Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 04.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
ІІІ - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести
май две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 6910 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 446878 от 09.07.2018 г. по гр. д. № 29031/2016 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 36 състав, е признато за установено по исковете,
предявени от В.Г.Н., ЕГН ********** и С.Г.Н., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.“ АД,
ЕИК *******, че клаузите на чл. 4, ал. 2 и ал. 6 от Договор за кредит за
рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL 10957/21.06.2006 г.; чл. 4, ал. 2,
чл. 5, ал. 1 и чл. 10 от Допълнително споразумение от 02.08.2012 г. към него,
Допълнително споразумение от 14.10.2014 г. и Допълнително споразумение от
27.05.2015 г. към него, са нищожни, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
вр. чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143 ЗЗП, като
неравноправни. Осъдено е „Ю.Б.“ АД да заплати на В.Г.Н. и С.Г.Н. на основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД, поравно и разделно сумата от 20 191,75 лв., представляваща
заплатена от ищците, съответно получена от банката без правно основание,
възнаградителна лихва, за периода от 29.05.2011 г. до 31.12.2015 г., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска – 31.05.2016 г., до
окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 230
лв. – разноски за счетоводна експертиза. Осъдено е „Ю.Б.“ АД да заплати на адвокат
Р.И., ЕГН **********, сумата от 1135,79 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, както и да заплати по сметка на Софийски районен съд на
основание 78, ал. 6 ГПК сумата от 1287,67 лв. – държавна такса.
С определение № 490 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 29031/2016 г. по описа
на СРС, 36 състав е изменено решението в частта за разноските, като „Ю.Б.“ АД е
осъдено да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв. на
адвокат Р.И. сумата от още 200 лв. (над присъдените 1135,79 лв.) – адвокатско
възнаграждение, като е отхвърлена молба вх. № 5131907 от 15.08.2018 г.,
подадена от адвокат Р.И. – процесуален представител на В.Г.Н. и С.Г.Н. в
частта, с която се иска да й бъде присъдена още сумата от 1500 лв. на основание
чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е
постъпила въззивна жалба вх. № 5130059 от 09.08.2018 г. от ответника „Ю.Б.“ АД
с доводи за недопустимост, неправилност поради противоречие с материалния и
процесуалния закон, както и противоречие със събраните по делото доказателства.
Излагат се твърдения, че страните са постигнали съгласие за отпускане на кредит
в размер на 75330 лв. при уговорка за дължима от кредитополучателите плаваща
възнаградителна лихва, поради което процесните клаузи не са нищожни на
основание чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, както и не е налице липса на предмет и
съгласие. В случая уговорката за възнаградителна лихва е част от основното
съдържание на договора и е недопустимо трансформиране на процесния договор за
банков кредит по чл. 430, ал. 2 ТЗ в договор за безлихвен паричен заем по ЗЗД,
както е приел районният съд, прогласявайки нищожността на чл. 4, ал. 2 и ал. 5
от договора. С исковите претенции се цели недопустима промяна в съдържанието на
договора и постигнатата воля и съгласие между страните както по отношение на
вида на договора, дължимостта на лихвата и вида на лихвата, така и по отношение
на валутата на кредита. Съдът неправилно е приел, че въпреки наличието на
методология за формиране на приложимия БЛП, потребителят не е бил наясно с
начина на изчисляване на БЛП. Решението е неясно и относно това целите клаузи
ли са нищожни или части от тях и кои конкретно. В чл. 4, ал. 2 от кредита е
уговорено възнаграждение, което се дължи на банката за предоставения от нея
финансов ресурс, което е един от съществените елементи на този вид договори, а
с уговорката за заплащане на лихва не се злепоставят интересите на
кредитополучателя, нито се стига до неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя. На следващо място се сочи, че в чл. 4, ал. 2 от
договора са посочени ясно и двата компонента, които участват при формиране на
размера на възнаградителната лихва, дължима от кредитополучателя – константна
величина – 0,9 пункта и БЛП за кредити в лева, който е променлива величина. Сключването
на договор за кредит с променлива лихва се допуска от закона – чл. 58 и сл.
ЗКИ. Разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност на банката да
уговори промяна на лихвения процент по даден кредит, като ищците изрично са се
съгласили с механизма, по който се е изчислявала и променяла лихвата по
договора за кредит, като са били наясно с включването и на променлив компонент.
Освен това, промените, които биха настъпили по отношение на месечните вноски
вследствие на промяна на приложимия БЛП са както в посока на увеличение, така и
в посока намаление. С поведението си кредитополучателите са удостоверили, че
приемат настъпилите промени, а и са имали възможност да изразят становище и/или
да предложат промени в договора, от която не са се възползвали. Твърди се, че
БЛП е определен съобразно методологията на банката и зависи от множество
финансови, икономически и пазарни фактори, които отчитат условията на
финансовите пазари и спецификите на упражняваната от банката дейност, които са
извън контрола на банката. Задължение на банката е да посочи начина, по който
се формира лихвата, но не и да обявява самата формула и изчисленията. Съдът не
е обсъдил и допълнителните споразумения – от 02.08.2012 г., от 14.10.2014 г.,
от 27.05.2015 г., които от една страна представляват извънсъдебни признания от
страна на кредитополучателите на дължимите суми и потвърждение на промените,
настъпили по договора, а от друга страна удостоверяват индивидуалността на
уговаряне. Съдът недопустимо е допуснал объркване на правни фигури като
анатоцизъм и капитализация, прогласявайки нищожността на последващо сключените
допълнителни споразумения. Законът допуска страните да могат свободно да
уговорят олихвяване на изтекли лихви – чл. 419, ал. 1 ТЗ. От съдебно –
счетоводната експертиза се установява, че компонентите, които формират БЛП, са
обективни и независещи от банката, имало е условия за по – висок размер на БЛП,
но въпреки това банката не е утежнила допълнително ищците. Неправилни са и
изводите на съда, че процесните клаузи не са индивидуално уговорени – в случая
ищците не са възразили срещу тях и не са били лишени от тази възможност. Ищците
е следвало да докажат, че са предприели действия по изразяване на становище по
предложения договор, което те не са сторили. Рисковете от влошаване на
икономическата обстановка и неблагоприятните последици се поемат и от двете
страни, като именно процесните клаузи възстановяват справедливото икономическо
равновесие между страните, отчитайки дългосрочния характер на договора –
решение № 546 от 28.10.2008 г. по т. д. № 295/2008 г. на ВКС, I т. о. Предвид, че оспорените клаузи не са нищожни,
то неоснователна е и осъдителната претенция за връщане на възнаградителна лихва
в размер на 20 191,75 лв. Твърди се, че съдът не е обсъдил и своевременно
направеното възражение за погасителна давност. Предвид изложеното се моли за
отмяна на решението и за постановяване на ново решение, с което исковите
претенции да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор вх. № 5207741
от 17.12.2018 г. от ответниците В.Г.Н. и С.Г.Н., с доводи за неоснователност на
въззивната жалба. Оспорва се наличието на прилагана към договора методология за
изчисляване на възнаградителната лихва, наличието на обективни фактори за
промяна на БЛП, наличието на ясни и категорични критерии за определяне на БЛП, сочи
се, че липсва дефиниция и формула на понятието БЛП, който е съществен елемент
на договора за кредит, което е нарушение на чл. 58, ал. 2 ЗКИ и позволява на
банката да определя дължимата лихва по произволен и неконтролируем начин.
Представените от банката извлечения от заседания на КУАП, методология за
определяне на БЛП са документи извън договора, нямат достоверна дата и не
следва да бъдат кредитирани, в методологията няма формула и не е ясно как се
съотнасят елементите на лихвата и промяната на БЛП е субективна, тъй като е
обусловена от вземане на решение от орган на банката. Оспорва се, че
извършените от банката действия не съставляват анатоцизъм. Оспорва се и твърдението,
че процесните клаузи са индивидуално уговорени, с позоваване на практика на ВКС
относно това „как следва да се разбира понятието индивидуално уговорена клауза“
– решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС. Поддържа се, че
съдът не е подменил волята на страните чрез прогласяване нищожността на
процесните клаузи, а молбите с искане за облекчаване на условията по кредита са
във връзка именно с безконтролното увеличаване от страна на банката на ГЛП, но
тези облекчени условия всъщност утежняват положението на ищците чрез включване
на лихви в главницата и повторното им олихвяване, водят до увеличаване
многократно на лихвения процент, а по същество представляват спогодба по
непозволен договор, която е нищожна на основание чл. 366 ЗЗД. Възразява се
относно твърдението на ответника, че вземането е погасено по давност. Твърди
се, че страните не са се съгласявали на фиксирана лихва, поради което
приемайки, че лихвата следва да бъде непроменена за целия срок на договора,
реално ще се достигне до допълване на неравноправни клаузи с цел отстраняване
на порока – липса на методология, а и подобно тълкуване не е благоприятно за
потребителя, тъй като го лишава от възможността да бъде намален размерът на лихвата
при намаляване на пазарните индекси. Ето защо липсата на формула за изчисляване
на БЛП прави договора нищожен на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, съответно
заплатената от ищците лихва в размер на 20191,74 лв. за периода от 01.06.2011
г. до 31.12.2015 г. е недължима и следва да им бъде възстановена. Предвид
изложеното се моли за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски.
По делото е постъпила и частна жалба вх. № 5023209 от 12.02.2019 г. от
адвокат Р.И., процесуален представител на ищците и въззиваема страна, срещу
определение № 490 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 29031/2016 г. по описа на СРС,
36 състав, в частта, с която е оставена
без уважение молба вх. № 5131907 от 15.08.2018 г., подадена от адвоката, в
частта, с която се иска да й бъде присъдена още сумата от 1500 лв. на основание
чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (Наредбата), с доводи за неправилност и
незаконосъобразност. Твърди се, че на адвоката, осъществяващ безплатна правна
помощ, се дължи възнаграждение за уважените пет установителни искове, а не само
за осъдителния такъв, като по този начин не би се стигнало до ограничаване на
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар, като следва да се тълкуват разпоредбите
на чл. 2, ал. 5, чл. 7, ал. 2 и чл. 7, ал. 1 от Наредбата в тяхната цялост.
Предоставянето на безплатна правна помощ е в интерес на обществото, а в случая адвокатът
е отделил време, за да изготви подробни и мотивирани становища по всички
искове, подкрепени със съдебна практика, и възнаграждение в размер на още 1500
лв. не е прекомерно. Предвид изложеното се моли за отмяна на определението в
обжалваната част и за присъждане на възнаграждение и за уважените установителни
искове.
В срок е постъпил отговор вх. № 5085321 от 17.05.2019 г. от „Ю.Б.“ АД, с
който частната жалба на адвокат И. се оспорва като неоснователна. Сочи се, че
не се дължат отделни възнаграждения за всеки иск, освен това не са представени
доказателства, обуславящи присъждането на адвокатско възнаграждение по чл. 38
ЗАдв. Неоснователно е искането за присъждане на разноски за явяване на адвоката
в няколко съдебни заседания по делото, в които не са извършвани никакви
процесуални действия, освен даване на ход и отлагане за друга дата за събиране
на доказателства. Моли се жалбата да бъде оставена без уважение като
неоснователна.
Постъпила е и частна жалба вх. № 5011763 от 24.01.2019 г. от ответника „Ю.Б.“
АД срещу определение № 490 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 29031/2016 г. по описа
на СРС, 36 състав в частта, с която е изменено решението в частта за
разноските, като „Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр.
с ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адвокат Р.И. сумата от още 200 лв. (над присъдените
1135,79 лв.) – адвокатско възнаграждение, с доводи за неправилност и
незаконосъобразност. Твърди се, че искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение за всеки един от исковете за прогласяване на нищожността на
договорни клаузи е неоснователно, също неоснователни са и аргументите за
присъждане на по-високо адвокатско възнаграждение с оглед броя на проведените
съдебни заседания. Проведените четири съдебни заседания са поради отлагане на
делото за събиране на доказателства, които не са могли да бъдат своевременно
събрани и то не поради причина, която може да бъде вменена във вина на някоя от
страните. Искането на процесуалния представител на ищците за присъждане на
допълнително възнаграждение представлява злоупотреба с право и с него се цели
единствено неоснователно обогатяване. Не са представени и доказателства,
обуславящи присъждането на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. Моли се за
отмяна на определението в обжалваната от ответника част и за отхвърляне на
молбата на адвокат И. за присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение.
Претендират се разноски.
С отговор вх. № 5067493 от 16.04.2019 г. адвокат Р.И. оспорва частната
жалба на „Ю.Б.“ АД. Поддържа, че е налице правна уредба, която предвижда, че
възнаграждението се определя според броя на съдебните заседания – чл 7, ал. 8
от Наредбата, която не поставя изисквания дали в съдебните заседания са
извършвани процесуални действия или не. Единствен релевантен факт е дали са се
провели повече от две съдебни заседания, а в случая такива са проведени, поради
което правилно съдът е присъдил допълнително сумата от 200 лв. От представения
по делото договор за безплатна правна помощ по безспорен начин се установява,
че са налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.
38 ЗАдв. – за оказана безплатна правна помощ на ищците, съобразно уважените
искове и сложността на делото. Моли се за потвърждаване на определението по чл.
248 ГПК в обжалваната от „Ю.Б.“ АД част и за оставяне на частната жалба на
банката без уважение.
Съдът, след като прецени представените по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата
на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК,
приема за установено следното от фактическа страна:
По делото не е спорно, че страните са валидно обвързани от договор за
кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL 10957 от 21.06.2006
г., по силата на който „Българска пощенска банка“ АД (с правоприемник „Ю.Б.“
АД) е предоставила на кредитополучателите - ищци банков кредит в
размер на 75330 лв., както следва: сума в размер на 29656 лв., представляваща
част от одобрения и разрешен размер по чл. 1, ал. 1 от договора за
рефинансиране на кредит в „ОББ“ АД, произтичащ от сключен между В.Г.Н.
и банката договор за кредит; остатъкът от сумата, представляваща
разликата между одобрения и разрешен размер на кредита по чл. 1, ал.
1, а именно 45674 лв. се предоставя на кредитополучателите
за ремонтни работи на недвижим имот: жилище № 4, находящо се в гр.
Добрич, бул. „25-ти септември“ № 62, ет. 1, с площ от 100,05 кв. м.,
представляващо по кадастрална схема самостоятелен обект с идентификатор №
72624.625.5647.1.4, който обект попада в сграда с идентификатор №
72624.625.5647.1, заедно с принадлежащото избено помещение № 25 с площ от 10.72
кв. м., както и 2.48290 % идеални части от общите части на сградата и
отстъпеното право на строеж върху дворното място, представляващо поземлен имот
с идентификатор 72624.625.5647.
Според чл. 4, ал. 1 от договора за
усвоения кредит кредитополучателите дължат на банката през първата
година от срока за издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер на 0
%. Според чл. 4, ал. 2 от договора, за
всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен
процент на БНБ АД за жилищни кредити в лева (БЛП), валиден за съответния период
на начисляване на лихвата, увеличен с договорна надбавка от 0,9 пункта.
В договора е записано, че към момента на сключването му БЛП на БПБ АД
за жилищни кредити в лева е в размер на 7%. Според ал. 6 на същия член, действащият базов лихвен
процент на банката за жилищни кредити в лева не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява
кредитополучателите за новия размер на базовия лихвен процент на БПБ АД за
жилищни кредити в лева и датата, от която той влиза в сила, чрез
обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в
настоящия договор надбавки не се променят.
Крайният срок за погасяване на кредита, включително дължимите лихви
е 216 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита
– чл. 6, ал. 1, като погасителните вноски се изплащат ежемесечно.
Според чл. 12 банката запазва правото си по време на действие на
настоящия договор да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които БПБ АД прилага при операциите си. Измененията в Тарифата
влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора.
По делото не е спорно, че
договорът е обезпечен с ипотека върху горепосочения недвижим имот – чл. 13, ал.
1 (впоследствие заменена с ипотека върху дворно място с площ от 365 кв. м. в
гр. Варна, в местността „*******, съставляващо УПИ VI-2645, кв. 6 по плана на местност „*******“,
заедно с построената в имота масивна сграда със застроена площ от 202 кв. м.,
ведно с всички трайни насаждения, подобрения и права за имота – Допълнително
споразумение от 10.07.2009 г.), както и че процесната сума е преведена по
заемната сметка на кредитополучателите.
Не е спорно, че с оглед облекчено погасяване на кредита и по молби на
кредитополучателите за преструктуриране на кредита, между страните впоследствие
са сключени допълнителни споразумения. От представеното Допълнително
споразумение към договор за рефинансиране и ремонт на недвижим имот №
HL 10957 от 21.06.2006 г., подписано между страните на 02.08.2012 г., се
установява, че към сочената дата задълженията на кредитополучателите са в общ
размер на 64586,75 лв. - главница. Страните са се съгласили да въведат облекчен
ред за погасяване на съществуващите вземания на Банката, като всички плащания
във връзка с кредита по чл. 2, ал. 1, т. 1-4 се преоформят служебно от банката
на датата на допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната усвоена
и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит в размер
съгласно чл. 2, ал. 1, т. 5. Според чл. 4, ал. 1 страните се съгласяват, че
кредитополучателят ще ползва дванадесетмесечен период на облекчено погасяване
на дълга, през който период според ал. 2 върху
дълга се начислява годишната лихва в размер съгласно договора за кредит и/или
последващи допълнителни споразумения към него, но кредитополучателят заплаща
намалени равни месечни вноски в размер на 420 лв. съгласно погасителен план,
неразделна част от допълнителното споразумение. Според чл. 5 след изтичане на периода на облекчено
погасяване, върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на
облекчено погасяване лихва, за което кредитополучателят дава своето изрично и
неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на банката. Според чл. 6, след
изтичане на периода на облекчено погасяване върху общия размер на дълга след
договореното натрупване на лихвите се начислява годишна лихва в размер съгласно
договора за кредит и/или последващи допълнителни споразумения към договора за
кредит, като след изтичане на периода на облекчено погасяване до окончателното
погасяване на дълга и всички други разноски, свързани с него, кредитополучателят
погасява дълга на равни месечни погасителни вноски съгласно погасителния план,
неразделна част от допълнителното споразумение.
Според чл. 7, ал. 1, в случай, че в рамките на уговорения в период на
облекчено погасяване на кредита, кредитополучателят не заплати изцяло или
частично две последователни дължими месечни погасителни вноски, същият губи
правото да погасява дълга при условията на намалени равни месечни вноски. В
този случай, банката едностранно, незабавно и без да е необходимо каквото и да
било волеизявление на кредитополучателя, прекратява действието на чл. 4 от споразумението
и преоформя служебно дълга. В чл. 10 от споразумението е разписано, че с подписването му кредитополучателят
декларира, че е съгласен и няма каквито и да било претенции към банката по
отношение на счетоводните операции, извършени при, по повод и във връзка с
договореностите по споразумението, вкл. свързани с преоформянето на кредита по
реда на това допълнително споразумение и с въведената поредност при погасяването
му, както и че дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава
банката за служебното им извършване.
От приетото Допълнително споразумение към договор за рефинансиране и
ремонт на недвижим имот № HL 10957 от 21.06.2006 г., подписано между страните
на 14.10.2014 г., се установява, че към сочената дата задълженията на
кредитополучателите са в размер на 41,26 лв. – просрочена главница, 220,01 лв.
– просрочена лихва, 10 лв. – просрочени такси, 66420,36 лв. – редовна главница.
Страните са се съгласили да въведат облекчен ред за погасяване на
съществуващите вземания на Банката, като всички плащания във връзка с кредита
по чл. 2, ал. 1, т. 1-4 се преоформят служебно от банката на датата на
допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена
част от главницата по първоначално предоставения кредит в размер съгласно чл.
2, ал. 1, т. 5. Според чл. 4, ал. 1 страните се съгласяват, че
кредитополучателят ще ползва шестмесечен период на облекчено погасяване на
дълга, през който период според ал. 3 върху дълга се начислява годишна лихва в
размер равен на сбор от референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна
надбавка в размер на 2.795 %, като през периода на облекчено погасяване
кредитополучателят погасява дълга на равни месечни погасителни вноски в размер
на 230 лв. на месец, съгласно погасителен план. За референтен лихвен процент ще
се ползва лихвеният индекс 6-месечен Софибор, приложим за съответния период на
начисляване на лихвата по методология, определена съгласно чл. 5. Според чл. 4,
ал. 2, след изтичане на периода на облекчено погасяване върху дълга се натрупва
начислената, но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, за което
с подписване на допълнителното споразумение кредитополучателят дава своето изрично
и неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на банката, като върху общия
размер на дълга след натрупването на лихвата се начислява годишна лихва в
размер, равен на сбор от референтен лихвен процент (който към момента на
подписване на споразумението е в размер на 1.345 %) плюс фиксирана договорна
надбавка в размер на 10.515 %. В чл. 9 от споразумението е разписано, че с
подписването му кредитополучателят декларира, че е съгласен и няма каквито и да
било претенции към банката по отношение на счетоводните операции, извършени
при, по повод и във връзка с договореностите по споразумението, вкл. свързани с
преоформянето на кредита по реда на това допълнително споразумение и с
въведената поредност при погасяването му, както и че дава своето неотменимо и
безусловно съгласие и оправомощава банката за служебното им извършване.
От приетото Допълнително споразумение към договор за рефинансиране и
ремонт на недвижим имот № HL 10957 от 21.06.2006 г., подписано между страните
на 27.05.2015 г., се установява, че към сочената дата задълженията на
кредитополучателите са в размер на 27,09 лв. – просрочена главница, 498,63 лв.
– просрочена лихва, 61,70 лв. – просрочени такси, 67055,63 лв. – редовна
главница. Страните са се съгласили да въведат облекчен ред за погасяване на
съществуващите вземания на Банката – шестмесечен период на облекчено погасяване
на дълга, кредитополучателят се е задължил при подписване на споразумението да
внесе еднократно по сметката, обслужваща кредита, сумата от 587,06 лв., с която
банката служебно извършва пълно или частично погасяване на просрочените към
датата на внасяне на тази сума задължения по договора за кредит. След изтичане
на периода на облекчено погасяване върху дълга се натрупва начислената, но
непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, за което с подписване на
допълнителното споразумение кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо
съгласие, оправомощава и възлага на банката. През периода на облекчено
погасяване, върху дълга се начислява годишна лихва в размер равен на сбор от
референтен лихвен процент (6-месечен СОФИБОР, приложим за съответния период на
начисляване на лихвата) плюс договорна надбавка в размер на 3,289 %, като през
периода на облекчено погасяване кредитополучателят погасява дълга на равни
месечни погасителни вноски в размер на 250 лв. съгласно погасителен план. След
изтичане на периода на облекчено погасяване върху общия размер на дълга след
натрупването на лихвата се начислява годишна лихва в размер равен на сбор от
референтен лихвен процент (6-месечен СОФИБОР, който към момента на сключване на
споразумението е в размер на 1,181 %) плюс договорна надбавка в размер на
10,519 %. В случай, че в рамките на уговорения
период на облекчено погасяване на кредита кредитополучателят не
заплати изцяло или частично две последователни дължими месечни погасителни
вноски, същият губи правото да погасява дълга при условията на облекчено
погасяване. В този случай, банката едностранно, незабавно и без да е необходимо
каквото и да било волеизявление на кредитополучателя, прекратява действието на
чл. 4 от споразумението и преоформя служебно дълга. Кредитополучателят
декларира, че е съгласен и няма каквито и да било претенции към банката по
отношение на счетоводните операции, извършени при, по повод и във връзка с
договореностите по споразумението, вкл. свързани с преоформянето на кредита по
реда на това допълнително споразумение и с въведената поредност при
погасяването му, както и че дава своето неотменимо и безусловно съгласие и
оправомощава банката за служебното им извършване.
Между страните са подписани още допълнителни споразумения от 29.06.2010
г., 07.07.2011 г., 21.03.2014 г.
По делото са приети също Методология за определяне на референтен лихвен
процент (ПРАЙМ) по потребителски и жилищно-ипотечни кредити, приета на
22.04.2013 г. (следователно, не е била налице към момента на подписване на
договора за кредит), подписана от ищците – кредитополучатели, Методология за
определяне на базисни лихвени проценти на „*******“ АД, Извлечения от протоколи
от заседание № 81/28.09.2007 г., заседание № 87/21.03.2008 г., заседание №
89/19.05.2008 г., заседание № 90/18.06.2008 г., заседание № 94/17.10.2008 г.,
заседание № 118/16.07.2010 г., заседание № 128/26.05.2011 г. заседание №
144/03.11.2012 г. на Комитета по управление на активите и пасивите на „*******“
АД относно промяна в размера на БЛП по жилищни кредити. Видно от същите,
промените в нивата на БЛП за ипотечни кредити в лева на Пощенска банка са както
следва: 01.09.2007 г. – 7.50 %, 24.03.2008 г. – 7,75 %, 09.06.2008 г. – 8,25 %,
07.07.2008 г. – 9 %, 10.10.2008 г. – 10,50 %, 10.09.2012 г. – 10,25 %, като за
периода 2007 г. – 2013 г. БЛП в лева е увеличен от 7 % на 10.25 %, считано от
10.09.2012 г.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на вещото лице
по ССчЕ, се установява, че за процесния период от 29.05.2011 г. до 31.12.2015
г. погасената главница е в размер на 2 401,66 лв., погасената възнаградителна
лихва е в размер на 20 541,86 лв., като сумата включва само ефективно платената
лихва. Допълнително е погасена лихва, представляваща разлика между начислената
лихва по време на период на облекчено погасяване и лихва, изчислена при
стандартен лихвен процент на банката, както и просрочена лихва – общо 10 178,70
лв., погасените такси за управление по договора са общо 334,18 лв., разбити
подробно по месеци в таблицата към отговора на поставената задача на стр. 3 от
заключението. В процесния договор за кредит не са посочени фактори или
компоненти, които формират БЛП по кредита, не се съдържа и формула с начин на
изчисление на БЛП. От страна на „Ю.Б.“ АД не е предоставена информация на
вещото лице каква е формулата и дали има такава за изчисление на БЛП към
18.10.2007 г. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни
кредити в лева е 7 %, а годишната лихва – 7,09 %. От заключението се установява
структурата на БЛП, като съгласно прилаганата Методология за определяне на БЛП,
налична на официалната страница на банката, БЛП се определя като сбор от: 1.
Трансферна цена на ресурса (пазарни лихвени мерители, рискова премия и директни
нелихвени разходи на банката за привличане на финансов ресурс – МЗР и ФГВБ и
др.) и 2. Буферна надбавка, като при промяна на кой да е от
тях е налице основание за актуализиране на БЛП. Трансферната цена на ресурса се
формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, в
това число: а/ пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители – Софибор, Юрибор,
Либор, а при кредити в лева тримесечния Софибор; б/ рисковата премия,
приложима за банката при привличане на финансов ресурс, която представлява
минимално изискуемата премия, която кредиторите търсят, за да бъдат
компенсирани за риска, който поемат; в/ директните нелихвени разходи за банката
по привличания паричен ресурс – минимални задължителни резерви (МЗР), Фонд за
гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) и др. Буферната надбавка включва
оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при
най-кредитоспособни лица и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвени
нива в размер до 0.50 % (на годишна база). При промяна на един или повече от
изброените компоненти е налице основание за актуализация на БЛП. Количествените
мерители, които изразяват рисковата премия, приложими за банката са 5-годишен кредитен
суоп за България и 5-годишен кредитен суоп за Гърция, които обаче не са
включени в приложената по делото Методология. Обективни компоненти, влияещи
върху БЛП, са прилаганият от банката пазарен лихвен мерител – 3-месечен Софибор,
средни лихвени проценти по привлечен ресурс в лева от граждани и нефинансови
предприятия, на база на който се определят разходите на банката за МЗР и ФГВБ,
директните нелихвени разходи по привличания паричен ресурс – за ФГВБ и МЗР в
БНБ. Посочено е, че за определяне на БЛП за кредити в лева се прилага 3-месечен
Софибор, но банката не е предоставила информация за това коя стойност се
прилага – дневна от конкретна дата, средно месечна или друга. Размерът на БЛП
се определя с решение на КУАП. Банката извършва промени в размера на БЛП по
кредити в лева при промяна с над 0.5 % (увеличение или намаление) на един или
няколко от компонентите в съвкупност, съгласно т. 3.3. на Методологията за
определяне на БЛП за кредити в лева. Промените на посочените от банката
компоненти, въз основа на които е увеличен БЛП, са представени в Таблица № 3 от
заключението. Вещото лице констатира, че тези изменения са обосновани частично на базата на пазарни фактори, но
частично и на базата на компоненти, които не са достатъчно ясно определени
(като например „рискова премия“) и се установяват едностранно от банката. Според
експертизата, периодът за промяна на БЛП не е фиксиран и е съобразно
измененията в стойностите на компонентите и лихвените мерители от Методологията
за определяне на БЛП за кредити в лева. Относно количествените мерители, които
банката включва в компонента „рискова премия“, и лихвеният индекс 3-месечен
Софибор, вещото лице посочва, че банката не може да влияе или да променя
индивидуално тези стойности. От субективно решение на банката единствено
зависят предлаганите лихвени проценти по депозити за граждани и нефинансови
предприятия. От заключението се установява, че в Методологията на банката за
определяне на Базовия лихвен процент няма посочена формула за неговото
изчисляване, поради което експертизата не може да определи какъв би трябвало да
бъде БЛП за периода на действие на процесния договор. С допълнително
заключение вещото лице пояснява, че не се установява разлика между платените
суми по кредита и дължимите суми по кредита по актуалния погасителен план,
отразяващ промените по кредита със сключените допълнителни споразумения.
В хода на въззивното производство
е допусната съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че
счетоводството на банката е водено редовно по отношение на процесния договор за
кредит, доколкото задълженията по него са своевременно и хронологично
отразявани. Вещото лице е отговорило на въпросите какъв би бил размерът на
дължимата възнаградителна лихва по всички вноски с настъпил падеж към датата на
съдебното заседание при уговорен лихвен процент от 7 % (БЛП към момента на
сключване на договора), от 7,90 % (БЛП към момента на сключване на договора +
договорна надбавка по чл. 4, ал. 2 от договора) и само 0,9 % (договорна
надбавка по чл. 4, ал. 2 от договора), за което са съставени и съответни
погасителни планове. Въз основа на същите вещото лице е приело, че при
погасителен план с лихвен процент 7 % надплатените суми за възнаградителна
лихва за процесния период от 29.05.2011 г. до 31.12.2015 г. са в размер на 2863,55
лв., при погасителен план с лихвен процент 7,9 % надплатените суми за
възнаградителна лихва за процесния период от 29.05.2011 г. до 31.12.2015 г. са
в размер на 240,08 лв., а при погасителен план с лихвен процент 0,9 %
надплатените суми за възнаградителна лихва за процесния период от 29.05.2011 г.
до 31.12.2015 г. са в размер на 18575 лв., за което отново са съставени
погасителни планове, от които да е видна структурата на всяка една от вноските
по падежи. Вещото лице е изчислило и надплатените за процесния период такси за
управление на кредита съобразно различните лихвени проценти, които обаче такси
не са предмет на изследване в настоящото производство.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима
като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, същата е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав счита, че разгледано
по същество, решението е частично неправилно по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП и осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, „потребител“ е всяко физическо лице,
което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице,
което като страна по договор по този закон действа
извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В случая правилно
първоинстанционният съд е приел, че ищците имат качеството на потребители,
доколкото по делото не е проведено доказване, че заетите средства са ползвани
от кредитополучателите във връзка с евентуално осъществявана от тях търговска
дейност.
Законът обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като примерно изброява редица типични случаи, измежду които и
клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание
– чл. 143, ал. 1, т. 10 ЗЗП или клауза, която дава право на
търговеца да увеличава цената, без потребителя да има право в тези случаи да се
откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването
на договора (т. 12). От забраните по чл. 143, т. 10 и 12 са
предвидени изключения по отношение на доставките на финансови услуги, уредени
в чл. 144 ЗЗП, поради което е допустима уговорка
в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на
първоначално уговорената лихва, ако са налице следните кумулативно дадени
условия: а/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата,
трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ, б/ тези
обстоятелства следва да са обективни, т. е. да не зависят от волята на
кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора, в/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана
в договора или ОУ /чл. 144, ал. 4 ЗЗП/,
т. е. да е ясен начинът на формиране на лихвата, г/ при настъпването на тези
обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално
уговорената лихва – ако е предвидена възможност само за повишаване, това
несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя“ съгласно чл. 143 ЗЗП.
На първо място,
въззивният съд приема за основателни оплакванията на въззивника относно извода
на районния съд, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит е
неравноправна. В клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор за банков кредит
е предвидено, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на Банката годишна
лихва в размер на базовия лихвен процент
на БНБ АД за жилищни кредити в лева (БЛП), валиден за съответния период на
начисляване на лихвата, който към момента на сключване на договора е в размер
на 7 %, увеличен с договорна надбавка от 0.9 пункта. Съдът намира, че
клаузата на чл. 4, ал. 2 е част от основния предмет на договора. С нея страните
са постигнали съгласие, че кредитополучателят наред с главницата, следва да
заплаща на Банката и годишна лихва, чийто размер се определя на базата на два
компонента. Доколкото Банката извършва действия по предоставяне на кредити на
физически и юридически лица по занятие, то същата следва да получава насрещна
престация за това от кредитополучателя - възнаграждение за времето, през което
последният ползва предоставените му парични средства. Съществуването на задължение
в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва по договор за банков кредит е
посочено като един от съществените елементи на този вид търговска сделка и в чл. 430, ал. 2 ТЗ.
Доколкото посочената клауза касае основния предмет на договора, въпросът за
неравноправността й може да бъде разглеждан единствено и само, ако уговорката е
неясна и неразбираема – чл. 145, ал. 2 ЗЗП.
Според настоящия съдебен състав, в разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от
договора ясно и разбираемо е посочена цената за предоставяната услуга и начина
на нейното формиране, като към момента на сключване на договора и двата
компонента са точно фиксирани и известни на потребителя по размер и съответно
като краен икономически резултат в негова тежест. Следователно, посочената клауза
урежда „изначалните условия“ на договора за кредит към момента на сключването
му, като страните са били напълно наясно с тях и с подписването на договора са
изразили съгласието си с конкретния размер на БЛП към сключването на договора,
съответно с цената на предоставения кредит и погасителния план към него. Клаузата
за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит
и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако
цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й
може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител,
относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да
разбере икономическите последици от сключването на договора, каквато въззивният
съд намира да е процесната хипотеза – така решение № 87 от 06.11.2019 г. по т.
д. № 848/2017 г. по описа на ВКС, I т. о.
Въззивният съд споделя и разясненията, дадени в решение № 92 от 09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. по описа на ВКС, ІІ
т. о., според което при клауза в договор за банков кредит, с която
е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор
за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към
датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с
възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на
БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието
на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т.
10 и т. 12 ЗЗП и
нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката -
кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта,
определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП
и договорна надбавка в определен размер.
При
конкретна преценка на съдържанието на оспорената клауза на чл. 4, ал. 2, в която
са изразени като абсолютна стойност компонентите, образуващи размера на
годишната лихва – базов лихвен процент и надбавка, въззивният съд намира, че не
се внася неяснота относно цената на кредита, тъй като за средния потребител е
разбираемо, че общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и
се изисква само прилагане на едно аритметично действие за изчисляването й. В
тази връзка е необходимо да бъде взет предвид и възмездния по дефиниция
характер на договора за банков кредит, при който заплащането на лихвата
представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените
парични средства. Предвид правната природа на лихвата по чл. 430, ал. 2 ТЗ и
нейното предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред
известен за кредитополучателя размер не нарушава изискването за добросъвестност
и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и
на заемополучателя. Уговорката за лихва е израз на възмездния характер на
договора за банков кредит, поради което произтичащата от чл. 146, ал. 1, вр. с
чл. 143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит,
даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата по кредита
при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за
заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор
от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти
и договорна надбавка. Въведеното изискване в релевантната нормативна уредба
относно посочването на метода на изчисляване на лихвата, от една страна, е
изпълнено с посочването на двата лихвообразуващи компонента, а от друга страна,
евентуалната промяна на базовия лихвен процент е предмет на регламентация в
друга оспорена клауза, а не в чл. 4, ал. 2. Споделяйки посочената съдебна
практика, въззивният съд приема, че районната инстанция неправилно е приела, че
клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит е неравноправна, съответно
нищожна.
Доколкото клаузата на чл. 4, ал. 2 от
договора, която е част от основания предмет на договора е ясна и разбираема, то
същата не подлежи на проверка по останалите параметри, посочени в ЗЗП, поради
което съдът приема, че същата отговаря на законовите изисквания, предвид което
искането за обявяването й за
неравноправна и съответно за нищожна е неоснователно. /в този см. решение № 384
от 29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на ВКС, I т. о, решение № 299 от
15.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 2023/2017 г., II т. о., решение № 60095 от 16.08.2021
г. на ВКС по т. д. № 663/2020 г., II т. о., решение № 92 от 09.09.2019 г.
на ВКС по т. д. № 2481/2017 г., ІІ т. о., решение № 50245 от 12.01.2023 г. по
гр. д. № 3355/2021 г. на ВКС, III г. о. и др./. В
допълнение на изложеното, съставът на въззивния съд следва да се позове и на
съображенията, застъпени в решение № 87 от 06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г.
по описа на ВКС, І т. о. и решение № 9 от 27.02.2020 г. по т. д. № 62/2019 г.
по описа на ВКС, І т. о., че липсата на информация за факторите и методологията
за изменение на базовия лихвен процент на банката има значение само за
евентуалната едностранна промяна на уговореното възнаграждение, каквато
уговорка в случая районният съд е приел, че е недействителна. Посочването на
лихвата, при която се сключва договорът, представлява изпълнение на
изискванията по чл. 58 ЗКИ и е в съответствие с принципа за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения. При запазване на тази клауза и
премахване от договора на неравноправните клаузи за изменение на лихвата,
банката не може да променя едностранно базовия лихвен процент и това е
валидният, според определението в договора, лихвообразуващ компонент.
В
обобщение, въззивният съд приема, че при сключване на договора за кредит
кредитополучателите са разбрали обхвата на своето задължение в оспорената клауза
на договора за кредит, като независимо, че не са знаели как банката определя
базовия си лихвен процент, са били наясно, че дължат възнаграждение в конкретно
посочен размер. От значение за преценката за действителността на обсъжданата
клауза е и обстоятелството, че в нея не е изрично предвидено право на банката
за промяна на базовия лихвен процент, поради което същата не следва да се
обявява и за частично нищожна.
Правилни са изводите на районната инстанция относно неравноправност,
съответно нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 6 от договора за кредит. На първо място,
въззивният съд намира, че оспорената клауза не е индивидуално уговорена, тъй
като е част от стандартни, изготвени предварително, типови условия на банката,
а кредитополучателите не са имали възможност на влияят върху съдържанието им. В
тежест на въззивника - ответник е било да докаже индивидуално уговаряне на
същите, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК,
което не се установява да е сторено. На следващо място, в договора няма
предвиден алгоритъм за промяна на лихвата, а само е предоставено право на
банката едностранно да променя лихвения процент. Изменението на стойностите на
показателите, от които се формира БЛП, макар и обективно, доколкото отразява
състояние на пазара, подлежи на преценка от орган на търговеца - КУАП, като
след кумулативна оценка на промените, органът самостоятелно взема решение дали,
кога и с колко да увеличи или намали лихвата, съобразно състоянието на
финансовите пазари, като на практика прехвърля целия стопански риск от
неблагоприятните изменения в пазара на финансовите услуги след сключване
на договора, върху потребителя, увеличавайки едностранно цената
на кредита. Неблагоприятните изменения в пазара би следвало да бъдат
компенсирани именно от т. нар. буферна надбавка, а не да остават в тежест на
икономически по-слабата страна. В приложения по делото договор никъде
не е налице препращане към отнапред установени правила за формиране на БЛП, а
от заключението на вещото лице по икономическата експертиза се установява, че
липсва формула за определяне на БПЛ. В Решение на СЕС,
постановено по преюдициално запитване по дело C-472/10, е прието, че
„националната юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи
1 и 3 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, неравноправния характер
на клауза, съдържаща се в договор с потребители, с която продавач или
доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга
разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да
посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка
посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид всички
съдържащи се в ОУД с потребители клаузи, сред които са и спорните, както и
предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които
биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или
начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи, са уточнени
по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да
прекратят договора“. В този смисъл и съобразявайки посочената практика, настоящият
състав счита, че правилно първоинстанционният съд в мотивите си е приел, че е
налице нищожност на атакуваната клауза – чл. 4, ал. 6, с която е предвидена
възможност банката едностранно да увеличава лихвата по кредита, като в тази
връзка препраща и към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
По отношение на оспорените клаузи от
сключените между страните допълнителни споразумения:
От
една страна чл. 4, ал. 2 от допълнително споразумение от 02.08.2012 г.
предвижда през периода на облекчено погасяване върху дълга да се начислява
годишната лихва в размер съгласно договора за кредит и/или последващи
допълнителни споразумения към договора за кредит, но
кредитополучателят следва да заплаща намалени равни месечни вноски в размер на
420 лв. съгласно погасителния план, неразделна част
от допълнителното споразумение. От друга страна, в чл. 5, ал. 1 е предвидено натрупване на начислената, но непогасена
през периода на облекченото погасяване лихва.
Клаузата на чл. 4, ал. 2
не разкрива неравноправен характер по изложените вече съображения, доколкото препраща към договор, респ.
допълнително споразумение, в което има фиксирани стойности на компонентите на
годишната лихва.
Клаузата на чл.
5, ал. 1 от сключеното между страните допълнително споразумение от 02.08.2012
г. съдът приема, че е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД,
вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, тъй като е налице анатоцизъм, както е приел и
районният съд, доколкото Наредба № 9/3.04.2008 г. (отм.) или друга наредба на
БНБ не предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви (в този смисъл решение
№ 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. по описа на ВКС, II т. о., решение
№ 30 от 20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. по описа на ВКС, I т. о.). За да
достигне до този извод, съдът съобрази, че начисляване върху тях на
възнаградителни лихви не е уговорено изрично, но от една страна следва от
възмездния характер на договора за кредит, а от друга е уговорено в чл. 6 на
всяко от споразуменията. В тази връзка са и разясненията на решение №
132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. по описа на ВКС, I т. о., според
което клаузите, предвиждащи включване на просрочените задължения за лихва към
главницата, респ. даващи възможност върху тях да бъдат начислявани лихви, са
нищожни като противоречащи на закона - чл. 26, ал. 1, вр. чл. 10, пр. 3 ЗЗД. Уговорката
в допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на
редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм
по смисъла на чл. 10, пр. 3 ЗЗД, който е допустим само между търговци съгласно
чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането на дълга на основание чл. 13 от Наредба №
9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките
и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява
предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.
10, пр. 3 ЗЗД. С оглед цитираната практика, въззивният съд приема, че клаузата
на чл. 5, ал. 1 от допълнителното споразумение е нищожна.
Съдът намира за нищожна клаузата на чл. 10 от допълнителното споразумение от 02.08.2012 г.,
тъй като с нея се прави отказ от бъдещи права (претенции
на кредитополучателите във връзка с изпълнение на споразумението) и не се установи да е резултат от
индивидуално договаряне между страните.
По
искането за прогласяване за нищожни на допълнителните споразумения от
14.10.2014 г. и от 27.05.2015
г.: към момента на сключване на посочените допълнителни
споразумения, действаща е била разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗПК в ред. изм. ДВ бр. 35/2014 г., съгласно която договорите за
кредит, които са обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху
недвижим имот, са изключени от обхвата на ЗПК, но за тях се прилагат съответно
разпоредбите на чл. 5, 6, чл. 9, ал. 3 и 4, чл. 10, 10а, чл. 11, ал. 1, т. 1 -
7, 9 - 20 и 22 - 27 и ал. 2, 3 и 4, чл. 14, 16, 17, 18, 25, чл. 32, ал. 1, 2,
ал. 3, т. 1 и 2 и ал. 5 - 8, чл. 33, 33а и § 1 от допълнителните разпоредби. В
конкретния случай вземането по договора за кредит е обезпечено с ипотека,
поради което цитираните законови текстове са приложими към допълнителните
споразумения.
Доколкото от съдържанието на последните не
се установява да съдържат част от предвидените в чл. 11 ЗПК елементи
от задължителното съдържание на договорите за кредит – липсват данни за
годишния процент на разходите по кредита, не е разяснено на кредитополучателите
наличието или липсата на право на отказ от договора, и срока, в който това
право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително липсва информация за задължението на потребителя да погаси усвоената
главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и ал. 6, както и за размера на
лихвения процент на ден, то не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК и
по аргумент от чл. 22 ЗПК споразуменията са недействителни.
Предвид нищожността на клаузата на чл. 5, ал. 1 от допълнителното
споразумение от 02.08.2012 г. и прогласената нищожност на клаузата на чл. 4,
ал. 6 от договора за кредит, даваща възможност на банката да променя
едностранно размера на възнаградителната лихва, то задълженията на ищците следва
да бъдат изчислени съобразно първоначалния договор за банков кредит и
погасителен план.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че доколкото първият
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване
на нещо при начална липса на основание, каквато хипотеза е налице при размяна
на престации въз основа на нищожна сделка, сумата, платена от ищците въз основа
на посочените клаузи подлежи на връщане като получена без основание. При
горните съображения, на връщане подлежи само разликата между платеното от
ищците за възнаградителна лихва и дължимата такава, определена на основание чл.
4, ал. 2 от договора в размер на 7,9 %. В хода на въззивното производството е
изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза в тази връзка, неоспорено
от страните, което въззивният съд кредитира изцяло като компетентно изготвено и
обосновано. От същото се установява, че за процесния период от 29.05.2011 г. до
31.12.2015 г. надвнесената възнаградителна лихва, определена съобразно
първоначален погасителен план в размер на 7,9 % е в
размер на 240,08 лв., към която сума следва да
се прибави и размера на капитализираната лихва за процесния период – 10 178,70
лв., съгласно първоначалното заключение на ССчЕ,
което съдът кредитира по реда на чл. 202 ГПК, с оглед приетата недействителност
на клаузата, въз основа на която е начислена. Релевираното възражение за
изтекла погасителна давност е неоснователно. С оглед правното основание на
претендираното вземане за неоснователно обогатяване, погасителният давностен
срок е петгодишен, който не е изтекъл към момента на подаване на исковата молба,
в каквато насока са и изложените от районната инстанция съображения. С оглед
това искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е основателен за сумата от общо 10 418,78 лв.
Предвид изложеното, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е прогласена нищожността на
чл. 4, ал. 2 от договора за кредит и на чл. 4, ал. 2 от допълнителното
споразумение от 02.08.2012 г., както и в частта, с която е уважен искът по чл.
55, ал. 1 ЗЗД за разликата над 10 418,78 лв. до 20 191,75 лв. и вместо това да
бъде постановено друго, с което исковете да се отхвърлят. В останалата част
решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно.
По частните жалби, които са допустими, въззивният съд приема следното:
Въззивният съд приема за неоснователна частната жалба на
ответника. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите на предоставена
безплатно адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв., когато насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение, дължимо от
насрещната страна. Осъществяването на предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. задължава съда да определи
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна
помощ адвокат в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като осъди другата страна да
ги заплати. Разпределението на отговорността за
разноски се извършва според правилата на чл. 78, ал. 1
и ал. 3 ГПК,
които се прилагат във всяка съдебна
инстанция. Възнаграждението при оказана безплатна правна
помощ се дължи, а вземането възниква от
извършването на последното съдопроизводствено действие по делото. Преценката за наличие на материална затрудненост при
произнасяне по искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде направена с
оглед конкретните данни по делото, като при липса на спор между страните
достатъчно доказателство за осъществяване
на основанията по чл. 38, ал. 1, т.
1-3 ЗАдв. за
безплатна правна
помощ представляват съвпадащите волеизявления
на страните по договора за правна помощ,
респективно изявлението на представляваната страна или нейния процесуален
представител, ако такъв договор не е
представен. Противната страна в производството, която по правилата на чл. 78 ГПК
следва да заплати направените по делото разноски,
разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл. 248 ГПК,
като носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ не са налице (в този
смисъл е и даденото разрешение в определение, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК
от 13.06.2013 г. по гр. д. № 2266/2016 г. по описа на ВКС, I г. о. и др.). В
случая от страна на адвокат И. своевременно е представен договор за правна
защита и съдействие, който удостоверява, че адвокатът представлява ищците
безплатно – чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.,ответникът не е
представил доказателства, че ищците не са материално затруднени лица, поради
което адвокат И. има право на възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Въззивният съд приема за правилни изводите на районния съд, че на адвоката се
дължи и допълнително възнаграждение за явяване в съдебни заседания съгласно чл.
7, ал. 8 от Наредбата, доколкото законът не предвижда ограничение дали в съдебното
заседание са извършвани процесуални действия или не, няма данни да е налице и злоупотреба
с право.
Въззивният съд намира за основателна
частната жалба на адвокат И. срещу определението по чл. 248 ГПК в частта, с
която е оставена без уважение молбата й за присъждане на разноски за безплатна
правна помощ и по всеки от уважените установителни искове. Съгласно чл. 2, ал. 4
и ал. 5 от Наредба №
1 от 2004 г., минималният размер на адвокатското възнаграждение
се определя за
всяка инстанция и за всеки иск
поотделно (така и определение № 88 от 09.03.2022 г. по ч. гр. д. № 446/2022 г. по описа на ВКС, IV г. о., определение
№ 360 от 30.07.2018 г. по т. д. № 1807/2018 г. по описа на ВКС, I т. о.,
определение № 188 от 26.09.2019 г. по т. д. № 2065/2018 г. по описа на ВКС, I
т. о. и др.). В случаите на чл. 38, ал. 1 ЗАдв.
съдът определя възнаграждението на адвоката в размер, не по-нисък на Наредба № 1/2004 г., но
насрещната страна дължи такава част от
него, която е пропорционална на постановеното в полза на страната,
представлявана от адвоката при условията на чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв., съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
Насрещната страна не може да бъде поставена в по-неизгодно
положение от това, което би имала, ако по
отношение на другата страна в процеса не бе осъществена безвъзмездна правна помощ
по чл. 38, ал. 1 ЗАдв.
(така определение № 184 от 23.06.2022 г. по
т. д. № 667/2020 г. по описа на ВКС, II т. о., определение № 50205 от
17.10.2022 г. по т. д. № 2247/2020 г. по
описа на ВКС, I т. о.).
По аргумент от чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата (в приложимата към момента на
постановяване на първоинстанционното решение редакция) за
неоценяеми искове минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 300 лв. От
адвокат И. се претендира възнаграждение за общо пет установителни иска (всъщност
са предявени общо шест установителни иска, тъй като всяка договорена клауза съставлява предмет на
самостоятелен иск за нищожност), като съобразно уважените от районния съд
установителни искове и диспозитивното начало в гражданския процес на адвокат И.
се дължи допълнително сумата от 1500 лв. (както е претендирана с молбата по чл.
248 ГПК). Или, в заключение се дължат разноски за безплатна правна помощ в общ
размер на 2835,79 лв. С оглед изхода от спора пред въззивния съд и съразмерно
на отхвърлената част от исковете, тази сума следва да бъде намалена до 1928,85 лв. (586 лв. за осъдителния иск, уважен
до сумата от 10 418,78 лв. от въззивния съд и по 300 лв. за четирите
установителни иска (при съобразяване, че се претендира възнаграждение за пет установителни
иска), уважени и от въззивния съд и 142,85 лв. за явяване
в повече от две съдебни заседания.
От страна на „Ю.Б.“ АД се претендират разноски за първата инстанция
както следва: 1200 лв. за адвокатско възнаграждение, 320 лв. – депозити за
експертизи съгласно списък по чл. 80 ГПК. Доколкото по делото липсват данни
каква част от адвокатското възнаграждение в размер на 1200 лв. се отнася за
всеки иск, то съдът приема, че се дължи поравно по общо седемте иска (или по
171,43 лв., което е под минималния размер на всеки иск), поради което в полза
на банката следва да бъде присъдена сумата от 340,11 лв. за адвокатско
възнаграждение, както и сумата от 90,68 лв. – депозит за експертизи, съразмерно
с отхвърлената част от исковете.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която
в тежест на банката са възложени разноски за държавна такса над 776,75 лв. до
1287,67 лв., както и разноски за счетоводна експертиза над 164,83 лв. до 230
лв.
По разноските пред въззивния съд:
В полза на „Ю.Б.“ АД се дължат разноски в размер на 340,11 лв. за
адвокатско възнаграждение (от общо претендираното в размер на 1200 лв.), по
изложените по-горе съображения. Разноски за държавна такса не се възлагат на
ищците, които са освободени от заплащането на държавни такси на основание чл.
83, ал. 2 ГПК.
В полза на адвокат Р.И. следва да се
присъди сумата от 3286 лв. за оказана безплатна правна помощ, с оглед
отхвърлената част от въззивната жалба и действащата редакция на Наредбата към
26.05.2022 г. (чл. 7, ал. 1, т. 4 и ал. 2, т. 4 и чл. 2, ал. 5), а в полза на
ищците въззивници – сумата от 250,79 лв. – за депозит за ССчЕ пред въззивния
съд.
По частните жалби не се дължат разноски, тъй като в производство по
присъждане на разноски не се кумулират нови задължения за разноски (в този смисъл определение № 393 от 17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г. по описа на ВКС, ІV
г. о., определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч.
гр. д. № 3926/2017 г. по описа на ВКС, ІV г. о. и др.).
Така мотивиран, съдът:
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 446878 от 09.07.2018
г. по гр. д. № 29031/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 36 състав, в
частта, с която е признато за установено по исковете, предявени от В.Г.Н., ЕГН **********
и С.Г.Н., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, че клаузите на чл. 4,
ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL
10957/21.06.2006 г. и чл. 4, ал. 2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012
г. към него, са нищожни, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143 ЗЗП, като
неравноправни, в частта, с която е осъдено „Ю.Б.“ АД да заплати на В.Г.Н. и С.Г.Н.
на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, поравно и разделно сумата над 10 418,78 лв. до сумата от 20
191,75 лв., представляваща заплатена от ищците, съответно получена от банката
без правно основание, възнаградителна лихва, за периода от 29.05.2011 г. до
31.12.2015 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска –
31.05.2016 г., до окончателното изплащане, както и в частта, с която е осъдено
„Ю.Б.“ АД да заплати на В.Г.Н. и С.Г.Н. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
над 164,83 лв. до сумата от 230 лв. – разноски за счетоводна експертиза, както
и по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата над 776,75
лв. до сумата от 1287,67 лв. – държавна такса, както и да заплати на адвокат Р.И.,
ЕГН **********, сумата над 728,85 лв. (за явяване в повече от две съдебни
заседания и по осъдителния иск) до сумата от 1335,79 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В.Г.Н., ЕГН **********
и С.Г.Н., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, искове за признаване за
установено, че клаузите на чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране и
ремонт на недвижим имот № HL 10957/21.06.2006 г. и чл. 4, ал. 2 от Допълнително
споразумение от 02.08.2012 г. към него, са нищожни, на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1,
вр. с чл. 143 ЗЗП, като неравноправни, както и за осъждане на „Ю.Б.“ АД да
заплати на В.Г.Н. и С.Г.Н. на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, поравно и разделно
сумата над 10 418,78 лв. до сумата от
20 191,75 лв., представляваща заплатена от ищците, съответно получена от
банката без правно основание, възнаградителна лихва, за периода от 29.05.2011
г. до 31.12.2015 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска
– 31.05.2016 г., до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 446878
от 09.07.2018 г. по гр. д. № 29031/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 36
състав, в останалата обжалвана част.
ПОТВЪРЖДАВА определение №
490 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 29031/2016 г. по описа на СРС, 36 състав, в
обжалваната от „Ю.Б.“ АД част, с която е изменено решението в частта за
разноските, като „Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр.
с ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адвокат Р.И. сумата от още 200 лв. (над присъдените
1135,79 лв.) – адвокатско възнаграждение.
ОТМЕНЯ определение № 490 от
02.01.2019 г. по гр. д. № 29031/2016 г. по описа на СРС, 36 състав, в
обжалваната от адвокат Р.И. част, с която е отхвърлена молба вх. № 5131907 от
15.08.2018 г., подадена от адвокат Р.И. – процесуален представител на В.Г.Н. и С.Г.Н.
за присъждане на възнаграждение за безплатна правна помощ по установителните
искове, като вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК решение № 446878 от 09.07.2018 г. по гр. д. № 29031/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, 36 състав, в частта за разноските, като
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******* да
заплати на адвокат Р.И., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал.
1, т. 2 ЗАдв. сумата от още 1200 лв. (над 728,85 лв.), представляваща
адвокатско възнаграждение за защита по предявените установителни искове,
уважени и от въззивния съд.
ОСЪЖДА В.Г.Н., ЕГН ********** и С.Г.Н.,
ЕГН **********, да заплатят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******,
сумата от 340,11 лв. за адвокатско възнаграждение, както и сумата от 90,68 лв.
– депозит за експертизи за първоинстанционното производство, съразмерно с
отхвърлената част от исковете, както и на основание чл. 78, ал. 1, вр. с чл.
273 ГПК сумата от 340,11 лв. – за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство, съразмерно с уважената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, да
заплати на В.Г.Н., ЕГН ********** и С.Г.Н., ЕГН **********, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 250,79 лв. – депозит за експертиза
във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, да
заплати на адвокат Р.И., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал.
1, т. 2 ЗАдв., вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 3286 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищците – въззиваеми във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните,
при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.