълнение на предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот. След като чули това, както и предвид отказа
на св. М.ипотеката да бъде заличена преди изповядването на сделката и все още
неуредените отношения със собственика на земята свидетелите Р. и М.решили да не
закупуват процесния имот.
Междувременно
св. М.се снабдила с необходимите документи за покупко-продажбата на имота,
запазила час за изповядване на сделката за 14.12.2018 г. при ***М. П.-А.,
уведомила за същия собственика на имота св. П. М. , както и бъдещите купувачи. ***П.-А.
се снабдила с Удостоверение от Агенция по вписванията за наличие или липса на
вещни тежести за имота до 11.12.2018 г., изготвила проект на нотариален акт за
покупко-продажба на имота, както и проект на молба-съгласие за заличаване на
законната ипотека върху имота, което да стане след превод на сумата от
продажната цена за обезпечената част по банков път.
На
14.12.2018 г. за изповядване на сделката в кантората на ***П.-А. се явили
продавачите св. П. М. заедно със съпруга
си и св. М.. От страна на купувачите не се явил никой.
В периода
от 15.12.2017 г. до 30.12.2017 г. св. Р. звънял многократно на св. М.с искане
да им върне даденото от тях капаро, но последната отказала, тъй като заявила,
че била направила разноски за снабдяването с необходимите документи за
несъстоялата се сделка, както и че била претърпяла пропуснати ползи. На 18.01.2018
г. св. Р. подал жалба по случая в Районна прокуратура – Пловдив. След подаване
на същата той предложил на св. М.да се споразумеят, като от капарото тя да
задържи 1 000-2 000 лева, а останалите да им върне. Тя отказала, като
предложила да задържи 3 000 лева, а св. Р. да подпише документ, че не се е
явил пред нотариуса за изповядване на сделката. Последният се консултирал с ***.А.,
който го посъветвал да не подписва такъв документ. Свидетелят Р. се обадил на
св. М.и й казал, че няма да подпише такъв документ, а тя му казала, че тогава
ще задържи даденото капаро от 10 000 лева.
Така
описаната фактическа обстановка съдът прие за установена от показанията на
свидетелите С.Л.М., Р.Я.М., П.Й.М. , Х.Т.Р., Н.И.Т., Р.А. У., И.С.С., М.М.П.-А.,
от писмените доказателства – молба-съгласие за заличаване на законна ипотека от
С.Л.М.; справка от ***М.П.-А.с УРИ *** г.; удостоверение за вписвания,
отбелязвания и заличавания за имот с изх. № 27541 от 13.12.2017 г.; проект за
нотариален акт за продажба на недвижим имот; ексклузивен договор за
посредничество с продавач от 22.05.2017 г. между П.Й.М. и „Адрес Недвижими Имоти“ АД; удостоверение №
26/22.02.2018 г. за въвеждане в експлоатация на строеж – IV категория
„Жилищна сграда на един, четири и пет етажа с магазини и подземни гаражи“,
ведно с окончателен доклад от 10.01.2018 г.; констативен акт за установяване на
годността за приемане на строежа от 18.11.2017 г.; квитанция към приходен касов
ордер № 8 от 27.11.2017 г.; удостоверение с изх. № 20180226104807/26.02.2018
г.; нотариален акт за учредяване на права на строеж на обекти в предвидена по
одобрен архитектурен проект жилищна сграда; договор от 15.10.2017 г. за
посредничество при покупко-продажба на недвижим имот; схема №
15-607317-30.11.2017 г. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***,
както и от приложените по делото нотариални актове и други писмени
доказателства.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна страна:
В
производството по чл. 243, ал. 5 НПК съдът дължи проверка за
законосъобразността и обосноваността на прекратителното постановление на
прокурора. В изпълнение на тази си задача на първо място следва да се прецени дали
постановлението е редовно от външна страна и дали са допуснати процесуални
нарушения при неговото изготвяне. Настоящият съдебен състав не констатира
такова нарушение, като атакуваният акт съдържа всички задължителни реквизити на
съдържанието си по чл. 199, ал. 2 от НПК, издаден е и от компетентен орган.
Съдът намира и че прокурорът е изложил фактическите си изводи относно
обстоятелствата, които приема за установени, посочил е и от кои доказателствени
материали е извел изводите си по фактите, като е обсъдил и противоречията в
доказателствената съвкупност, накрая е направена преценка дали приетите за
установени факти се подвеждат под състав на престъпление от НК, като са
направени изводи за приложимото право. С тази си дейност прокурорът е изпълнил
и задължението си за мотивиране на постановлението за прекратяване на
наказателното производство, поради което процесуално нарушение не е допуснато.
По същество е прието, че в отношенията между жалбоподателя Р. и св. М.от една
страна и от друга св. М.не е извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, по
чл. 209, ал. 1 НК, нито друго престъпление от общ характер. Съдът, след като
извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателствени
материали, поотделно и в тяхната съвкупност, намира този извод за обоснован и
правилен. На първо място следва да се отбележи, че настоящият състав приема, че
прокурорът не е допуснал нарушение при формиране на вътрешното си убеждение. Това
е така, защото при изграждане на фактическите си и правни изводи прокурорът се
е позовавал само на доказателства и доказателствени средства, събрани и
проверени по реда на НПК. На следващо място не е налице изопачаване на
доказателствената стойност на отделни материали или игнорирането на други.
Най-сетне съдът счита и че прокурорът е постановил атакуваното прекратително
постановление след проведено обективно, всестранно и пълно разследване, което
отговаря на стандарта по чл. 14, ал. 1 НПК.
В тази
връзка възраженията на жалбоподателя условно могат да се обособят в три големи
групи: възразява се срещу извода на прокурора да не е извършено престъпление по
чл. 206, ал. 1 НК; изразява се несъгласие и с приетото положение да липсва
престъпление по чл. 209, ал. 1 НК; оспорва се законосъобразността на
проведеното разследване, като се твърди същото да не е пълно и всестранно.
Досежно
въпроса извършено ли е престъпление по чл. 206, ал. 1 НК съдът споделя изводите
на прокурора, изложени в атакуваното постановление. Престъплението обсебването
е криминализирано с разпоредбата на чл. 206, ал. 1 НК, която гласи, че който
противозаконно присвои чужда движима вещ, която владее или пази, се наказва за
обсебване с лишаване от свобода от една до шест години. По делото е доказано по
категоричен начин, че жалбоподателят Р. и св. М.са предали свои собствени пари,
съставляващи сумата от 10 000 лева, на св. М.. Категорично е установено и
че тази сума е представлявала капаро
с оглед сключването на бъдещ договор за покупко-продажба на процесния недвижим
имот, представляващ апартамент, находящ се в ***и с идентификатор ***. Тези
обстоятелства съдът намира за уместно да посочи и че се явяват безспорни по
делото, макар на досъдебната фаза въобще да не е възникнала фигурата на
обвиняем. Тях съдът прие за категорично доказани не поради липсата на спор,
макар това да е важна индиция, а тъй като този извод следва пряко от
доказателствения материал по делото, непротиворечив в тази си част. Категорично
доказани, а и безспорни, се явяват и следните обстоятелства – окончателен
договор за покупко-продажба на имота не е бил сключен; жалбоподателят Р. и св. М.са
поискали от св. М.да им върне предадената й парична сума; последната е отказала
и е задържала парите. Едно от исканията в жалбата се обосновава с неправилното
разбиране, че при тези факти е осъществено престъплението обсебване. Изложените
доводи в жалбата всъщност показват грубо неразбиране на състава на обсебването.
Това е така, защото не всеки отказ на лицето, владеещо или пазещо една чужда
вещ, да върне тази вещ на нейния собственик автоматично се равнява на
престъпление по чл. 206, ал. 1 НК. Съдебната практика трайно е изяснила, че за
да е съставомерно деянието, отказът да се върне вещта трябва да е противозаконен, както и че не всеки
отказ е такъв (така Решение № 165 от
26.09.2016 г. по нак. д. № 565 / 2016 г. на ВКС; Решение № 92 от 24.02.2010 г. по нак. д. № 749/2009 г. на ВКС; Решение № 395 от 10.10.2008 г. по нак. д. № 345/2008
г. на ВКС; Решение № 387 от
17.10.2014 г. по нак. д. № 1056/2014 г. на ВКС; Решение № 472 от
19.11.2013 г. по нак. д. № 1541/2013 г. на ВКС). За да е налице обсебване е необходимо деецът да
присвои чуждата движима вещ, която владее или пази на законно основание.
Своенето се изразява в промяна на отношението на дееца към вещта, който
престава да я счита за чужда и започва да я държи като своя. В случая св. М.не
е променила отношението си към инкриминираната вещ – паричната сума от
10 000 лева, представляваща капаро, напротив държала я е със съзнанието,
че е чужда, но е отказала връщането й поради възникналия имуществен спор за
дължимостта й, както и получения правен съвет от адвоката й, че има право на
задържане на вещта до решаване на спора по съдебен ред. От значение за
правилното приложение на закона е не дали от гледище на гражданското право деецът
има право на задържане, а че липсва умисъл у него за своене на вещта. Поради
това неизпълнението на задължението за връщане на вещта ще представлява
действие на разпореждане /своене/ по смисъла на НК само при наличие на ясни
представи и съзнание у дееца за липса на основание да продължи държането, както
и при промяна на субективното му отношение към нея, което в случая не е налице.
Акт на имуществено разпореждане, сочещ на присвоителна дейност, ще е
осъществен, когато деецът съзнава, че в резултат на деянието му вещта ще
премине в негова или на другиго полза, като поведението му излиза извън
възможното съобразно правното основание, на което той владее или пази вещта.
Пренесено
към конкретния казус на първо място категорично несподелимо е твърдението в
жалбата, че сумата от 10 000 лева била дадена без правно основание поради
липсата на подписан договор, както и поради това, че св. М.не била собственик
на имота. В жалбата се изхожда от неправилното разбиране, че договорът се
отъждествява с листа хартия, на който може да бъде изпълнена формата му.
Липсата на подписан документ обаче не означава и липса на договор. Това е така,
защото договорът е самото съглашение между страните по него – фактът на
постигнатото съгласие с определено съдържание. Категорично се установи по
делото, че при предаването на сумата от 10 000 лева такова съгласие е било
постигнато между страните за основанието за нейното предаване, следователно
договорни отношения са налице. Обстоятелството, че св. М.не била собственик на
имота е напълно ирелевантно. Трайно изяснено е в съдебната практика, че
включително продажбата на чужда вещ сама по себе си не е недействителна сделка,
но при невъзможност на продавача за изпълнение, законът предвижда нарочни
права, които възникват в полза на купувача, за да охранят интереса му. В
настоящия случай св. М.не е договаряла сключването на една невъзможна за
изпълнение сделка. Напротив, доказа се от показанията на св. П. М. , както и от
договор за посредничество при покупко-продажба на недвижим имот от 15.10.2017
г. (лист 208-209 от том I от досъдебното производство), че на „Жаник“ ООД, представлявано от св. М.,
е било възложено именно от собственика на имота да търси негов купувач.
Действията на М.се явяват в изпълнение на посочения договор за посредничество.
Същевременно от показанията на св. М. се
установява, че тя е била напълно запозната с проявения интерес към имота и
желание за покупка от страна на жалбоподателя и на св. М., като на въпроса дали
познава жалбоподателя Р., тя ясно го свързва с дадения задатък от 10 000
лева и последвалия отказ от сключване на сделка. Налага се категоричен извод,
че към момента, когато е било предадено инкриминираното капаро, св. М.е
разполагала с надлежно учредени права да търси купувачи и договаря параметри на
една бъдеща сделка. Следователно доводът по жалбата, че паричната сума от
10 000 лева е предадена без право основание е несподелим, тъй като същият
е юридически неиздържан и в грубо противоречие с общата част на гражданското
право. Обстоятелството, че липсва съблюдаване на изискуемата форма съгласно чл.
19, ал. 1 вр. чл. 18 ЗЗД е въпрос, по който, както правилно е отбелязал
прокурорът, следва да се произнесе гражданският съд, в случай че бъде сезиран с
решаването на настоящия граждански казус, отнесен към прокуратурата и
наказателния съд. При всяко положение празнота в закона не е налице, като и подобно
развитие на обществените отношения се явява правно регулирано с оглед
действието на разпоредбите по чл. 55 ЗЗД и чл. 34 ЗЗД. Относимо към настоящото
производство, изследващо наличието или липсата на престъпление, е
обстоятелството, че с факта на предаването на сумата от 10 000 лева с
изрична уговорка, че те представляват задатък по договор за покупко-продажба на
недвижим имот, то между жалбоподателя Р. и св. М.от една страна и св. М.от
друга е възникнало гражданско правоотношение между равнопоставени
гражданскоправни субекти и породено от юридически факт на гражданското право. В
хода на развитие на това правоотношение са се сложили допълнителни факти –
отказът на Р. и М.от сключване на окончателен договор, предявената претенция за
връщана на задатъка от 10 000 лева, както и насрещната претенция от страна на
св. М.. С оглед наслагването на тези допълнителни факти се е достигнало и до
едно отклонение от нормалното развитие на гражданските правоотношения, или
т.нар. правен спор. Правният спор е доктринерно понятие, изяснено в теорията
като външно обективирано противоречие (несъвпадане) на правните убеждения
(твърдения) на насрещните субекти на правоотношението относно неговото
възникване, съдържание и съществуване. В случая жалбоподателят Р. и св. М.претендират
право, за което св. М.твърди, че не съществува и обратното – първите отричат
право, за което М.твърди, че съществува. Следователно налице е класическа
хипотеза на граждански спор, което съгласно трайната съдебна практика изключва
съставомерността на деянието като престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, тъй като и
отказът да бъде върната чуждата вещ не е противозаконен, щом страната предявява
насрещната претенция и до разрешаването на правния спор от компетентния за това
орган. За да са прецени дали е налице своене на чуждата вещ от страна на св. М.,
трябва да се изясни и съдържанието на нейното поведение от фактическа страна. В
тази връзка при адресирането на претенцията от страна на жалбоподателя за
връщането на задатъка от 10 000 лева М.е отказала по мотиви, че същият
служи за обезщетяване на претърпени от нея вреди. Този извод се прави не само
от нейните показания, но и от тези на участниците по другата страна на
правоотношението – свидетелите Р. и М.. Така в показанията си на лист 22 от том
II от досъдебното производство св. М.изяснява, че при искането на
жалбоподателя за връщане на парите М.е отговорила, че няма, защото е направила
разходи за документи, както и имала пропуснати ползи. Изяснява се още, че при
провелия се нов разговор в началото на 2018 г. жалбоподателят е предложил М.да
задържи 1 000 или 2 000 лева, но нейната претенция е била в размер на
3 000 лева, които са били предназначени за покриване на сторени от нея разходи. В крайна сметка до доброволно
уреждане на спора между страните не се е стигнало поради липсата на съгласие
жалбоподателят да подпише поискания му от М.документ. Релевантното за
настоящото производство обстоятелство обаче е, че във всеки един момент, когато
св. М.е упражнявала фактическата власт върху чуждата вещ – инкриминираната сума
от 10 000 лева, тя не е променила отношението си към нея като предоставена
й на определено правно основание чужда вещ. Видно от претенциите, които е
направила М., в нито един момент тя не е отричала, че парите са собствени на
жалбоподателя и на св. М.и че те представляват дадено й капаро. Следователно
отказът за връщането на вещта не е резултат от това, че тя е започнала да свои
вещта, т.е. че е променила субективното си отношения към нея и я е третирала
като своя собствена. Напротив – всеки един отказ е бил мотивиран с
претендираните насрещни права върху чуждата вещ – право на задържане, но без да
се отричат правата на жалбоподателя Р. и св. М.като собственици. Не може да се
приеме, че предявявайки насрещно възражение за право на задържане на чуждата
вещ, поведението на св. М.излиза извън възможното съобразно правното основание,
на което тя владее вещта. Това е така предвид самата правна природа на
задатъка. Същият има своята правна уредба в правната норма на чл. 93 ЗЗД.
Съгласно изречение първо на алинея втора, ако страната, която е дала задатъка,
не изпълни задължението си, другата страна може да се откаже от договора и да задържи задатъка. Именно на това
твърдяно свое право се е позовала св. М.. Дали то е основателно или не е
въпрос, излизащ извън предмета на настоящото наказателно производство, тъй като съдът не решава гражданския спор
между страните. Категорично се налага изводът, че с деянието си св. М.не е
извършила разпореждане при ясна представа и съзнание за липса на основание да
продължи държането на задатъка и при промяна на субективното й отношение към
него, в резултат на което вещта ще премина в нейна полза. По тези съображения
съдът намира, че следва да допълни изводите на прокурора, че престъпление по
чл. 206, ал. 1 НК не е извършено не само поради липса на съставомерност от
субективна страна, но тъй като и отказът за връщането на вещта от обективна
страна не е бил противозаконен. Съдебната практика трайно и безпротоворечиво е
изяснила, че отказът на лицето да върне вещта по един развален граждански
договор, когато действа с представата, че упражнява право на задържане,
изключва умисъла към престъпление. Вече беше посочена и релевантна съдебна практика.
Изводът
на съда, че липсва състав на престъпление, не означава, че жалбоподателят не би
могъл да получи защита на твърдяното си за нарушено имуществено право. Пътят му
на защита обаче е друг. Към настоящия момент държавните органи вече са били
неоправдано ангажирани в обезпечаването със съответните доказателства на една
евентуална бъдеща искова претенция на жалбоподателя. От показанията на св. М.на
лист 22-гръб от том II от досъдебното производство се установява, че при отказа на св. М.да се
съгласи с правното твърдение на Р., той е казал, че тогава ще пусне жалба в
прокуратурата, което и сторил. Крайно притеснителното в това поведение не е
фактът на подаване на жалба, която е неоснователна, тъй като гражданите
разполагат с гарантирано от закона право на жалба. В случая обаче изначално се
е твърдяло едно несъставомерно деяние – искане на връщане на вещта и отказ за
това. Никъде обаче не се твърдяло св. М.да е променила отношението си към
инкриминираната вещ, да я е държала като своя, да е отричала правата на
собствениците й и в крайна сметка да я е своила. Използването на прокуратурата
от недоволната страна по едно гражданско правоотношение за оказване на натиск
върху насрещната страна да се откаже от претенцията си е несъвместимо с
принципа за добросъвестността, който е изисквал правният спор да бъде разрешен
в условията на състезателно производство, между равнопоставени страни и по
предвидения в закона ред. Жалбата от страна на св. Р. би могла да бъде резултат
от неправилно ориентиране в правната материя или пък от неправилен правен
съвет. В тази връзка съдът намира, че прокурорът е положил похвални усилия да
разясни същността на спорните правни институти – съставите на престъплението
обсебване и измама, както и защо същите са неприложими в конкретния случай.
Тези съображения изцяло се споделят и от настоящия състав.
На
следващо място неоснователни са и възраженията да е било извършено престъпление
по чл. 209, ал. 1 НК. И тук прокурорът е изложил подробни и обосновани мотиви,
които са съобразени както с доказателствата по делото, така и с практиката по
приложението на разглеждания престъпен състав. В тази връзка неоснователни са
възраженията св. М.да била въвела в заблуждение жалбоподателя Р. и св. Р.М..
Въвеждането в заблуждение изисква активно поведение, действие на дееца, чрез
което създава невярна представа у пострадалия за реалната фактическа
обстановка. Нито от показанията на св. Р., нито от тези на св. М.обаче се
установява, че св. М.им е казала, че върху имота няма вписана ипотека или че земята
е собственост на „Жаник“ ООД. Напротив и двамата сочат в показанията си, че
тези въпроси въобще не са били коментирани. В показанията си св. М.(лист
20-гръб от том II от досъдебното производство) дори посочва, че още при първата им среща св.
М.им е съобщила, че не може да им предложи гаражи поради това, че има конфликт.
Също Р.М.твърди, че М.„нищо не спомена за ипотека“. Правен абсурд е Р. и М.да
са били въведени в заблуждение, като нищо не им било споменато. Нещо повече,
доказано по делото е и че не е налице хипотеза на поддържане на заблуждение, което
пострадалите могат сами да са формирали. В случая действително жалбоподателят Р.
и св. М.сами са си формирали неправилните представи, но в първия момент, когато
е бил поставен въпрос на св. М.дали земята е собственост на „Жаник“ ООД и дали
има вписана ипотека, то тя напълно правдиво им е съобщила отговарящите на
обективната истина обстоятелства. Следователно не е имало и хипотеза на
поддържане и утвърждаване на заблуждението. Никой от Р. и М.не твърди при
първоначалните срещи на М.да е бил поставяне въпрос и за земята, като видно от
показанията на св. Р.М.е, че едва след като адвокатът им е казал, че било
„хубаво да имат и земя“, този въпрос е бил поставен на обсъждане. Следва ясно
да се подчертае, че прехвърлянето на собствеността върху идеална част от земята
не е иманентно свързано с прехвърлянето на правото на собственост върху отделен
обект от сградата. Свидетелите Р. и М.са поставили въпрос единствено за второто
обстоятелство, за което са получили и насрещен отговор и оферта. Това, че в
един по-късен момент са преценили, че сделката не е изгодна за тях, не може да
обоснове умисъл към измама в предходен момент и за обстоятелства, за които те
не са проявили интерес. Подчертава се и че прехвърлянето на правото на
собственост върху апартамента без това върху земята не е недействителна сделка
от гледна точка на действащия правен ред, нито би засегнало по някакъв начин
вещно-прехвърлителния ефект и придобиването на собствеността върху жилището от
страна на купувачите. Следователно умисъл към измама по никакъв начин не се
извежда от конкретните действия на страните по гражданското правоотношение.
Досежно собствеността на имота възраженията в жалбата отново се намират за
неоснователни. На първо място твърденията на жалбоподателя са вътрешно
противоречиви. На първата страница от жалбата се поддържа, че Р. и М.не знаели,
че имотът не бил собственост на „Жаник“ ООД, нито за съществуващ договор за
посредничество. По-нататък обаче се твърди, че двамата знаели, че имотът бил
собственост на дъщерята на св. М.. Тези твърдения са взаимно изключващи се. На
следващо място от показанията на св. Р.М.(лист 21 от том II от досъдебното
производство) се установява, че в проведения разговор св. М.е казала на М.и Р.,
че апартаментът „бил оставен“ за дъщеря й, което е напълно различно от
твърдяното от Р., че М.казала, че апартаментът е собственост на дъщеря й.
Същевременно в показанията си на последния ред от лист 23-гръб от том II от досъдебното
производство св. М.също посочва, че е казала, че апартаментът бил запазен за
дъщеря й. При тези факти съдът счита, че не е доказано св. М.да е въвела в
заблуждение жалбоподателя Р. и св. М.относно личността на истинския собственик
на имота. Както правилно е отбелязал прокурорът, дори и след като са установили
кой е истинският собственик свидетелите Р. и М.отново са поискали да купят
жилището. Този извод следва както от показанията на двамата, така и от
твърденията в самата жалба, къде се поддържа, че отказът от сделката е бил
заради вписаната ипотека и липсата на прехвърляне на собствеността върху земята
(страница 2-ра от жалбата). Следователно дори и да са били въведени в
заблуждение относно обстоятелството кой е действителният собственик на
процесния имот, то тази неправилна представа на жалбоподателя Р. и на св. М.не
ги е мотивирала да извършат имущественото разпореждане, тъй като и след като са
разбрали обективната истина в частта за собственика на имота, все още са
желаели да извършат посоченото разпореждане с паричната сума от 10 000
лева. Отново се достига до негодна правна конструкция по престъплението измама
и несъставомерно деяние. Най-сетне съставомерна измама не е извършена и защото
св. М.не е действала с измамлив умисъл. От съвкупния анализ на писмените
доказателства - договор за посредничество при покупко-продажба на недвижим имот
от 15.10.2017 г., удостоверение за вписавния, отбелязвания и заличавания за
имот с изх. № 27541 от 13.12.2017 г., проект за нотариален акт за продажба на
процесния недвижим имот, проект на молба-съгласие за заличаване на законна
ипотека, разпечатка от нотариален календар на ***П.-А., както и от показанията
на последната в качеството й на свидетел и от показанията на св. П. М. се прави извод, че св. М.е имала реалната
възможност да посредничи за сключването на сделката, като е била надлежно
упълномощена за тази дейност от собственика на имота. Освен това се установява
и че тя е предприела реални действия, насочени към сключване на сделката,
включително със запазените дата и час пред нотариус, което беше доказано по
делото. Самите Р. и М.също признават, че след като са се отказали от сделката,
св. М.е продължавала да ги убеждава да закупят имота. Цялото поведение на
последната показва, че действията й са били насочени към сключването на сделка,
поради което наличието на измамлив умисъл единствено би могло да се предполага,
без да е подкрепено с убедителни доказателства. Основателно е заключението на
прокурора, че за да е изпълнен съставът на престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК от субективна страна, следва деецът още към момента на сключването на
сделката да не желае постигането на правомерния резултат, а да цели само
получаване на имотната облага, без да изпълни каквото и да било или пък
изпълнението да е на незначителна стойност. Споделя се и извода, че от страна
на св. М.са предприети всички възможни действия за реализиране на
покупко-продажбата на имота, но сделката не е била осъществена по независещи от
нея причини. Следва да се посочи и че с предаването на паричната сума като
задатък страните са постигнали своеобразен предварителен договор, за който се
каза, че все пак не е отговарял на изискванията за своята форма по ЗЗД. Така
или иначе при предварителния договор следва да се постигне съгласие относно
задължителното съдържание на сделката, което в случая е било направено –
прехвърляне на правото на собственост върху конкретен недвижим имот в полза на
жалбоподателя Р. и св. Р.М.срещу заплащането на определена цена. Всякакви други
уговорки биха могли да се уточняват допълнително при подготовката на
окончателния договор. Такива допълнителни уговорки са например по какъв начин
да бъде платена цената, кога да бъде заличена вписана законна ипотека и т.н.
Липсата на уговорка за тези обстоятелства към момента на плащането на задатъка
не означава, че задължително купувачите са били измамени. В случая при
допълнителните преговори те са установили, че офертата не ги удовлетворява и са
се отказали от сделката. След това отношенията по връщане на дадения задатък се
развиват на плоскостта на гражданското право.
Третата
условна група възражения се обосновава с твърдения за незаконосъобразно
проведено разследване, което не отговаря на изискванията за пълнота,
всестранност и обективност. Твърди се да не е направена справка колко сделки
през последната година е сключило дружеството „Жаник“ ЕООД при ***П.-А., да не
е изследвано обстоятелството дали внесеният задатък е бил осчетоводен, да не е
разпитан като свидетел А.Л., както и да не е извършен допълнителен разпит на
св. П. М. . За да се приеме, че неизвършването на тези действия съществено е
опорочило производството, следва да се установи, че в резултат от тях би могло
да се достигне до различен краен извод по въпроса извършено ли е престъпление
от общ характер. Това изисква да се установи, че св. М.е отказала да върне
задатъка, като е започнала да държи парите като свои, променяйки субективното
си отношение към вещта, или да се установи, че тя е въвела в заблуждение свидетелите
Р. и М.относно извършването на сделката, като всъщност не е имала намерение да
изпълни поетите задължения. Връщането на делото на прокурора, за да се извърши
справка за броя на сделките на „Жаник“ ООД, изповядани при ***П.-А., е напълно
неоправдано, тъй като независимо от резултата от тази справка, той не би могъл
да доведе до различни изводи по посочените по-горе съществени за производството
въпроси. Следва да се има предвид и че „Жаник“ ООД извършва сделки с недвижими
имоти по занятие, поради което дори и при евентуално наличие на множество
такива, сключени пред ***П.-А., в това обстоятелство не би имало нищо нередно,
нито само по себе си би разколебало или отрекло доказателствената стойност на
показанията на П.-А., за които трябва да се има предвид, че изцяло
кореспондират с писмените доказателства по делото. Последните пък се ценят като
обективен източник на доказателствена информация и в случая служат за проверка
на достоверността на показанията на свидетеля. Поисканата справка, независимо
от резултата от нея, не би могла да промени извода на съда за липса на
извършено престъпление. Същото се отнася и за искането за изследване дали
платеният задатък бил осчетоводен. По делото няма правен спор нито относно
размера на предадената на М.сума, нито относно основанието, на което е била
предадена, нито за страните по това действия. Категорично е установено и че
собственикът на имота - св. П. М. , е била уведомена както за дадения задатък,
така и за подготвяната бъдеща сделка. В показанията си на лист 27 от том II от досъдебното
производство на въпрос дали познава жалбоподателя Р. св. М. го свързва с лице, което е дало сумата от
10 000 лева, а от отговора на следващия въпрос се изяснява още, че става
дума за „тия младите“, които са искали да купят процесния апартамент и са дали капаро. Категорично посочва, че е
посещавала кантората на ***П.-А., макар да не може да си спомни конкретната
дата, когато заедно със съпруга й са чакали въпросните млади, които са дали
капаро от 10 000 лева, но те не са дошли и са се отказали от сделката. При
тези твърдения на св. М. се прави
категоричен извод, че в показанията си тя пресъздава именно случая с
неосъществената сделка за покупко-продажба с жалбоподателя Р. и св. Р.М..
Фактът, че показанията на св. П. М. не
са така подробни и обстоятелствени, като за отделни обстоятелства заявява и че
не си спомня, е напълно житейски обясним и не дискредитира доказателствената
стойност на тези гласни доказатеслтвени средства. Видно е, че св. М. е била дезинтересирана от процеса по водене на
преговори за сключване на сделката, като е прехвърлила тези задължения изцяло
на св. М., с която са били и в близки приятелски отношения. Същественото е, че М.
- в качеството й на собственик, е била
уведомена както за дадения задатък, така й присъствието й е било осигурено пред
нотариуса с оглед сключването на окончателния договор. Следователно сключването
на този договор е било обективно възможно, а и св. М.и св. М. са действали с реалното намерение да се
задължат по този договор и той реално да бъде сключен и изпълнен.
Обстоятелството дали М. е била
собственик на имота „само по документи“ е напълно ирелевантно, тъй като видно
е, че тя и съпругът й като собственици са били осигурени за сключването на
окончателния договор и при наличието на насрещно съгласие от жалбоподателя Р. и
св. Р.М., то те биха придобили собствеността върху имота по напълно легален и
правомерен начин. Дали платеният задатък е бил предаден на св. М. е въпрос на лични отношения между нея и св. М.предвид
уговорките им в договора за посредничество. Релевантното обстоятелство е, че М.
е била уведомена за факта на наличните
купувачи и дадения задатък. Все в тази връзка изцяло бланкетно е искането за
допълнителен разпит на св. П. М. . Не се сочи какви въпроси, които не са били
поставени при проведения й разпит, жалбоподателят счита, че трябва да бъдат
поставени на свидетеля, какви обстоятелства иска да бъдат установени и с по
какъв начин това би могло да доведе до промяна в крайния извод за липса на
извършено престъпление от общ характер. Трябва да се посочи, че повторното
поставяне на същите въпроси поради неудовлетвореност на жалбоподателя от
получения отговор не е оправдано, а по съществото си и не представлява
допълнителен разпит. Съдът намира, че при разпита на св. М. са били зададени всички необходими и относими
за производството въпроси, като оттам нататък оценката на нейните отговори е
въпрос на анализиране на доказателствата. В голямата си част за
обстоятелствата, за които са поставени въпроси на М. , са събрани и писмени
доказателства, които служат за проверка на свидетелските показания. По тези
съображения съдът приема искането за немотивирано, а по съществото си и за
неоснователно. Същото е важимо и досежно искането за разпит като свидетел на
собственика на земята, върху която е построена процесната сграда – А.В.Л..
Отново неясно е какви обстоятелства ще се установяват чрез подобен разпит,
както и по-важното – по какъв начин това би оборило извода за липса на
извършено престъпление. В тази връзка следва да се посочи, че твърденията на
жалбоподателя, че собственик на земята не е била нито св. П.М., нито „Жаник“ ООД,
а А.Л., са категорично установени по делото и без разпита на последния и за тях
спор няма. Категорично е доказано и наличието на висящи към инкриминираната
дата граждански спорове между Л. и „Жаник“ ООД. Тези обстоятелства вече са
изяснени и без разпита на собственика на земята като свидетел. Съществените
обстоятелства в случая са фактите на учреденото право на строеж в полза на
„Жаник“ ООД, както и че същото е било реализирано, като към датата на
постигнатото съглашение между М., Р. и Р.М.предлаганият имот е бил вече реално
съществуваща, а не бъдеща вещ. Беше изяснено и че наличието на различен
собственик на земята по никакъв начин не засяга нито действителността на
сделката, нито нейния вещно-прехвърлителен ефект и тя би породила правните си
последици – прехвърляне на правото на собственост върху самостоятелен обект в
сграда в режим на етажна собственост. В заключение по това възражение съдът при
служебно дължимата проверка не констатира непълнота на доказателствения
материали и липса на извършени необходими действия по разследването. Същото не
е опорочено и отговаря на стандарта за пълнота, всестранност и обективност. По
тези съображения и това възражения на жалбоподателя беше намерено за
неоснователно.
Съдът
намира за необходимо да отговори и на възражението, че прокуратурата не е
извършила цялостна проверка на дейността на „Жаник“ ООД и по-конкретно за това
как са били извършени плащанията при продажбата на останалите обекти в
сградата. Възражението е напълно неотносимо. Предметът на настоящото
производство е бил очертан с постановлението за образуване на наказателно
производство – за това, че на неустановена дата през 2017 г. в гр. Пловдив противозаконно
присвоил чужди движими вещи – сумата от 10 000 лева, собственост на
жалбоподателя Х.Т.Р., която владеел. Дори хипотетично да се приеме, че всички
останали сделки, сключени от „Жаник“ ООД са извършени в нарушение на Закона за
ограничаване на плащанията в брой, то напълно неясно остава за съда как това би
доказало, че инкриминираната сума от 10 000 лева е била присвоена от св. М.,
а тя не е противопоставила просто насрещна претенция за право на задържане.
Разпоредбата на чл. 3 ЗОПБ регламентира кои плащания на територията на страната
се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, с чл. 5 ЗОПБ е
предвидена административнонаказателна отговорност за нарушаване на това
правило. Последната се осъществява чрез издаването на наказателно постановление
от изпълнителния директор на Националната агенция за приходите или от
оправомощени от него длъжностни лица. При развитие на такова производство
жалбоподателят Р. не би бил страна по него и съответно не му се дължи уведомяване.
Неясно остава откъде тогава се черпи увереността в жалбата имало ли е проверка
или какви са били резултатите от нея. Подобно на останалите възражения и това
почива единствено на предположения и предубеденост. Същественото за настоящото
наказателно производство е, че обстоятелството допуснато ли е административно
нарушение при извършване на плащанията е точно толкова относимо, колкото
например и извършила ли е М.нарушение на правилата за движение по пътя си до
нотариалната кантора за изповядване на несъстоялата се сделка. Ако
прокуратурата реши да разследва подобни обстоятелства, това би следвало да се
стори в отделно производство, поради което е незаконосъобразно връщането на
настоящото производство на прокурора за разследване на начина, по който са
извършвани плащанията. Следва да се отбележи и че евентуално допуснато
административно нарушение не би променило извода има ли извършено престъпление
по чл. 206, ал. 1 НК, нито по чл.209, ал. 1 НК.
В
заключение съдът се отнася с разбиране към чувството на неудовлетвореност и
негативните емоции на жалбоподателя от несъстоялата се сделка, но същият следва
да има предвид, че измамата и обсебването са престъпления, които се
осъществяват при ясно определени факти, а не се извеждат от субективното
усещане на гражданите за несправедливост или неудовлетвореност от дадена
сделка. Втора по ред инстанция му разяснява съставите на твърдените за
извършени престъпления и защо те са неприложими към конкретно установените
факти, но така също и че той не е лишен от възможност да потърси защита за
имущественото си притезание, което счита за неоснователно неудовлетворено.
По тези
съображения обжалваното прекратително постановление се явява законосъобразно и
обосновано и трябва да бъде потвърдено.
Така
мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Постановление
за прекратяване на наказателното производство на прокурор при Районна
прокуратура – Пловдив от 16.07.2019 г. по досъдебно производство 159/2018 г. по
описа на сектор „Икономическа полиция“ при ОД на МВР – Пловдив, водено за престъпление
по чл. 206, ал. 1 от НК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване и протестиране в седемдневен срок от съобщаването му
на страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Препис от
определението да се изпрати на жалбоподателя и на Районна прокуратура – Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Вярно с оригинала!
ХБ