РЕШЕНИЕ № 260032
гр. П., 01.07.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско отделение, на двайсет и четвърти юни през
две хиляди двайсет и втора година в публично съдебно заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Л К
като разгледа
докладваното от съдията търг. дело №
9/2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по обективно съединени искове от „Й. Н. О. Т. Г. Т. И. Н.Р.М.“ („O. N. O.Y. G. T. I. M. S. R.
M.“), като едноличен търговец, регистриран в Р. Т., № *****, със седалище и
адрес на управление: Т., И., Б., кв. К., ул. „Р.“ № ***, чрез адв. С. ***, срещу „С. А. И. Е.“ ЕООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление: с. О., община П., ул. „Ал. С.“ № 53,
представлявано от управителя Ж.А.Б., за заплащане на: 1/ сумата от 35 500 евро, левова равностойност 69 431.96 лева, представляваща продажна
цена на доставени 2 бр. МПС: M. B. S. ** C., с рама ****, с единична цена от
17 750 евро и M. B. S. ** C., с рама ****, с единична цена от 17 750
евро, за което е издадена фактура № ****г.,
ведно с мораторната лихва върху главницата в размер на 14 175.69 лева за периода от 17.01.2019 г. до 20.01.2021 г., на
основание чл. 53 и чл. 78 от Виенската конвенция, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 25.01.2021
г. до окончателното изплащане на сумата, и на 2/ сумата от 38 000 евро,
левова равностойност 74 321.54 лева, представляваща продажна цена на доставени
2 бр. МПС: M. B. S. ** C., с рама ****, с единична цена от 19 000 евро и M. B.
S. ** C., с рама ****, с единична цена от 19 000 лева, за което е издадена фактура № ****г., ведно с мораторната
лихва върху главницата в размер на 16 619.12
лева за периода от 08.11.2018 г. до 20.01.2021 г., на основание чл. 53 и чл. 78 от
Виенската конвенция, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на предявяване на иска – 25.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се и направените разноски.
Исковете
се основават на следните фактически
твърдения:
Твърди
се, че ищецът е търговец в сферата на търговията с внос и износ на автомобили.
Излага, че с ответника, като купувач, са били в трайни търговски отношения,
като са сключвали множество устни договори за продажба на автомобили, които
били удостоверявани в издаваните от продавача фактури с оглед вид, количество и
стойност. Ищецът внасял автомобилите в контейнери, превозвани в камиони, от Т.
в Б., след което ответникът ги препродавал. Продажната цена следвало да се
заплати към датата на издаване на всяка фактура. Твърди се, че ответникът не е
заплатил доставени от ищеца автомобили, за които имало издадени: 1/ фактура № ****г.
за сумата от 35 500 евро, с левова равностойност 69 431.96 лева,
материализиращи доставката и получаването на две МПС – M. B. S. ** C., с рама ****,
единична цена от 17 750 евро, и M. B. S. ** C., с рама ****, единична цена
от 17 750 евро, с падеж на плащане: 16.01.2019 г.; 2/ фактура № ****г. за
сумата от 38 000 евро, с левова равностойност 74 321.54 лева,
материализиращи доставката и получаването на две МПС – M. B. S. ** C., с рама ****,
единична цена от 19 000 евро и M. B. S. ** C., с рама ****, единична цена от 19
000 лева, с падеж на плащане: 07.11.2018 г. Претендира се и мораторната лихва
върху главницата по първата фактура, на основание чл. 86 от ЗЗД, за периода от
17.01.2019 г. до 20.01.2021 г. в размер на 14 175.69 лева, както и
мораторната лихва върху главницата по втората фактура, на основание чл. 86 от ЗЗД, за периода от 08.11.2018 г. до 20.01.2021 г. в размер на 16 619.12 лева.
Поддържа се, че продавачът е изпълнил задължението си да достави стоката, който
факт се удостоверявал от сертификати за движение, заверени от съответната
митническа администрация. Моли за уважаване на исковете с присъждане на
разноските.
В
срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът „С. А. И. Е.“ ЕООД, чрез адв. С. ***, е
депозирал отговор на исковата молба, в който излага становище за
неоснователност на исковете. Признава, че между ищеца и ответника е имало
търговски отношения. Твърди, че тези отношения са били по договор за
консигнация, по силата на който ищецът е доставял МПС, които ответникът се
задължил да продаде срещу възнаграждение, като продажната цена подлежала на
плащане на ищеца след реализиране на самите продажби. Индиция за това е
представената от ищеца фактура № 012123 от 16.01.2019
г., озаглавена именно „консигнационна фактура“. Ответникът признава също така
факта, че ищецът му е доставил посочените в исковата молба 4 бр. МПС. Оспорва
обаче, че не бил платил на ищеца, както и че сумите били дължими от датата на
издаване на фактурата. Заявява се,
че ако съдът приеме договора между страните не като консигнационен, а като продажбен,
то посоченият падеж във фактурата не е падежът за плащане, което е от значение
и за претендираните лихви за забава, като следва да се съобрази чл. 303а, ал. 3
и ал. 4 от ТЗ. Описаните във фактура № ****г. МПС са пристигнали в
митницата в гр. П. на 09.11.2018 г., същите са обработени от митническото
учреждение на 13.11.2018 г. видно от M.: ***, а освободени от митническия склад
едва на 01.04.2019 г., видно от M.: ***, като тази фактура и съпътстващите
документи са получени от ответника след датата на освобождаването на 01.04.2019
г. Описаните във фактура
№ ****г. МПС са освободени от митническия склад на 21.01.2019 г., видно от M.: ***,
като тази фактура и съпътстващите документи са получени от ответника след
датата на освобождаването на 21.01.2019 г. Твърди се, че на 08.04.2019 г.
ответникът е платил по банков път на ищеца по фактура № ****г. сумата в размер
на 21 000 евро, като останали дължими 14 500 евро (т. е. общо
35 500 евро). Неправилно обаче било посочено в основанието за плащане „***
№ ***г.“, доколкото ищецът не е доставял стока по такава фактура. На 21.04.2019
г. при среща в Б. с представители на ищеца била заплатена в брой сумата
52 500 евро с основание за плащане по фактура № ****г. и фактура № ****г.
След като са неоснователни главните искове, неоснователни били и акцесорните за
лихва.
В
срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК е постъпила допълнителна искова молба, с която
се поддържа изложеното в исковата молба. Излага се, че видно от представената
международна товарителница, стоката по фактура № ****г. е доставена в гр. П..
Излага се, че преводът на тази фактура като „консигнационна“ е сгрешен, респ.
верният е „товарителна фактура“. Стоката е предадена на ответника с два броя
приемо-предавателни протоколи на 19.04.2019 г. От друга страна, видно от
представената международна товарителница, стоката по фактура № ****г. е
доставена в гр. П. на 13.11.2018 г. Стоката е предадена на ответника на
05.04.2019 г. Поддържа се, че липсва плащане за доставената стока. Не се
оспорва, че на 08.04.2019 г. е получена сумата от 21 000 евро, но същата
се отнасяла за други задължения на ответника. Оспорва се, че на 21.04.2019 г.
при среща на ответника с представители на ищеца била заплатена сумата от
52 500 евро в брой с посоченото основание за плащане. В тази връзка се
оспорва представената от ответника касова квитанция относно нейната истинност с
оглед авторство и съдържание.
В
срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК е постъпил допълнителен отговор на ДИМ, в който
се сочи, че се поддържа изложеното в отговора на исковата молба. Твърди се, че
представеният с ДИМ превод на фактурата като товарителна поражда съмнения
относно това кой превод е правилният. Поддържа се, че ответникът няма други
задължения към ищеца нито настоящи, нито други, поради което няма как ищецът да
отнася плащането от 21 000 евро към погасяването на „други задължения“.
Заявява се, че в случай, че съдът приеме, че сумата от 21 000 евро не е
платена по процесната фактура № ****г., то се прави възражение за прихващане с
тази сума, като получена от ищеца без правно основание (неоснователно
обогатяване). Твърди се, че при среща с управителя на ищцовото дружество Р.М. в
Б. му била заплатена в брой сумата от 52 500 евро. Тази касова квитанция е
подписана от А. Е., който се предполага да е счетоводител на ищцовото дружество
по сведение на Р.М..
В откритите
съдебни заседания, в пледоарията по съществото на спора, а и в писмената
си защита процесуалният представител на ответника адв. С. поддържа, че
приложимото право е правото на Р. Т..
По допустимостта на производството:
Легитимацията
на страните съответства на твърденията на ищеца.
Изискването
за редовност на исковата молба обхваща фактите, от които произтича
претендираното с исковата молба материално право. Ищецът е посочил
обстоятелствата, на които основава иска си - неизплатена цена по сключени между
страните неформални договори за продажба, а задължение на съда е да квалифицира
спорното право.
Възражението за прихващане е
допустимо, вкл. на основание чл. 371 от ГПК.
С доклада по делото съдът е приел правна квалификация на предявените
искове, различна от приетата с настоящото решение, но доколкото не е подменил
обстоятелствата, на които се основават исковете, допуснатото нарушение не е
съществено - така Решение № 87 от 06.11.2019 г. на
ВКС по т. д. № 848/2017 г., І т. о. В този смисъл е и Определение № 707 от
12.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 353/2010 г., II т. о., според което при
подробно и правилно изложени факти и обстоятелства, на които се основава
заявената претенция, и излагане на петитума в доклада по чл. 146 ГПК, правото
на защита на ответника по иска, включително правото му на възражение и
представяне на доказателства, не са нарушени, поради което разликата в правната
квалификация на иска в доклада и решението не представлява съществено
процесуално нарушение.
Съдът приема от фактическа страна следното:
Не
се спори между страните, че са били в търговски правоотношения във връзка
с доставка на автомобили от Р. Т. в Р. Б..
Не е спорно, че ищецът
действа като едноличен търговец.
От приетите по
делото две процесни фактури, се установява следното:
Съгласно фактура
№ 029618 от 07.11.2018 г. „Й. Н. О. Т.
Г. Т. И. Н.Р.М.“ продава на „С. А. И. Е.“ ЕООД следните МПС:
1/ M.
B. S. ** C., с рама **** и
2/ M.
B. S. ** C., с рама ****,
всяко едно с
цена от 19 000 евро, на обща стойност 38 000 евро.
Съгласно фактура
№ 012123 от 16.01.2019 г. „Й. Н. О. Т.
Г. Т. И. Н.Р.М.“ продава на „С. А. И. Е.“ ЕООД следните МПС:
1/ M. B.
S. ** C., с рама **** и
2/ M. B.
S. ** C., с рама ****,
всяко едно с
цена от 17 750 евро, на обща стойност 35 500 евро.
Не се спори, че процесните
автомобили са получени от ответника. Към приетите по
делото международни товарителници (л. 60-64 от
делото) и митнически документи, за удостоверяване на конкретната дата на получаването
на МПС ищецът представя приемо-предавателни протоколи от 05.04.2019
г. (за
автомобилите по фактурата от 2018 г.) и от 19.04.2019
г.
(за автомобилите по фактурата от 2019 г.). Ответникът от своя страна
поддържа получаването на автомобилите в по-ранен момент - на 01.04.2019
г. (за
автомобилите по фактурата от 2018 г.) и на 21.01.2019
г. (за
автомобилите по фактурата от 2019 г.).
Няма спор, че
на
08.04.2019 г. ищецът е получил от ответника превод на сумата
от 21 000 евро съгласно „*** № ***г.“. Спорът е
относно основанието за плащането ѝ.
По
делото е приета касова квитанция /разписка/ от 21.04.2019
г. за платена сума от 52 500 евро (представляваща
продажна цена на процесните автомобили) от управителя на ответното дружество Ж.Б., получена от неизвестно
лице, действащо от името на ищеца, но доколкото същата е оспорена от ищеца като
неистински документ относно авторство и съдържание, съдът следва да я цени
наред с останалите доказателства по делото. По оспорването не е откривано
производство по чл. 193 от ГПК за проверка истинността на документа относно
автентичността на подписа за получател на сумата (относно съдържанието не се
открива такова), тъй като липсва яснота както кое е лицето, така
и относно неговото качество (твърденията на ответника са, че лицето е
счетоводител на ищцовото предприятие,
но такива данни не бяха събрани).
По делото са приети
като писмени доказателства, представени от ответника:
Договор за
покупка № 241018-03 от 24.10.2018 г., изготвен на английски език, по силата на
който ищецът, като продавач, следва да достави за своя сметка, а ответникът,
като купувач, да закупи 4 броя автомобили, като плащането на цената следва да
бъде извършено „след продажбата на превозните средства“. Уговорено е, че към
датата на доставката следва да се представят копия на оригиналните фактури за
артикулите, продадени на купувача, ЕХ 1 и СОС Сертификат за съответствие. В т.
5.1 е посочено, че купувачът само финансира покупката, респ. прехвърля правата
си по гаранцията на крайния потребител. Всички въпроси, свързани
с гаранцията, смяната на части и извършването на ремонти се уреждат между
продавача и крайния потребител. Сред описаните в договора 4 автомобила,
два от тях са именно процесните M. B. S. ** C., рама **** и, рама ****. В чл. 6.1 е
предвидено, че доставката на автомобилите, предмет на договора, се подчинява на
законите на Р. Т..
Договорът
е оспорен от ищеца като неистински документ както по автентичност, така и по
съдържание.
Договор за
покупка № 160119-01 от 16.01.2019 г., изготвен на английски език, по силата на
който ищецът, като продавач, следва да достави за своя сметка, а ответникът,
като купувач, да закупи 4 броя автомобили (реално по този договор продаваните
автомобила са само 2), като плащането на цената следва да бъде извършено „след
продажбата на превозните средства“. Уговорено е, че към датата на доставката следва
да се представят копия на оригиналните фактури за артикулите, продадени на
купувача, ЕХ 1 и СОС Сертификат за съответствие. В т. 5.1 е посочено, че
купувачът само финансира покупката, респ. прехвърля правата си по гаранцията на
крайния потребител, а всички въпроси, свързани с гаранцията, смяната на части и
извършването на ремонти се уреждат между продавача и крайния потребител. Продаваните
в договора 2 автомобила са именно процесните M. B. S. **
C., рама **** и M. B. S. ** C., рама ****. В чл. 6.1 е предвидено, че доставката
на автомобилите, предмет на договора, се подчинява на законите на Р. Т..
Договорът е
оспорен от ищеца като неистински документ както по автентичност, така и по
съдържание.
По делото е
приета фактура № 029880 от 08.03.2019 г., издадена от ищеца с получател ответника, на стойност 21 000
евро, представляваща комисионна за консултации по продажби на превозното
средство (непосочено). Въпреки това, сумата е описана не като възнаграждение, а
като ДДС. Фактурата се представя като доказателство, обосноваващо получената
сума от 21 000 евро.
От изслушаните
по делото две (основни) заключения на вещото лице Л.А. по допуснатите
съдебносчетоводни експертизи, неоспорени от страните, приети от съда за
компетентно изготвени, пълни и обосновани, се установи следното:
Доставката по
фактура № 029618 от 07.11.2018 г. за сумата от 38 000 евро, с левова
равностойност 74 321.54 лева, е осчетоводена в счетоводството на ответното
дружество на основание митнически документ № ***/01.04.2019 г.
Доставката по
фактура № 012123 от 16.01.2019 г. за сумата от 35 500 евро, с левова
равностойност 69 431.96 лева, е осчетоводена в счетоводството на ответното
дружество на основание митнически документ № 19BG003004003079R9/18.04.2019 г.
Установено е, че
извършеният от ответника на 08.04.2019 г. превод в полза на ищеца за сумата от 21 000
евро е с основание „*** № ***г.“ (описано в банковото извлечение като „проформа
фактура № ***г.“ - вж. обяснения на вещото лице - л. 255 от делото). Ищецът поддържа,
че плащането на тази сума е на основание фактура № 029880 от 08.03.2019 г.
Вещото лице уточнява, че ако има плащане по проформа фактура, след това
задължително се издава фактура, която е с друг номер. Проформа фактурата се
издава за извършване на разплащане при очаквана сделка за в бъдеще. Излага, че
няма логика фактурата за съответното плащане да е издадена преди проформа фактурата,
както се твърди в случая - при издадена фактура № 029880 от 08.03.2019 г. да е
платено по проформа фактура № 80419 от 08.04.2019 г. Би следвало да е обратното.
Експертът е направил извод, че плащането на сумата от 21 000 евро се
отнася именно за процесните фактури, тъй като счетоводните записвания на
ответника отразяват липса на задължения спрямо ищеца към дата 08.04.2019 г.
Не се установява
фактура № 029880 от 08.03.2019 г. на стойност от 21 000 евро,
представляваща комисионна за консултации по продажби на превозното средство, да
е осчетоводена в счетоводството на ответното дружество. Експертът обяснява, че
ищцовото предприятие води едностранно счетоводство със записвания за вземания
от клиенти и задължения към доставчици, но не води счетоводни сметки и не
изготвя баланс. При изслушването си по чл. 200, ал. 2 от ГПК вещото лице
аргументира, че представените му екселски таблици биха могли да бъдат съставени
във всеки един момент или фактурата от 08.03.2019 г. е възможно да е вписана за
целите на настоящия процес.
От направените
справки от вещото лице е установено също така, че в счетоводството на ответното
дружество не е осчетоводено плащане в
брой на сума в размер на 52 500 евро по касова квитанция от 21.04.2019
г. Към датата на издаване на разписката не е установена касова наличност в
счетоводните записвания при ответника в размер на 52 500 евро, поради
което е прието, че няма как да бъде извършено плащане в брой на тази сума.
Наличността в касата в лева към този момент, съгласно оборотната ведомост, е
била в размер на 33 651.88 лева.
Свидетелят Т.И.К.
дава показания, че е управител на няколко дружества, едно от които е „“ ЕООД.
Имал е търговски отношения с ищеца във връзка с транспорт и реекспорт на
автомобили. Твърди, че е собственик на безмитен склад, който е със статут на
безмитна зона, където се доставят автомобили. В момент на доставката не се
заплащат мита и такси, а се изчаква момент, в който търговецът намери купувач. След
като се намери купувач, стоката се обмитява, автомобилите се предоставят на
собствениците им за реализация на вътрешния пазар или реекспорт. Поддържа, че
ищецът е доставял автомобили в периода 2018 - 2019 г., които са били складирани
в този склад, респ. са получавани от ответното дружество. Автомобилите се
получават не от купувача, а от представител на Сема Ауто или друг търговец.
От изслушаното
по делото заключение на вещото лице А.К. по допуснатата съдебнотехническа
експертиза, неоспорено от страните, прието от съда за компетентно изготвено,
пълно и обосновано, се установи следното:
Приетите по
делото договори за покупка № 241018-03 от 24.10.2018 г. и № 160119-01 от
16.01.2019 г. са били изпратени от
ищеца от използваните от него имейл адреси: (вж. изявление на Р.М. относно
имейлите на л. 171) до имейл
адресите, използвани от ответника: Изпратеният на 17.04.2019 г. имейл от ищеца
е „Отговор“ на преди това изпратен от
ответника до него имейл (прикаченият към имейла, изходящ от ищеца, файл
представлява подписан едностранно от името на ищеца договор № 160119-01), но
няма данни какво е съдържал първоначално изпратеният от ответника имейл, отговор
на който се явява изследваният имейл от 17.04.2019 г. Като обобщение, част от
прикачените към имейлите файлове - договори, сканирани в PDF формат, са
подписани, но направеното от ищеца оспорване относно автентичността на
документите, с оглед невъзможността за представяне на оригиналите им, не е позволило
откриване на производство по чл. 193 от ГПК за проверка истинността им и ще
бъдат ценени с останалите доказателства по делото.
Правни
изводи:
Предявени са искове по чл. 53 и чл. 78 от Виенската
конвенция.
Съдът приема, че доколкото
претендираните от ищеца права
произтичат от частноправни отношения с международен елемент, т. е. от отношения
между независими и равнопоставени субекти, свързани с две държави - Р. Т. и Р. Б.,
международният характер на частното правоотношение обуславя
прилагането на нормите на международното частно право на правоприлагащия орган.
Българският
законодател е възприел два метода за регулиране на частноправните отношения с
международен елемент: 1/ пряк метод на уредба, чрез създаване на специални,
преки норми за отношението в съответствие с неговата специфика и 2/ непряк,
стълкновителен метод на уредба, чрез създаване на стълкновителни норми.
Приложимото
право към договори с международен елемент е уредено в гл. Х от Кодекса на международното частно
право (КМЧП), като
съгласно чл. 3 от КМЧП
разпоредбите на кодекса не
засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена
в международен договор, в друг международен акт в сила за Р. Б. или в друг
закон. Следователно при проверка относно приложимото материално право към
възникналото правоотношение по търговска продажба между продавач - едноличен търговец, регистриран с основно място
на дейност в Р. Т., и
купувач - търговско дружество, регистрирано с основно място на
дейност в Р. Б., следва да се прецени действат ли двустранни или
многостранни международни конвенции /договори/, които го уреждат, има ли
специални закони и ако такива не съществуват, приложимото право трябва да се
определи съобразно разпоредбите на КМЧП.
Сключеният между Р. Т. и Р. Б. договор за правна помощ по
граждански и наказателни дела /ДВ, бр. 20/09.03.1976 г./
не съдържа материалноправни норми, регламентиращи международна продажба на
стоки, поради което не е приложим.
Основният източник на норми, уреждащи договора за
продажба на стоки с международен елемент, е Конвенцията на ООН относно
договорите за международна продажба на стоки /Виенската
конвенция за международна продажба/ от 1980 г., представляваща международен договор,
регламентиращ частноправна материя. Р. Б. е ратифицирала Виенската
конвенция с Указ № 264 на Държавния съвет от 13.03.1990 г. и същата е
влязла в сила на 1.08.1991 г. От своя страна, Р. Т. се е присъединила към Конвенцията
на 7.07.2010 г.
За прякото приложение на Виенската конвенция е
необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ страните по договора за
продажба да са с място на стопанска дейност в различни договарящи държави; 2/
конкретният договор за продажба да попада в обсега на Виенската
конвенция, т. е. да не е от категорията на изрично изключените продажби (чл. 2); 3/
страните по договора за продажба да не са изключили изрично или мълчаливо
приложението на конвенцията.
Римската конвенция не се прилага при договори за
международна продажба на стоки, попадащи в приложното поле на Виенската
конвенция, тъй като тези две конвенции се намират помежду си в съотношение на
общ към специален закон. Виенската конвенция се явява специална спрямо Римската
конвенция и договорите за международна продажба на стоки, които се уреждат от
Виенската конвенция, няма да бъдат подчинени на стълкновителните правила на
Римската конвенция.
Съгласно чл. 53 от Виенската
конвенция, купувачът е длъжен да плати цената на стоката и да приеме нейната
доставка в съответствие с изискванията на договора и на тази конвенция.
В настоящия казус съдът приема, че се касае до
извършена международна продажба на стоки от Т. за Б., при което правоотношенията
между страните се уреждат от Конвенцията на ООН относно договорите за
международна продажба на стоки /Виенската конвенция/. Международният характер
на продажбите произтича от факта, че договарящите страни са търговци с място на
дейност в различни държави, които са страни по Конвенцията. Същата се явява
приложимо право към възникналия между продавача и купувача спор за договорно
неизпълнение. От момента на ратифицирането й, Конвенцията е част от вътрешното
право на Р. Б. и съгласно
чл. 5, ал. 2 от Конституцията се ползва с приоритет пред разпоредбите на
ТЗ и ЗЗД относно международните търговски продажби на стоки.
Съдът не приема, че страните са уредили отношенията си с
представените от ответника два договора за покупка от 24.10.2018 г. и от
16.01.2019 г., в които изрично е предвидено отложено плащане на цената и приложение
на правото на Р. Т.. Това е така, тъй като ответникът не
доказа при условията на пълно и главно доказване /доколкото от установяването на
тези факти, именно ответникът черпи изгодни за себе си правни
последици/, че договорите със съответните изрични уговорки и съдържание
са сключени между страните. Изпращането
им по имейл не доказа противното. Създаването на вероятно, на
не напълно сигурно убеждение на съда, че даден факт е настъпил, е характерно
за непълното доказване, каквото в случая не е приложимо. Евентуалното
приложение на чл. 301 от ТЗ пък би било в противоречие с изложената от самия
ответник теза за приложение на турското право.
От съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства се налага извод за наличие на сключени между страните по делото
договори за международна продажба на стоки, за които
съгласно разпоредбата на чл. 11 от Виенската конвенция не
е необходимо да бъдат сключени или доказани
писмено, за тях не важи каквото и да е друго
изискване за форма, те могат да бъдат доказани
по всякакъв начин, в това число и със свидетелски показания. В случая
доказателство за тяхното сключване и изпълнение от страна на
продавача са освен международните товарителници, митнически
декларации и превозни документи, с които е извършен превоза на
стоките, но и счетоводното отразяване на доставките по издадените
от продавача
фактури в счетоводството на купувача - ответник, на база
съответните митнически документи, с което задължението се признава като дължимо.
Като обобщение, анализът на изявленията и процесуалното
поведение на страните сочат, че същите не спорят, че са сключили два договора
за международна продажба на стоки - първият на 24.10.2018 г., а вторият на
16.01.2019 г., както и че автомобилите са доставени на ответника. Спорът е
относно момента на дължимостта на продажната цена, респ. на мораторната лихва. Относно
датата на получаване на продаваните МПС, съдът кредитира за достоверни
твърденията на ответника с оглед неизгодния за него факт на по-рано получаване
на стоката, а именно на 01.04.2019 г. (за автомобилите
по фактурата от 2018 г.) и на 21.01.2019 г. (за автомобилите
по фактурата от 2019 г.). След като стоката е доставена в гр. П., същата е
обработена от митническата администрация със съдействието на посредника (св. К.
„“ ЕООД), респ. получена от купувача, то задължението на продавача е изпълнено и от този
момент за него възниква правото на вземане за цената на стоката. При
условие, че купувачът в разумен срок съобразно чл. 38, т. 1 от Виенската
конвенция не е направил възражение за неизпълнение, следва да се приеме, че
продавачът е изправна страна и купувачът му дължи заплащане на цената на
стоката на основание чл. 53 вр. чл. 62 от същата Конвенция.
Според чл. 78 от Конвенцията,
продавачът има право да претендира и лихви за забавата.
Съгласно чл. 30 от Конвенцията, продавачът трябва да достави
стоката, да връчи всички отнасящи се до нея документи и да прехвърли
собствеността върху нея в съответствие с изискванията на договора и на тази
конвенция. Съгласно чл. 38, т. 1 и т. 2 от Конвенцията, купувачът трябва да провери стоката или да предизвика
нейната проверка в срок толкова кратък, колкото е практически възможно
съобразно обстоятелствата, а ако договорът налага превоз на стоката (както е в
случая), проверката може да бъде отложена за времето, след като стоката
пристигне на местоназначението. Съгласно чл. 58, т. 3 от Конвенцията, купувачът не е длъжен да плати цената, докато не е
получил възможност да провери стоката, освен ако уговореният между страните ред
за предаване или плащане е несъвместим с получаването на такава възможност. С
оглед на цитираните разпоредби, съдът не приема, че с факта на издаване на фактурите от продавача, същият е
изпълнил задълженията си спрямо купувача, и последният е изпаднал в забава да
плати цената. Продажната цена се дължи от
датата на реалното получаване на доставката от купувача, ведно с всички
съпътстващи документи затова. В този смисъл, продадените автомобили, предмет на
фактура № ****г., са получени от купувача на 21.01.2019 г., от който момент неплащането на цената им води до
забава на длъжника, респ. за автомобилите, предмет на фактура № ****г., датата
на забавата е считано от 01.04.2019
г. нататък. Това е и датата, от която вземането е изискуемо и започва
начисляването на лихви за забава.
Дори хипотетично да се приеме, че плащането на цената се
дължи след продажбата на автомобилите от ответника на краен потребител (така
както се поддържа от ответника), то с оглед показанията на изслушания свидетел,
че стоката се освобождава след като същата се реализира, т. е. когато търговецът
намери купувач, и едва тогава стоката се обезмитява, респ. автомобилите се освобождават,
ответникът отново дължи продажната цена, считано от посочените от него дати на освобождаването
им, което по същество съвпада с датата на реалното им получаване
- на 01.04.2019 г. (за автомобилите по фактурата от 2018
г.) и на 21.01.2019 г. (за автомобилите по фактурата от 2019
г.).
Продажната цена
по фактура № 029618 от 07.11.2018 г. е 38 000
евро.
Продажната цена
по фактура № 012123 от 16.01.2019 г. е 35 500 евро.
Съдът кредитира
извода на вещото лице по ССчЕ, че не се установи касова наличност на сума в
размер на 52 500 евро в счетоводството на ответното дружество към датата
на изготвяне на касовата квитанция от 21.04.2019 г., от което съдът прави
извод, че такова плащане в брой от ответника в полза на ищеца не е доказано. Още
повече не се доказа кое е изобщо лицето, което е получило фактически сумата по
разписката. Твърденията на ответника, че това е счетоводителят на ищеца,
останаха недоказани.
Съдът не
кредитира извода на вещото лице, че плащането от 21 000 евро от ответника
касае именно процесните фактури, доколкото този извод вещото лице е направило
въз основа на приетото от него, че към 08.04.2019 г. счетоводните записвания на
ответника отразявали липса на задължения към ищеца. Сам ответникът признава
неизгодния за него факт, че след плащането на 21 000 евро с превода на
08.04.2019 г. (с погрешното основание „*** № ***г.“) остава дължима сума по
фактура № ****г. в размер на 14 500 евро, поради което изводът на вещото
лице е очевидно необоснован. От това следва, че недоказано остава и
твърдението, че плащането на сумата от 21 000 евро касае процесните
фактури.
Или, като
обобщение, претенциите на ищеца за заплащане на дължими от ответника суми в
размер на 38 000 евро по фактура № ****г. и на 35 500 евро по фактура
№ ****г. са основателни.
По възражението за прихващане:
Направеното от
ответника възражение за прихващане със сумата от 21 000 евро, като платена
на ищеца на 08.04.2019 г. без основание, по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
е основателно. Ищецът не доказа основание за получаването ѝ. Твърдението му, че извършеният превод (с
основание „проформа фактура № ***г.“) е по същество плащане по фактура № 029880
от 08.03.2019 г. за осъществени консултации по продажби на (непосочено) превозно
средство противоречи на обичайния ред за издаване, първо, на проформа фактура,
а след това и на самата фактура. Липсват същевременно други доказателства, които
да обосноват твърдяното от ищеца основание за изплащане на сумата, като
воденото едностранно счетоводство от ищеца не доказва категорично това
обстоятелство. Друг е въпросът, че сумата от 21 000 евро е отразена като
ДДС, а не като възнаграждение за услугата.
С оглед това, че
възражението за прихващане е направено общо спрямо задължението на ответника по
двете фактури, то съдът приема, че със сумата от 21 000 евро следва да се
погасят задълженията по двете фактури по равно. Или, при съобразяване на ТР №
4/2014 г. на ОСГТК на ВКС (за присъждане на уговорената сума във валута),
задължението по фактура № 029618 от 07.11.2018 г., след прихващане със сумата
от 10 500 евро остава дължимо в размер на 27 500 евро, а това по фактура № 012123 от 16.01.2019 г. в
размер на 25 000 евро. До този
размер исковете за главницата следва да бъдат уважени, а за разликата до
претендираните суми отхвърлени.
Мораторната
лихва върху така установената като дължима главница по фактура № 029618 от
07.11.2018 г. в размер на 27 500 евро с левова равностойност от
53 785.33 лева, за периода от 01.04.2019 г. до 20.01.2021 г., изчислена с
онлайн калкулатор, е в размер на 9 876.37
лева, до който размер искът по чл. 78 от Виенската конвенция е основателен,
а за периода от 08.11.2018 до 31.03.2019 г. за разликата до претендираните 16 619.12
лева е неоснователен.
Мораторната
лихва върху така установената като дължима главница по фактура № 012123 от
16.01.2019 г. в размер на 25 000 евро с левова равностойност от 48 895.75
лева, за периода от 21.01.2019 г. до 20.01.2021 г., изчислена с онлайн
калкулатор, е в размер на 9 929.35
лева, до който размер искът по чл. 78 от Виенската конвенция е основателен,
а за периода от 17.01.2019 до 20.01.2019 г. за разликата до претендираните
14 175.69 лева е неоснователен.
По разноските:
Направено
е искане за присъждане на разноски от двете страни. Представили са списъци по чл. 80 от ГПК.
Ищецът претендира общо 14 581.93
лева разноски, включващи 6 981.93 лева държавна такса, 7 200 лева
адвокатско възнаграждение, 400 лева депозити по ССчЕ и СТЕ. Съобразно уважената
част от исковете и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, дължимите разноски в
полза на ищеца са в размер на 10 230.41 лева.
Ответникът също претендира разноски
общо 2 850 лева (вкл. представените по-късно 100 лева, за които съдът е
дал възможност на страната), от които 2 500 лева адвокатско възнаграждение
и 350 лева депозити. Съобразно отхвърлената част от исковете и на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК, дължимите в полза на ответника разноски са в размер на 850.49
лева.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „С. А. И. Е.“
ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: с. О., община П., ул. „А. С.“
№ 53, да плати на „Й. Н. О. Т. Г. Т. И. Н.Р.М.“ („O. N. O.Y. G. T. I. M. S.
R. M.“), като едноличен търговец, регистриран в Р. Т., № *****, със седалище и
адрес на управление: Т., И., Б., кв. К., ул. „Р.“ № ***, сумата от 25 000
(двайсет и пет хиляди) евро,
представляваща продажна цена на доставени 2 бр. МПС: M. B. S. ** C., с рама ****,
с единична цена от 17 750 евро и M. B. S. ** C., с рама ****, с единична
цена от 17 750 евро, за което е издадена фактура № ****г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 25.01.2021
г. до окончателното изплащане на сумата, както и мораторната
лихва в размер на 9 929.35 лева (девет хиляди
деветстотин двайсет и девет лева и 35 стотинки) за периода от 21.01.2019 г. до
20.01.2021 г., на основание чл. 53 и чл. 78 от
Виенската конвенция, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над присъдените 25 000 евро до
претендираните 35 500 (трийсет и пет хиляди и петстотин) евро, като ПОГАСЕНИ ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ със сумата от
10 500 (десет хиляди и петстотин) евро, платена на ищеца на 08.04.2019 г. (по
„*** № ***г.“) без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
както и иска за мораторна лихва за разликата над присъдените 9 929.35 лева
до претендираните 14 175.69 лева (четиринайсет хиляди сто седемдесет и пет
лева и 69 стотинки) и за периода от 17.01.2019 до 20.01.2019 г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА „С. А. И. Е.“
ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: с. О., община П., ул. „А. С.“
№ 53, да плати на „Й. Н. О. Т. Г. Т. И. Н.Р.М.“ („O. N. O.Y. G. T. I. M. S.
R. M.“), като едноличен търговец, регистриран в Р. Т., № *****, със седалище и
адрес на управление: Т., И., Б., кв. К., ул. „Р.“ № ***, сумата от 27 500
(двайсет и седем хиляди и петстотин)
евро, представляваща продажна цена на доставени 2 бр. МПС: M. B.
S. ** C., с рама ****, с единична цена от 19 000 евро и M. B. S. ** C., с рама ****,
с единична цена от 19 000 лева, за което е издадена фактура № ведно със законната лихва върху главницата от
датата на предявяване на иска – 25.01.2021 г. до окончателното изплащане на
сумата, както и мораторната лихва в размер на 9 876.37 лева (девет хиляди осемстотин седемдесет и
шест лева и 37 стотинки) за периода от 01.04.2019 г. до 20.01.2021 г., на
основание чл. 53 и чл. 78 от Виенската конвенция, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над присъдените 27 500 евро до
претендираните 38 000 (трийсет и осем
хиляди) евро, като ПОГАСЕНИ
ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ със сумата от 10 500 (десет хиляди и петстотин) евро,
платена на ищеца на 08.04.2019 г. (по „*** № ***г.“) без основание
по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, както и иска за мораторна лихва за
разликата над присъдените 9 876.37 лева до претендираните 16 619.12 лева (шестнайсет
хиляди шестстотин и деветнайсет лева и 12 стотинки) и за периода от 08.11.2018
до 31.03.2019 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „С. А. И. Е.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: с. О., община П., ул. „Ал. С.“ № 53, да плати на „Й. Н. О. Т.
Г. Т. И. Н.Р.М.“ („O. N. O.Y. G. T. I. M. S. R. M.“), като едноличен търговец,
регистриран в Р. Т., № *****, със седалище и адрес на управление: Т., И., Б.,
кв. К., ул. „Р.“ № ***, сумата от 10 230.41 лева (десет
хиляди двеста и трийсет лева и 41 стотинки), представляващи съдебно-деловодни разноски, вкл. адв. възнаграждение, съобразно изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК.
ОСЪЖДА „Й. Н. О. Т.
Г. Т. И. Н.Р.М.“ („O. N. O.Y. G. T. I. M. S. R. M.“), като едноличен търговец,
регистриран в Р. Т., № *****, със седалище и адрес на управление: Т., И., Б.,
кв. К., ул. „Р.“ № ***, да плати на „С. А. И. Е.“ ЕООД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление: с. О., община П., ул. „Ал. С.“ № 53, сумата
от 850.49 лева (осемстотин и петдесет лева и 49 стотинки), представляващи съдебно-деловодни разноски, вкл. адв. възнаграждение,
съобразно изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК.
Решението
подлежи
на обжалване пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: