РЕШЕНИЕ
гр.
София, 26.11.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на шестнадесети юли две хиляди и двадесета година в
състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 5903 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 2б, ал.
1 ЗОДОВ и чл. 49 ЗЗД.
Ищецът С.А. твърди, че е пострадал от процесите по
насилствена асимилация, прилагани спрямо етническите турци от българската
държава. Твърди, че в края на 1984 г. се е противопоставил на предприетите
действия от държавата по промяна на турските имена, поради което е задържан
първоначално в арест в гр. София, а след това и в затвора на остров Белене.
Периодът на задържането му е 12.01.1985 г. – 24.09.1985 г., през което време
ищецът твърди, че е поставен в нечовешки условия, като също така спрямо него е
упражнявано физическо и психическо насилие. Ищецът посочва, че поради действията
на държавата по задържането му, а и след това, когато е бил следен, е имал
затруднения да завърши висшето си образование, а впоследствие не е можел да
намери работа по специалността си (която иначе е била гарантирана от държавата
на всеки завършил висше образувание) и е трябвало да упражнява
нискоквалифициран труд. Посочва и че не е имал възможност да избере име за
детето си, роденото през 1988 г., според етно-културната му идентичност. След
това през м. 05.1989 г. е принуден от държавните органи (той и семейството
му) да напусне държавата без имущество, без парични средства и без голяма част
от личните си документи. Ищецът посочва, че във връзка с извършените и спрямо
него действия е започнало досъдебно производство срещу висши членове на
ръководството на държавата по обвинение в престъпления против националното и
расовото равенство (сега наричани престъпления против равенството на
гражданите) – чл. 162 НК, като впоследствие обвинение е повдигнато и за
престъпления по служба, от които са настъпили тежки последици – чл. 387,
ал. 2 НК. По тези обвинения е образувано следствено дело № 1/1991 г. на
прокуратурата на въоръжените сили (образувано на 30.01.1991 г.), което, след
като на два пъти е внасяно с обвинителен акт в съда и връщано на прокуратурата
за извършване на допълнителни действия (последно на 28.04.1998 г.), и към
момента не е приключило. Ищецът посочва, че следственото дело е било
прехвърляно към различни прокуратури поради промени в подсъдността, както и
частично прекратявано поради смъртта на някои от обвиняемите, а също така е
спирано и възобновявано поради необходимостта да бъдат издирени всички
пострадали лица и съответно разпитани като свидетели, както и наследниците на
пострадалите, част от които не са се намирали в България. Ищецът твърди, че
през годините, в които е продължавало досъдебното производство по посоченото
дело, той лично и чрез сдружение, в което е членувал, е отправял искания до
различни институции, включително до прокуратурата, настоявайки делото да
приключи, тъй като е очаквал виновните за извършените спрямо него деяния да
бъдат наказани. Ищецът също така посочва, че е искал да му бъде предоставен
достъп до делото, за да може да получи необходимата му информация за
предявяването на искове за обезщетение на претърпените от него вреди от
извършените спрямо него деяния, но този достъп му е отказан от прокуратурата,
което му е попречило да предяви иск за обезщетение пред гражданския съд.
Посочва също така, че е разпитан на досъдебното производство като свидетел и са
му разяснени правата на пострадал, но не са му връчвани актовете на прокурора
по делото. Поради забавянето на досъдебното производство и на внасянето на
обвинителен акт в съда, ищецът твърди, че след промяната в НПК от 2017 г. той и
други от пострадалите от същите деяния на няколко пъти са подавали искания до
съда да бъде задължен прокурорът да упражни заключителните си правомощия на
досъдебното производство – да го прекрати или да внесе обвинение по него в
съда. Вместо това обаче прокурорът е спрял производството.
Ищецът твърди, че продължителността на досъдебното
производство от над 27 години към момента на предявяване на настоящия иск е
нарушила правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като до
момента ищецът е лишен от възможността да се конституира като частен обвинител
в съдебната фаза, за да поддържа обвинението срещу виновните лица за
извършените спрямо него деяния, както и като граждански ищец, за да може да
предяви иск за обезщетяване на причинените му от деянията вреди. Освен това,
според ищеца, забавянето ще доведе до невъзможност да се реализира
наказателната отговорност на виновните лица, тъй като повечето от тях вече са
починали в хода на досъдебното производство, а по отношение на останалия един
обвиняем е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване, поради което
производството би следвало да бъде прекратено. Така, поради нарушаване на
правото му за разглеждане и решаване в разумен срок на делото относно
извършените деяния, от които е пострадал и ищецът, той твърди, че е понесъл
неимуществени вреди, представляващи негативни емоции и стрес, свързани с
тежките последици за него от извършените деяния и дългото забавяне на
изправянето на виновните лица пред съда и съответно налагането на наказания на
тези лица, което може да се окаже и невъзможно, т.е. остава неудовлетворено
очакването на ищеца за възмездие. Поради това ищецът иска ответникът да му
заплати обезщетение за тези вреди в размер на 100 000 лв., заедно със
законната лихва върху тази сума от 02.05.2019 г. до окончателното ѝ изплащане.
Освен посочените вреди от нарушаването на правото
на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, ищецът твърди и
следните обстоятелства относно задържането му в периода 12.01.1985 г. –
24.09.1985 г. Твърди, че е задържан въз основа на постановление за вземане на
мярка за неотклонение от 14.01.1985 г., издадено от длъжностно лице при Главно
следствено управление на Министерството на вътрешните работи по следствено дело
№ 7/1985 г., както и последваща заповед от 22.03.1985 г. на министъра на
вътрешните работи, съгласувана от Главния прокурор. В последната заповед е
определен срок за задържането му от 3 години. Посочва, че тези актове не са му
връчвани, нито е бил уведомен за това, че е обвиняем в престъпление по чл. 108 НК, съответно не му е повдигнато обвинение за това престъпление. Твърди, че
едва на 12.06.2019 г. е уведомен, че с постановление на прокурора от 02.04.1985
г. наказателното производство срещу него, във връзка с което е бил задържан, е
прекратено.
Ищецът счита, че задържането му под стража в
посочения период е било незаконно, поради което твърди, че са нарушени правата,
предоставени му от чл. 5, §1 на Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи (Конвенцията), предвиждащи не само предпоставките, при които
може да бъде осъществено законосъобразно задържане на лице, но и създаващи
задължение за държавата да разследва по ефективен начин всяко незаконно
задържане. Ищецът сочи, че незаконното му задържане, което е съпроводено с
посочените по-горе тежки неблагоприятни последици за него, включително
невъзможност за осъществяване на контакт със семейството му, е довело до
дълбоки душевни травми за него. Допълнителни негативни емоции у него е
предизвикала и липсата на разследване от страна на прокуратурата на незаконното
му лишаване от свобода. Поради това ищецът иска ответникът да му заплати
обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в резултат от
незаконното му и тайно задържане в периода 12.01.1985 г. – 24.09.1985 г., които
вреди произтичат от три групи обстоятелства и съответно се проявяват в три насоки.
От една страна вредите произтичат от поставянето на
ищеца в нечовешки условия при задържането му, включително и от упражненото
спрямо него през време на задържането физическо и психическо насилие, като за
обезщетяване на тези вреди ищецът иска да му се заплати обезщетение в размер на
26 000 лв. (предявен като частичен иск от общия претендиран размер от
180 000 лв.), заедно със законната лихва върху посочената сума от
02.05.2019 г. до окончателното ѝ изплащане. От друга страна вредите за
ищеца произтичат от нарушаване на правата му на задържано лице, свързани както
с предпоставките, при които може да се извърши законосъобразно задържане, така
и с процесуалните права, които има всяко задържано лице съгласно чл. 5 на
Конвенцията. Поради това при евентуалност, в случай че не бъде уважен искът по
отношение на вредите от задържането на ищеца, свързани с отношението спрямо
него по време на задържането, ищецът претендира обезщетение и за вредите от
нарушаване на процесуалните гаранции на правото на свобода и сигурност,
предвидени в чл. 5 на Конвенцията, като размерът на претендираното обезщетение
е 26 000 лв. (предявен като частичен иск от общия претендиран размер
от 180 000 лв.), заедно със законната лихва върху посочената сума от
02.05.2019 г. до окончателното ѝ изплащане. При евентуалност, в случай,
че не бъдат уважени предходните два иска за обезщетяване на вреди във връзка с
незаконното задържане на ищеца, той претендира заплащане на същата сума (отново
предявена като частичен иск от същия общ размер), заедно и с посочената лихва
за забава, за обезщетяване на претърпените от него неимуществени вреди от
липсата на ефективно разследване от страна на държавата (и конкретно от
ответника) на извършените спрямо него действия, свързани с незаконното му
задържане, т.е. вреди от нарушаване на позитивното задължение на държавата за
охраняване на правото на свобода и сигурност, произтичащо от чл. 5 на
Конвенцията. Ищецът претендира и разноски по делото.
Ответникът П.НА Р.Б.оспорва исковете. По отношение
на иска за обезщетение на вреди от нарушаване на правото на ищеца за
разглеждане и решаване на делото в разумен срок във връзка с развитието на
соченото от ищеца досъдебното производство ответникът посочва, че разпоредбата
на чл. 2б ЗОДОВ, на която ищецът основава иска си, е влязла в сила на
15.12.2012 г., поради което ищецът не може да търси обезщетение по този ред за
действия или бездействия на прокуратурата по досъдебното производство от преди
този момент. Счита и че не е налице забавяне на производството с оглед на
неговата фактическа и правна сложност. Конкретно посочва, че наличието на
стотици пострадали от деянията лица, много от които извън България, е наложило
издирването им и изготвянето на множество съдебни поръчки, както и съответно
спиране на производството. Посочва и че прокуратурата не е легитимирана да
отговаря за забавяне на производството след внасянето му в съда. Ответникът
оспорва и настъпването на сочените от ищеца вреди, както и размера на
претендираното обезщетение като завишен.
По отношение на иска за обезщетение на вредите във
връзка с незаконното задържане на ищеца ответникът счита, че искът е
недопустим, тъй като приложимите нормативни актове, на които ищецът основава
иска си – както ЗОДОВ, така и Конвенцията – не са действали към 1985 г., когато
са се случили описаните от ищеца събития. Посочва, че задържането на ищеца е
извършено законосъобразно според действащите към съответния момент закони.
Оспорва за ищеца да са настъпили сочените от него вреди, а също така счита
размерът на претендираното обезщетение за завишен. Освен това ответникът
посочва, че за обезщетяване на вредите, твърдяни от ищеца, във връзка с
извършени спрямо него репресивни действия, е предвиден специален ред в Закона
за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, който изключва
приложението на ЗОДОВ. Възразява и за погасяване на тази претенция по давност.
Съдът, като взе
предвид твърденията на ищеца и становищата на страните, намира следното:
Относно предявените от ищеца претенции
В изложението в обстоятелствената
част на исковата молба, както е допълнено, уточнено и разширено с двете
допълнителни молби по делото, ищецът С.А. излага множество обстоятелства с
различно правно значение, като предявява и различни претенции за обезщетение.
Съотнесени към заявените обстоятелства и приложимото към тях право, претенциите
за заплащане на обезщетение трябва да се квалифицират като няколко различени
иска, както е направил това съдът в доклада си по делото, изменен и допълнен
след уточненията на ищеца. Преди разглеждането по същество на предявените от
ищеца искове и с оглед на направените от него възражения във връзка с правната
им квалификация, определена от съда, е удачно да се изясни какви са предявените
от ищеца претенции, които в известна степен са смесени в исковата молба и
нейните уточнения.
От една страна ищецът подробно е
изложил обстоятелствата, очертаващи различни действия, извършени спрямо него от
държавни органи, в периода 1984 г. – 1989 г. Според посоченото от ищеца тези
действия се основават на етническата му принадлежност и накърняват различни
негови права. Ищецът посочва, че е бил лишен от възможност да нарече себе си и
детето си съобразно етно-културната си традиция, лишен е от достъп до
образование и е ограничено правото му да полага труд, практически е лишен и от
собствеността си, както и от правото си да пребивава в България (държавата,
чийто гражданин е). Макар ищецът да заявява, че претендира обезщетение и по
отношение на вредите, причинени му от накърняването на посочените негови права,
в тази част производството по делото е прекратено поради неуточняване в
достатъчна степен на вредите и на претендираното в тази част обезщетение
(доколкото претенцията на ищеца е заявена общо), а и най-вече поради това, че
не е уточнен ответникът по тези искове. Именно във връзка с извършените
посегателства срещу основни права на множество български граждани с турска
етническа идентичност в посочения период е образувано и последващото досъдебно производство
(също посочено от ищеца – което първоначално е следствено дело № 1/1991 г.
на прокуратурата на въоръжените сили). Според посоченото от ищеца, обвиняеми по
това дело не са лица от състава на прокуратурата, поради което ясно е от
изложението на ищеца, че прокуратурата не е надлежен ответник по тази част от
претенцията на ищеца. Както се посочи, доколкото ищецът не е уточнил
обстоятелствата във връзка с тази част от претенциите си, включително кой е надлежният
ответник по тях, предмет на настоящото производство не са претенции за
заплащане на обезщетения за неимуществени вреди във връзка с посочените
нарушения на основни права на ищеца, тъй като в тази част производството е
прекратено.
Друга съществена част от
изложените от ищеца обстоятелства е свързана с една конкретна част от
извършените спрямо него действия, а именно задържането му под стража в периода
12.01.1985 г. – 24.09.1985 г. Това задържане е част от извършените спрямо ищеца
действия, нарушаващи негови основни права, но по отношение на него ищецът е
конкретизирал претенцията си в достатъчна степен. Ищецът е обосновал и
основанието за отговорност на ответника – прокуратурата – с твърдението си, че незаконното
му задържане е съгласувано от Главния прокурор. Същевременно обаче изложените
от ищеца обстоятелства относно нарушаването на негови основни права при
незаконното му задържане, очертават три групи претенции, съответно три отделни иска.
Едната от тези претенции е за
обезщетение за вредите, които произтичат от твърдяното от ищеца нечовешкото отношение
спрямо него в местата за задържане, при което са нарушени различни негови права
– на лична (телесна) неприкосновеност, на лично достойнство, включително
забраната за изтезание. Необходимостта от отграничаването на тези вреди от вредите,
произтичащи от незаконността на задържането на ищеца и лишаването му от
правата, които следва да се предоставят на задържаното лице, следва от
приложимите по време закони, както ще бъде изяснено по-долу.
Другата част от претенциите на
ищеца е за обезщетяване на неимуществените вреди, които са възникнали за него
поради извършеното, според твърденията му, незаконно негово задържане, при
което не са налице предпоставки за задържането му съгласно чл. 5, §1 от Конвенцията
за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията), а също така
не са му осигурени правата, с които се ползва задържаното лице съгласно чл. 5,
§2 – 4 от Конвенцията. В тази част претенциите на ищеца са за вреди,
произтичащи от нарушаване на посочените процесуални права, предоставени от Конвенцията,
свързани със задържането под стража, т.е. за вреди от самата незаконност на
задържането.
Третата група от претенциите на
ищеца е свързана с понесените от него неимуществени вреди в резултат от
нарушаването на позитивното задължение, което произтича за държавата от чл. 5
на Конвенцията – да осигури ефективно разследване на нарушенията на правата на
ищеца, свързани със задържането му. Според направените от ищеца уточнения и за
трите групи вреди се претендира едно и също по размер обезщетение в размер на
26 000 лв. (като частични искове от общия размер от 180 000 лв.),
като трите групи претенции, съответно трите иска, са предявени като евентуални
в посочения ред. Тези три евентуални иска следва да се квалифицират по
чл. 49 ЗЗД, както ще бъде разяснено по-долу.
Ищецът ясно е заявил и претенция
за заплащане на обезщетение за нарушаването на правото му за разглеждане и
решаване на делото в разумен срок във връзка с производството по посоченото
следствено дело № 1/1991 г. Ищецът счита, че доколкото е пострадал от
извършените спрямо него деяния, той има право да получи обезщетение за това, че
наказателното производство, свързано с реализирането на отговорността на
виновните за тези деяния лица, не е приключило в разумен срок. Този иск,
предявен за сумата 100 000 лв., следва да се квалифицира по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ вр. с чл. 6, §1 на Конвенцията.
Ищецът също така е заявил и
допълнителна претенция за обезщетяване на вредите, причинени му от повдигнатото
му през 1985 г. обвинение за извършено престъпление, производството по което е
прекратено през същата 1985 г., като ищецът твърди, че е научил за
прекратяването на това производство през 2019 г. Тази претенция подробно е
очертана в т. 2.2.1 от уточнителната молба на ищеца от 02.07.2020 г.
Същевременно липсва подобна претенция за обезщетяване на вреди от необосновано
повдигнато обвинение, която да е заявена с исковата молба. Поради това съдът е
приел, че тази претенция представлява изцяло нов иск и не следва да бъде
разглеждана в настоящото производство, т.е. претенцията за обезщетяване на тази
група вреди не е предмет на настоящото дело.
Вреди във връзка със задържането на ищеца и приложимост на Конвенцията
Макар поначало да е основателна
забележката на ищеца, направена в една от уточнителните му молби, относно това,
че всички обстоятелства във връзка с твърдяното от него незаконно задържане
следва да се разглеждат в съвкупност като основание на един иск за обезщетение
за вреди, произтекли от това незаконно задържане, необходимостта от
разграничаването на различните групи вреди следва и от приложимите по време
закони, а също и от правилата относно допустимостта на тези искове.
Най-съществено в случая е да се
изясни, че нормите на Конвенцията и конкретно чл. 5 от нея, на които се
позовава ищецът, не се прилагат към процесното задържане, осъществено в периода
12.01.1985 г. – 24.09.1985 г. Конвенцията е ратифицирана от Република България
със закон, обнародван в ДВ, бр. 66/14.08.1992 г., а самият текст на Конвенцията
е обнародван в ДВ, бр. 80/01.10.1992 г. Същевременно документът за
ратификацията на Конвенцията от българската държава е депозиран при Главния
секретар на Съвета на Европа на 07.09.1992 г. Поради това съгласно чл. 58, §4
(преди §3) на Конвенцията тя влиза в сила и се прилага за България от
07.09.1992 г. Следователно нормите на Конвенцията, които очертават основанията
за задържане на едно лице (чл. 5, §1 от Конвенцията) и неговите права като
задържан (чл. 5, §2 – 4 от Конвенцията) не могат да намерят приложение към
задържането на ищеца, станало 7 години преди посочените норми да се прилагат за
и в България. Към този момент Конвенцията не е действащо право за България и
съответно от нея не могат да произтекат права за ищеца.
Следва да се има предвид обаче,
че правната квалификация на изложените от страните обстоятелства се извършва от
съда съгласно правото, което съдът приеме за приложимо. Поради това съдът не е
обвързан от наведените от ищеца твърдения за нарушаване на негови права по чл.
5 от Конвенцията. Посочените от ищеца обстоятелства, сочат на нарушаване на други
норми на българското законодателство, действали към посочения момент.
Вреди, свързани с нечовешкото отношение спрямо ищеца в мястото, в което е
осъществено задържането му
Според чл. 48, ал. 1 от Конституцията на Народна Република България от 1971 г. (отм.) свободата и
неприкосновеността на личността са гарантирани. Поради това всички
посегателства срещу личността на ищеца по време на задържането му, които са
подробно описани от него, представляват нарушаване на правото на
неприкосновеност на личността, прогласено в посочената норма на Конституцията
от 1971 г. (отм.), която е действала към момента на задържането на ищеца.
Следва също така да се отчете, че съгласно чл. 8, ал. 2 от Конституцията от
1971 г. (отм.) спазването на Конституцията е основно задължение на всички
държавни органи и длъжностни лица, а според чл. 9, ал. 1 от Конституцията от
1971 г. (отм.) правата и свободите, предвидени в нея, се упражняват въз основа
на самата конституция, освен ако не е предвидено това да става съгласно нарочен
закон. По този начин в действащата към процесния момент през 1985 г.
Конституция от 1971 г. (отм.) е уредено не само правото на всяко лице на лична
неприкосновеност и свобода, но също и задължението за държавата (за държавните
органи и длъжностни лица) да спазва това право. При това чрез прякото действие
на нормите на конституцията, което предвижда Конституцията от 1971 г. (отм.) и
доколкото за принципното осигуряване на неприкосновеността на личността не е
предвидено, а и не е необходимо, издаването на отделен закон, следва да се
приеме, че това право за всяко лице и съответното на него задължение за
държавата следва от нормите на самата конституция.
Съответно нарушаването на
неприкосновеността на личността, без това да е предвидено като възможност в
закон, следва да се възприеме като противоправно поведение, от което неминуемо
настъпват вреди. В тази връзка трябва да се има предвид и действащата към
процесния момент норма на чл. 56, ал. 1 от Конституцията от 1971 г. (отм.),
според която държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове и
действия на нейни органи и длъжностни лица. Следващата разпоредба на чл. 56,
ал. 3 от Конституцията от 1971 г. (отм.) конкретизира, че гражданите имат право
да искат обезщетение от длъжностните лица за така причинените им вреди
съобразно условията, установени със закона. Макар специалният Закон за
отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите (сега ЗОДОВ) да е
приет през 1988 г. и да е в сила от 01.01.1989 г., т.е. той е приложим за
вреди, причинени от държавата (чрез нейни органи и длъжностни лица) след
01.01.1989 г., в България винаги е действала системата на генералния деликт
(чл. 45 и сл. ЗЗД и дори и преди това по отменения ЗЗД). Поради това няма
съмнение, че щом поначало е възможно да се реализира отговорността на държавата
за вреди чрез отговорност на нейните длъжностни лица, това е допустимо да стане
въз основа на общите правила на чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. Този подход е възприет и
от ВС, който конкретизира, че искът по чл. 49 ЗЗД следва да се предяви срещу
учреждението, в което упражняват дейността си съответните длъжностни лица, причинили
вредите, а не пряко срещу държавата (решение № 427/1977 г. на ВС, I г.о.) – принцип, който е
залегнал и в сега действащия чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ.
Следователно неимуществените
вреди, които за настъпили за ищеца от нечовешкото отношение спрямо него на
длъжностни лица в мястото, в което е бил задържан, следва да се определят като
резултат от противоправно поведение на тези длъжностни лица, изразяващо се в
нарушаването на правото на ищеца на лична неприкосновеност съгласно чл. 48, ал.
1 от Конституцията от 1971 г. (отм.). За тези вреди ищецът поначало има право
на обезщетение. Вземането на ищеца за заплащане на обезщетение за тези вреди
следва да се квалифицира като такова по чл. 49 ЗЗД.
Вреди, свързани с незаконосъобразността на задържането на ищеца и
непредоставянето му на правата, които има задържаното лице
Другата група вреди, които
претендира ищецът, са свързани с нарушаване на правата му, предоставящи му
защита срещу нарушаването на правото му на лична свобода както като
предпоставки, при които може да бъде задържан, така и като процесуални гаранции
и права, които има като задържано лице. Както се посочи, ищецът очертава тази
претенция чрез препращане към чл. 5 на Конвенцията, която в случая е
неприложима. Същевременно обаче, към процесния момент на задържането му през
1985 г. на ищеца е признато правото на лична свобода, което не може да бъде
произволно ограничавано или отнемано от държавните органи, както беше разяснено
по-горе.
Според чл. 48, ал. 1 от Конституцията от 1971 г. (отм.) свободата на личността се гарантира, като
съгласно чл. 48, ал. 2 от Конституцията от 1971 г. (отм.) никой не може да бъде
задържан за повече от 24 часа без разрешение на съда или прокурора. Самата
Конституция от 1971 г. (отм.) не съдържа по-подробни гаранции за защита на
свободата на личността и във връзка с регламентирането на правата на
задържаното лице (които да са подобни на регламентацията на чл. 5 от
Конвенцията). Същевременно обаче поначало задържането под стража е уредено като
мярка за неотклонение във връзка с наказателното производство, която се прилага
спрямо обвиняемия (чл. 146, т. 4 и чл. 152 НПК от 1974 г. (отм.)) или
спрямо заподозрения (чл. 202, чл. 203 и чл. 205 НПК от 1974 г. (отм.) – в
редакцията им към 1985 г.). Във всички случаи, уредения в НПК от 1974 г.
(отм.), в които е допустимо да бъде накърнена личната свобода на определено
лице във връзка с наказателното производство, са предвидени предпоставки, при
които това може да стане, както и правата на това лице – за обвиняемия това е
чл. 51, ал. 1 НПК от 1974 г. (отм.), а за заподозрения чл. 206 НПК от
1974 г. (отм.) – да научи в какво е обвинен, да обжалва актовете на
органите в производството, които засягат правата му, включително във връзка със
задържането му. Следователно и към процесния период през 1985 г., макар и
нормата на чл. 5 от Конвенцията да не се прилага за България, законът е
поставял достатъчно изисквания като предпоставки за задържането на едно лице,
както и му е предоставял достатъчно права във връзка със задържането му, които
по същество са сходни с тези, уредени в чл. 5 на Конвенцията.
Както се посочи и по-горе, действията
или бездействията на длъжностни лица, водещи до нарушаването на правото на
лична свобода на ищеца чрез задържането му, без да са налице законните
основания за това, включително и неосигуряването на ищеца на възможност да
упражни правата си на задържано лице, които му предоставя законът във връзка с
гарантирането на правото му на лична свобода (което право не следва да бъде
незаконосъобразно засегнато), следва да се приемат като противоправно поведение
на държавни органи – в случая, според посоченото от ищеца, и на Главния
прокурор. За неимуществените вреди, които са произтекли за ищеца от това поведение,
както беше изяснено по-горе, отговаря държавата чрез съответния орган – в
случая прокуратурата. Съответно и в този случай, с оглед на момента, в който са
извършени увреждащите действия, т.е. задържането на ищеца, вземането на ищеца
за обезщетение следва да се квалифицира по чл. 49 ЗЗД.
Недопустимост на исковете по чл. 49 ЗЗД в разгледаните две хипотези
Двете претенции на ищеца за
заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, причинени от разгледаните
по-горе две групи увреждащи действия, насочени срещу две от основните права на
ищеца (лична неприкосновеност и лична свобода), които следва да се определят
като искове по чл. 49 ЗЗД (предявени като евентуални според заявеното от ищеца),
са пряко свързани с незаконното задържане на ищеца през 1985 г., според
изложените от него твърдения. В този случай ищецът попада в категориите лица,
посочени в чл. 1, ал. 1, т. 2 от Закона за политическа и гражданска
реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ). Според чл. 2 ЗПГРРЛ тези лица имат
право на еднократно обезщетение за претърпените от тях имуществени и
неимуществени вреди, а също така и на добавка към пенсията – чл. 9 ЗПГРРЛ,
която по същество има характер на периодично изплащано допълнително
обезщетение. Съгласно чл. 5 ЗПГРРЛ искането за изплащане на еднократно
обезщетение се предявява пред областния управител (до изменението на закона от
2005 г. органът е бил Министерството на финансите), а отказът му да удовлетвори
искането подлежи на обжалване по реда на АПК (преди – на ЗВАС (отм.)). Съгласно
чл. 9, ал. 3 ЗПГРРЛ искането за изплащането на периодично обезщетение под
формата на добавка към пенсията (което също е въведено с изменението на закона
от 2005 г.) се отправя до НОИ.
Следователно за ищеца, който
съгласно изложените от него твърдения е претърпял неимуществени вреди от
нарушаването на правото му на лична свобода и лична неприкосновеност чрез
незаконното му задържане през 1985 г., е възникнало право да получи обезщетение
за тези вреди от държавата съгласно общата норма на чл. 49 ЗЗД. Това право
обаче е конкретизирано чрез последващия специален закон – ЗПГРРЛ. По същество
този закон не изменя характера на обезщетението като такова за вреди от
непозволено увреждане, но въвежда специален ред, по който това обезщетение
следва да се реализира, както и предвижда конкретен начин за определянето на
размера му (чрез наредбата на МС съгласно чл. 4, ал. 1 ЗПГРРЛ или чрез размера
на добавките към пенсията съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПГРРЛ). В случая съществено е
именно наличието на специален ред, който е административен – чрез производство
пред областния управител или съответно пред НОИ, като обжалването на техните
актове също е пред административния съд. Този специален ред изключва
възможността претенцията за обезщетение на ищеца в тези две хипотези да се
осъществи по общия исков ред. Възникналото вземане за ищеца по чл. 49 ЗЗД
следва да бъде реализирано по административния ред, предвиден в посочения
специален закон (в този смисъл са напр. определение № 189/2018 г. по ч. гр. д.
№ 1627/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о. и определение № 455/2020 г. по ч. гр. д.
№ 3527/2020 г. на ВКС, ІV г. о.). Поради това в тази част производството по
делото е недопустимо и следва да бъде прекратено.
Вреди, произтичащи от неспазването на позитивното задължение на държавата,
произтичащо от чл. 5 на Конвенцията
Последната група вреди, които могат
да се изведат от заявените като евентуални претенции на ищеца, са тези от
наличието на неефективно разследване от страна на държавата и конкретно на
прокуратурата на извършените спрямо него деяния и конкретно на незаконното му
задържане в периода 12.01.1985 г. – 24.09.1985 г. Необходимостта от
обособяването на претенцията за обезщетяване на тази група вреди в
самостоятелен иск произтича от една страна от естеството на накърненото благо,
което следва пряко от задълженията на българската държава, произтичащи от
Конвенцията. От друга страна такава необходимост има и поради това, че
твърденията на ищеца са в насока, че доколкото именно процесното досъдебно
производство представлява предприетите от държавата действия във връзка с разследване
на незаконното му задържане, а това производство не е довело до резултат и до
момента (през последните около 30 години), то според ищеца държавата е нарушила
своите задължения по Конвенцията и то в период, в който тя вече се е прилагала
за България.
Действително, в практиката си
Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) приема, че нормите на Конвенцията,
предвиждащи определени права и свободи, създават и задължения, адресирани към
държавите, страни по Конвенцията, за предприемане на необходимите мерки за
защита на тези права и свободи в рамките на тяхната юрисдикция. Тези действия
са свързани както със създаването на подходяща правна рамка, която да защитава
съответните права и свободи, така и с предприемането на ефективни действия по
разкриване на виновните лица за посегателство срещу предвидените в Конвенцията
права и свободи и привличането на тези лица към отговорност. В случая,
доколкото действията по процесното досъдебно производство могат да се определят,
според твърденията на ищеца, като такива, насочени към разкриването и
привличането към отговорност на лицата, причинили незаконното задържане на
ищеца, продължителността на това производство от около 30 години поставя
сериозно съмнение върху ефективността на така предприетите от българската
държава мерки съгласно позитивното ѝ задължение, следващо от чл. 5 на
Конвенцията. Същественият при това положение въпрос обаче е дали такова
задължение е възникнало за държавата.
Както се посочи, посегателствата срещу
правата на ищеца, защитени към този момент съгласно чл. 48, ал. 1 от Конституцията
от 1971 г. (отм.), са извършени по време, когато Конвенцията не е приложимо за
България право. Макар тези права да са сходни с правата, уредени в чл. 5, §1 на
Конвенцията, нормите на Конвенцията нямат обратно действие, а се прилагат след влизането
ѝ в сила за съответната държава – за България това е след 07.09.1992 г.
Същевременно, както изтъква и
ищецът в една от уточнителните си молби, правата, които следват за едно лице от
нарушението на чл. 5 на Конвенцията, са комплексни. Различните права на
обезщетение за пострадалото лице – за самото незаконно задържане, за
неосигуряване на необходимите процесуални права на задържания, но също и във
връзка с неизпълнение на задължението на държавата да разследва ефективно съответния
случай на незаконно задържане – следва да се разглеждат като общ комплекс от
права, за които се предоставя едно общо обезщетение за нарушаването на нормите
на Конвенцията. Поради това не може да се отдели правото на ищеца да получи
обезщетение за това, че е бил незаконно задържан, произтичащо от нарушаването
на чл. 5 на Конвенцията, от правото му, произтичащо отново от чл. 5 на
Конвенцията, да получи обезщетение за това, че държавата не е разследвала
ефективно неговото задържане. Тези права представляват различните аспекти на
едно и също задължение на държавата, произтичащо от Конвенцията.
Поради това, ако ищецът, както
беше посочено по-горе, не може да се позове на права, произтичащи от чл. 5 на
Конвенцията във връзка със соченото от него незаконно задържане, доколкото Конвенцията
не се е прилагала за България към този момент, то ищецът не може да се позове и
на други права, произтичащи от Конвенцията във връзка с това задържане. Иначе
казано, ако Конвенцията не е създавала задължение за България през 1985 г.
относно това, че ищецът не следва да бъде задържан в конкретната ситуация (без
съответни предпоставки за това и при гарантиране на съответните негови права),
тя не е създавала и задължение за България да осигури ефективно разследване и
да накаже лицата, които са нарушили тези негови права. Не е възможно и такова
задължение да възникне за държавата след влизането в сила на Конвенцията за
нея, тъй като нито Конвенцията, нито вътрешното законодателство предвиждат
обратно действие на нормите на Конвенцията. Поради това Конвенцията е
неприложима и в посочения аспект на защита на свободата и неприкосновеността на
личността.
В същото време действащото към
момента на незаконното задържане на ищеца през 1985 г. вътрешно
законодателство, макар и да предвижда защита на личната свобода и
неприкосновеност, както и възможност за ищеца да търси обезщетение за
накърняването им, не предвижда изрично задължение за държавните органи да
предприемат ефективни действия по разследването и наказването на подобни
посегателства над правата на ищеца. Разбира се, такива задължения следват от правомощията
на различните държавни органи, включително от тези на прокуратурата. Съгласно
чл. 133, ал. 2 от Конституцията от 1971 г. (отм.) тя защитава правата и законните
интереси на гражданите, организира и води борба против престъпленията и другите
правонарушения, като взема мерки за тяхното предотвратяване и привлича
извършителите на престъпления към отговорност. В законодателството и в
съдебната практика обаче липсва разбиране, подобно на това, застъпено от ЕСПЧ
при прилагането на Конвенцията, че тези правомощия на прокуратурата, съответно
тяхното неприлагане, могат да бъдат основание за ангажиране на гражданската
отговорност на държавата. Поради това липсата на ефективно разследване на посегателствата върху личната
свобода и неприкосновеност на ищеца не би могло да се квалифицира като
противоправно поведение на държавните органи, което да е пряко свързано с
настъпването на неимуществени вреди за ищеца съгласно действащото към посочения
момент законодателство. По този начин липсва признато и защитено от действащия
към съответния момент закон благо на ищеца, което да е противоправно засегнато,
за да възникне за ищеца вземане за обезщетяване на евентуални вреди на
разглежданото основание.
Искът за заплащане на обезщетение
за последната група вреди, сочени от ищеца, произтичащи от липсата на ефективно
разследване на незаконното му задържане, следва да се определи като иск по чл.
49 ЗЗД. Това е така, тъй като към момента, в който ищецът е бил задържан
незаконно през 1985 г., според посоченото от него, не съществува самостоятелен
иск, подобен на сега предвидените в чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ вр. с чл. 5, §1 на
Конвенцията и чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. с чл. 5, §2 – 4 на Конвенцията.
Поради това и защитата на сочените от ищеца като нарушени негови права, на
които съответстват позитивни задължения на държавата във връзка с ефективно
разследване на нарушения на чл. 5 на Конвенцията, следва да се квалифицира като
самостоятелен иск по чл. 49 ЗЗД. Както се посочи, този иск, макар и
принципно допустим, при приложимото материално право към момента на
предприетото спрямо ищеца незаконно задържане, следва да се приеме за
неоснователен.
Вреди, произтичащи от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на
делото в разумен срок – иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ вр. с чл. 6, §1 на
Конвенцията
Според заявеното от ищеца,
наказателното производство, образувано за разследване на извършените срещу него
деяния, е започнало през 1991 г., като не е приключило и до момента. Ищецът
посочва още, че производството все още е на фазата на досъдебното производство,
макар още в началото му да са повдигнати обвинения на определени лица. Именно в
тази връзка е и последната група от вреди, твърдяни от ищеца. Той твърди, че
като пострадал от извършени спрямо него престъпни посегателства и при
посочената продължителност на досъдебното производство по разследване на тези
деяния, е нарушено правото му на разглеждане и решаване на наказателното дело в
разумен срок съгласно изискването на чл. 6, ал. 1 на Конвенцията.
Наказателното производство, във
връзка с което са твърденията на ищеца, е започнало през 1991 г., когато
Конвенцията още не се прилага за България. За разлика обаче от разгледаните
по-горе нарушения на права на ищеца, които се отнасят до конкретни събития,
настъпили преди Конвенцията да влезе в сила за България, наказателното
производство, макар и започнало през 1991 г., според твърденията на ищеца
продължава и след това. Доколкото това производство продължава и съответно
продължава да нарушава права, които ищецът твърди, че са му предоставени по
силата на Конвенцията, то извършените нарушения следва да се разгледат именно
като такива по смисъла на Конвенцията. Съответно след приемането на измененията
в ЗОДОВ през 2012 г. (ДВ, бр. 98/2012 г.), когато е въведен искът по чл. 2б,
ал. 1 ЗОДОВ за обезщетяване на вредите от нарушаване на правото за разглеждане
и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 на Конвенцията,
наведените от ищеца твърдения следва да се квалифицират именно като иск по чл.
2б, ал. 1 ЗОДОВ вр. с чл. 6, §1 на Конвенцията, доколкото ищецът твърди, че и
след 2012 г., включително и към настоящия момент, продължава засягането на
правата му по посочения начин.
Съставът на непозволено
увреждане, въведен с разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е бланкетен. Той
препраща към уредбата на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок по чл. 6, §1 на Конвенцията, а не въвежда самостоятелна уредба на това
право. В този смисъл квалификацията на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ не е съществена
за изследване на въпроса дали е възникнало право на обезщетение за ищеца. След
като Конвенцията се прилага през почти цялата продължителност на соченото от
ищеца наказателно производство (започнало, според посоченото от него, на
30.01.1991 г., а Конвенцията е приложима за България от 07.09.1992 г.),
евентуално засягане на права, които са предоставени на ищеца във връзка с това
производство, следва да доведе до възникване на вземане за обезщетение за причинените
на ищеца вреди, дори и това да е на общото основание по чл. 49 ЗЗД. Въпреки
това, доколкото нормата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ действа по време, когато
процесното наказателно производство все още не е приключило (според ищеца то и
досега не е приключило), предявеният иск следва да се квалифицира именно въз
основа на тази разпоредба.
Също така, след като съставът на
непозволено увреждане по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е бланкетен, това
означава, че евентуалното засягане на права на ищеца следва да се разгледа
изцяло на плоскостта на Конвенцията. Следователно трябва да се изследва доколко
на ищеца като пострадал от престъпление, както твърди той, са предоставени
права по чл. 6, §1 на Конвенцията, включително правото образуваното във връзка
с престъпните посегателства срещу ищеца наказателно производство да бъде разгледано
и приключено в разумен срок.
Според чл. 6, §1 на Конвенцията
правата, предоставени от тази норма, принадлежат на всяко лице при определянето
на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е
наказателно обвинение срещу него. Така се очертава предметният обхват на
разглежданата норма. От гледна точка на българския правов ред, разбиран в
светлината на изискванията и за целите на Конвенцията, тези лица от една страна
включват лицето, срещу което се води наказателното производство (обвиняем,
заподозрян, подсъдим, и т.нар. „фактически обвиняем“ – лице, срещу което се
води наказателно преследване, без той формално да е привлечен като обвиняем).
Според твърденията на ищеца той е пострадал от престъпление, поради което не
попада в тази категория. Поради това следва да се разгледа въпросът, доколко
според българското законодателство, разгледано и в светлината на целите на
Конвенцията, досъдебното производство по наказателни дела е от значение за определянето
на гражданските права и задължения на пострадалия от престъпление.
Съгласно сега действащия НПК от
2005 г. (в сила от 29.04.2006 г.), който се прилага за част от процесното
наказателно производство, пострадалият от престъпление може да участва в наказателното
производство по дела от общ характер (какъвто е и процесният случай) в
качеството си на частен обвинител (чл. 76 НПК) или като граждански ищец (чл.
84, ал. 1 НПК). Макар и да не урежда самостоятелно пострадалия като субект на
наказателното производство, НПК от 1974 г. (отм.) предвижда същите
възможностите за участие на пострадалия в наказателното производство по дела от
общ характер – като частен обвинител (чл. 52 НПК от 1974 г. (отм.)) и като
граждански ищец (чл. 60, ал. 1 НПК от 1974 г. (отм.)). Уредбата на тези фигури
и в двата процесуални закона и въпреки измененията на съответните разпоредби
през годините по своята същност е сходна.
Според чл. 78 НПК (съответно чл.
54 НПК от 1974 г. (отм.)) функцията на частния обвинител е да поддържа
обвинението и то независимо от прокурора. Поради това частният обвинител може
да поддържа обвинението и когато прокурорът не го поддържа (чл. 78, ал. 2 НПК,
съответно чл. 54, ал. 2 НПК от 1974 г. (отм.)), както и има правото
самостоятелно да обжалва актовете на съда, включително присъдата (чл. 79 НПК,
съответно чл. 55 НПК от 1974 г. (отм.) – особено след 1990 г.), дори и
прокурорът да избере да не подава протест. Следователно функцията на частния
обвинител се свежда до упражняване на правото на пострадалото лице да иска
извършителят на деянието срещу него да бъде осъден от наказателния съд. В това си процесуално качество
пострадалият защитава от една страна публичния интерес от това виновните лица
да не останат ненаказани (една от основните цели на наказателния процес, както
и от функциите на прокуратурата), но също така защитава и личния си интерес от
това да получи възмездие чрез осигуряването на осъждането на лицето. По
същество фигурата на частния обвинител осигурява възможността на пострадалия да
изисква от съда да осъди подсъдимия.
Действайки само в качеството си
на частен обвинител, пострадалият не разполага с права, предоставени от чл. 6,
§1 на Конвенцията. Както поддържа и ЕСПЧ в практиката си дори и в граждански
производства (а съответно и в наказателни) чл. 6 на Конвенцията не предоставя
право да се търси частно възмездие или да се предявява иск в защита на
публичния интерес (actio popularis). Поради това правото да се иска
едно лице да бъде осъдено за престъпление (което по същество е функцията на
частния обвинител) не попада в предметния обхват на чл. 6 на Конвенцията. За да
може това право, упражнявано от частния обвинител, да бъде защитено от
Конвенцията, то трябва да бъде неразривно свързано с упражняване на правoто на предявяване на граждански
иск за обезщетяване на вредите от пострадалия (в този смисъл §70 на решението
по делото Perez срещу
Франция по жалба № 47287/99 и цитираната там практика, като следва да се има предвид,
че посоченото решение на ЕСПЧ е основополагащо в разглежданата материя, тъй
като в него Съдът решава да възприеме нов подход и да опрости и изясни
практиката си по приложението на чл. 6 на Конвенцията в случаите на защита на
правата на пострадалите от престъпление особено в наказателното производство).
Следователно пострадалият би
могъл да притежава права по чл. 6, §1 на Конвенцията, само когато упражнява в
наказателния процес такова процесуално качество, което е непосредствено
свързано с упражняване на неговите граждански права. Тогава той ще попадне в
категорията на лица, които участват в производство за определяне на техните
граждански права по смисъла на чл. 6, §1 на Конвенцията. В контекста на
наказателното производство и на естеството на упражняваните от пострадалия
граждански права, в случая става въпрос за предявяването от пострадалия на
граждански иск за обезщетяване на претърпените от него вреди (неимуществени или
имуществени) от извършеното спрямо него деяние. От гледна точка на българския
наказателнопроцесуален закон в това процесуално качество пострадалият е
граждански ищец в наказателния процес (чл. 84, ал. 1 НПК, съответно чл. 60, ал.
1 НПК от 1974 г. (отм.)). Няма съмнение, че фигурата на гражданския ищец попада
в предметния обхват на чл. 6, §1 на Конвенцията, тъй като българският закон не
прави разлика между последиците на предявения пред наказателния съд граждански
иск за присъждане на обезщетение за причинените от престъплението вреди и
предявяването на такъв иск пред гражданския съд (този извод следва и от
разсъжденията, изложени в §58 – 62, както и от извода в §67, in fine на решението на ЕСПЧ по делото Perez срещу Франция).
Според чл. 84, ал. 1 НПК
гражданският иск може да се предяви в съдебното производство. Идентична е и
разпоредбата на чл. 60, ал. 1 НПК от 1974 г. (отм.) след изменението от ДВ, бр.
50/2003 г. (в сила от 03.06.2003 г.). Следователно след 03.06.2003 г.
предявяването на граждански иск и съответно конституирането на пострадалия като
граждански ищец може да стане само на фазата на съдебното производство по
наказателни дела. До посоченото изменение обаче разпоредбата на чл. 60,
ал. 1 НПК от 1974 (отм.) предвижда, че гражданският иск може да се предяви в
наказателното производство, т.е. гражданският иск може да се предяви и на
досъдебното производство, съответно пострадалият може да се конституира като
граждански ищец и още в досъдебното производство, независимо че искът ще бъде
разгледан в съдебната фаза на процеса. Възможността пострадалият да се
конституира като граждански ищец и в досъдебното производство до 03.06.2003 г.
ясно следва и от разпоредбата на чл. 63, ал. 1 НПК от 1974 г. (отм.),
според която, до посоченото изменение, гражданският ищец има право да обжалва
актовете на съда и на органите на досъдебното производство, а след посоченото
изменение, както и съгласно сега действащата разпоредба на чл. 87, ал. 1 НПК гражданският ищец може да обжалва само актовете на съда (доколкото тази
фигура не съществува на фазата на досъдебното производство).
В конкретния случай, според
твърденията на ищеца, производството се е развило само на фазата на досъдебното
производство, макар и да е бил внесен обвинителен акт в съда, тъй като
съдебното производство по този обвинителен акт е прекратено и делото е върнато
на прокурора. Поради това след 03.06.2003 г. ищецът, като пострадал от
престъплението, за което е образувано производството, вече не е можел да
участва в него като граждански ищец, докато обвинителният акт не бъде внесен
отново в съда, което не е станало. До 03.06.2003 г. обаче той е можел да стори
това, като заяви пред органите на досъдебното производство, че ще предяви
граждански иск и съответно че иска да се конституира като граждански ищец. В
този случай би било ясно, че наказателното производство за ищеца е свързано и
със защита на негови граждански права – правото му на обезщетение за
претърпените от него вреди.
Същевременно обаче ищецът изрично
заявява (включително след дадени от съда указания), че не е направил искане за
участие по делото като граждански ищец, тъй като е очаквал започването на
съдебната фаза на производството, в която да предяви иска си. Поради това той
няма качеството на граждански ищец в наказателното производство. В този смисъл
наказателното производство няма значение за определянето на гражданските права
на ищеца като пострадал от престъплението, свързани с получаване на обезщетение
за претърпените от него вреди. Поради това той не разполага и с правата по чл.
6, §1 на Конвенцията по отношение на конкретното наказателно производство.
Както се посочи, пострадалият от
престъпление може да разполага с правата по чл. 6, §1 от Конвенцията в
наказателното производство, само когато това производство е неразривно свързано
с упражняване на гражданското му право на обезщетение, т.е. с получаване на
защита на вземането му за обезщетяване на вредите от престъплението. Тази
връзка обаче не се проявява само в случая, когато пострадалият поиска да бъде
конституиран и като граждански ищец. Тя е налице и във всеки случай, когато
изходът на евентуално гражданско производство по иск на пострадалия за
обезщетяване на вредите от престъплението е в зависимост от изхода на
наказателното производство относно извършеното спрямо пострадалия деяние (в
този смисъл е и посоченото в §65 – 68 на решението по делото Perez срещу Франция).
В българското законодателство е
налице връзка между резултата от наказателното съдебно производство относно престъпното
деяние и резултата на гражданското производство относно гражданските последици
на същото деяние. Според чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 и ал. 3 НПК (съответно
чл. 222 ГПК (отм.) и чл. 372, ал. 2 и ал. 3 НПК от 1974 г. (отм.)) присъдата на
наказателния съд (и приравнените по значение на нея съдебни актове) е
задължителна за гражданския съд по основните въпроси на непозволеното увреждане
– извършено ли е деянието, противоправно ли е то, виновен ли е деецът. Именно
поради това в този случай следва да се приложи чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК
(съответно чл. 182, ал. 1, б. „г“ ГПК (отм.)) и производството по гражданското
дело да бъде спряно до приключване на съдебното наказателно производство (в
този смисъл българското законодателство в известна степен наподобява френското,
разгледано в посоченото решение по делото Perez срещу Франция).
Същевременно обаче връзката между
наказателния и гражданския процес не е толкова силна в българското
законодателство. Според посочената норма на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК
(съответно чл. 182, ал. 1, б. „г“ ГПК (отм.)) гражданското производство трябва
да бъде спряно, само ако е налице висящо дело в друг съд от значение за изхода
на гражданското дело. Поради това ако наказателното производство е на фазата на
досъдебното производство, не е налице производство пред друг съд и няма
основание за спиране на гражданското дело. В общия случай на непозволено
увреждане (включително и в конкретния случай на деянията, от които ищецът
твърди, че е пострадал) от гледна точка на приложението на гражданския закон
(чл. 45 и сл. ЗЗД) е без значение дали противоправността на деянието се
изразява в престъпление по НК. Поради това не е налице и основанието за спиране
на съдебното производство по гражданското дело по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК
(съответно чл. 182, ал. 1, б. „д“ ГПК (отм.)). Докато не започне производство
пред наказателния съд, гражданският съд за целите на непозволеното увреждане
може и сам да установи посочените по-горе елементи на фактическия състав.
Поради това не е необходимо да се спира гражданското производство до
приключване на наказателното, когато последното не е навлязло в съдебната си
фаза (в този аспект българското законодателство значително се разминава от
френското, разгледано в решението по делото Perez срещу Франция, където гражданското
производство винаги трябва да изчака развитието на наказателното, без оглед на
фазата, на която се намира последното).
Следователно, съгласно
българското законодателство, действащо към момента, в който ищецът е претърпял
твърдяните от него вреди, а и след това, включително към момента, в който е
образувано наказателно производство във връзка с извършените спрямо ищеца
деяния, както и до настоящия момент, ищецът винаги е разполагал с възможността
да предяви претенцията си за получаване на обезщетение за претърпените от него
вреди пред гражданския съд по реда на ГПК (арг. от чл. 84, ал. 2 НПК и
съответно чл. 60, ал. 2 НПК от 1974 г. (отм.)). Ако такъв иск беше предявен от
него и доколкото процесното наказателно производство в продължение на около 30
години е останало в досъдебната си фаза, нямаше да съществува пречка
гражданският съд да разгледа и реши делото по този иск, независимо от висящото
наказателно (досъдебно) производство. Ищецът е предпочел да не се възползва от
тази възможност и да не предявява иска си за обезщетение пред гражданския съд.
Но той също така не е заявил, че иска да се конституира като граждански ищец в
наказателното производство, което е можел да стори и в досъдебната му фаза до
03.06.2003 г. След този момент ищецът вече не е можел да се конституира като
граждански ищец в наказателното производство, но той не е предявил и граждански
иск пред гражданския съд. Поради това ищецът, през цялата продължителност на
процесното наказателното производство не е демонстрирал, че иска да защити свои
граждански права, а именно вземането си за обезщетение за причинените му вреди.
Освен това и наказателното производство на досъдебната си фаза не е обуславяло
гражданското, за да се приеме, че ищецът е трябвало да изчака развитието на
наказателното производство.
В допълнение, липсата на каквато
и да било необходимост да се изчака развитието на наказателното производство,
за да може ищецът да защити гражданските си права, в конкретния случай е видна
и от посоченото от ищеца обстоятелство, че прокуратурата е повдигнала обвинение
на определени лица за извършените спряно него деяния. Следователно ищецът е
можел да разполага с информация за извършителите, срещу които да предяви иска
си за обезщетение и не е било необходимо да изчаква развитието на наказателното
производство и по тази практическа причина.
След като в случая липсва както
законова необходимост, така и практическа такава за ищеца да изчака развитието
на процесното досъдебно производство, за да може да реализира гражданското си
право на обезщетение за вреди, не се установява (според изложеното от ищеца)
той да е заявил и желание да реализира това си право в рамките на самото
наказателно производство, трябва да се приеме, че за ищеца, като пострадал от
посочените от него деяния, не са възникнали права по чл. 6, §1 на Конвенцията,
тъй като досъдебното производство във връзка с разследването на тези деяния и
привличане на виновните лица към наказателна отговорност не представлява
производство за определяне на гражданските права на ищеца по смисъла на Конвенцията
(в този смисъл е и решение № 69/2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на ВКС, IV г.о.). Поради това този иск
следва да бъде отхвърлен.
С оглед на изложените
съображения, от които е видно, че неоснователността на предявения иск се
установява само от изложените от ищеца обстоятелства, не е необходимо да се
разглеждат представените по делото доказателства (нито е било необходимо
събирането и на други доказателства). Дори и цялата изложена от ищеца
фактическа обстановка действително да се е осъществила по посочения от него
начин, от нея не следват предявените от ищеца права (а за част от тях
производството е недопустимо). Поради това съдът не следва да анализира
събраните доказателства и съответно е безпредметно да установява каква е
действителната фактическа обстановка. Поради това, че исковете са неоснователни
при заявените от ищеца фактически твърдения, съдът не следва да се произнася и
по възражението на ответника за погасяване на вземанията на ищеца за обезщетения
по давност.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ПРЕКРАТЯВА производството по иска на С. А.А., ЕГН **********,
адрес *** срещу П.НА Р.Б., адрес гр. София, бул. „********с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на
26 000 лв. (частичен иск от общия претендиран размер от 180 000
лв.) – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нечовешкото отношение (изразяващо
се в нарушаване на основни права) спрямо С.А. в периода на задържането му под
стража 12.01.1985 г. – 24.09.1985 г.
ПРЕКРАТЯВА производството по иска на С. А.А., ЕГН **********,
адрес *** срещу П.НА Р.Б., адрес гр. София, бул. „********с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на
26 000 лв. (частичен иск от общия претендиран размер от 180 000
лв.) – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от извършено спрямо С.А.
незаконно задържане му под стража в периода на 12.01.1985 г. – 24.09.1985 г.
поради липсата на законови предпоставки за задържането му и поради
непредоставянето му на възможност за упражняване на процесуални права, които
има задържаното лице.
ОТХВЪРЛЯ иска на С. А.А., ЕГН **********, адрес *** срещу П.НА Р.Б., адрес
гр. София, бул. „********с правно
основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 5 на Конвенцията за защита на правата на човека
и основните свободи за заплащане на сумата в размер на 26 000 лв.
(частичен иск от общия претендиран размер от 180 000 лв.) – обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени от липсата на ефективно разследване и
привличане към отговорност на лицата, отговорни за задържането на С.А. под
стража в периода 12.01.1985 г. – 24.09.1985 г.
ОТХВЪРЛЯ иска на С. А.А., ЕГН **********, адрес *** срещу П.НА Р.Б., адрес
гр. София, бул. „********с правно
основание чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, §1 на Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи за заплащане на сумата в размер на 100 000 лв.
– обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нарушаването на правото на С.А. за разглеждане и решаване на
делото в разумен срок във връзка с досъдебно производство, първоначално
образувано като следствено дело № 1/1991 г. на прокуратурата на
въоръжените сили.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: