РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 25.08.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на трети август две хиляди и
двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 14182/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 133248/30.10.2019 г., уточнена с молба от 11.06.2020
г. (л. 85) и в о.с.з. на 22.06.2020 г. (л. 125), предявена от „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление:***, против Н.К.К., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, и М.Н.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***.
Ищецът
„Ю.Б.“ АД
(с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД) твърди, че на 03.12.2007 г., е сключил с
Н.К.К. и М.Н.К., Договор за потребителски кредит HL 29239/03.12.2007 г., по
силата на който ищецът предоставил на ответниците кредит в размер на 167 000 лева, от
които: 158 686 лв. –за рефинансиране на 3 кредита на ответниците към „Ю.И
Е.Д.Б.“ АД, както и на потребителски кредит към „ТБ Прокредит Банк“ АД, и
8 314 лева – за покриване на текущи нужди на ответниците.
Ищецът твърди, че сумите от 158 686 лв. и
8 314 лв. били преведени по банкова сметка *** Н.К. в „Ю.И Е.Д.Б.“ АД
съответно на 12.12.2007 г. и 15.12.2007 г., с което банката изпълнила
задължението си по договора за кредит.
Крайният
срок за погасяване на кредита бил 300 месеца, считано от датата на усвояване на отпуснатите
по договора суми.
Изпълнението
на задълженията на кредитополучателя по договора от 03.12.2007 г.
било обезпечено с договорна ипотека върху недвижими имоти (подробно описаните апартамент № 1 и
апартамент № 119).
Към Договор за
банков кредит HL29239/03.12.2007 г. били сключени Допълнително споразумение от
15.03.2010 г., както и Допълнително споразумение от 26.05.2011 г.,
представляващи неразделна част от договора.
Съгласно т. III от
Допълнително споразумение от 15.03.2010 г., и чл. 3 от Допълнително
споразумение от 26.05.2011 г.,
съществуващите и непогасени просрочия и начислени за периодите на
облекчение договорни лихви, били реструктурирани към размера на редовната и
непогасена главница, за което кредитополучателят дал своето съгласие. В
следствие на така извършените капитализации, размерът на задължението нараснал
до 173 233,71 лв.
Ищецът твърди, че
кредитът е следвало да бъде погасен на равни месечни вноски в съответствие с
погасителен план – неразделна част от договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10,
ал. 3 от договора, кредитополучателя се е задължил да отговаря за разноските,
свързани с оценка, предоставяне, регистриране, вписване и застраховане на
обезпеченията, както и разноските по организиране и провеждане на принудително
изпълнение върху поставеното обезпечение.
Съгласно чл. 4 от
договора, кредитополучателят следвало да заплати на банката: такса за
управление в размер на 1,5 % върху размера на разрешения кредит еднократно,
платима при първо усвояване на кредита, а в началото на всяка следваща година,
считано от откриването на заемната сметка по кредита, кредитополучателят се
задължавал да заплаща и годишна такса за управление в размер на 0,3 % върху
размера на непогасената главница.
Съгласно чл. 12 от
Допълнително споразумение от 26.05.2011 г. кредитополучателят дължал на
кредитора месечна такса за администриране на просрочен кредит при забава на
плащането на една или повече месечни погасителни вноски по кредита.
Освен това,
ответниците се задължили да застраховат предоставените ипотекирани имоти, като
договорът за застраховка следвало да бъде сключен в полза на банката.
Поради неплащане на погасителната вноска с
падеж 12.07.2012 г., банката упражнила правото си да обяви кредита за изцяло и
предсрочно изискуем. За обявената предсрочна изискуемост, ответниците били уведомен с нотариална покана
от 19.04.2019 г.
Ищецът твърди, че ответниците му дължат:
сумата от 168 957.13 лева – главница, сумата от 168 872.71 лева –
договорна лихва, сумата от 4050.32 лева – такси, сумата от 337.58 лева и сумата
от 1276.30 лева - нотариални такси.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответниците да
бъдат осъдени да му заплатят солидарно (съобразно уточненията, направени с молбата от
11.06.2020 г.):
-
сумата от 50 000 лева – частичен иск от 168 957.13 лева – главница по
договор за
потребителски кредит HL29239/03.12.2007 г., за периода от 12.11.2014 г. до
24.10.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на
исковата молба до окончателното плащане,
-
сумата от 2390.75 лева – частичен
иск от 4050.32
лева, представляваща сбора от такса за администриране на просрочение по чл. 12
от Допълнително споразумение от 26.05.2011 г. и такса управление по чл. 4 от
договора, за периода от 12.12.2014 г. до 24.10.2019 г. (съобразно уточнението,
направено с молбата от 11.06.2020 г.),
-
сумата от 85.96 лева – частичен иск от 337.58 лева - застраховки
за периода от 14.12.2015 г. до 24.10.2019 г., дължими по силата на чл. 14, ал.
1 от договора, както и
-
сумата от 1 276.30 лева –
нотариални такси за подновяване на договорна ипотека и разноски за връчване на
нотариални покани.
Ищецът претендира и направените по делото разноски.
С молбата от 11.06.2020 г., ищецът уточнява още, че претендираната сума
от 50 000 лева – главница е част от дължимата и непогасена по договора
главница в размер на 168 957.13 лева, като размерът на непогасената
главница представлява разликата от предоставения кредитен лимит и погасената
главница и включва както падежиралите вноски за главница, така също и
предсрочно изискуемата главница.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът М.Н.К. е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът не оспорва сключването на договора за потребителски кредит №
HL29239/03.12.2007 г. с твърдяното от ищеца съдържание, че сумата по него е
била усвоена, както и сключването на допълнителните споразумения към договора.
Ответникът оспорва исковете с възражението, че са неоснователни и
недоказани.
Релевира възражение за погасяване на претендираните от ищеца вземания,
поради изтичането на 5-годишен давностен срок. Твърди, че на основание чл. 18,
ал 2 от Договора за потребителски кредит, предсрочната изискуемост е настъпила
автоматично на 13.07.2012 г., поради незаплащане на трета последователна
изискуема погасителна вноска с падеж 12.07.2012 г. Излага съображения, че
уведомяването на длъжника с нарочно волеизявление било ирелевантно относно
момента на настъпване на предсрочната изискуемост и съответно – за началния
момент на погасителната давност. Сочи, че кредиторът е „бездействал“ в
продължение на 7 години, като за този период от време неправомерно е начислявал
едновременно възнаградителна и наказателна лихва върху претендираните суми.
Евентуално ответникът твърди, че по отношение на вземанията, породени от
процесното правоотношение не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като в
сключения между страните договор не е посочен ден на настъпване на падежа.
Освен това липсвал и погасителен план, поради което кредитополучателят не можел
да определи размера и датата на плащане на дължимите парични вноски. В тази
връзка навежда довод, че условията за обявяване на предсрочна изискуемост не
били настъпили, доколкото не било възможно да се установи конкретно
неизпълнение от страна на кредитополучателите.
Ответникът твърди и че процесният договор и споразуменията към него
съдържали редица неравноправни клаузи, които по силата на Закона за защита на
потребителите били нищожни. Чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора уреждали възможност за ищеца едностранно
да променя лихвата и погасителните вноски по кредита, а начинът на формиране на
БЛП и на самата лихва и погасителната вноска не били посочени в договора. Не
били изброени и предпоставките за едностранна промяна на БЛП, както и
критериите за увеличаване на възнаградителната лихва и анюитетните вноски.
Липсвала обвързаност на конкретния размер на лихвата с размера на индекси,
които се определят независимо от волята на кредитополучателя. С оглед
изложеното, ответникът навежда доводи, че чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от
договора представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП във
вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, противоречали на добрите нрави поради наличието на
значителна нееквивалентност на престациите, което обосновавало извод за
нищожност на същите. Счита, че приложимият за целия срок на договора БЛП е в
размер на 7,5 %. Нищожни поради заобикаляне на закона и противоречие с
императивната норма на чл. 21, ал. 1 ЗПК били и чл. 12 от Допълнително
споразумение от 26.05.2011 г., както и чл. VIII от Допълнително споразумение от
15.03.2010 г. Недоказана по основание и размер, претенцията на кредитора за
заплащане на нотариални такси в размер на 1 276,30 лева.
Ответникът моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените по
делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответницата Н.К.К. е депозирала отговор на
исковата молба. Ответницата не оспорва сключването на договора за потребителски
кредит № HL29239/03.12.2007 г. с твърдяното от ищеца съдържание, че сумата по
него е била усвоена, както и сключването на допълнителните споразумения към
договора.
Ответницата оспорва исковете с възражението, че са неоснователни и
недоказани. Излага съображения, че ищецът не е доказал твърденията си за
съществуване на правото да претендира посочените вземания поради настъпила
незабавна изискуемост на цялото задължение без да е прекратено действието на
договора за потребителски кредит. Твърди, че ищецът нямал право да претендира
вече падежирали вноски въз основа на настъпилата предсрочната изискуемост, а
само тези, чийто падеж не е бил настъпил към момента на обявяване на
предсрочната изискуемост.
Твърди,
че ищецът не е бил уведомен за настъпването на предсрочната изискуемост на
вземанията, тъй като кредиторът не бил предприел действия за обсъждане на възможности
за облекчаване на условията по кредита, имащи за цел неговото издължаване,
което поставяло под съмнение неговата добросъвестност. По този начин
ответницата била поставена в неравноправно икономическо положение спрямо
кредитодателя.
Сочи,
че голяма част от клаузите в кредитния договор били неравноправни, тъй като
предвиждали заплащането на „практически невъзможни“ месечни вноски от страна на
ответницата, което водело до неинформиране относно възможните негативни
последици за ответницата.
Излага
съображения, че при изпълнение на договора за потребителски кредит
банката-кредитор е действала недобросъвестно, тъй като не е информирала
ответницата относно текущите икономически тенденции, като липсата на конкретна
формула, определяща трайно съотношението между изменението на лихвения процент
и пазарните лихвени индекси, създавала възможност за едностранна промяна на
лихвите от страна на банката.
Навежда
довод, че с поведенито си банката ограничила възможността на ответницата да се
ползава от потребителска защита.
Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото
разноски.
На 10.08.2020 г., страните са представили по делото писмени защити, в
които излагат подробни съображения в подкрепа на своите искания и възражения.
Съдът приема следното от фактическа страна:
Не
се спори по делото, че ищецът „Ю.Б.“ АД е с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД.
Не
се спори по делото, че на 03.12.2007 г.,
между „Ю.Б.“
АД, от една страна, и Н.К.К. и М.Н.К., като кредитополучатели, от друга
страна, е бил сключен Договор за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г.
Тези
факти са отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между
страните по делото (с определението от 09.03.2020 г.), а и се установява от
представените по делото доказателства.
Видно
от Договора
за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г., банката е предоставила
на ответниците „потребителски кредит“ в размер на 167000 лева, от
които: 158 686 лв. –за рефинансиране на три кредита на ответниците към „Ю.И
Е.Д.Б.“ АД, както и на потребителски кредит към „ТБ Прокредит Банк“ АД, и
8 314 лева – за покриване на текущи нужди на ответниците.
Чл.
5 от договора предвижда, че крайният срок за погасяване (издължаване) на
кредита, включително дължимите лихви е 300 месеца, считано от датата на откриване
на заемната сметка по кредита, което се
удостоверява чрез подписване на Приложение
към договора.
Съгласно
чл. 6, ал. 1, кредитополучателят погасява кредита на равни (анюитетни) месечни
вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска 1228.69 лева.
Съгласно
чл. 13, ал. 1 от договора, изпълнението на задълженията на кредитополучателя по
договора от 03.12.2007 г. е било обезпечено с договорна ипотека върху недвижими
имоти (подробно описаните апартамент № 1 и апартамент № 119), която не се
спори, че е била учредена в предвидената от закона форма.
В
чл. 2, ал. 1 от договора страните са уговорили, че разрешеният кредит се
усвоява по сметка на кредитополучателя Н.К.К..
С
чл. 3, ал. 1 от договора страните са постигали съгласие, че за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия
лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева /БЛП/, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата намален с 0,05 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката
за жилищни кредит в лева е в размер на 7.5
%.
В
чл. 3, ал. 5 е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не
подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за
страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за лева и
датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите
салони. Договорените в договора надбавки
не се променят.
Съгласно
чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в
която същият е разрешен и усвоен.
Съгласно
чл. 6, ал. 3 от договора, в случай, че
по време на действието на договора,
банката промени БЛП за жилищни кредити в лева, размерът на погасителните
вноски, определени в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие с промяната,
за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменяемо
и безусловно съгласие.
С
чл. 12, ал. 1 страните са се съгласили, че банката запазва правото си по време
на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които прилага при операциите си. Измененията в Тарифата и/или
влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора.
По делото е представено подписано от страните на 12.12.2007
г. Приложение към процесния договор, в
което е посочено, че заемната сметка по
Договор № HL 29239/03.12.2007 г. е открита
на 12.12.2007 г. (л. 13).
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и сумата по кредита
е била усвоена, като сумите от 158 686 лв. и 8 314 лв. (или общо 167 000 лева)
са били преведени по банкова сметка *** Н.К. в „Ю.И Е.Д.Б.“ АД,
съответно на 12.12.2007 г. и 15.12.2007 г. Това е видно и от представените писмени
доказателства (извлечения от банкова сметки) и от заключението по ССчЕ
(отговора на 1-ва задача).
На
15.03.2010 г., между „Ю.И Е.Д.Б.“ АД,
от една страна, и Н.К.К. и М.Н.К., от друга, е сключено Допълнително споразумение
към Договор
за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г., в който е
предвиден дванадесетмесечен период на облекчено погасяване на кредита, по време
на който се начислява фиксирана годишна лихва в размер на 5.74 % (чл. ІV), а
след изтичане на облекчения период върху общия размер на дълга се начислява
годишна лихва в размер на сбора на действащия
БЛП за ответника за жилищни кредити в лева плюс договорна надбавка в
размер на 0,64 пункта (чл. V).
Със споразумението
от 15.03.2010
г. (чл. І), страните
по него са констатирали, че към датата на сключване на споразумението,
задълженията на кредитополучателите по Договор № HL 29239 са в
общ размер на 165 672.86 лева, която сума представлява сбора от:
1.
289.68 лв. – просрочена главница;
2.
2354.36 лв. – просрочена лихва;
3.
162 876 .98 лв. – редовна
главница;
4.
141.84 лв. – редовна лихва;
5.
10.70 лв. – просрочени такси;
В чл. ІІІ от
Споразумението е посочено, че кредитополучателите са се съгласили общият сбор
на сумата по т.1 и т. 2 (на чл. І) да бъде преоформена чрез натрупване към
редовната главница по т. 3, както и оправомощават банката да преоформи
задълженията по реда на предходното изречение, като общият им размер след
извършване на операциите по чл. ІІІ се обознача като „Общ дълг“.
На
26.05.2011 г., между „Ю.Б.“ АД и ответниците по
делото, е сключено второ допълнително споразумение, с което е
договорен нов дванадесетмесечен период на облекчено погасяване, през който се
заплаща фиксирана годишна лихва в размер на 6.12 %, а след изтичане на
облекчения период върху общия размер на дълга се начислява годишна лихва в
размер на сбора на действащия БЛП за
ответника за жилищни кредити в лева плюс договорна надбавка в размер на 1,42
пункта (чл. 6).
В чл. 2, ал. 1 от
Споразумението от 26.05.2011
г., страните отново са констатирали размера на задълженията (включващи: просрочена главница, просрочена лихва, просрочени такси и редовна лихва) и с чл. 3 отново
е изразено съгласие за служебно преоформяне чрез натрупване към редовната
главница.
На
01.02.2018 г., ищецът (и „Б.Р.С.“ АД)
са изпратили до ответниците нотариални
покани (л. 20 и сл.). В нотариалните покани е посочено, че с договор от 05.09.2008 г., „Ю.Б.“ АД е прехвърлило на
„Б.Р.С.“ АД всички вземания по Договор за потребителски кредит № HL
29239/03.12.2007 г., а на 20.04.2012 г., „Б.Р.С.“ АД е прехвърли
обратно на Ю.Б.“ АД вземанията си по процесния договор.
С
нотариалните покани, ищецът е заявил, че поради неиздължаване на погасителна
вноска с падеж 12.07.2012 г., „обявява
цялото задължение, към 20.01.2018 г., в размер на 300 058.81 лева, за
незабавно изискуемо и дължимо без да се прекратява договора“.
Видно
от извършените от нотариуса отбелязвания, нотариалната покана, изпратена до М.Н.К. му е била връчена
лично на 17.06.2019 г. (л. 26).
Нотариалната
покана до Н.К.К.
й е била връчена на 27.04.2018 г., по реда на 47, ал. 1-5
ГПК. За прилагането на този ред на връчване, нотариусът е съобразил извършените
от връчителя отбелязвания, а именно, че е посетил адреса (който е посочен в
договора и на който ответницата е получила съобщение и по настоящото дело – л.
62) на следните дати: 07.02.2018 г., 11.10 ч., 24.02.2018 г., 9.20 ч.,
12.03.2018 г., в 15.10 ч. и на 13.04.2018 г., в 14.10 ч. връчителят е посетил
адрес по месторабота.
По
делото е прието заключението по съдебно – счетоводната експертиза, което не е
оспорено от страните и което съдът кредитира като обективно и компетентно.
Видно от ССчЕ, възнаградителната лихва, която
банката е прилагала по кредита, е била променяна (колона 4 на таблица 6), както
следва: същата е намалена на 5.74 % и на 6.12 % (по
силата на двете споразумения от 15.03.2010 г. и от 26.05.2011 г.), и е
увеличена още на 12.12.2007 г. – на 7.45 %, на 12.04.2008
г. - на 7.7 %, на 12.07.2008 г. – на 8.2
и т.н. ВЛ по ССЕ е посочило периодите, през които ГЛП е променян на
основание взето решение на Комитета по управление на активите и пасивите (КУАП)
на банката и на основание сключваните споразумения.
Разликата между дължимата
договорна лихва по първоначален погасителен план и изменението на лихвата за
срока на договора е 133 205.16 лева, която сума
представлява разликата между:
-
сумата от 201 606.71 лв. -
възнаградителната лихва за целия срок на договора при непроменящ се ГЛП 7,45%
(колона 9 на приложение 1 към ССчЕ) и
-
сумата
от 334 811.87 лв. възнаградителната
лихва по действащия погасителен план, т.е. с извършените промени на ГЛП по
кредита, вкл. и съобразно доп.споразумения (колона 3 на приложение 1 към ССчЕ).
Видно от ССчЕ, в случай, че договореният
лихвен процент не е бил променен (т.е. при ГЛП 7.45 % за целия период), без да
се вземат предвид допълнителните споразумения, и не се вземат предвид
капитализациите на лихвите по допълнителните споразумения, общият размер на
изчислените месечни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, за
периода от 12.01.2008 г. до 12.12.2032 , е 368 606.71
лева (колона 11 на приложение 1), която сума е сбора от:
-
201 606.71
лева – възнаградителна лихва и
-
167 000
лева – главница;
С извършените промени на ГЛП, вкл. и
съобразно допълнителните споразумения, тази сума (сборът от главницата и
възнаградителната лихва ) е 508 047.33 лева.
Извършените
плащания по кредита (без включване на погасяванията чрез капитализация) са общо
в размер на 48 277.08 лева (колона
9 от приложение 2 към ССчЕ).
В случай, че
договореният лихвен процент не е бил променен (т.е. при ГЛП 7.45 % за целия
период), без да се вземат предвид допълнителните споразумения, и не се вземат
предвид капитализациите, с извършените плащания биха били погасени изцяло
първите 38 месечни вноски от кредита (до вноската с падеж 12.02.2011 г.)
и частично следващите, като считано от 12.06.2011 г. не са плащани изцяло
дължимите месечни вноски по процесния кредит (ред 42, колона 9 от
приложение 2).
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени осъдителни искове
по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД.
Съгласно чл. 430 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и
срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я
върне след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже
възникване в полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен
договор за банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на
паричната сума на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване
на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита.
Установи
се по делото, че на 03.12.2007 г.,
страните са сключили Договор за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г., по силата на
който „Ю.Б.“ АД е предоставила на Н.К.К. и М.Н.К. кредит в
размер на 167
000 лева, а ответниците са поели задължението да го погасят на 300
месечни анютетни вноски.
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и кредитът е бил
усвоен. Това
се установява и от ССчЕ.
На първо място, следва да се посочи, че по делото не са представени
каквито и да е доказателства за посочените в нотариалните покани договори за
цесия. Доколкото същите не се оспорват от ответниците и не се твърди ненадлежно
изпълнение на задълженията им (чл. 99, ал. 4 ЗЗД), съдът приема, че банката
е прехвърлила вземанията си по договора и впоследствие отново ги е придобила.
Дори, обаче, да се приеме, че договорите за цесия са недоказани, ищецът отново
би бил процесуално легитимиран по предявените искове, поради което и този
въпрос не е решаващ за изхода на спора.
На второ място, следва да се прецени какъв е бил размера на дължимата от
ответниците главница, тъй като ответниците твърдят, а и видно от допълнителни
споразумения към процесния договор е налице „капитализиране“ на лихви.
Олихвяването
на изтекли лихви (анатоцизъм) е подчинено на специален правен режим, като
съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД става съобразно наредбите на Българската народна
банка, т.е. е допустимо само доколкото законът изрично го допуска (чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, чл. 294, ал. 2 ТЗ и чл. 507 ТЗ)
и по ред и условия, определени в нормативен акт. Такава наредба досега в
областта на гражданското право няма обнародвана, поради което и е налице
забрана за анатоцизъм.
Институтът на
капитализация на лихвите е уреден последователно в няколко наредби на БНБ,
действали в периода от 31.05.1993 г. до 11.04.2008 г. - Наредба № 9/31.05.1993 г. за класифициране на кредитите и
образуване на задължителните специални резерви (законови провизии) от банките, Наредба № 9/15.07.1997 г. за оценка на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за покриване на
риска от загуби, Наредба № 9/19.12.2002 г. за оценка и класификация на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от
обезценка (обн. ДВ, бр. 2/07.01.2003
г.; отм., бр. 38/11.04.2008 г., в сила от 11.04.2008 г.), Наредба №
9/03.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на
банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ, бр.
38/11.04.2008 г., отм. ДВ, бр. 40/13.05.2014 г.).
С
разпоредбите съответно на чл. 15, чл. 17 и чл. 16 от първите три от посочените
наредби, в периода от 31.05.1993 г. до 11.04.2008 г., капитализиране на лихвите
е било разрешено при спазване на нормативно установените изисквания. Според § 1, т. 5 от ДР на Наредба №
9/15.07.1997 г., „Капитализиране“ е увеличаването на
неизискуемата главница за сметка на прибавянето към нея на дължими, но непросрочени лихви. Съгласно чл. 16 от Наредба
№ 9/15.07.1997 г., банките не могат да начисляват лихви върху лихви, освен в
случаите на капитализиране на лихвите по реда на чл. 17. Разпоредбите на чл. 17, ал. 1 от наредбата
предвиждат, че банките могат да договарят със своите клиенти капитализиране на лихвите само ако са
изпълнени едновременно следните условия: 1. длъжникът е в състояние да плати
своите задължения за сметка на постъпленията от дейността си; 2. възможността
за капитализирането е предвидена в първоначалния договор и се основава на
планиран временен недостиг на парични средства на длъжника; 3. изплащането на
цялото задължение, включително капитализираните лихви, се основава на планирано
и разумно преценено бъдещо събитие; 4. общата експозиция, включително
капитализираните лихви, е обезпечена; 5. не съществува непосредствен риск от
загуба по експозицията, включително за капитализираните лихви.
Изрично в ал. 2
на чл. 17 от наредбата е предвидено, че банките не могат да капитализират
просрочени лихви. Напълно идентична е ал. 2 на чл. 16 от Наредба № 9/19.12.2002 г.
В периода от
11.04.2008 г. до настоящия момент капитализацията на лихвата не е уредена
нормативно в подзаконови актове, издавани от БНБ, поради което по аргумент от
чл. 10, ал. 3 ЗЗД е забранена.
Отделно от това, дори и в периода, в който капитализацията е била нормативно
уредена възможност, тя е била забранена за просрочените лихви, какъвто е
процесния случай. Поради това съдът приема, че уговорките за капитализиране на
лихвата, постигнати с двете допълнителни споразумения към процесния договор,
доколкото представляват уговорка за анатоцизъм, противоречат на закона и са нищожни. Ето защо, при преценка на дължимата и непогасена главница, не следва
да се вземат предвид „капитализираните“ лихви, присъединени към главницата.
Установи
се и че банката е увеличавала едностранно
лихвения процент (видно от заключението по ССчЕ). Преценката на размера на
дължимото от страна на ответниците налага съдът
да съобрази действителността на
тези клаузи от процесния договор за кредит, даващи възможност на банката
едностранно да увеличава лихвения процент.
В
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. №
3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение №
232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки
и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело С-137/08,
дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело
С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност
на клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен,
с оглед принципа за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по
неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят
становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния
характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се
противопостави на това.
В
случая, ответниците изрично са възразили, че клаузите, даващи възможност на
банката едностранно да променя възнаградителната лихва, са нищожни, тъй като са
неравноправни, поради което и съдът дължи произнасяне по този въпрос.
В
тази връзка, на първо място следва да се изследва кои са приложимите законови
разпоредби към процесния договор за кредит.
Същият
е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 от Закона за защита на потребителите (обн., ДВ, бр. 99 от
09.12.2005 г.,)
- ищецът е търговска банка – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а ответниците
са физически лица.
По
отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна
система съществува и специален Закон за потребителския кредит, в сила от 01.10.2006г. (отм. ДВ, бр.
18/05.03.2010 г.), който се прилага като закон, уреждащ правоотношението към
датата на възникването му. ЗПКр. – чл.
3, ал. 3, т. 5 и чл. 3, ал. 5, т. 1, изрично изключват договори на стойност над
40 000 лева, какъвто е и процесният договор, и които са обезпечени с
ипотека (с изключение на чл. 15), поради което разпоредбите на ЗПКр (отм.) са
неприложими.
От 01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016
г., § 4 от който, обаче, предвижда, че
законът не се прилага за
договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на
влизането му в сила, с изключение на чл. 41
(касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Поради
изложеното, към процесния договор ще се прилагат само правилата за
неравноправните клаузи по ЗЗП (чл. 143 и сл.), в сила от 10.06.2006г., и
изрично предвидените изключения в ЗПК.
При
така приетия за приложим към процесния договор закон, настоящият съдебен състав
следва да разгледа основанията за недействителност на посочените по-горе договорни
клаузи.
Вярно
е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна
на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована
и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на
погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да
направят така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е
уговорена фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел
гарантиране на банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха
пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до
системен риск и несъстоятелност на банки.
Но
тази законодателна дадена възможност на банките търпи ограничения, за да се
запази справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо
място това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя
за механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2
ЗКИ). Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на
банката, която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни
термини при определяне на начина за погасяване на един кредит. Задължително е
освен това тези клаузи да са справедливи – да не поставят потребителя в
неравноправно положение (чл. 143 и сл. ЗЗП), а също така е валидно и
общоприложимото правило за забрана за противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал.
1 ЗЗД).
По
отношение на приложимостта на чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП към
процесните клаузи следва да се има предвид, че са изпълнени условията за
прилагане на института на неравноправните клаузи.
В тежест на ищеца по настоящото дело е било да
докаже, че посочените разпоредби от договора са били уговорени индивидуално (т.е. не са били предоставена от банката на ответника
в този вид, а относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са
формулирани чрез взаимно изявяване на воля от двете страни) – арг. от
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В тази връзка доказателства не са представени.
Не е приложимо и изключението, че не се прилагат
правилата за неравноправните клаузи при определяне основния предмет на
договора. Договорът за банков кредит е особен вид договор за заем. Характерната
престация по него е за заемополучателя и се изразява в заместване на
предоставените му заместими вещи с други от същия вид, количество и качество.
Поради това следва да се приеме, че основното съдържание на договора за банков
кредит от гледна точка на заемополучателя е задължението му да върне на банката
предоставените му пари. Задължението за лихва се явява допълнително, а начинът
на изчисляване на нефиксирана лихва със сигурност не може да се приеме за
основно съдържание на договора на банков кредит.
При тези констатации настоящият съдебен състав
следва да разгледа действителността на оспорените клаузи, отчитайки посочените
по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при
едностранното изменение на лихвения процент.
Разпоредбите на чл. 3, ал. 5 от процесния договор
предвиждат, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените за него
стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя
за новия размер на БЛП за лева и датата, от която той е в сила чрез обявяването
им на видно място в банковите салони. Договорените в договора надбавки не се променят. Съгласно
чл. 6, ал. 3 от договора, в случай, че
по време на действието на договора,
банката промени БЛП за жилищни кредити в лева, размерът на погасителните
вноски, определени в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие с промяната,
за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменяемо
и безусловно съгласие. С чл. 12, ал. 1 страните са се съгласили, че банката
запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при оперциите си.
Измененията в Тарифата и/или влизат в сила от деня на приемането им от
компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора.
При
тълкуване на Директива 93/13/ЕИО, чиито
разпоредби ЗЗП въвежда в българското законодателство, Съдът на ЕС приема, че
критериите за промяна на лихвения процент следва да са достатъчно конкретни, за
да може един информиран потребител да предвиди въз основа на ясни и разбираеми
критерии произтичащите за него икономически последици (така дело Matei,
C-143/13, т. 74 и Kбsler, C-282/14, т. 73 и др.).
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени
лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/
тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и
понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само
за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело №
240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков
кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите
съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да
е налице конкретна формула за
определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на
този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително
достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и
когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143
ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В
настоящия случай, банката е увеличавала ГЛП за възнаградителна лихва по
процесния кредит на база увеличения на Базовия лихвен процент за кредити в лева
на банката, които увеличения са извършени на основание Решения на Комитета по
управление активите и пасивите на „банката.
Не
е ясно, обаче, с кои фактори е била обвързана промяната на цената на услугата. В договора
(приложимите към сключването му ОУ не са представени) липсва посочване на обективните фактори, както условия, при които
банката може да извърши промяната, респ. не е посочен никакъв алгоритъм и
правила, по които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства
и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с
изменението на стойностите на факторите, които са посочени като основание за
промяната (в този смисъл е и решение № 299/15.02.2019 г. по т.д. № 2023/2017 г.
по описа на ВКС, ІІ ТО, както и цитираните в него решение, постановени по реда
на чл. 290 ГПК).
Това
създава възможност банката да определи
абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли лихвен процент и така
едностранно да определи съдържанието на договора. Такава клауза за определяне
на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя отговаря на всички посочени
изисквания на ЗЗП – тя е във вреда на потребителя (дава право на едностранно
изменение на договора от страна на банката), не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до неравновесие
във вреда на потребителя (поставя престациите на страните в зависимост от волята
на една от тях).
По
този начин, икономически по-силната страна в правоотношението, е променила
размера на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс
и по този начин да прехвърли изцяло или отчасти стопанския риск от търговската
си дейност на потребителя на предоставяната услуга.
Видно от ССчЕ, в случай,
че договореният лихвен процент не е бил променен (т.е. при ГЛП 7.45 %), и не е
извършвана капитализация, общият размер на изчислените месечни вноски,
включващи главница, възнаградителна лихва и годишна такса за управление, би бил
значително по-малък от начисления. Следователно, посочените клаузи са
уговорени в ущърб на потребителя – „в негова вреда“ по смисъла на ЗЗП.
Това води до значително неравновесие между правата на търговеца и
потребителя и затова тези уговорки противоречат на правилата на
добросъвестността, поради което същите несъмнено са неравноправни и
следователно – нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Потребителят (потребителите) следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената на услугата, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/2011).
Поради
изложеното, съдът приема, че посочените клаузи от договора са неравноправна и следователно нищожни.
Относно
размера на лихвата, страните по договора
са били обвързани с първоначално
уговорените условия по договора – ГЛП 7.45 %.
Двете допълнителни
споразумения към договора съдържат установителна част за размера на
дълга, но така както той е определен от кредитора според нищожните договорни
клаузи. Посочените „нови размери” на лихвата са определените едностранно от
банката лихвени проценти въз основа на неравноправните клаузи в първоначалния
договор. Сключването на споразуменията е резултат на извънсъдебен спор за
размера на дълга и редовното му погасяване, поради което и същите имат характер
на спогодба. С подписването на споразуменията се цели задълженията, формирани
по неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приемат от
кредитополучателите и същите да се считат за индивидуално уговорено.
С решение №
146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. по описа на ВКС, І ТО е допусна
касационно обжалване по въпроса: „Нищожно ли е допълнително
споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя
са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?“. С решението е даден следния отговор на поставения въпрос: „Допълнително
споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на
кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на
неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД“. След като размерът на
задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от
приемането му от кредитополучателите, то споразумението представлява спогодба
по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл. 366 ЗЗД. В
решението е посочено още, че нищожността на споразумението има за
последица прилагане в отношенията между страните на първоначалния договор,
който може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи за едностранно
изменение на възнаградителната лихва. Първоначалният договор има действие между
страните както относно размера на възнаградителната лихва, така и в частта за
падежите на отделните погасителни вноски.
Следователно
страните са били обвързани само с първоначално определената лихва по
кредита в чл. 3, ал. 1 от договора, предвиждащ БЛП към датата на сключване на договора, чиито
размер е точно и ясно посочен (7.5 %), намален с 0.05 пункта, а именно общо 7.45 %. Тази част от клаузата не
е неравноправна, тъй като е формулирана изрично, ясно и не подлежи на промяна.
Съгласно чл. 18, ал. 1 от
договора, при непогасяването на която и да е вноска от договора, както и при
неизпълнение от кредитополучателя на което и да е задължение по договора,
банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем.
Съгласно чл. 18, ал. 2 от договора, при неизпълнение на три последователни
вноски, изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно
и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска.
Изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление на
страните.
Предсрочната
изискуемост е форма на изменение на договора, което настъпва с волеизявлението
само на една от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт
на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост, обаче, предполага
изявлението на кредитора, че ще счита целият кредит или непогасен остатък от
него за предсрочно изискуем, което включва вноските с ненастъпил падеж, които
не са изискуеми към момента на изявлението. Понеже правото да се направи
вземането за целия кредит в предсрочно изискуемо е потестативно и с
упражняването му едната страна само едностранно внася промяна в съдържанието на
възникналото облигационно правоотношение, то за да настъпят последиците от
упражняването на това право е нужно изявлението да е достигнало до насрещната
странa.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 18 от ТР № 4 от 18.04.2014г.,
постигнатата в договора за кредит предварителна уговорка, че при неплащане на
определен брой вноски или при други обстоятелства, кредитът става предсрочно
изискуем, без да се уведомява длъжника, т.е. т.нар. уговорка за автоматична
предсрочна изискуемост, какъвто характер има и клаузата на чл. 18 от договора
към процесния договор, не поражда действие, ако банката изрично не е
заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление следва и да е достигнало до кредитополучателя. Следователно
предсрочната изискуемост, във всички случаи, включително и при уговорена
автоматична такава, настъпва от момента
на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, че ще счита
целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуем, ако към
този момент са настъпили и обективните факти, които страните по общо съгласие
са уговорили, че ще обуславят възникването на правото на банката да обяви
кредита за изискуем преди изтичане на уговорения срок.
Доводите
и възражения на ответниците, в тази връзка, са неоснователни.
В решение № 6/04.04.2019 г. по т.д. №
917/2018 г. по описа на ВКС, І ТО е прието, че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й, в който смисъл е и трайната
практика на ВКС (Решение № 139 от
05.11.2014 год. по т.д.№ 57/2012 год. на І т.о. на ВКС, Решение № 114 от
07.09.2016 год. по т.д.№ 362/2015 год. на II т.о. на ВКС и Решение № 198 от
18.01.2019 год. по т.д.№ 193/2018 год. на І т.о.). Волеизявлението може да е
обективирано не само в нарочно писмо/уведомление, нотариална покана или в
исковата молба. В решението е посочочено още, че съдебната практика е
последователна досежно липсата на строги изисквания към документа в който обявяването
по чл.60 ал.2 ЗКИ се съдържа т.е. дали уведомлението до длъжника изхожда пряко
от банката-кредитор или то е възпроизведено от трето лице. Съдът е приел, че в
случай, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, но уведомлението на
банката не е достигнало до длъжника, няма пречка уведомяването да настъпи, ако
в друг, връчен на длъжника документ обявяването по чл.60 ал.2 ЗКИ е
възпроизведено. Този документ може да бъде преписът от исковата молба, но
възможността не се изчерпва с него.
В
настоящия случай, ищецът твърди, че поради неплащане на погасителната вноска,
банката е упражнила правото си да обяви кредита за изцяло и предсрочно
изискуем.
Както беше посочено, на 01.02.2018 г., ищецът е изпратил до
ответниците нотариални покани,
обективиращи волеизявлението му, че обявява вземанията по процесния договор за
предсрочно изискуеми, като нотариалната покана до М.Н.К. му е била връчена
лично на 17.06.2019 г., а нотариалната
покана до Н.К.К.
й е била връчена на 27.04.2018 г., по реда на 47, ал. 1-5
ГПК. В тази връзка съдът намира следното:
Връчването
на книжа от нотариуса се извършва по реда на чл. 37-58 ГПК. Съгласно посочената
уредба, съобщението се връчва на адреса, който е посочен по делото (чл. 38,
изр. 1 ГПК). В случая това е адресът в гр. София, ж.к. „*********който
кредитополучателят е имал към датата на сключването на договора и който е
вписан в същия. Съгласно чл. 38, изр. 2 ГПК, когато адресатът не е намерен на
посочения адрес, съобщението се връчва на настоящия му адрес, а при липса на
такъв - на постоянния. От служебно извършената от нотариуса справка в НБД
„Население“, е било установено, че
ответницата е променила постоянния си и
настоящ адрес и след като е спазена процедурата по чл. 47 ГПК е залепено уведомление.
Отделно
от това, с договора за кредит страните са уговорили, че следва да се уведомят
при промяна на адреса, а при неизпълнение съобщенията достигнали посочения в
договора адрес се смятали получени.
В
решение №148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о. е прието, че
при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за
редовността на връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените
конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи. Посочено е още, че
при тълкуването на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД би следвало да се
съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на кореспонденция цели
ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща съобщение, като препятства
евентуално недобросъвестно поведение на получаващата страна. Същевременно изпращането на съобщение, не следва да ограничава
правата на получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително и при
полагане на дължимата грижа, тя да не е в състояние да получи изявлението на
своя съдоговорител. Затова е допустимо
в договора между страните да са уредени
способи за връчване на кореспонденция между страните, както и да се
предвиди, че изявлението от едната страна ще се счита за достигнало до другата,
без фактически същото да е получено. Такава
клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би
била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на
кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически
констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа,
както и че според договора опитът за предаване на съобщението /на адреса или на
адресат/ се приравнява на фактическото му получаване.
В
случая, според чл. 27 от договора, всички уведомления и изявления във връзка с
договора трябва да бъдат направени в писмена форма и „ще се считат получени,
ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна
разписка, или с препоръчана поща, или с телеграма, достигнат до адресите на
страните, посочени в началото на договора“. В изречение второ е предвидено, че
ако някоя от страните промени адреса си, посочен в началото на договора, тя е
длъжна да уведоми писмено другата страна, като посочи новия си адрес, а до
получаването на такова уведомление всички съобщения, достигнали до стария
адрес, ще се считат за получени.
Тълкуването
на договорната клауза по правилата на чл. 20 ЗЗД налага извода, че страните са
определили способи за връчване на кореспонденция, както и задължение за всяка
от страните да съобщава на другата страна при настъпила промяна на адреса,
посочен в договора. Посочената разпоредба предвижда, че когато длъжникът е
променил адреса си и не е уведомил за това кредитора, последният ще е положил
дължимата грижа ако е изпратил съобщението до известния му адрес. Поради това
изявлението, което е достигнало до този адрес, следва да се смята получено от
кредитополучателя, в случай че последният е променил адреса си и не е уведомил
своя кредитор за това.
Следователно налице е субективната
предпоставка за обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуем –
изявление до кредитора, което да е достигнало до кредитополучателите:
Налице е била и обективната предпоставка за
обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуем: видно от ССчЕ, към
датата на изпращане на нотариалните покани (01.02.2018 г.) не са плащани изцяло дължимите месечни
вноски по процесния кредит от 12.06.2011 г.
(ред 42, колона 9 от приложение 2).
С получаване на изявлението на кредитора, кредитът е станал предсрочно изискуем и
кредитополучателите са изгубили предимството на уговореното разсрочено плащане.
Възраженията
в тази връзка са неоснователни.
Видно от ССчЕ, в случай, че договореният
лихвен процент не е бил променен (т.е. при ГЛП 7.45 % за целия период), без да
се вземат предвид допълнителните споразумения, и не се вземат предвид
капитализациите на лихвите по допълнителните споразумения, общият размер на
изчислените месечни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, за
периода от 12.01.2008 г. до 12.12.2032 , е 368 606.71
лева (колона 11 на приложение 1), която сума е сбора от:
-
201 606.71
лева – възнаградителна лихва и
-
167 000
лева – главница;
Видно от ССчЕ до спиране на плащанията по кредита на 12.06.2011 г. е била
погасена част от главницата в размер на 8682.63 лева, представляваща сбора от
главниците, включени в месечните вноски с падеж от 12.01.2008 г. до 12.04.2011
г. (от
ред 1 до ред 40, колона 5 на приложение 2). Размерът на непогасената главница
надхвърля 50000 лева, поради което и предявеният частичен иск следва да се
уважи изцяло.
В
открито съдебно заседание, ищецът е заявил, че общият размер на главницата,
която счита, че му дължат ответниците е 168 957.13 лева, от която сума
претендира 50 000 лева – частичен иск. Твърденията на ищеца изключват
претенцията му за определен период още повече за дата, която следва датата, на
която кредитът е обявен за предсрочно изискуем (по изложените по-горе
съображения), поради което и съдът приема, че не е сезиран с иск за отделен
период 12.11.2014 г. до 24.10.2019 г. и не дължи произнасяне за него.
Сумата
е дължима ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба
на 30.10.2019 г. до окончателното плащане.
По
възражението за изтекла давност:
Възраженията
на ответниците за погасяване на вземанията, поради изтичане на предвидения в
закона давностен срок, са неоснователни.
Съгласно чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо, като според ал. 2 на същата разпоредба, ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало.
В
случая не е приложима нормата на чл. 111, б. "в" от ЗЗД, тъй като
вноските по договор за кредит не са периодични плащания. Периодичните плащания
по смисъла на посочената разпоредба представляват самостоятелно обособени,
еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически
факт. Поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно от
останалите еднородни задължения.
При
договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането
на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не
превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на
погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от
страна на длъжника на части. Т.е. в случая е налице предварително разсрочване
на изпълнението на едно задължение - задължение за връщане на кредита, ведно с
уговорените лихви. Това становище е последователно застъпено в решения,
постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК:
решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г.о.,
ГК, решение № 540 от 20.12.2011 г. по
гр. д. № 110/2011 г. на ВКС, IV ГО, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК и др., в които
е прието, че отделните погасителни вноски по предоставения заем не
превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания
по договора, по отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок
по чл. 110 ЗЗД. Искът е предявен на 30.10.2019 г., към който момент,
приложимата петгодишна давност от обявяване на вземанията по кредита за
предсрочно изискуеми не е изтекла.
Относно
иска за заплащане на сумата от 2390.75 лева – частичен иск от 4050.32 лева, представляваща
сбора от такса за администриране на просрочение по чл. 12 от Допълнително
споразумение от 26.05.2011 г. и такса управление по чл. 4 от договора, за
периода от 12.12.2014 г. до 24.10.2019 г. (съобразно уточнението, направено с
молбата от 11.06.2020 г.):
Съгласно чл. 4 от процесния договор, кредитополучателят заплаща на
банката, в началото на всяка следваща година, годишна такса за управление в
размер на 0.3 % върху размера на непогасената главница.
По изложените по горе-съображения, Допълнителното споразумение от
26.05.2011 г. е нищожно и не се прилага в отношенията между страните.
Следователно, искът е основателен за сумата от 2059.00 лева - такса
управление по чл. 4 от договора, за периода от 12.12.2014 г. до 17.06.2019 г.
(видно от колона 7, приложение 2 от ССчЕ) и следва да се отхвърли за разликата
до пълния предявен размер, за периода от 18.06.2019 г. до 24.10.2019 г. и за такса за администриране на просрочие по
чл. 12 от Допълнително споразумение от 26.05.2011 г.
Относно
иска за заплащане на сумата от 85.96 лева – частичен иск от 337.58 лева - застраховки за периода от 14.12.2015 г. до
24.10.2019 г., дължими по силата на чл. 14, ал. 1 от договора:
Кредитополучателите са се задължили да застраховат предоставения като
обезпечение имот (имоти) и са оправомощили банката, да го застраховат от тяхно
име и за тяхна сметка (чл. 14 от договора).
Видно от ССчЕ (и от извлечение на л. 103 и сл.), неплатено
задължение за застраховки на имуществото, предмет на обезпечение по процесния
кредит в размер на 337,58 лв. Искът е
основателен и следва да се уважи.
Относно
иска за заплащане на сумата от 1 276.30 лева –
нотариални такси за подновяване на договорна ипотека и за връчване на
нотариални покани:
Съгласно
чл. 10, т. 3 от процесния договор, кредитополучателят се задължава да поеме
изцяло разноските, свързани с оценка, предоставяне, регистриране, вписване и
застраховане на обезпеченията, както и разноските по организиране и провеждане
на принудителното изпълнение върху предоставеното обезпечение.
Видно
от представените преводни нареждания, фактури и сметки (л. 87 и сл.), а и видно
от ССчЕ (отговор на 7-ма задача), общият
размер на дължимите нотариални такси за подновяване на договорна ипотека и разноски за
връчване на нотариални покани, е 1 276.30 лева. Искът е
основателен и следва да се уважи.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 5268.01 лева от общо направените
разноски в размер на 43 905.20 лева (5321.23 лева х 0.99), в т.ч.: платена
държавна такса – 2150.12 лева (л. 6), депозит за ССчЕ – 600 лева (л. 105), и
платено адвокатско възнаграждение – 2571.11 (л. 5).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника М.Н.К. следва да се присъди
сумата от 20 лева от общо направените разноски в размер на 2000 лв. (2 000
лв. х 0.01) – платено адвокатско възнаграждение.
Ответницата Н.К.К. е направила
своевременно искане за присъждане на разноски, но не е представила
доказателства за извършени такива.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Н.К.К., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, и М.Н.К., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, да заплатят
солидарно на „Ю.Б.“
АД, с ЕИК: ********, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД,
-
сумата от 50 000 лева – частичен иск от 168 957.13 лева – главница по Договор за потребителски
кредит № HL 29239/03.12.2007 г., включена в непогасените месечни анюитетните вноски, както и
предсрочно изискуемата част от непадежиралите вноски до края на срока на
договора, ведно
със законната лихва, считано от 30.10.2019 г. до окончателното плащане,
-
сумата от 2059.00 лева - такса
управление по чл. 4 от договора, за периода от 12.12.2014 г. до 17.06.2019 г. -
частичен иск от 4050.32
лева, представляваща сбора от такса за администриране на просрочение по чл. 12
от Допълнително споразумение от 26.05.2011 г. и такса управление по чл. 4.1 от
договора, за периода от 12.12.2014 г. до 24.10.2019 г.,
-
сумата от 85.96 лева – частичен иск от 337.58 лева - застраховки
за периода от 14.12.2015 г. до 24.10.2019 г., дължими по силата на чл. 14, ал.
1 от Договор за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г.,
-
сумата от 1 276.30 лева –
нотариални такси за подновяване на договорна ипотека и разноски за връчване на нотариални покани, както и
-
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 5268.01 лева – разноски по делото, като
-
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 430,
ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата над 2059.00
лева до пълния предявен размер от
2390.75 лева, за периода от 18.06.2019 г. до 24.10.2019 г. и за такса за администриране на просрочие по чл. 12 от Допълнително споразумение от 26.05.2011 г. - частичен иск от 4050.32
лева, представляваща сбора от такса за администриране на просрочение по чл. 12 от Допълнително споразумение от 26.05.2011 г. и такса управление по чл. 4.1 от договора, за периода от 12.12.2014 г.
до 24.10.2019 г., като неоснователен
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.Н.К., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 20 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: