РЕШЕНИЕ
гр. София, 07.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II б въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР В. ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
ИВАН КИРИМОВ
при участието на секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното от младши съдия Иван Киримов въззивно гражданско дело № 13196 по описа за 2020 г. по описа на СТС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 185679 от 27.08.2020 г. постановено по гр. д. № 75805/2017 г. по описа на СРС, ГО, 39 състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В.Д.М. по предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 4000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в стрес, притеснение, напрегнатост, накърняване на честта и достойнството, засягане на професионална репутация, оповестено сред широк кръг хора, причинени от неоснователно повдигнато и поддържано обвинение за периода от 08.05.2015 г. до 26.06.2016 г. за извършено престъпление по чл. 387, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, производството по което е било прекратено поради, това че деянието не съставлява престъпление, ведно със законната лихва от 22.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 2400 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено възнаграждение за адвокатска защита по досъдебно производство № 94-П-Сл/2014 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София, причинени от неоснователно повдигнато и поддържано обвинение за периода от 08.05.2015 г. до 26.06.2016 г. за извършено престъпление по чл. 387, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, производството по което е било прекратено поради, това че деянието не съставлява престъпление, ведно със законната лихва от 22.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 120,78 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в законната лихва върху парична гаранция от 1000 лева за периода от 12.05.2015 г. /когато е внесена гаранцията/ до 18.07.2016 г. /когато е освободена/, причинена от неоснователно повдигнато и поддържано обвинение за периода от 08.05.2015 г. до 26.06.2016 г. за извършено престъпление по чл. 387, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, производството по което е било прекратено поради, това че деянието не съставлява престъпление, ведно със законната лихва от 22.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. С решението искът за неимуществени вреди е отхвърлен над уважения размер от 4000 лева до пълния предявен размер от 15 000. Отхвърлено е искането за присъждане на законна лихва върху сумата от 120,78 лева. Ответникът ПРБ е осъден да заплати на ищеца М. сумата от 501,26 лева, разноски за адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от исковете.
Срещу решението, в частта, в която предявените искове са уважени, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ответника Прокуратура на Република България. В същата са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушения на материалния закон. Навеждат се съображения, че не са налице претърпени от ищците неимуществени вреди, за които по безспорен начин да е установено, че са в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. В жалбата са развити и съображения, че присъдените обезщетения за неимуществени вреди са определени в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, тъй като размерът им не е съобразен с критерия за справедливост. Неоснователно били репарирани и вреди, изразяващи се в затруднения в професионална реализация на ищца поради отнемане на достъпа му до класифицирана информация № 142/14.08.2015 г. на ДАНС, тъй като не били последица от акт на Прокуратурата. По изложените съображения въззивникът обосновава извод, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди не съответства на характера и степента на търпените неимуществени вреди, както и на вида и степента на упражнената наказателна репресия. За прекомерно е намерено и присъденото обезщетение за имуществени вреди, изразяващо се в разноски за адвокатско възнаграждение по наказателното производство, тъй като съгласно чл. 12 и чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. минималният размер на възнаграждението за защита в досъдебното производство по дела, при които за престъплението се предвижда наказание до 10 години „лишаване от свобода” е 800 лева, а за платеното в повече държавата не дължи обезщетение. Неправилен е намерен изводът на съда, че ответникът следва да бъде осъден да заплати обезщетение в размер на 120,78 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в законната лихва върху сумата за парична гаранция, тъй като ищецът не е ангажирал доказателства, че сумата от 1000 лева, определена като парична гаранция е била инкасирана от негова банкова сметка ***а получи лихва от същата. С тези доводи се прави искане присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намалено значително; размерът на присъденото обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение да бъде намален съобразно минималните размери посочени в Наредба № 1/2004 г.; решението в частта, с която е уважена претенцията за имуществени вреди в размер на 120,78 лева да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззивника – ищец, чрез адв. В., с който същата се оспорва. Сочи, че присъденият от съда размер за претърпени неимуществени вреди не само, че не е завишен, а напротив – дори е занижен. Неоснователно е намерено и оплакването срещу присъдените обезщетения за имуществени вреди, изразяващо се в заплатен адвокатски хонорара за защита в наказателното производство и законна лихва върху сумата внесена като „парична гаранция” в хода на досъдебното производство.
По делото е постъпила и въззивна жалба от въззивника ищец, с която се атакува отхвърлителната част на решението. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил част от установените по делото вреди при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Необоснован бил изводът на съда, че нямало причинна връзка между незаконното обвинение и заповед на командира на сухопътните сили № 3 РД-967/07.07.2015 г. за ограничаване на достъпа на ищеца до класифицирана информация, а незаконното обвинение имало връзка само с последващата заповед за отнемане на достъпа на ищеца до класифицирана информация. Необоснован бил и изводът на съда, че наказателното производство било в разумни срокове. За неправилен е намерен изводът, че не следва да се присъжда законна лихва върху сумата от 120,78 лева, тъй като същата представлявала пропуснати ползи и върху нея следва да се дължи законна лихва. По тези съображения счита моли предявеният иска за неимуществени вреди да бъде уважен в цялост, както и да бъде уважено искането за присъждане на законна лихва върху сумата от 120,78 лева.
Не е постъпил отговор от Прокуратура на Република България по така депозираната насрещна въззивна жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2-то от ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. По изложените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба оплаквания намира следното:
Ищецът претендират заплащане на обезщетение за неимуществени и неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение по образувано срещу него наказателно производство за извършено престъпление по чл. 387, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, което е прекратено с прокурорско постановление, поради това, че деянието не съставлява престъпление.
С постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 08.05.2015 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 387, ал. 3, пр. 2, вр. ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. По отношение на същия е взета мярка за неотклонение „гаранция в пари” в размер на 1000 лева. Постановлението е предявено на ищеца същия ден, в присъствие на неговия упълномошен защитник.
Представено е платежно нареждане от 12.05.2015 г., съгласно М. е внесъл по сметка на Военно-окръжна прокуратура – София сумата от 1000 лева парична гаранция по досъдебно производство № 94 – Сл/2014 г.
На 07.10.2015 г. е повдигнато ново /прецизирано/ обвинение на М. със същата правна квалификация. Постановлението е предявено на ищеца на същата дата в присъствие на защитника му.
Представена справка за съдимост на М., съгласно която същият е неосъждан.
На 12.10.2015 г. са предявени материалите по досъдебното производство на ищеца в присъствието на защитника му адв. В..
На 23.10.2015 г. е извършено ново предявяване на материалите по разследването лично на ищеца М..
На 06.11.2015 г. е повдигнато ново /прецизирано/ обвинение на М. със същата правна квалификация. Постановлението е предявено на ищеца на същата дата в присъствие на защитника му. Предявени са и материалите по разследването.
На 09.11.2015 г. във Военен съд – София е внесен обвинителен акт срещу В.М. за извършено престъпление по чл. чл. 387, ал. 3, пр. 2, вр. ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. С разпореждане от 23.12.2015 г. постановено по н.о.х.д. № П261/2015 г. по описа на Военен съд – София съдебното производство по делото е прекратено и същото е върнато на ВОП – гр. София, тъй като обвинителния акт не отговарял на изискванията на чл. 246 от НПК. Разпореждането е потвърдено с определение № П4 от 29.01.2016 г. постановено по ч.н.д. № П 7/2016 г. по описа на Военно-апелативен съд.
На 24.02.2016 г. е повдигнато ново /прецизирано/ обвинение на М. със същата правна квалификация. Постановлението е предявено на ищеца на 25.02.2016 г. в присъствие на защитника му.
На 02.03.2016 г. е извършено ново предявяване на материалите по разследването лично на ищеца М. и в присъствието на защитника му адв. В..
С постановление от
22.06.2016 г. е прекратено наказателното производство по досъдебно производство
№ 94-Сл/2015 г. по описа на Военноокръжна прокуратура
– София, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл.
24, ал. 1, т. 1 от НПК и е отменена мярката за неотклонение „гаранция в пари”
по отношение на М..
Представено е заявление от ищеца за възстановяване на сумата от 1000 лева, внесена по наказателното делото гаранция, получена лично от него на 18.07.2016 г.
Представена е заповед на командира на сухопътните войски № 3 РД - 967 от 07.07.2015 г., съгласно която, с цел недопускане на нерегламентиран достъп до класифицирана информация в Командването на Сухопътните войски е ограничен достъпа до класифицирана информация на подполковник В.М. за работа с документи съдържащи класифицирана информация, считано от 07.07.2015 г.
Представено е отнемане на разрешение за достъп до класифицирана информация № 142 на ДАНС, с което на основание чл. 11, ал. 2, т. 1 и чл. 59, ал. 1, т. 1 от ЗЗКИ, вр. чл. 40, ал. 1, т. 5 и т. 6, вр. чл. 41, ал. 4 от ЗЗКИ, ДАНС отнема разрешение № 88007/09.09.2014 г. издадено за достъп до класифицирана информация на класификация „Строго секретно” на В.М..
Представен е договор № 2967/08.05.2015 г. между В.М. и АД „Д., А.и С.”, с предмет защита по досъдебно производство № 94 – П – Сл/ 2014 г. на Военноокръжна прокуратура – София и договорено възнаграждение в размер на 2400 лева с ДДС. Представен е и РКО за внасяне на сумата.
Представени са и копия на публикации – в електронни сайтове и вестници, по повод образуваното наказателно производство, в които са отразени и повдигнатите спрямо ищеца обвинения.
Разпитани са свидетелите В. и Б., чиито показания настоящата инстанция кредитира, в частта, в която отразяват възприети факти от обективната действителност, но е и собствени умозаключения и субективни изводи, доколкото същите са последователни, логични, вътрешно непротиворечеви и разкриват релевантни са установяване на значимата фактическа обстановка обстоятелства.
От показанията на свидетеля В. се установява, че разбрал за повдигнатото на ищеца обвинение от самия него и от медиите. Сочи, че обвинението се е отразило зле на ищеца – началниците го наричали „престъпник”, бил му ограничен достъпа до сградата, поради което не могъл да работи. Отразило се и на приятелския му кръг, които се отдръпнали от него, а самият свидетел бил предупреждаван да внимава с кой дружи. Твърди, че обвинението се отразило и на личния му живот, като довело до развода му. Излага и, че ищецът се притеснявал да не бъде уволнен, тъй като щял да изгуби жилището, в което живеел, тъй като същото било ведомствено. Сочи, че вредите все още не били отшумели.ю
От показанията на свидетеля Б. се установява, че същият е бил подчинен на ищеца до момента, в който не бил сменен от полк. Х.. Разбрал за обвинението от ищеца. Сочи, че е чел статии срещу ищеца, във връзка с повдигнатото обвинение. Излага наблюденията си относно повлияването по отношение на ищеца на незаконното обвинение в служебен план, доколкото нямал поглед върху отражението му в личен план, в която връзка сочи, че бил наясно, че има изострени отношения със съпругата и детето си. Сочи, че самоувереността на ищеца относно неговата компетентност и експертиза била намалена, не могъл да работи спокойно, тъй като имало предложение да му бъде отнет достъпа до класифицирана информация, а това от своя страна означавало, че или остава без работа, или не може да изпълнява служебните си задължения на необходимото ниво. Излага, че ищецът трябвало да си вземе отпуск, тъй като достъпът до сградата, където работил бил забранен, в случай че нямаш достъп до класифицирана информация. Излага, че не може да вземе отношение дали близките на ищеца са променили отношението си към него. В частта, в която свидетеля сочи, че ищецът е бил потенциален кандидат за началник на отдел „Специални сили – сухопътни войски”, като до момента нито е повишен, нито началник на отдела показанията не следва да бъдат кредитирани, доколкото същите не възпроизвеждат факти от обективната действителност, а единствено субективно отношение и изводи на свидетеля.
Така установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Основателността на предявените искове предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищецът да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ да е оправдан с влязла в сила присъда или наказателното производство да прекратено на някое от основанията на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ; 3/ да е претърпял твърдените неимуществени и имуществени вреди и 4/ между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени и имуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка.
Елементите от горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца - чл. 154, ал. 1 ГПК.
Отговорността на ответника произтича от законоустановените правомощия на прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане, като обвинението следва да се прецени за незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията на съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето предвид събраните доказателства. Без значение е дали конкретните действия, предприети от органите на досъдебното производство, са били в съответствие с процесуалния закон; не е релевантно и наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите, съотв. какво е било вътрешното му убеждение (субективното отношение е от значение само за приложението на чл. 9, ал. 2 от закона). Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Обвинението в престъпление се явява незаконно винаги, щом има влязла в сила оправдателна присъда, постановена от съд, или наказателното производство е прекратено, т. е. определящ е крайният резултат от определено действие или акт, от който се установява, че предприетите срещу съответно лице действия са били неоснователни, т. е. констатира се незаконосъобразността на обвинението. В този смисъл без значение за обективната отговорност е това дали на определен етап от производството действията на Пракуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Въз основа на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не може да се признаят определени действия на Прокуратурата за основателни и да изключи нейната отговорност за тях. Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването/прекратяването на наказателното производство и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието само на посочените в законовата разпоредба предпоставки - в случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и постановяване на влязла в сила оправдателна присъда.
Във връзка с изложеното и въззивният съд приема за установено по делото, че е налице незаконен акт на правозащитен орган - обвинение в извършване на престъпление по чл. 387, ал. 3, пр. 2, вр. ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, като наказателно производство е прекратено с постановление на прокурор от ВОП на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК.
По иска за неимуществени вреди:
Спорните по същество във въззивното производство въпроси са свързани с настъпването на претендираните неимуществени вреди и наличието на причинно- следствена връзка между тях и незаконното обвинение.
Въззивният съд приема, че от събраните гласни доказателствени средства се установяват неблагоприятните последици, за които ищецът търси компенсация чрез парично обезщетение. Видно от показанията на свидетелите В. и Б. повдигнатото обвинение се е отразило зле на ищеца не само в личен, но и в професионален план. Ищецът е изпитвал притеснение как ще бъде отразено в медиите обвинението, както и за работата си и жилището си, доколкото същото е било ведомствено. В същото време от събраните писмени доказателства се установя, че обвинението срещу ищеца е било широко отразено в медиите, както и че му е бил отнет достъпа до квалифицирана информация, което се е отразило на работата му, възможността за професионални изяви и авторитета му като професионалист.
Поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Това води до увреждане и настъпване на вреди, неблагоприятно отражение върху психиката на човек от положението на несигурност в течение на наказателното производство, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД). Съгласно установената практика на ВКС е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване /решение № 388 от 02.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., IV ГО; решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV ГО; решение № 214 от 08.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3921/2017 г., IV ГО/. В същите решения е прието, че не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен за определи неговия размер по своя преценка.
Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността, накърнена чест и достойнство.
Настоящата инстанция намира, че в конкретния случай, по отношение на ищеца М., първоинстанционният съд е обсъдил и интерпретирал правилно събраните доказателства по делото при определяне размер на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в конкретния случай съдът съобрази продължителността на преследването по процесното наказателно производство, което е било около една година и един месец – от привличането на М. като обвиняем – 08.05.2015 г. до прекратяването му на 18.07.2016 г., което след преценка на повдигнатото обвинение – неговата фактическа и правна сложност, както и извършените процесуално- следствени действия не може да се определи като нерезумен срок. В хода на производството ищецът е бил с взета мярка за неотклонение „гаранция в пари”, която макар и не най-тежката е свързана с известни ограничения в правата на лицето. В рамките на досъдебното производство действията, които са извършвани в присъствието на ищецът, видно от протоколите на досъдебното производство, са тези по повдигане на обвинения – четири на брой, при които ищецът е присъствал лично, предявяване на материалите по досъдебното производство, както и извършване на оглед на местопроизшествие. Взет е предвид и факта и, че повдигнатото обвинение е за тежко престъпление по чл. 93, т. 7 от НК.
Неоснователно е оплакването на представителя на прокуратурата, че не следвало да се вземе предвид при определяне на размера на обезщетението фактът на отнемане на достъпа на ищеца до класифицирана информация, тъй като не е пряка последица от акт на Прокуратурата. Следва да се посочи, че образуването на наказателно производство срещу ищеца е необходима предпоставка за отнемане достъпа до класифицирана информация, като е сторено именно във връзка с повдигнатото обвинение, поради което и е довело до затруднено изпълнение на служебните задължения от страна на ищеца, а оттам и до ограничаване на възможността му за професионална реализация.
Неоснователно е и оплакването на въззивника – ищец, че първият съд не е взел предвид факта, че със заповед на командира на сухопътните сили № 3 РД-967 от 07.07.2015 г. е ограничен достъпа до класифицирана информация, считано от 07.07.2015 г. Действително по делото не се установи така постановената заповед да е издадена именно във връзка с образуваното наказателно производство.
Настоящият съдебен състав като съобрази гореизложено, факта, че ищецът е неосъждан, с чисто съдено минало и медийното отразяване на наказателното производство, по което е бил привлечен като обвиняем намира, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който би удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото следва да бъде определен на 4000 лева, както е приел и първоинстанционният съд. Присъждането на сума, по-голяма от посочената, би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване.
По исковете за имуществени вреди:
Неоснователни са твърденията във
въззивната жалба на въззивника - ответник по отношение на дължимостта
на имуществените вреди, изразяващи се заплатен хонорар. Съгласно разпоредбата
на чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи
обезщетение за всички имуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от
длъжностното лице. Обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед
особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с
незаконните актове на правозащитните органи. Следователно предпоставка за
присъждане на обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2 ЗОДОВ е по делото да
е установена причинна връзка между вредата и незаконното обвинение в извършване
на престъпление. Разноските, извършени в наказателното производство,
представляват имуществена вреда по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като
са пряка и непосредствена последица от увреждането/незаконното наказателно
преследване/. Адвокатското възнаграждение за защита по наказателното дело се
включва в тези разноски, поради което при предявен иск по чл. 2 от ЗОДОВ се дължи
обезщетение за заплатения адвокатски хонорар, но само до разумния и обичайния
размер, в който смисъл е и Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на ВКС по
т. д. № 1/2017 г., ОСГК. По делото не се спори, а и от представените
доказателства се установява, че ищецът е направил разноски за защита по процесното наказателно дело в размер на 2400 лева /с ДДС/,
която сума била заплатена в брой, то искът се явява основателен в посочения
размер. Неоснователно е оплакването на прокурора за прекомерност на посочената
сума. Видно от материалите по делото, обвинението е за тежко престъпление по
смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, като същото се характеризира с правна и
фактическа сложност, а в крайна сметка и предоставената защита е оправдана,
доколкото наказателното преследване спрямо ищеца е било прекратено, поради
което и не може да се приеме, че така уговорения и заплатен хонорара е
прекомерен и извън разумния и обичаен размер.
Неоснователно е оплакването на
въззивника-ответник, че не следвало да се присъжда обезщетение за имуществени
вреди в размер на 120,78 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в законната лихва върху паричната гаранция от 1000 лева за
периода от 12.05.2015 г. до 18.07.2016 г. Съгласно т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС обезщетението за имуществени
вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие
на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, от което е
видно, че за да се присъди обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ,
следва да се установи причинна връзка между вредата и незаконното обвинение в
извършване на престъпление. Безпротиворечива е
практиката на ВКС, че когато се претендират вреди от неправомерно задържане на
парична сума, размерът на вредите се съизмерва с
изтеклата законна лихва (чл. 86, ал. 1 ЗЗД), а ако
увреденото лице претендира вреди над този размер, следва да ги докаже (
вж. решение № 281/04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г., III г. о., решение № 54/13.06.2017 г. по
гр. д. № 2755/2016 г. ІІІ г. о. на ВКС). Разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД урежда
последиците от неизпълнението на всяко изискуемо парично задължение, когато
страните не са уговорили друго. Когато неоснователно се задържа парична сума,
причинената имуществена вреда - загуби и пропуснати ползи, е в размера на
законната лихва за времето на неоснователното задържане. Това е така, защото
законна лихва се дължи винаги, когато паричното задължение съществува и е
изискуемо, независимо от какво e породено - договор, друга сделка, деликт, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа
без пълномощие и други източници. Същото разрешение, според установената
съдебна практика важи и за паричната гаранция в наказателното производство,
когато се установи, че липсва материалноправно
основание за предприетите в хода на производството действия.
Неоснователно е оплакването на
въззивника – ищец, че върху сумата от 120,78 лева – пропуснати ползи се дължи
законна лихва от 18.07.2016 г. до окончателното им изплащане. Обезщетението е
на деликтно основание, но вредата произтича от
забавено изпълнение на парично задължение, която (вреда) по правното си
естество е лихва, а вземането за лихва не може да бъде олихвявано. Ищецът е
приел връщането на паричната сума за гаранция на 18.07.2016 г., поради което обезщетението
е определено като законна лихва към този момент / в този смисъл решение № 300
от 09.01.2019 г. постановено по гр.д. № 2262/2018 г. по описа на ВКС, IV
г.о.
Като е достигнал до същите крайни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено изцяло.
По отношение на разноските:
Разноски претендира единствено въззивникът ищец, които с оглед изхода на производството не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 185679 от 27.08.2020 г. по гр.д. № 75805/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 39 състав.
Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от съобщаването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.