№ 1591
гр. Плевен, 10.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ГАЛЯ Р. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20234430103384 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба с вх. № 16202/14.06.2023 г. на Д. И.
П., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез *** М., срещу *** ***, със седалище
и адрес на управление: ***, чрез ***, за признаване за установено в отношенията
между страните, че клаузата за закупено допълнително възнаграждение за кредитора за
услугата „Фаст“ по договора за паричен заем № 40008100762, както и клаузата
„Флекси“ от същия договора, са нищожни.
Ищецът основава претенцията си на твърденията, че на 18.02.2022г. е сключен
*** с ответника, който предоставил заем в размер на 800 лв. В договора обаче било
уговорено, че ищецът ще ползва две допълнителни услуги – „Фаст“ и „Флекси“, за
които следвало да заплати допълнителна такса, равняваща се почти на отпуснатата
главница, за първата от които сума в размер на 280 лева, а за втората 440 лева или
общо сума за допълнителни услуги от 720 лева. Поради това счита, че процесният
договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била
спазена предвидената от закона форма. Същевременно не ищецът в качеството на
потребител не получил копие от общите условия и СЕФ.
На следващо място смята, че е нарушено изискването процесният договор да е
написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят
с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по
един за всяка от страните по договора. Ищецът твърди, че не му е предоставено копие
от Общите условия, от договора за него и не е подписал като кредитополучателя всяка
страница от договора, съгласно изискванията на ЗПК.
По-нататък формулира довод за нищожност на договора за потребителски кредит
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил спазен съществен
елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита. Пояснява, че липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, което
било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2
и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен размера на ГЛП, без да
1
става ясно как тази стойност се отнася към ГПР. Описаните такси и разходи (в това
число и възнаградителна лихва и неустойка), водели до различен размер на ГПР от
посочения.
Счита, че така формулираните клаузи за две допълнителни услуги заобикаляли
императивни правни норми и по – конкретно правилото на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, което
водило до нищожност на същите. Ответното дружество не включило в ГПР разходите
за заплащане на „допълнителна услуга“, която по своята същност представлявала
печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се заплащала периодично,
поради което счита, че трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР.
Формулира се и довод за неравноправност на клаузите за допълнителни услуги,
тъй като същите не би формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно
изискванията на чл. 147 ал. 1 от 33П и разглеждани, както самостоятелно, така и в
съвкупност с останалите уговорки,не позволявали на потребителя да прецени
икономическите последици. Клаузите за които се претендира заплащане, изобщо не са
изпълнявани от ответното дружество. Поради което счита, че така формулираните
клаузи, на база на които е събрана сумата, се явявали в противоречие с императивното
правило на чл. 10а ал. 2 от ЗПК.
В заключение иска от съда да уважи предявените от него установителни искове,
като признае клаузите за нищожни на посочените основания. Претендират се и
сторените съдебни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от ответното дружество ***
В с. з. ищецът не се явява, но с писмено становище, подадено чрез ***. поддържа
исковата молба и счита предявените искове за основателни. С уговорените в договора
две клаузи за допълнителни услуги реално не се предоставяли услуги, а
представлявали скрита лихва за кредитора, като по този начин се заобикаляло
ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Претендира заплащане на адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА в полза на ***. Релевира се и
възражение за прекомерност на възнаграждението, претендирано от ответника за юрк.,
в случай, че е над минималното. Представя списък за разноски по чл. 80 от ГПК.
В с. з. ответникът не се явява, но с писмено становище чрез ***, оспорва исковата
молба, като счита за безспорно, че страните са обвързани от процесния договор за заем,
по който ищецът е получил 800 лв. заем и се е задължил да върне същия, заедно с
договорна възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“. Счита, че са спазени императивните изисквания, регламентирани в чл. 10,
ал. 1 и чл. 11 от ЗПК, като излага подробни доводи за това. Излагат се и подробни
доводи за това, че таксите за допълнителни услуги не следва да се включват ГПР по
договора, тъй като не представлявали „общ разход“. Правото на потребителя да се
информира не било нарушено. Същият имал възможност да се възползва по всяко
време от допълнителните услуги, като промени погасителния план по договора.
Сключеният договор не противоречал на закона и добрите нрави, тъй като отговарял
на формалните изисквания. Претендира разноски, вкл. за юрк. възнаграждение на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. Релевира възражение за прекомерност на адв.
Възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, преценени по
отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателствени средства
се установява, че между страните е възникнало правоотношение по повод на сключен
***, по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 800 лв. със срок на
кредита 18 месеца. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 41, 00%,
2
годишният процент на разходите е 48. 66%, а задължението следва да се погаси на 18
анюитетни вноски. В договор за кредит ясно е посочено, че се предоставят
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ на стойност 280 лв. и 440 лв. Обща сума за
плащане по договора възлиза на стойност от 1084,19 лв., а след включване на
възнаграждението по двата допълнителни пакета сумата се увеличава на 1804,19 лв., а
общият размер на вноската е 100,24 лв. В договора е уговорено, че възнаграждението
за допълнителни услуги става изискуемо с подписване на договора, но се разсрочва за
срока на договора на равни месечни вноски и се добавя към месечните вноски за
погасяване на кредита. Уговорено е още, че в случай на погасяване на кредита от
страна на кредитополучателя, преди уговорения срок, възнаграждението за
допълнителни услуги се дължи изцяло. Видно от погасителния план е, че действително
възнаграждението за допълнителни услуги е разсрочено наред месечните вноски.
Страните по договора са декларирали на 18.02.2022 г., че кредитополучателят е
получил екземпляр от договора, ведно с приложенията към него - СЕФ и Общи
Условия. Декларацията е подписана от кредитополучателя. Представените по делото
оригинал на договор, общи условия и погасителен план, както и заверен препис от
стандартен европейски формуляр, са също подписани на всяка страница от
кредитополучателя.
Видно от представената справка относно погасени вноски, е че за периода от
24.03.2022 г. до 21.06.2023 г. е погасена главница в общ размер от 800 лв., лихва в
размер на 284,19 лв. и допълнителни услуги в размер на 720 лв. или общо 1804,19 лв.
Горната фактическа обстановка се установява безспорно от събраните писмени
доказателствени средства, на които съдът дава пълна вяра, тъй като същите са
достоверни, и последователни, вътрешнолигично и непротиворечиво установяват
правнорелевантните факти.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са допустими, обективно съединени кумулативно установителни
искове за нищожност на клаузите за допълнителни услуги „Флекси“ и „Фаст“
уговорени в ДПК с № 40008100762/18.02.2022 г., които намират своето правно
основание в чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21, вр. чл. 19 ал. 4, вр. чл. 26 ЗЗД, както и в чл.
26 от ЗЗД вр. чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, и чл. 22 вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Въведен е и довод
за нищожност на сключения договор на основание чл. 22 вр. чл. 11 от ЗПК.
Безспорно страните по делото са обвързани от валидно заемно правоотношение
по силата на което ищецът е усвоил предоставения заем в размер на 800 лв.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон- ЗПК. ***ят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла
на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Не съществува
съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва, е
договорено да се заплати и възнаграждение в общ размер от 720 лв. за услугите „Фаст“
и „Флекси“.
Неоснователен е доводът на ищеца, че не е спазена формата на договора, както и
че не е получил препис от приложенията към него, тъй като точно обратното се
установява от събраните писмени доказателствени средства, неоспорени от него, а
именно, че лично е подписал всяка страница от относимите по делото документи и е
3
получил същите.
Нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е правозабраняваща за кредитора, тъй като
изключва възможността кредиторът да събира такси и комисионни, свързани с
усвояване или управление на кредита. Клаузите от договора за кредит, по силата на
която се възлага задължение на потребителя да заплати сумата от общо 720 лв. за
допълнителните услуги, не е и индивидуално договорена. Тя е част от типовата бланка,
по която се сключва договорът и противно на твърдяното от ответното дружество,
предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на длъжника. Отделно от
изложеното, следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца ( длъжник по
договора ) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга
на обичайната му дейност (ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие).
Дейностите за услугата „Фаст“ по оценка на кредитоспособността на потребителя,
отпускането и управлението на кредита са присъщи за ответното дружество и в този
смисъл те не представляват допълнителни услуги, които се предоставят на
потребителя. Същото се отнася и до услугата „Флекси“, която касае определянето на
„гъвкав погасителен план“ и реално представлява управление на кредита. Предвид
това, уговорените изначално клаузи и разсрочени наред с месечните вноски в
погасител план за заплащане на възнаграждение за услугите „Фаст“ и „Флекси“, са в
противоречие с императивната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Предвид изложеното, то е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,66 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по
какъв начин се формира същият. Нещо повече, предвид предпоставките, при които се
предоставят услугите „Фаст“ и „Флекси“, то същите са с характер на възнаграждение и
е следвало стойността им да бъде включена изначално при формирането на ГПР ( те са
сигурен разход за потребителя ).
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика кредитът му се оскъпява почти двойно и то без да се включва
възнаградителната лихва. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл.
4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на
ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти,
от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с
кредита, за да може да е информиран и икономически обоснован избора дали да го
сключи.
Съдът приема, че уговорките, които включват възнаграждения за услугите „Фаст“
и „Флекси“, освен, че противоречат на императивната норма на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
те заобикалят и нормата на чл. 19, ал. 4 от ГПК, тъй като ако същите бяха включени,
то ГПР по договора ще е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
4
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Ето защо и на основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, клаузите от ДПК с № 40008100762/18.02.2022 г., в
частта, установяваща задължение за потребителя да заплати сума в общ размер от 720
лв. за допълнителни услуги, както следва: 280 лв. за услуга „Фаст“ и 440 лв. за услуга „
Флекси“, са нищожни, поради което предявените искове са основателни.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да
понесе отговорността за сторените от ищеца разноски. На ищеца е предоставена
правна услуга от ***, като съобразно Договор за правна защита и съдействие, е
договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.
Определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ и чл. 2, ал. 5 и§ 2а от посочената
наредба, дължимото адвокатско възнаграждение е общ размер на 960 лв. – по 480 лв. с
ДДС за двата предявени обективно съединени иска. Независимо от това, настоящият
съдебен състав следва да съобрази възприетото в Решения на Съда на ЕС разбиране
(Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от
05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), които
са задължителни и за националните съдилища, и в които е направен общия извод, че
националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени
относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на
адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съдът да
определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване "би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС". Правилата на Наредбата са приложими не само
за потребителя на адвокатска услуга, но и за насрещната страна в съдебното
производството, която при неблагоприятен изход на производството дължи заплащане
на размера на адвокатския хонорар, който е част от сторените по делото разноски. Това
нарушава основни принципи в съдебното производство и прегражда правомощията на
съда да прецени правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив
размер на сторените разноски/ в този смисъл е и практиката, обективирана в
Определение №1371/15.09.2023 г. по ч. гр. д. № 616/2023 г. по описа на ОС Плевен /.
Настоящият съдебен състав на РС Плевен, напълно споделя изложената практика и не
следва да зачита посочения в Наредбата на адвокатското сдружение минимум на
адвокатско възнаграждение.
С Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, е
прието, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни
цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за
да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. В разглеждания случай съдът
следва да прецени дали минималният размер на адвокатското възнаграждение по
Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора,
достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и необходимост
загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна,
направени за защита по делото. Производството по делото е приключило след
провеждане на две открити съдебни заседание, на които страните не са присъствали,
нито техните процесуални представители, като са събрани незначителни по обем
писмени доказателства, изцяло представени от ответника. Процесуалният представител
на ищеца не е ангажирал други доказателства, а единствено е подал писмени
становища за двете съдебни заседание. Независимо дали в разглеждания случай
исковете имат парична оценка или не, дължимото минимално възнаграждение за
адвокат, надхвърля стойността на двете клаузи, чиято нищожност се претендира.
Оспорените от ищеца клаузи произтичат от един и същи юридически факт – ДПК, и са
5
дължими при един и същи фактически състав. При това положение, съдът намира, че
делото не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност,
продължителност или многобройни съдебни заседание, поради което посоченият в
Наредбата минимум не отговаря на посочените цели и критерии.
При определяне на справедливия размер и при съобразяване на изложеното по-
горе относно липсата на сложност на спора, настоящият съдебен състав намира, че
адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 120 лв. с
включено ДДС за единия установителен иск на стойност от 280 лв., и адвокатско
възнаграждение в размер на 200 лв. с включено ДДС за втория установителен иск на
стойност от 440 лв. Ответникът следва да бъде осъден да заплати и сторените от ищеца
разноски в размер на 105 лв., държавна такса за предявените искове и издадено
удостоверение.
Ръководен от горното, Районен съд Плевен, II граждански състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл.
10а, ал. 2 от ЗПК, нищожност на клаузите от *** сключен между Д. И. П., ЕГН
**********, като *** и *** ***, като ***, установяващи задължение за потребителя-
ищец да заплати сума от 280 лв. за услуга „Фаст“ и 440 лв. за услуга „Флекси“, поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА *** ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на Д. И.
П., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата
в размер на 105 лв., представляваща държавна такса за исковото производство.
ОСЪЖДА *** ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на ***
сумата в общ размер на 320 лв., с включено ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставено на Д. И. П. безплатно представителство в
първоинстанционното производство.
След влизане в сила на Решението, да бъдат върнати представените с молба с вх.
№ 25089/18.09.2023 г. оригинали на документи/ДПК,ОУ,СЕФ и т. к./ на ответника.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд Плевен в двуседмичен
срок от връчването му на страните, с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6