№ 23
гр. Кюстендил, 17.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело
№ 20221500500487 по описа за 2022 година
Г. Д. А., с ЕГН **********, чрез процесуалния си представител по пълномощие адв.
В. Б., със съдебен адрес: *****, обжалва Решение № 220 от 04.04.2022г., постановено от РС
– Кюстендил по гр.д. № 2212/2021 г. по описа на същия съд.
С обжалвания съдебен акт първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователен
предявения от въззивницата А. иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК
срещу С. А. Д. за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не
дължи на ответника претендираното от него вземане по изпълнителен лист от 23.11.2005
год. по гр.д. №1771/2005 год., в размер на 6043,00 лв. – главница, представляваща погасен
дълг от солидарния длъжник и ответник в настоящото С. Д. по договор за банков кредит от
23.01.2004г., сключен между *** и Г. Д. Г., С. А. Д. и М.Н.М., 7898,09 лева лихва и 424,50
лева разноски по изпълнителното дело, поради погасяване на задължението по давност;
осъдил е Г. Д. А. да заплати на С. А. Д. сумата от 1150 лева, представляваща разноски по
водене на делото в първоинстационното производство.
Въззивницата счита първоинстанционното решение за неправилно като постановено
в нарушение на материалния и процесуалния закон, немотивирано и несъобразено с
доводите на двете страни.
Твърди, че неправилно районният съд се е позовал на съдебна практика, която е
неприложима към спора, доколкото същата касаела прекъсване на давността при твърдение
за тригодишна давност, а с исковата молба ищцата се позовавала на абсолютна петгодишна
давност. Счита, че първоинстанционният съд не е съобразил задължителните указания на т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. №2/2013, ОСГТК. Акцентира върху
констатираното от районния съд в мотивите, че няколкото наложени запора не са довели до
правно действие, което да удовлетвори кредитора, тъй като вземанията не са съществували,
1
и подчертава, че по този начин съдът сам признавал, че било поискано едно действие за
налагане на запор върху несъществуващо вземане само и единствено, за да може да се
твърди прекъсване на давността. Сочи, че в конкретния случай действията били насочени по
отношение на несъществуващи банкови сметки и запори на несъществуващи вземания.
Изразява становище, че запор, който не е произвел действие и не е пораждал права и
задължения, не представлява валидно изпълнително действие, обуславящо прекъсване на
давността, респ. налице е погасяване по давност на цялото вземане.
Въззивницата допълва, че в случая са налице кумулативно изискуеми хипотези за
прилагане на абсолютната давност, които районният съд не бил обсъдил в мотивите си:
изпълнителното дело било прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК (т.е. ЧСИ сам
констатирал настъпила погасителна давност) и било образувано ново изпълнително дело,
като изпълнените действия (връчване на ПДИ и проучване на имуществено състояние на
длъжника) не прекъсвали давността. Поддържа, че предвид наличието на перемция,
вземанията са погасени по давност, респ. предявените отрицателни установени искове са
основателни.
Въззивницата обжалва решението в частта за разноските и прави възражение за
прекомерност относно присъденото адвокатско възнаграждение.Оспорва присъдените
разноски за адвокатско възнаграждение като недействителни и несторени предвид липсата
на доказателства за реалното им плащане към датата на тяхното претендиране.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените
искове. Претендират се разноските във въззивното производство.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна С.
А. Д. чрез пълномощника адв. З. И., в който се изразява становище за неоснователност на
депозираната въззивна жалба и се оспорват изложените в нея твърдения.
Възразява се срещу твърденията на въззивницата, че вземанията са погасени по
давност и принудителното изпълнение след погасяването им е незаконосъобразно, като се
позовава на ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г на ОСГТК на ВКС, и се подчертава, че взискателят
разполага с правна възможност да предприеме последващи действия чрез образуване на
друго изпълнително дело. Твърди се, че няма изтекла давност в рамките на 5 години, тъй
като периодично били предприемани действия по принудително изпълнение от съдебните
изпълнители, още с образуване на първото изпълнително дело и са извършвани през целия
период, които действия са прекъсвали давността – запор на банкови сметки и запор на
трудови възнаграждения.
Навеждат се доводи за неоснователност на възражението на въззивницата за
прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение в полза на ответника.
Иска се оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски
за въззивната инстанция.
Кюстендилският окръжен съд счита, че въззивната жалба е допустима, доколкото
същата е подадена в законоустановения срок и от надлежна страна и е насочена срещу
подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд;
относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на
Кюстендилския районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна
власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на
2
процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му
част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
съдебно решение е допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на
обжалваното решение по отношение на фактическата обстановка ( във въззивното
производство не са събирани нови доказателства, които да я променят) и съществото на
спора, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на КнРС.
Искът е по чл.439 ГПК, при което чл. 429, ал. 1 ГПК легитимира платецът на дълга
(ответникът по иска по чл. 439 ГПК) като правоприемник в правото на принудително
изпълнение (той твърди да се е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор като
солидарен длъжник). Чл. 429, ал. 1, изр. 1 ГПК в случая не изключва възможността, той да
се възползва от изпълнителния лист от 23.11.2005 г. по гр.д. № 1771/2005 г. на Районен съд-
Кюстендил.Тексът на чл. 429, ал. 1 ГПК допуска взискател по изпълнителното дело да е
лице, което не фигурира в изпълнителния лист. Персоналният (личен) обхват на
разпоредбата е ограничен до универсалните и частните правоприемници на кредитора по
изпълнителния лист. Когато обаче частното правоприемство е обосновано с материалните
предпоставки по чл. 74 ЗЗД (със законна суброгация), само поръчителят и солидарният
длъжник, които са платили дълга и които фигурират в изпълнителното основание, са
правоприемници на правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния
лист.Съгласно чл. 429, ал. 1 ГПК, наследниците и частните правоприемници на взискателя,
както и поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга, могат да искат
изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист. Приемството,
съответно плащането в случая е установено с писмени доказателства – вносна бележка от
17.04.2007г.за пълно погасяване на дълга спрямо ** с вносител отв.С. Д. по изп.д.
№73/2006г.на ЧСИ Е.Х..
В съдебната практика и в правната теория категорично се приема, че: 1) поръчителят
и солидарният длъжник имат правен интерес да платят дълга, а когато притежават регресно
право срещу длъжника, се суброгират в правата на удовлетворения кредитор (чл. 74, вр. чл.
146 и чл. 127, ал. 2 ЗЗД), което отв.Д. е сторил, депозирайки молба от посочената дата
17.04.2007г.до ЧСИ Х..
На длъжника Г. Д. е наложен запор върху трудовото възнаграждение с постановление
от 24.03.2009г., респ.било е изпратено съобщение до работодателя *****, като са били
извършвани и други изпълнителни действия, едно от които е последващ запор върху
трудово възнаграждение , наложен с постановление на ЧСИ Х. на осн.чл.507 ГПК на
18.10.2013г., както и такъв върху трудовото възнаграждение на въззивницата при друг
работодател, наложен от ЧСИ Х. на 28.02.2018г.по изп.дело№73/ 2006г.- срвн. и отговор от
работодателя ***** – вх.№3736 от 19.03.2018г. Посоченото изпълнително дело е прекратено
поради перемпция на 16.12.2020г., при което е образувано на 21.12.2020г.въз основа на
същия изпълнителен лист изп.дело № 1110/ 2020г. по описа на ЧСИ Х., преобразувано в
изп.дело №44 / 2021г. по описа на ЧСИ Х.Г..
С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК
на ВКС, е дадено разрешение, като е прието, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва
да тече нова давност-за разлика от ППВС № 3/18.11.1980 г. на Върховния съд, в което е било
постановено, че погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно
вземането във връзка, с което е образувано изпълнителното дело. Поради тези причини и
ППВС № 3/18.11.1980 г. е обявено за изгубило значение.От друга страна, до 26.05.2015 г., т.
е. до изричната му отмяна, се е прилагало ППВС № 3/18.11.1980 г., т. е. давност не е текла, а
такава е започнала да тече от 26.06.2015 г. По въпроса от кой момент поражда действие
отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д.
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително
дело, е образувано преди приемането му, е образувано висящо тълкувателно дело № 3/2020
3
г. на ОСГТК на ВКС, като понастоящем по делото не е постановено тълкувателно решение,
като настоящият състав споделя практиката на ВКС, обективирана в Решение №
170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, Четвърто ГО, Решение № 51/21.02.2019 г.
по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, Четвърто ГО, Решение № 252/17.02.2020 г. по гр. дело №
1609/2019 г. на ВКС, Трето ГО, която е в смисъл, че когато се касае до първоначално приети
тълкувателни решения и постановления, те имат обратно действие и даденото с тях
тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още
тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове. При постановяването на
нов тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и
се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на
първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е постановено и
обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага и предшестващия
тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако преди постановяване на
новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за спорното
между страните правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици
следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към
момента на настъпването им. В противен случай би се придало същинско обратно действие
на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение
и въз основа на изрична разпоредба за това.
Предвид горното, за заварените, като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК
производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до
посочената дата следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС
№ 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство – от
датата на образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт
(придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на
изпълнителния процес), погасителната давност е спряла до приемане на ТР № 2/26.06.2015 г.
Срокът е прекъснат с налагане на запора върху трудовото възнаграждение на ищцата
от м.02.2018г. по изп. д. № 73/2006г.на ЧСИ Е.Х. Наложеният запор е осъществил
основанието по чл. 116, б. "в" ЗЗД за прекъсване на давностния срок. Прекъснатата давност
не се засяга от това, че на 16.12.2020г. изп. д. № 73/2006 г. на ЧСИ Х. е прекратено по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. Настъпилата перемпция е без правно значение за института на
погасителната давност ( изрично- Решение № 3 от 4.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1722/2021
г., IV г. о., ГК), а от м.03.2018г. е започнал да тече нов 5-годишен срок на погасителната
давност (чл. 117, ал. 1 ЗЗД) , който и към настоящия момент не е изтекъл.
Предвид изложеното и поради съвпадение на крайните изводи за неоснователност на
исковата претенция на двете инстанции , въззивният намира, че следва да бъде потвърдено
атакуваното решение № 220 от 04.04.2022г.След постановяване на определението по чл.248
ГПК – №776 от 21.07.2022г.по гр.дело № 2212/2021г.на КнРС, във връзка с дадените
указания, срещу този акт не е постъпила частна жалба от въззивницата.Освен това ,
присъдените такива с обжалваното решение са в адекватен размер с оглед фактическата и
правна сложност, относима и към разпоредбата на чл.7, ал.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаеща размера на претенцията ,
като същият размер е посочен като заплатен в договора за правна защита и съдействие пред
първоинстанционния съд.
С оглед изхода на спора , при усл.на чл.81 ГПК за настоящата инстанция на
въззиваемата страна се следват и разноски в размер на 1150лв., представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение, посочено в договора за правна защита и съдействие от
16.05.2022г.(л.8 от гр.д.№243/2022г.на КнОС), които са съобразени с фактическата и правна
сложност на производството и с действалата към момента на извършването разпоредба на
чл.7,ал.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По изложените съображения, Кюстендилският окръжен съд
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 220 от 04.04.2022г., постановено по гр.д. № 2212/2021
г. на Районен съд – Кюстендил.
ОСЪЖДА Г. Д. А., с ЕГН **********, да заплати на С. А. Д., с ЕГН **********,
разноски за въззивната инстанция в размер на 1150лв.(хиляда сто и петдесет лева).
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
1-месечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5