Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе,
12.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XIII – ти граждански състав, в открито заседание на четиринадесети март през
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Дарина Илиева,
като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 8174 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявените в обективно и
субективно съединение искове са с правно основание чл.45, ал.1 от ЗЗД и чл.48,
ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Й.П.С. ***
твърди, че със споразумение № 428/ 25.10.2017 г., одобрено по НОХД № 2158/2017
г. по описа на РРС, ответникът И.А.Н. бил признат за виновен в това, че на
05.11.2016 г., около 01:45 часа – 01:50 часа, в гр.Русе, като непълнолетен,
след като разбирал свойството и значението на извършеното и могъл да ръководи
постъпките си, му нанесъл многократно удари с юмрук в главата като по този
начин му причинил средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долна
челюст, вдясно, причинило му трайно затруднение на дъвченето и говоренето за
срок повече от 30 дни – престъпление по чл.129, ал.2 вр.ал.1 вр.чл.63, ал.1,
т.3 от НК. Освен посоченото счупване на челюстта, в резултат на нанесените
удари ищецът получил оток и кръвонасядане по лицето в областта на лявата скула
и лявата буза, както и кръвонасядане и повърхностно нараняване на горна устна,
вляво. Твърди, че другите двама ответници – А.И.Н. и В.И.Н., са родители на
деликвента, поради което носят лична отговорност солидарно с него за липсата на
подходящо възпитание и контрол над поведението на техния непълнолетен към
датата на деликта син. Заявява, че в резултат на увреждането преживял множество
болки, страдания и неудобства, подробно описани в исковата молба. Сочи, че бил
хоспитализиран като му били поставени метални шини с твърда фиксация за долна и
горна челюст, поради което не било възможно да говори и да се храни нормално и
се наложило да приема само течна храна през сламка. Притеснявал от външния си
вид, поради което ограничил контактите си. Страхувал се от евентуално задавяне
или повръщане, тъй като това би могло да доведе до задушаване и смърт. Сочи, че
освен неимуществените вреди претърпял и имуществени такива, подробно описани в
молба с вх. №
10959/13.03.2018 г. Моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответниците да му заплатят солидарно сумата от 20000 лева – обезщетение за
неимуществени вреди и сумата от 549,53 лева – обезщетение за имуществени вреди,
ведно със законната лихва от датата на деликта. Претендира и направените
деловодни разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответниците И.А.Н., В.И.Н. и А.И.Н.,
чрез процесуалния си представител, са депозирали писмен отговор, в който
оспорват предявените искове. Оспорват механизма, по който е получена телесната
повреда, изразяваща се в счупването на челюстта на ответника и от лявата
страна, което увреждане не било обхванато от произнасянето на наказателния съд
с представеното споразумение. Правят възражение по чл.51, ал.2 от ЗЗД за
съпричиняване на вредите, доколкото със своето поведение (отправяне на обидни
квалификации към ответника и неговите приятели и опит за нанасяне на удар)
ищецът сам провокирал ответника И.Н. да го удари. Възразяват, че обезщетението
за неимуществените вреди се претендира в размер, който не отговаря на
обществения критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Молят съда да присъди обезщетение
в по-нисък от претендирания размер. Претендират направените деловодни разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК отделен отговор е депозиран и само от
ответника А.И.Н. който, чрез процесуалния си представител, оспорва предявения
срещу него иск по чл.48, ал.1 от ЗЗД. Сочи, че към момента на завеждане на
исковата претенция неговият син вече е бил навършил пълнолетие, поради което
този иск се явявал недопустим. В условията на евентуалност възразява, че той е
неоснователен. Позовава се на текста на чл.381, ал.3 от НПК като поддържа, че с
одобряването на споразумението от наказателния съд и при положение, че
разходите, претендирани като имуществени вреди, са били вече извършени към този
момент, се е преклудирала възможността ищеца да търси заплащането им по-късно.
Във връзка с неимуществените вреди прави възражение по чл.48, ал.3 от ЗЗД като
твърди, че не е бил в състояние да предотврати настъпването на вредите, тъй
като към датата на деликта е бил в чужбина и не е било възможно да упражнява
надзор над поведението на сина си. Твърди, че със съпругата си винаги са
възпитавали своето дете в уважение към другите и спазване на обществените
порядки. Поддържа и изложеното в съвместния отговор с другите двама ответници
възражение за съпричиняване на вредите от ищеца. Моли съда да постанови
решение, с което да прекрати производството по делото, респ. да отхвърли
предявения срещу него иск.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и доказателствата по делото, намира следното:
На първо място следва
да бъдат обсъдени възраженията на ответника А.Н., свързани с твърдяната
недопустимост на предявения срещу него иск. Възраженията са неоснователни.
Отговорността на
родителите по чл.48, ал.1 от ЗЗД е лична и виновна. Тя е отговорност за свои действия
и конкретно за неизпълнение на задължението за възпитание и осигуряване на постоянен
надзор по отношение на малолетното дете и подходящ контрол на поведението на
непълнолетното дете. Тази отговорност на родителите се носи независимо от
отговорността на непълнолетния деликвент по чл.45, ал.1 от ЗЗД, който отговаря
на свое лично основание – т.4 от Постановление № 7 от 1959 г., Пленум на ВС.
Отговорността по чл.48, ал.1 от ЗЗД се определя към момента на извършване на
деянието и затова същата не отпада, когато прекият причинител на вредата
навърши пълнолетие по време на процеса, щом е нанесъл вредите като непълнолетен
(решение № 431 от 16.VIII.1977 г. по н. д. № 430/77 г., I н. о.).
Неоснователно е и
възражението, според което претенцията за имуществените вреди е недопустима,
тъй като с одобряването на споразумението от наказателния съд се била
преклудирала възможността да се търси обезщетение за тези вреди в следващ
процес. Като аргумент в подкрепа на това възражение се изтъква разпоредбата на
чл.381, ал.3 от НПК, която предвижда, че когато с престъплението са причинени
имуществени вреди, споразумението се допуска след тяхното възстановяване или
обезпечаване. Възражението не държи сметка за константната практика на
наказателните съдилища, според която имуществените вреди от престъплението
по смисъла на цитираната
разпоредба, които подлежат на възстановяване или обезпечаване, са само
съставомерните имуществени вреди, т.е. вредите, които представляват елемент от
обективната страна на конкретния престъпен състав, в извършването на който
подсъдимият е признат за виновен със споразумението. Всъщност това е изрично записано
и в самото споразумение № 428/ 25.10.2017 г., одобрено по НОХД № 2158/2017 г.
по описа на РРС, с което ответникът И.А.Н. е бил признат за виновен. Неговият
текст, в относимата част, гласи следното: „От
престъплението няма причинени съставомерни имуществени вреди, подлежащи на
възстановяване, с което страните приемат, че са изпълнени условията на чл.381,
ал.3 от НПК“. И това е очевидно - в обективния състав на престъплението
средна телесна повреда по чл.129 от НК не се включва настъпването на
имуществени вреди.
Неоснователно е и
възражението на ответниците В. и А.Н., че са изпълнили задължението си да
възпитат правилно своя син, поради което и на основание чл.48, ал.3 от ЗЗД не
носят отговорност за неговите действия. Доказателствената тежест за
установяване на това възражение пада върху родителите. Както беше отбелязано
по-горе, тяхната отговорност се основава на личната им вина, допусната при
упражняване на контрола върху поведението на техния непълнолетен син.
Родителите отговорят не само за това, че не се предотвратили причиняването на
вредите в конкретния случай, но и за това, че през един по-ранен период от време
не са изпълнявали успешно своя дълг по възпитание на детето си. Краткотрайното
отсъствие на родителя по време на извършване на деликта не може да заличи
ефекта от лошо изпълнения възпитателски дълг. По тази причина изцяло
неоснователно се явява възражението на ответника А. Н., че той не следвало да
носи отговорност, понеже към датата на деликта се намирал в чужбина във връзка
с преговори със свои съконтрагенти за закупуване и внос на автомобили и поради
това не е бил в състояние да предотврати извършването на престъплението от
страна на своя син.
Съдът намира също,
че и двамата родители не са изпълнили общото си задължение да упражняват
подходящ контрол върху поведението на своя син. Единствените ангажирани от тях
доказателства са показанията на св.Н.Н. (семеен приятел на ответниците), които
са пределно общи и не установяват конкретни и постоянни действия по изпълнение
това задължение от тяхна страна. Твърденията на св.Н. се оборват и от данните
по приложеното наказателно дело. Така например свидетелят твърди, че ответникът
И.Н. е бил винаги много възпитан, толерантен и неконфликтен. От изготвените от
полицейските служители характеристични данни за този ответник (л.53 от
досъдебното производство) обаче се установява, че той е лекомислен, податлив на
чуждо влияние и че не се замисля за последствията от постъпките си. Макар да
било установено, че родителите полагат необходимите грижи за отглеждането и
възпитанието на сина си, то контролът върху поведението му е оценен като занижен
и недостатъчен. Посочено е, че от 12.01.2017 г. И.Н. се води на отчет в Детска
педагогическа стая за извършени хулигански действия, за което било образувано
друго наказателно производство-досъдебно производство (ДП) № 2581/2016 г. по
описа на ОДМВР – Русе. Освен това самите обстоятелства, при които е извършено
престъплението, за вредите от което се претендира обезщетение, красноречиво
говорят за липсата на контрол над поведението на непълнолетния тогава деликвент.
Непосредствено преди престъплението, около 01:45 часа – 01:50 часа през нощта,
ответникът И. Н., заедно с двама свои непълнолетни приятели, обикалял из града
и залагал чужди вещи в заложна къща „Монарх“ по ул.“Борисова“ в гр.Русе, тъй
като изглеждал по-възрастен и по тази причина се представил за пълнолетен.
Както следва и от
прочита на разпоредбата на чл.125 от СК, задължение на родителите е не само да
възпитават, но и да осигуряват постоянен надзор над малолетните и подходящ
контрол на поведението на непълнолетните си деца. Именно последното задължение,
изрично закрепено в закона – чл.125, ал.3 от СК, не е изпълнено от ответниците А.
и В. Н.. За да се счита изпълнен възпитателският им дълг е необходимо да е
налице и обратна връзка като същите са длъжни да следят дали взетите
възпитателни мерки дават ефект и ако такъв, както и в случая, не е налице, да
предприемат необходимите стъпки с цел избягване на престъпни и други
противообществени прояви от страна на детето. Следва да се отбележи, че поведението
на родителите на деликвента се намира и в пряко противоречие с изискването на
чл.8, ал.3 и ал.4 от ЗЗДт да не допускат непълнолетния им син да посещава без
пълнолетен придружител обществени места след 22 часа.
Неоснователно е и
възражението на ответниците, че вредите били съпричинени от ищеца, който допринесъл
за тяхното настъпване чрез отправянето на обиди към ответника И.Н. и неговите
приятели и чрез опита да удари този ответник. От показанията на св.Л.ов, който
потвърждава показанията си, депозирани по досъдебното производство, става ясно,
че деликвента не е присъствал по време на отправянето на обидите. Когато се
появил, той блъснал ищеца и последният побягнал, а ответникът тръгнал да го
гони. В депозираните на 08.02.2017 г. писмени обяснения пред полицейските служители,
които обяснения разполагат с материална доказателствена сила срещу този
ответник, последният сочи следното: “В
един момент аз отвътре видях, че Л. и неговия приятел се разправят нещо с други
две момчета, които тръгнаха по улицата, която е пред блока, вдясно от заложната
къща. Аз излязох от заложната къща, вдигнах си качулката, свалих си очилата и
тримата побягнахме след тях. Настигнахме ги до тунела на блока, където аз
ударих едното момче веднъж с юмрук в лицето, след това в тялото. Аз също
получих удар в лицето от този, когото ударих, след което той избяга, а второто
момче избяга през тунела без аз да съм го удрял“. Тези действия на
ответника (слагането на качулката и свалянето на очилата) очевидно са били предназначени
да затруднят евентуалното му разпознаване от преследваните от тях и да го
предпазят от увреждане в случай, че получи удар и очилата му се счупят, т.е. още
при излизането си от заложната къща ответникът И.Н. вече е бил взел решение да
участва в последвалото сбиване. При тези доказателства очевидно е, че липсва
каквото и да е поведение на ищеца, което да е провокирало ответника да му
нанесе удар. Напротив, провокативното поведение е било изцяло на ответника и
неговите приятели, които арогантно са искали цигари и при получения отказ са
подгонили ищеца и придружаващото го момче. Съдът приема, че нанесеният удар от
страна на ищеца, ако такъв е бил налице, е бил изцяло в условията на неизбежна
отбрана и е следвал по време удара, нанесен му от ответника И.Н., поради което не
съставлява действие, представляващо съпричиняване на вредите по чл.51, ал.2 от ЗЗД.
В задължителната
съдебна практика е изяснено, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а изисква съобразяване на редица конкретни обстоятелства.
От заключението на вещото лице по назначената съдебномедицинска експертиза,
поясненията му в съдебно заседание от 14.03.2018 г. и представената с исковата
молба епикриза от 16.11.2016 г. се установява, че при инцидента на ищеца е
причинено счупване на тялото на долната челюст вдясно и на ставния израстък
вляво, оток и кръвонасядане на лицето, кръвонасядане и повърхностно нараняване
на лигавицата на горната устна, вляво. Вещото лице е посочило, че обикновено
при такива увреждания, каквито били нанесени на ищеца, болките са най-силни
непосредствено след получаването им и продължават със значителен интензитет при
всеки опит за дъвчене или движение на долната челюст, до имобилизацията.
Посочено е, че болки в областта на счупванията се усещат и след премахване на
имобилизацията, в процеса на раздвижване като болки с по-лек интензитет в
областта на счупванията могат да се усещат и за по-дълъг период от време,
например при промяна на атмосферните условия и натоварвания на долната челюст.
Според вещото лице основният възстановителен период при подобни счупвания е
около 1,5 – 3 месеца като по делото не били установени данни при ищеца да не е
налице пълно функционално възстановяване от получените увреждания. В съдебно
заседание вещото лице е пояснило, че двете счупвания от двете страни на
челюстта могат да бъдат получени от един удар, тъй като след получения удар
вдясно челюстта се е счупила от дясната страна, а при завъртането й тя се е
счупила и от лявата страна, който механизъм за получаване вещото лице сочи като
най-вероятен. По тази причина съдът намира неоснователни възраженията на
ответниците за липса на причинна връзка между процесния инцидент и установеното
счупване на долната челюст на ищеца и от лявата страна. По останалите въпроси,
включващи се във фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.45, ал.1
от ЗЗД, а именно извършеното деяние, неговото авторство, противоправност и вина
на извършителя, както и по въпроса, че същият е бил вменяем и следователно
деликтоспособен към датата на увреждането, съдът е обвързан от задължителната
сила на одобреното от наказателния съд споразумение – чл.413, ал.3 вр.ал.2 от НПК и чл.300 от ГПК.
От показанията на
св.П.С. (баща на ищеца) се установява, че непосредствено след инцидента и през
възстановителния период неговият син преживял значителни по интензитет болки и
понесъл множество трудности, свързани с невъзможността да се храни и говори
нормално поради поставените му метални шини. Семейството на ищеца, включително
и самия ищец, изпитвало страх от евентуалното му задавяне с храна, което би
могло да доведе до задушаване и смърт. При
съобразяване на преживените болки, страдания и неудобства, от една страна,
както и на обстоятелството, че понастоящем е налице пълно възстановяване от причиненото
увреждане, както и на размера на присъжданите при подобен вид случаи
обезщетения, съдът намира, че обезщетението за неимуществени вреди следва да
бъде определено в размер на 12000 лева. До този размер искът за неимуществените
вреди следва да бъде уважен като следва да бъде отхвърлен до пълния предявен
размер от 20000 лева.
Според указанията
по т.7 от Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС, когато се търси
обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна и
пр., следва да се събират доказателства за необходимостта от такива разходи и
за действителното им извършване, както и за техния размер. В случая
претендираните имуществени вреди са подробно описани в молба с вх. №
10959/13.03.2018 г. Представени са доказателства за направени разходи за
лечение и медицински услуги в общ размер на 234,59 лева и разходи за пътуване
до гр.Варна и нощувки във връзка с извършена хирургическа операция на ищеца,
последващи контролни прегледи и премахване на шините, в размер на 304,99 лева.
Всички разходи обхващат периода от 05.11.2016 г. до 16.12.2016 г., т.е. по
времето на своето извършване те съвпадат с периода на хоспитализация и възстановителния
период след увреждането. От показанията на св.С. става ясно, че лечението на
сина му, както и последващите контролни прегледи и отстраняването на шините
било извършено в гр.Варна като при всички посещения свидетелят придружавал сина
си. По тези съображения съдът намира неоснователни възраженията на ответниците,
според които направените разходи нямали връзка с лечението и възстановяването
на ищеца. Искът за имуществените вреди е основателен и доказан и следва да бъде
уважен в пълен размер.
Разпоредбата на
чл.84, ал.3 от ЗЗД предвижда, че при задължение от непозволено увреждане длъжникът
се смята в забава и без покана. По тази причина законната лихва върху
обезщетението за неимуществените вреди следва да бъде присъдено от датата на
деликта – от 05.11.2016 г. Не така стои въпросът обаче с имуществените вреди,
представляващи направените разходи за лечение и за транспорт до лечебното
заведение в гр.Варна. Лихвата върху тях ще се дължи от датата, от която са
направени, а не от датата на деликта. В случая обаче имуществените вреди са
претендирани като обща сума, макар да са извършвани по различно време, поради
което лихвата върху тази сума следва да бъде присъдена, считано от най-късната
дата, на която такива разходи са били извършвани, т.е. считано от 16.12.2016 г.
Ищецът е направил
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева съгласно
удостовереното в представения договор за правна помощ. Съразмерно с уважената
част на иска и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има право на разноски в
размер на 732,84 лева.
Тримата ответници
са представили договор за правна помощ, в който е отбелязано, че било уговорено
адвокатско възнаграждение в размер на 1400 лева, платимо в брой. В договора (
на л.23 от делото) обаче липсва отбелязване, че уговореното възнаграждение е
било действително заплатено, поради което и съгласно указанията по т.1 от Тълкувателно
решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК то не следва
да бъде присъждано.
Ответникът А.Н. е
представил договор за правна помощ, в който е отбелязано, че същият е заплатил
адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева. Предвид отхвърлената част на
иска и на основание чл.78, ал.3 от ГПК този ответник има право на разноски в
размер на 311,44 лева.
Съразмерно с
уважената част от иска и на основание чл.78, ал.6 вр.чл.83, ал.1, т.4 от ГПК, в
тежест на ответниците е и дължимата държавна такса в размер на 515,77 лева,
както и заплатеното от бюджета на съда възнаграждение на вещото лице в размер
на 183,21 лева, които суми следва да бъдат заплатени по сметка на съда.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА И.А.Н., с ЕГН **********,
В.И.Н., с ЕГН ********** и А.И.Н., с ЕГН **********,***, да заплатят солидарно на Й.П.С., с ЕГН **********,***,
сумата от 12000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата от 549,53 лева – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната
лихва върху главниците, считано от датата на деликта – 05.11.2016 г. по
отношение на обезщетението за неимуществените вреди и от 16.12.2016 г. по
отношение на обезщетението за имуществените вреди.
ОТХВЪРЛЯ предявените
от Й.П.С., с ЕГН **********, против И.А.Н., с ЕГН **********, В.И.Н., с ЕГН **********
и А.И.Н., с ЕГН **********, обективно и субективно съединени искове с правно
основание чл.45, ал.1 от ЗЗД и чл.48, ал.1 от ЗЗД – за осъждане на ответниците да
заплатят солидарно на ищеца обезщетение за неимуществени вреди за горницата над
12000 лева до пълния предявен размер от 20000 лева.
ОСЪЖДА И.А.Н., с ЕГН **********,
В.И.Н., с ЕГН ********** и А.И.Н., с ЕГН **********, да заплатят на Й.П.С., с ЕГН **********, сумата от 732,84 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Й.П.С., с ЕГН **********,
да заплати на А.И.Н., с ЕГН **********, сумата от 311,44 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА И.А.Н., с ЕГН **********,
В.И.Н., с ЕГН ********** и А.И.Н., с ЕГН **********, да заплатят по сметка на
Районен съд – Русе сумата от 515,77 лева
– държавна такса и 183,21 лева - заплатено
от бюджета на съда възнаграждение на вещото лице.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на
страните. РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/П/